Жул Верн
Децата на капитан Грант (17)

Глава XVII
Пампасите

Аржентинските пампаси се простират между тридесет и четвъртия и четиридесетия градус южна ширина. Думата „пампа“, от араукански произход, значи „тревиста равнина“ и подхожда много добре за тази област. Дървовидните мимози в западната й част и сочните треви в източната, и придават своеобразен вид. Тази растителност впива корените си в пласт земя, който покрива глинесто-песъчливата почва с червеникав или жълт цвят. Геологът, който би изследвал тия пластове от терциера, може да открие големи богатства. Тук лежат безброй кости на допотопни животни, които индианците смятат, че са кости на изчезнали раси броненосци^[1]. Под тази растителност е погребана праисторията на тия места.

Американските пампаси са една географска особеност като саваните на Великите езера или степите на Сибир. Техният климат е по-континентален и се отличава с по-големи студове и горещини, отколкото в областта на Буенос Айрес, защото, според обясненията на Паганел, топлината, която океанът поглъща и складира през лятото, той връща бавно през зимата. Така се обяснява фактът, че температурата на островите е по-равномерна, отколкото във вътрешността на материците^[2]. Затова климатът на Западните пампаси не е така умерен, както е по крайбрежието поради съседството на Атлантическия океан. Той е подложен на внезапни крайности и на резки промени, които карат термометъра да прави непрестанни скокове.

Тук през есента, т.е. април и май, дъждовете са чести и проливни. Сега обаче времето беше много сухо и доста горещо.

Отрядът тръгна на разсъмване, след като свериха посоката. Почвата, скована от храсти и шубраци, беше съвсем твърда. Нямаше вече дюни, нито пясъка, който ги образуваше, нито пък пясъчния прах, който вятърът разнасяше из въздуха. Конете вървяха бързо между туфи „паха-брава“, типична пампаска трева, която служи на индианците за убежище във време на бури. На голямо разстояние, но все по-рядко, се срещаха мочури, в които растяха върби и едно друго растение „Gygnerium argenteum“, което вирее в съседство със сладки води. Там конете използуваха да се напият обилно с вода, та да им държи влага по-дълго. Талкав вървеше напред и удряше храстите. Така той гонеше „чолинас“, много опасни усойници, от чието ухапване вол умира за по-малко от час. Пъргавият Таука скачаше през храстите и помагаше на господаря си да отваря път на конете, които вървяха след него.

Пътуването по тия гладки полета беше бързо и леко. Никаква промяна в характера на равнината. Нито камък, нито камъче, дори и на сто мили околовръст. Едва ли другаде може да се срещне такова еднообразие, и то така продължително. Ни помен от пейзажи, приключения, изненади на природата! Човек трябваше да бъде Паганел, един от тези възторжени учени, които виждат неща там, където няма нищо за гледане, за да се любува на подробностите на пътя. Но на какво да се любува?

Самият той не би могъл да каже. В най-добрия случай на някой храст! На някой стрък трева може би! Това беше достатъчно, за да възбуди неговото неизчерпаемо красноречие и да поучи Робърт, който обичаше да го слуша.

През този ден, 29 октомври, равнината се разгъваше пред очите на пътешествениците с цялото си безпределно еднообразие. Към два часа под краката на конете се появиха много останки от животни. Това бяха кости на безбройно стадо говеда, събрани на купища и побелели. Тия останки не образуваха криволици, каквито биха оставили след себе си животни, които, изнемощели и без сили са падали едно след друго из пътя. Никой не знаеше как да обясни това струпване на скелети в такова сравнително малко пространство, дори и Паганел. И той попита Талкав, който му отговори без никакво затруднение.

Едно „не е възможно“ на учения и последвалият утвърдителен жест на патагонеца много заинтригуваха другарите им.

— Какво е това? — запитаха те.

— Небесният огън — отговори географът.

— Какво? Гръмотевицата е могла да причини такова опустошение? — възкликна Том Остин. — Да унищожи цяло стадо от петстотин глави!

— Тъй казва Талкав, а Талкав не се мами. Впрочем аз му вярвам, защото бурите в пампасите са известни като едни от най-страшните. Дано не ги изпитаме някой ден.

— Много е горещо — каза Уйлсън.

— Термометърът показва сигурно тридесет градуса на сянка — отговори Паганел.

— Това не ме учудва — намеси се Гленарван. — Аз чувствувам как електричеството минава през мене. Да се надяваме, че тази горещина няма да продължи.

— Охо! — каза Паганел. — Не трябва да се разчита на промяна на времето, защото на хоризонта няма никаква мъгла.

