Жул Верн
Децата на капитан Грант (20)

Глава XX
Аржентинската равнина

След първите изблици на радост Паганел, Остин, Уйлсън, Мълреди, всички, които бяха останали назад, освен може би майор Мак Набс, почувствуваха, че умират от жажда. За голямо щастие Гуамини течеше наблизо. Всички тръгнаха за там и в седем часа сутринта малкият отряд пристигна в рамадата. Като се гледаха околностите, й, осеяни с трупове на вълци, лесно можеше да се съди за силата на нападението и за упоритостта на отбраната.

Скоро пътешествениците уталожиха обилно жаждата си и закусиха чудесно в рамадата. Филетата от щраус бяха провъзгласени за великолепни, а армадийото, опечено в собствената си броня, за превъзходно ядене.

— Да яде човек умерено такива вкусни неща — каза Паганел, — би било неблагодарност. Трябва много да яде.

И той яде много, но не му стана тежко благодарение на бистрата вода на Гуамини, която, изглежда, притежаваше отлични храносмилателни качества.

В десет часа сутринта Гленарван, който не искаше да повтори грешките на Анибал в Капуа^[1], даде знак за тръгване. Напълниха кожените мехове с вода и потеглиха. Конете с възстановени сили показаха много усърдие и почти през цялото време препускаха в лек ловен галоп. Благодарение на повечето влага местността бе по-плодородна, но все пак пустинна. Дните на 2 и 3 ноември минаха без произшествия и вечерта пътешествениците, привикнали вече на умората от дългите преходи, се установиха за нощуване на края на пампасите, на границата на провинцията Буенос Айрес. Бяха напуснали залива Талкауано на 14 октомври и само за двадесет и два дни бяха преминали благополучно четиристотин и петдесет мили, т.е. близо две трети от цялото разстояние.

На другата сутрин отрядът прекоси условната линия, която отделя аржентинските равнини от областта на пампасите. Тук Талкав се надяваше да срещне кациките, в чиито ръце не се съмняваше, че ще намери капитан Грант и неговите двама другари по съдба.

От четиринадесетте провинции, които съставляват аржентинската република, провинцията Буенос Айрес е едновременно и най-голямата, и най-гъсто населената. Тя граничи между шестдесет и четвъртия и шестдесет и петия градус с южните индиански територии. Почвата й е необикновено плодородна. В тая равнина, която е покрита с житни растения и с дървовидни зеленчукови растения и е почти напълно равна до самите подножия на планините Тандил и Тапалкуем, климатът е извънредно здрав.

Откакто бяха напуснали Гуамини, пътешествениците забелязаха с голямо задоволство, че температурата започва да става значително по-умерена. Благодарение на силните и студени ветрове откъм Патагония, които раздвижваха непрекъснато въздушните пластове, средната температура не надвишаваше седемнадесет градуса. Хора и животни нямаха никаква причина да се оплакват, след като бяха толкова страдали от сушата и горещината. Напредваха бодро и с доверие. Но каквото и да казваше Талкав, местността изглеждаше съвсем необитаема или, да употребим по-точна дума, „обезлюдена“.

Често пътят на изток минаваше край малки лагуни, образувани ту от сладки, ту от солено-горчиви води. По техните брегове под закрилата на храсталаците подскачаха леки синигери и пееха весели чучулиги в компанията на „тангарас“, които съперничат по цветове на бляскавите колибри. Тия красиви птички размахваха весело крилца, без да се плашат от войнолюбивите скорци, които маршируваха по брега като войници с червени еполети и червени пера по гърдите. По бодливите храсти се люшкаха като креолска люлка подвижните гнезда на „ануобис“, а по бреговете на лагуните се разхождаха на групи великолепни фламинго, които разперваха срещу вятъра огненочервени крила. Виждаха се и гнездата им, които имаха форма на пресечен конус, висок една стъпка, и групирани с хиляди, образуваха нещо като малък град. Фламингото не се смутиха много от приближаването на пътешествениците, нещо, което не хареса особено на Паганел.

— Отдавна имам желание да видя как хвърчи фламингото — каза той на майора.

— Добре! — рече майорът.

— Понеже ми се представя случай, ще се възползувам.

— Възползувайте се, Паганел.

— Елате с мене, майоре. Ела и ти, Робърт. Имам нужда от свидетели.

И Паганел, като остави другарите си да продължават напред, се запъти, следван от Робърт Грант и майора, към групата фламинго.

Като ги наближи, той гръмна само с барут, защото никога не би пролял напразно кръвта на една птица, и всичките фламинго излетяха вкупом, а Паганел ги наблюдаваше внимателно през очилата си.

— Е, видяхте ли ги как летят? — каза Паганел на майора, когато ятото изчезна.

— Да, разбира се — отвърна Мак Набс. — Само ако бях слепец, нямаше да ги видя.

— А намирате ли, че като летят, приличат на стрели, покрити с пера?

