Жул Верн
Децата на капитан Грант (26)

Глава XXVI
Атлантическият океан

В продължение на два часа омбуто плава по огромното езеро, без да стигне до твърда земя. Пламъците, които го разяждаха, постепенно изгаснаха. Главната опасност при това ужасно пътуване бе преминала. Майорът дори каза, че няма да бъде чудно, ако се спасят.

Течението бе запазило първоначалната посока и вървеше от югозапад към североизток. Тъмнината, едва осветявана тук-там от някоя закъсняла светкавица, бе станала отново непроницаема и Паганел напразно търсеше по хоризонта точки, по които да се ориентира. Бурята стихваше. Едрите дъждовни капки се заменяха от ситен дъждец, който вятърът разпиляваше, а високо в небето големите олекнали облаци се разкъсваха на ивици.

Омбуто се движеше стремително по буйния порой. То се носеше с изумителна бързина, сякаш под кората му беше скрит мощен двигател. Така то можеше да плува още цели дни. Към три часа сутринта обаче майорът забеляза, че от време на време корените му опират в дъно. С помощта на дълъг отчекнат клон Том Остин измери дълбочината и установи, че дъното се издига. И наистина след двадесетина минути се почувствува удар и дървото изведнъж спря.

— Земя! Земя! — изкрещя Паганел.

Краищата на обгорелите клони бяха опрели о някаква издутина на почвата. Никога мореплаватели не са били по-доволни от засядане. Защото подводната скала тук беше пристанище. Робърт и Уилсън, скочили на твърда земя, вече надаваха радостни викове, когато се разнесе познато изсвирване. Откъм равнината се чу конски тропот и в полумрака се очерта високата фигура на индианец.

— Талкав! — извика Робърт.

— Талкав! — повториха другарите му.

— Amigos!^[1] — каза патагонецът, който чакаше пътешествениците на мястото, където трябваше да ги доведе течението, защото беше довело там и самия него.

Той вдигна Робърт и го притисна до гърдите си, без да подозира, че и Паганел ще увисне на шията му. Гленарван, майорът и моряците бяха много щастливи, че виждат отново верния си водач, и му стиснаха ръцете здраво и сърдечно. После патагонецът ги отведе в заслона на една изоставена естанция. Там гореше голям огън, който ги стопли, и се печеше сочно месо от дивеч, което те излапаха до последното късче. И когато дойдоха на себе си и започнаха да разсъждават, никой не можеше да повярва, че са се спасили от толкова опасности — от водата, от огъня и от страшните каймани на аржентинските реки.

Талкав разказа на Паганел с няколко думи своите преживелици и приписа цялата заслуга за спасението си на своя неустрашим кон. Паганел се опита да му обясни новото тълкование на документа и новите надежди, които то бе породило. Дали индианецът разбра изобретателните предположения на Паганел? Съмнително беше! Но той видя приятелите си щастливи и изпълнени с надежди и това му стигаше.

Няма съмнение, че смелите пътешественици след почивката на омбуто не се забавиха да тръгнат веднага на път. В осем часа сутринта те бяха готови. Намираха се много на юг от естанциите и саладерата и не можеха да си набавят превозни средства. Наложи се да вървят пеша. Разстоянието, което трябваше да преминат, беше не повече от четиридесет мили, а имаха и Таука, който нямаше да откаже да поноси от време на време един, че дори и двама изморени пешеходци. За 36 часа можеха да стигнат до брега на Атлантическия океан.

Беше настъпил моментът. Водачът и спътниците му оставиха зад себе си огромната низина, още заляна от водата, и поеха през високи равнини. Отново пред тях се разстилаше еднообразната аржентинска земя. Тук-таме стърчеше над пасбищата по някоя и друга групичка дървета, посадени от европейци, но доста нарядко, като в околностите на сиера Тандил и сиера Тапалкуем. Местните дървета растяха само в крайниците на тия дълги прерии и близо до нос Кориентес.