— Толкова по-зле — отговори Гленарван, — защото конете са много измъчени от горещината. На тебе не ти ли е много топло, момчето ми? — добави той, като се обърна към Робърт.

— Не, милорд — отговори детето. — Аз обичам горещината, тя е хубаво нещо.

— Особено през зимата — забеляза остроумно майорът, като изпусна към небето пушек от пурата си.

Привечер спряха до едно изоставено „ранчо“ — колиба от плет, измазана с пръст и покрита със слама. Колибата опираше до едно оградено с полуизгнили колове място, което все пак бе достатъчно да запази през нощта конете от нападението на лисиците. Не че самите коне можеха да пострадат от лисиците, но тия хитри животни прегризват поводите им и конете използуват случая да избягат.

На няколко крачки от колибата бе изкопан трап, който служеше за кухня и съдържаше още останки от пепел. Вътре имаше пейка, постеля от говежда кожа, тенджера, шиш за печене и чайник за мате. Матето е много разпространено питие в Южна Америка. Това е чаят на индианците. То се приготовлява от изсушени на огън листа, които се варят, и се пие подобно на американските питиета със сламка. По молба на Паганел Талкав приготви няколко чашки от това питие, което чудесно допълни обичайната им храна, и всички го намериха за много вкусно.

На другия ден, 30 октомври, слънцето изгря в червеникава мъгла и изсипа на земята най-жарките си лъчи. И наистина през деня щеше да бъде извънредно горещо, а за нещастие из равнината нямаше къде да се подслони човек. При все това пътешествениците продължиха смело на изток. На няколко пъти срещаха огромни стада, които от горещината нямаха сили да пасат и се излежаваха мързеливо. За пазачи или по-право за пастири не ставаше и дума. Тези безчислени стада от крави, бикове и волове се пазеха само от кучета, които имат навик, когато са жадни, да бозаят мляко от овцете. Впрочем биковете по тия места са по-кротки и нямат този инстинктивен ужас от червеното, който отличава европейските им събратя.

— Без съмнение, това е, защото пасат републиканска трева! — каза Паганел, очарован от своята прекалено френска духовитост.

Към пладне настъпиха някои промени в пампасите, които не можеха да убегнат от очи, изморени от еднообразието им. Тревите станаха по-редки. Те отстъпиха място на мършави репеи и на огромни бодили, високи девет стъпки, които биха ощастливили всички магарета на земята. Тук-там растяха ниски бодливи храсти с тъмнозелен цвят, които обичат сухите места. Досега влагата, задържана от глинестата почва на равнината, подхранваше пасбищата, които приличаха на голям зелен килим, плътен и разкошен. Но оттук нататък килимът, на места изтъркан и проскубан, показваше вътъка си и откриваше пред погледа бедността на почвата. Тия признаци на растяща суша не можеха да не направят впечатление и Талкав ги отбеляза.

— Аз не съм недоволен от тази промяна — каза Том Остин.

— Да гледаш непрекъснато трева и все трева, в края на краищата става непоносимо.

— Да, непрекъснато трева, но и непрекъснато вода — отговори майорът.

— О, вода не ни липсва — каза Уйлсън — и все ще намерим по пътя някоя рекичка.

Ако Паганел бе чул този отговор, нямаше да пропусне да отбележи, че между Колорадо и планините на провинция Аржентина реките са рядкост. Но в този момент той обясняваше на Гленарван едно явление, на което той му бе обърнал внимание.

От известно време въздухът изглеждаше наситен с миризма на пушек. А никъде на хоризонта не се виждаше огън, никакъв дим не издаваше далечен пожар. Това явление не можеше да се отдаде на естествена причина. Скоро миризмата на изгоряла трева стана толкова силна, че учуди всички освен Паганел и Талкав. Географът, който имаше отговор за всичко, даде на другарите си следното обяснение.

— Ние не виждаме огън — каза той, — а чувствуваме миризма на пушек. Но няма дим без огън, казва поговорката, която е вярна и за Америка, както и за Европа. Значи някъде гори. Само че пампасите са толкова равни, че нищо не пречи на въздушните течения и често се усеща миризма на запалена трева, която гори на седемдесет и пет мили оттук.

— Седемдесет и пет мили? — отвърна майорът недоверчиво.

— Точно толкова — потвърди Паганел. — Но добавям, че тия пожари обхващат големи пространства и често биват стихийни.

— Кой подпалва равнината? — запита Робърт.