— Ни най-малко.

— Никак дори — добави Робърт.

— Сигурен бях! — каза ученият със задоволство. — Но това не е попречило на най-горделивия измежду скромните люде, моя именит съотечественик Шатобриан, да направи такова невярно сравнение между фламингото и стрелите! О, Робърт, трябва да знаеш, че сравнението е най-опасната от всички фигури на реториката, които познавам. Предпазвай се от него през целия си живот и го употребявай само в краен случай.

— Значи сте доволен от вашия опит? — каза майорът.

— Възхитен съм.

— И аз също. Но да пришпорим конете, защото заради вашия именит Шатобриан останахме цяла миля назад.

Когато настигнаха другарите си, Паганел завари Гленарван в оживен разговор с индианеца, когото, изглежда, не разбираше. Талкав се бе спирал често, за да наблюдава хоризонта, и всеки път лицето му бе изразявало силно учудване. Не виждайки около себе си своя обичаен преводач, Гленарван се бе опитал да разпита сам индианеца, но напразно. И затова, щом забеляза учения, отдалеч му извика:

— Побързайте, приятелю Паганел, защото Талкав и аз не можем да се разберем!

Паганел поговори няколко минути с патагонеца и след това се обърна към Гленарван.

— Талкав е учуден — каза той — от едно наистина странно обстоятелство.

— От какво?

— Че не срещаме из тия равнини нито индианци, нито следи от индианци, а обикновено те кръстосват непрекъснато по тия места, било че карат стада добитък, който крадат от естанциите, било че отиват до Андите, за да продават постелки от зорило и камшици от плетени кожени ремъци.

— А на какво отдава Талкав това изчезване на индианците?

— Не може да си го обясни и е само учуден.

— Но какви индианци е разчитал да срещне в тая част на пампасите?

— Точно тия, които държат в плен чужденци, индианците, които са под властта на кациките Калфукура, Катриел или Янчетрус.

— Какви са тия хора?

— Предводители на шайки, които преди тридесетина години, т.е. преди да бъдат отхвърлени зад планините, бяха всемогъщи. Оттогава те са се подчинили, доколкото може да се подчини един индианец, и скитат из пампасите и по провинцията Буенос Айрес. И аз като Талкав съм учуден, че не срещаме следи от тях в една област, в която те се занимават главно с разбойничество и грабеж.

— Но тогава — запита Гленарван — какво трябва да правим?

— Сега ще узная — отговори Паганел.

И след кратък разговор с Талкав той каза:

— Ето мнението на патагонеца, което ми се струва много разумно. Трябва да продължим пътя си на изток от форт Независимост — това е и нашият път — и там, ако не научим нищо за капитан Грант, поне ще разберем какво е станало с индианците от аржентинската равнина.

— Много ли е далеч този форт Независимост? — попита Гленарван.

— Не, той е разположен в сиера Тандил, на около шестдесет мили оттук.

— А кога ще стигнем там?

— Другиден вечерта.

Гленарван бе много смутен от това. Да не срещнат индианец в пампасите това най-малко можеха да очакват. Обикновено се срещат много. Значи някое особено обстоятелство трябва да ги е прогонило. Но най-неприятното би било, че ако Хари Грант бе пленник на едно от тия племена, той е бил отвлечен на север или на юг. Това съмнение не преставаше да тревожи Гленарван. Трябваше на всяка цена да се запазят следите на капитана. Тъй че най-добре беше да се вслушат в съвета на Талкав и да отидат в селището Тандил. Там поне щяха да намерят с кого да говорят.

Към четири часа след пладне на хоризонта се показа хълм, който можеше да мине за планина в една толкова равна местност. Това беше сиера Тапалкуем, в чието подножие пътешествениците спряха да нощуват. На другия ден я преминаха извънредно лесно, като следваха вълнообразните пясъчни склонове на местност с леки наклони. Подобна планина не можеше да затрудни хора, които бяха прекосили Андите, и конете едва намалиха бързия си ход. По пладне минаха покрай изоставения форт Тапалкуем, първото звено на низата фортове, построени покрай южната граница за защита от туземците разбойници. Но и тук за растяща почуда на Талкав нямаше и помен от индианци. Все пак към пладне трима скитници от равнината на хубави коне и добре въоръжени се вгледаха за момент в малкия отряд, но не дочакаха да бъдат доближени и избягаха с неимоверна бързина. Гленарван беше вбесен.

— Гаучо — каза патагонецът, като назова туземците с името, което бе довело до спор между майора и Паганел.

— А, гаучо! — отговори Мак Набс. — Е, Паганел, северният вятър не духа днес. Какво мислите за тия гадини?

— Мисля че приличат на разбойници — отговори Паганел.

— А от приликата до действителността, мой драги учени човече?

— Има само една стъпка, драги майоре!

Признанието на Паганел бе посрещнато с общ смях, който никак не го смути, и той дори направи много интересна забележка по повод на тия индианци.