Така мина този ден. На другия ден на петнадесет мили от океана се почувствува неговата близост. Виразонът — един особен вятър, който духа редовно през втората половина на деня и на нощта — превиваше високата трева. От изтощената почва се издигаха редки горички, малки дървообразни мимози, храсталаци акация и туфи курамабол. Няколко солени лагуни блестяха като парчета счупено стъкло и затрудниха пътуването, защото трябваше да ги обхождат. Ускориха ход, за да стигнат още същия ден при езерото Саладо, на брега на океана. Пътешествениците бяха доста изморени, когато към осем часа вечерта забелязаха пясъчните дюни, високи двадесет туаза, които отделяха сушата от океана. Скоро до слуха им достигна шумът на морския прилив.

— Океанът! — извика Паганел.

— Да, океанът! — отговори Талкав.

И пешеходците, макар че бяха почти капнали от умора, се покатериха на дюните с удивителна пъргавост.

Но беше вече много тъмно. Погледите им блуждаеха напразно по мрачната безкрайност. Те търсеха „Дънкан“, но не го виждаха.

— Но той е все пак там — извика Гленарван, — той ни чака и сигурно кръстосва край брега.

— Ще го видим утре — отговори Мак Набс.

Том Остин се опита да повика невидимата яхта, но не получи отговор. Впрочем вятърът беше много силен и морето доста бурно. Облаците се носеха от запад, а пенливите вълни се разбиваха на ситни капчици, които достигаха върха на дюните. Дори ако „Дънкан“ беше на уговореното място, морякът на вахта не би могъл нито да чуе, нито да бъде чут. По брега нямаше никакво убежище — нито залив, нито пристанище. Нито дори съвсем малко заливче. Той бе образуван от дълги пясъчни плитчини, които се губеха в морето и бяха по-опасни за корабите, отколкото рифовете. И наистина тия плитчини пораждат вълни. Покрай тях морето е винаги много бурно и кораби, които при лошо време заседнат върху тези пясъчни килими, са обречени на сигурна гибел.

Тъй че много естествено беше „Дънкан“ да стои далеч от този ужасен бряг без никакво убежище. Джон Манглс с обичайната си предпазливост сигурно предпочиташе да чака навътре в морето. Такова беше мнението на Том Остин, който твърдеше, че „Дънкан“ не може да е на по-малко от пет мили от брега.

Майорът посъветва нетърпеливия си другар да се примири. Нямаше никакъв начин да се разсее гъстият мрак. Защо тогава да си изморяват очите, като се взират напразно в непрогледния хоризонт?

След като каза това, той устрои нещо като лагер под закритието на дюните. Последните провизии послужиха за последното ядене при пътуването. След това всеки по примера на майора си изкопа временно легло в доста удобна дупка и като се затрупа до брадата с пясък, заспа дълбок сън. Не спеше само Гленарван. Вятърът продължаваше да духа силно, а океанът беше още развълнуван от скорошната буря. Буйните му вълни се разбиваха в подножието на дюните с гръмотевичен грохот. Гленарван не можеше да се примири с мисълта, че „Дънкан“ е толкова близо. А да допусне, че не е дошъл на уговорената среща, беше невъзможно. Пътешествениците бяха напуснали залива Талкауано на 14 октомври и пристигнаха на атлантическия бряг на 12 ноември. През тия тридесет дена, употребени за прекосяване на Чили, Кордилерите, пампасите и аржентинската равнина, „Дънкан“ бе имал достатъчно време да обиколи нос Хори и да стигне на противоположния бряг. За такъв бързоходец закъснения не съществуваха. Бурята е била сигурно силна и страшна в просторния Атлантически океан, но „Дънкан“ беше добър кораб, а капитанът му добър моряк. Тъй че понеже трябваше да бъде тук, той бе тук.