— Понякога гръм, когато тревата е много изсъхнала от горещините. А понякога и самите индианци.

— С каква цел?

— Те твърдят — сам аз не знам доколко това твърдение е основателно, — че след пожар тревата в пампасите растяла по-добре. Това е начин да се засили почвата чрез пепелта. Аз обаче съм склонен да мисля, че с тия пожари те целят да унищожат милиардите кърлежи, тия паразити, които така много безпокоят стадата.

— Но този енергичен способ — каза майорът — сигурно убива и част от добитъка, който скита из равнината.

— Да, много животни изгарят; но какво значение има това в сравнение с общия им брой?

— Малко ме е грижа за тях — каза Мак Набс, — това е тяхна работа, но мисля за пътешествениците, които минават през пампасите. Няма ли опасност те да бъдат изненадани и обгърнати от огъня?

— Как не! — извика Паганел с израз на видимо задоволство. — Това се случва понякога и що се отнася до мене, с удоволствие бих присъствувал на подобно зрелище.

— Това е то нашият учен — отговори Гленарван. — От любов към науката е готов и жив да изгори.

— О, съвсем не, драги Гленарван, но всеки е чел Купер и знае от неговия „Кожен чорап“ как да спира разпространението на пожар, като изскубе тревата в един район от няколко туаза околовръст. Нищо по-просто от това. Затуй не се страхувам от приближаването на пожар и го желая от все сърце.

Но желанието на Паганел не можа да се осъществи и ако той се изпече наполовина, то беше само от топлината на слънцето, което излъчваше непоносима горещина. Конете се задъхваха от тази тропическа температура. За сянка нямаше никаква надежда освен от някое случайно облаче, което за момент закриваше огнения диск. Тогава сянката бягаше по гладката земя, а ездачите подтикваха конете и се стараеха да се задържат в обсега на хладното петно, което западният вятър гонеше пред тях. Но конете, бързо изпреварени, оставаха назад и разбуденото светило започваше наново да ръси със своя огнен дъжд обгорената почна на пампасите.

Когато Уйлсън каза, че няма да останат без вода, той не бе държал сметка за неутолимата жажда, която измъчваше другарите му през този ден. А когато добави, че по пътя ще срещнат рекичка, той бе малко прибързан. И наистина не само липсваха рекички, защото напълно равната почва не им даваше възможност да образуват корита, но и изкопаните от индианците изкуствени водоеми бяха пресъхнали. Като виждаше как признаците на сушата се увеличават от миля на миля, Паганел обърна внимание на Талкав и го запита къде мисли да намери вода.

— В езерото Салинас — отговори индианецът.

— А кога ще стигнем там?

— Утре вечер.

Привечер пътешествениците спряха след един преход от тридесет мили. Всички разчитаха на спокоен сън, за да възстановят силите си след дневната умора. Но тъкмо това не стана поради облаците комари и папатаци. Присъствието на тези насекоми предвещаваше промяна на вятъра, който наистина скоро промени посоката си и задуха от север. Тези проклети животинки обикновено изчезват, когато задуха южен или югозападен вятър.

Ако майорът запазваше спокойствие дори и всред дребните несгоди на живота, Паганел, обратното, негодуваше против закачките на съдбата. Той проклинаше и комари, папатаци, и много съжаляваше, че няма кисела вода, за да облекчи сърбежите от многобройните ухапвания. Макар че майорът се опитваше да го успокои, казвайки му, че трябва да е щастлив, понеже от тристате хиляди различни видове насекоми, които познават естествениците, има разправия само с два от тях, Паганел се събуди в лошо настроение. Все пак той не остави да го молят, за да тръгне рано сутринта, трябваше още същия ден да стигнат до езерото Салинас. Конете бяха много уморени. Те умираха от жажда и макар че ездачите се лишаваха от вода, за да има за тях, дажбата им бе съвсем ограничена. Сушата беше още по-голяма, а горещината с облаците прах, носени от северния вятър, този самум на пампасите, още по-нетърпима.

През деня еднообразието на пътуването бе прекъснато за момент. Мълреди, който яздеше напред, се върна и съобщи, че към тях се приближава група индианци. Тази среща бе оценена различно. Гленарван помисли за сведенията, които туземците можеха да му дадат за корабокрушенците от „Британия“. Талкав, от своя страна, никак не се зарадва, че ще се срещне с индианци чергари. Той ги смяташе за разбойници и крадци и предпочиташе да ги избегне. По негова заповед малкият отряд се групира и оръжията бяха заредени. Трябваше да бъдат подготвени за всичко.