— Чел съм някъде — каза той, — че у арабите устата имат рядък израз на свирепост, докато изразът на човечност е в погледа. А у американските диваци е тъкмо обратното. Тия хора имат изключително лоши очи.

И професионален физиономист не би охарактеризирал по-добре индианската раса.

При все това по нареждане на Талкав отрядът се движеше в сгъстени редици. Колкото и пустинен да беше този край трябваше да се пазят от изненади. Но тази предпазливост се оказа излишна и вечерта пътешествениците спряха да нощуват в една изоставена просторна толдерия, дето кацикът Катриел събирал обикновено своите шайки от туземци. Като огледа почвата и не откри скорошни следи, патагонецът реши, че толдерията не е била обитавана от дълго време.

На другия ден Гленарван и другарите му се намериха отново в равнината. Забелязаха се и първите естанции в околностите на сиера Тандил. Но Талкав реши да не спират, а да вървят право към форт Независимост, дето искаше най-вече да се осведоми върху странното обезлюдяване на местността.

Появиха се и дървета, толкова редки от Кордилерите насам повечето посадени след идването на европейците в Америка. Тук имаше азедарачи^[2], прасковени дървета, тополи, върби, акации и всички растяха бързо и добре без всякакви грижи. Обикновено те ограждаха „коралес“ — обширни места за добитък, оградени с колове. Тук пасяха и се угояваха хиляди говеда, овци, крави и коне, които носеха печата на стопанина си, отбелязан с нажежено желязо, и се пазеха от многобройни и бдителни големи кучета. Малко солената почва в подножието на планините е много добра за отглеждане на добитък и дава превъзходен фураж. Тая почва се предпочита при установяването на естанции.

Те се ръководят от един управител и един надзирател, на които са подчинени четири пеона за всеки хиляда глави добитък.

Тия хора водят живота на великите пастири от библията, техните стада са много големи, може би и по-големи от стадата, които са изпълвали равнините на Месопотамия. Но тия пастири са самотни, нямат семейства и затова големите „естанерос“ от пампасите са по-скоро груби търговци на говеда и нямат нищо общо с патриарсите от библейските времена. Паганел обясни много добре всичко това на спътниците си и по този повод се впусна в интересни антропологически разсъждения относно сравнението на расите. Той успя да заинтересува дори майора, нещо, което и самият майор призна.

Паганел има също случай да обърне вниманието на спътниците си върху интересен мираж, много често явление в тия равнини.

Отдалеч естанциите изглеждаха като големи острови, а околните тополи и върби сякаш се отразяваха в кристални води, които бягаха пред приближаващите ги пътници. Но илюзията беше толкова пълна, че окото не можеше да свикне с измамата.

През този ден, 6 ноември, пътешествениците срещнаха много естенции и едно или две саладера. Добитъкът, добре угоен в сочните пасбища, се докарва в саладерата, за да бъде заклан. Самото име „саладеро“ показва, че това е място, където месото се осолява. Тази отвратителна работа започва към края на пролетта. Тогава специални хора, наречени, също „саладерос“, отиват да вземат животните от „коралите“^[3]. Залавят ги с помощта на ласо, което мятат много сръчно, и ги отвеждат в саладерата. Тук се колят, одират и разпределят със стотици говеда, бикове, крави, овце. Често биковете не се оставят да бъдат хванати без съпротива.

Тогава колачът се превръща в тореадор и този опасен занаят той върши с голяма сръчност, но, трябва да се признае, и с необикновена жестокост. Изобщо това клане представлява отвратително зрелище. Няма нищо по-противно от околностите на едно саладеро. В тия ужасни места въздухът е напоен със смрад и се чуват жестоките крясъци на колачите, зловещият лай на кучетата, продължителният вой на издъхващите животни, а в същото време „урубус“ и „аурас“, тия огромни лешояди от аржентинската равнина, дошли с хиляди от двадесет мили околовръст оспорват на колачите още тръпнещите вътрешности на техните жертви. Но сега саладерата бяха безмълвни, спокойни и безлюдни. Часът за масовите кланета не беше още ударил.

Талкав усилваше хода. Той искаше да стигнат във форт Независимост още същата вечер. Конете, подтиквани от господарите си и следвайки примера на Таука, просто летяха сред високите злакове. Срещаха се много ферми, оградени със зъбчати зидове и дълбоки ровове. Главната сграда имаше тераса, от чиято височина обитателите, организирани военно, можеха да се сражават с разбойниците от равнината. Гленарван може би щеше да получи в тия ферми сведенията, които търсеше, но най-сигурно беше да стигнат до селището Тандил. Затова не спряха. Реката Лос Уесос преминаха в брод, а няколко мили по-далеч — и реката Шапамофу. Скоро конете нагазиха тревата на първите наклони на сиера Тандил и един час по-късно се показа селището, разположено в дъното на тясна клисура, над която господствуваха набраздените с бойници стени на форт Независимост.