Все пак тия разсъждения не успокоиха Гленарван. Когато се борят сърцето и разумът, разумът не е по-силният. Господарят на Малкъм Касъл чувствуваше в тъмнината всички, които обичаше — своята скъпа Елена, Мери Грант, екипажа на своя „Дънкан“. Гленарван бродеше по пустинния бряг, който вълните покриваха със своите фосфоресцентни капки. Той се взираше и се ослушваше. Понякога му се струваше дори, че вижда в морето някаква светлина.

— Не се лъжа — каза си той, — видях светлина на кораб, светлината на „Дънкан“. Ах, защо погледът ми не може да пробие този мрак!

Тогава му дойде една идея. Паганел казваше, че е никталоп, че вижда в нощта. И той отиде да го събуди. Ученият спеше в дупката си сън на къртица, когато една здрава ръка го издърпа от пясъчното му ложе.

— Кой ходи там? — извика той.

— Аз съм, Паганел.

— Кой сте вие?

— Аз, Гленарван. Елате, имам нужда от очите ви.

— От очите ми ли? — отговори Паганел, като ги търкаше силно.

— Да, от очите ви, за да различите в тъмнината „Дънкан“. Хайде елате.

— По дяволите тази никталопия! — измърмори Паганел, доволен обаче, че може да услужи на Гленарван.

Той стана, протегна изтръпналите си крайници, прозина се като човек, който става от сън, и тръгна след приятеля си към брега.

Гленарван го помоли да разгледа тъмния хоризонт на морето. В продължение на няколко минути Паганел се отдаде добросъвестно на това съзерцание.

— Е, нищо ли не виждате? — попита Гленарван.

— Нищо! В такава тъмнина и котка не би видяла на две крачки.

— Търсете червена или зелена светлина, т.е. светлините на дясната или лявата страна на кораба.

— Не виждам нито червена, нито зелена светлина! Всичко е черно! — отговори Паганел, чиито очи се затваряха неволно.

В продължение на половин час той ходи подир нетърпеливия си другар машинално, а главата му ту клюмаше на гърдите, ту изведнъж се изправяше. Не отговаряше, не говореше. Стъпките му бяха несигурни, вървеше като пиян. Гленарван го погледна. Паганел ходеше и спеше.

Тогава Гленарван го хвана подръка и без да го буди, го заведе в дупката му, където го „зарови“ удобно. На разсъмване всички наскачаха при вика:

— „Дънкан“! „Дънкан“!

— Ура! Ура! — отговориха на Гленарван другарите му и се втурнаха към брега.

И наистина на пет мили от брега яхтата с внимателно събрани долни платна се движеше с малък ход. Димът й се губеше в утринната мъгла. Морето беше бурно и за кораб с такъв тонаж беше опасно да доближи песъчливия бряг.

Гленарван, въоръжен с далекогледа на Паганел, следеше движенията на „Дънкан“. Изглежда, че Джон Манглс не ги беше видял, защото не промени курса на яхтата и продължаваше да кръстосва покрай брега с прикрепено на лява страна намалено второ предно платно.

Но в този момент, след като беше наблъскал здраво карабината си, Талкав гръмна по посока на яхтата.

Вслушаха се. И най-вече гледаха. Карабината на индианеца изгърмя три пъти, събуждайки ехото на дюните.

Най-сетне на яхтата се появи бял дим.

— Видяха ни! — извика Гленарван. — Това е оръдието на „Дънкан“.

След няколко секунди до брега стигна и глух гърмеж. Веднага „Дънкан“ разпъна цялото второ предно платно и като увеличи хода си, започна да маневрира с цел да се доближи колкото може повече до брега.

Скоро видяха с далекогледа, че от яхтата спускаха лодка.

— Леди Елена няма да може да дойде — каза Том Остин. — Морето е много бурно.

— Също и Джон Манглс — отговори Мак Набс. — Той не може да напусне кораба.

— Сестра ми! Сестра ми! — повтаряше Робърт и протягаше ръце към яхтата, която се клатеше много.

— Ах, как искам да съм вече на борда! — провикна се Гленарван.

— Търпение, Едуард. След два часа ще бъдете там — отговори майорът.

Два часа! Наистина лодка с шест гребла не можеше за по-малко време да дойде и да се върне на яхтата.

Тогава Гленарван се приближи към Талкав, който стоеше със скръстени ръце до Таука и гледаше спокойно подвижната повърхност на вълните.

Гленарван го хвана за ръката и като му посочи яхтата, каза:

— Ела с нас!

Индианецът поклати леко глава.

— Ела, приятелю — повтори Гленарван.

— Не — отговори тихо Талкав. — Тук е Таука, а там са пампасите! — добави той и посочи с любов безкрайните равнини.

Гленарван разбра, че индианецът нямаше никога да напусне равнините, дето белеят костите на дедите му. Той познаваше святата привързаност на тия деца на пустинята към родния край. Затова не настоя, а само стисна ръката на Талкав. Не настоя и тогава, когато индианецът, усмихнат посвоему, отказа да приеме възнаграждението за услугите си, като каза:

— От приятелство.

Гленарван не можа да отговори. Той искаше да остави на честния индианец поне нещо, което да му напомня за неговите приятели от Европа. Но какво му беше останало? Оръжията, конете, всичко беше пропаднало в наводнението. Другарите му не бяха по-богати от него.

Той се чудеше как да се отплати на безкористния водач, когато изведнъж му хрумна една мисъл. Извади от портмонето си скъп медальон, в който бе поставен прекрасен портрет, една от най-добрите творби на Лорънс, и го подаде на индианеца.

— Жена ми — каза Гленарван.

Талкав погледна трогнат портрета и произнесе тия прости думи.

— Добра и хубава!

После дойдоха Робърт, Паганел, майорът, Том Остин и двамата моряци и с трогателни думи се сбогуваха с патагонеца. Тия добри хора бяха искрено развълнувани от раздялата си с този предан и храбър другар. Талкав ги притисна един след друг до широките си гърди. Паганел му подари картата на Южна Америка и на двата океана, която индианецът често бе разглеждал с интерес. Това беше най-голямата скъпоценност, която Паганел притежаваше. Робърт можеше да даде на спасителя си само милувки. Момчето не забрави да погали и Таука.

В този момент лодката на „Дънкан“ наближаваше. Тя се провря през един тесен проток между пясъчните плитчини и скоро спря на брега.

— А где е жена ми? — попита Гленарван.

— А сестра ми? — провикна се Робърт.

— Леди Елена и мис Грант ви чакат на яхтата — отговори старшината на лодката. — Но да тръгваме, ваша светлост; нямаме нито минута за губене, защото отливът вече започва да се чувствува.

Пътешествениците прегърнаха за последен път Талкав, който дойде да ги изпрати до самата лодка, спусната отново във водата. В момента, когато Робърт се готвеше да скочи в нея, индианецът го прегърна и го погледна нежно.

— А сега върви — каза му той, — ти си вече мъж!

— Сбогом, приятелю! Сбогом! — каза още веднъж Гленарван.

— Никога ли няма вече да се видим? — провикна се Паганел.

— Quien sabe?^[2] — отговори Талкав, като вдигна ръка към небето.

Това бяха последните думи на индианеца, които вятърът отнесе. Лодката се отдалечи от брега и увличана от започващия отлив, навлезе в открито море.

Дълго още неподвижният силует на Талкав се виждаше над пенестите вълни. После едрата му фигура започна да става все по-малка, докато най-сетне изчезна от погледа на приятелите му. Един час по-късно Робърт пръв се изкачи на яхтата „Дънкан“ и се хвърли на шията на Мери Грант. През това време целият екипаж на яхтата изпълваше въздуха със своите радостни „ура“.

Така завърши това преминаване на Южна Америка по права линия. Нито планини, нито реки можаха да отклонят пътешествениците от предначертания им път. И ако не им се случи да се борят със злата воля на хората, то природните стихии, често настървени срещу тях, подложиха на тежки изпитания самоотвержената им смелост.