Скоро се показа и групата индианци. Тя се състоеше само от десетина туземци, което успокои патагонеца. Индианците се приближиха на стотина крачки и се виждаха много ясно. Те принадлежаха към оная раса пампаски индианци, която генерал Розас бе изтребил в 1833 година. С високи изпъкнали чела, едри и с маслинен цвят на кожата, те бяха красиви представители на индианската раса. Бяха облечени в кожи от гуанако и муфети^[3] и въоръжени с копия, дълги до двадесет стъпки, ножове, прашки, бола и ласо. Ловкостта, с която управляваха конете си, показваше, че са отлични ездачи.

Те спряха на стотина крачки и изглежда се съвещаваха, като викаха и ръкомахаха. Гленарван тръгна към тях. Но не бе изминал и няколко метра, когато групата обърна конете си и изчезна невероятно бързо. Изтощените коне на пътешествениците не биха могли да ги стигнат.

— Страхливци! — се провикна Паганел.

— Не са много честни, щом като бягат така бързо — каза Мак Набс.

— Какви са тия индианци? — попита Паганел.

— Гаучо — отговори патагонецът.

— Гаучо — поде Паганел, като се обърна към другарите си. — Гаучо! Нямаше нужда да взимаме толкова предпазни мерки. Не е имало нищо страшно.

— Защо? — попита майорът.

— Защото гаучото са безобидни селяни.

— Така ли мислите, Паганел?

— Разбира се, те са ни взели за разбойници и побягнаха.

— Аз мисля по-скоро, че не посмяха да ни нападнат — отговори Гленарван, много огорчен, че не можа да влезе във връзка с тия туземци, па каквито и да бяха те.

— Това е и моето мнение — каза майорът, — защото, ако се не лъжа, тия гаучо не само не са безобидни, а, напротив, явни и опасни разбойници.

— А, само това не! — извика Паганел.

И той започна живо да спори по този етнологически въпрос, толкова живо, че предизвика дори майора и си навлече една забележка, напълно необичайна за споровете на Мак Набс.

— Мисля, че се лъжете, Паганел.

— Да се лъжа? — отвърна ученият.

— Да. Самият Талкав взе тия индианци за разбойници, а Талкав познава добре работите.

— Но този път Талкав се излъга — възрази Паганел доста рязко. — Гаучо са земеделци, пастири и нищо повече. Аз самият съм го писал в една доста известна брошура върху индианците от пампасите.

— Е, добре, направили сте грешка, господин Паганел.

— Аз да направя грешка, господин Мак Набс?

— От разсеяност може би — отвърна майорът настоятелно — и ще се коригирате, като внесете поправки в следващото издание.

Паганел, много засегнат, че оспорват и дори се шегуват с неговите географски познания, започна да се дразни.

— Знайте, господине — каза той, — че моите книги нямат нужда от подобни поправки.

— Имат нужда поне в този случай — заинати се на свой ред Мак Набс.

— Господине, днес ми изглеждате доста заядлив! — сопна се Паганел.

— А аз намирам, че сте малко кисел! — отвърна майорът.

Спорът вземаше неочаквани размери, и то за дреболия, която не си заслужаваше. Гленарван реши, че е време да се намеси.

— Ясно е — каза той, — че единият от вас е заядлив, а другият придирчив, нещо, което ме учудва и у двама ви.

Патагонецът, без да разбира причината за спора, лесно схвана, че двамата приятели се разправят. Той се усмихна и каза спокойно.

— Това е от северния вятър.

— От северния вятър ли! — провикна се Паганел. — Какво общо има северният вятър с нашия спор?

— Точно така е — отговори Гленарван. — Северният вятър е причина за вашето лошо настроение. Чувал съм, че в Южна Америка той действувал много раздразнително върху нервната система.

— Кълна се в свети Патрик, Едуард, че вие сте прав! — каза майорът и избухна в силен смях.

Но Паганел, наистина възбуден, не искаше да прекрати спора и се нахвърли върху Гленарван, чиято намеса му се стори доста шеговита.

— Значи така, милорде — каза той, — нервната ми система била раздразнена?

— Да, Паганел, причината е северният вятър, един вятър, който подобно на „трамонтано“ в околностите на Рим кара да се вършат доста престъпления в пампасите.

— Престъпления! — възмути се ученият. — Нима имам вид на човек, който иска да извърши престъпление.

— Не казвам точно това.

— Кажете тогава, че искам да ви убия!

— О — Гленарван не можа да сдържи смеха си, — страх ме е. За щастие северният вятър не трае повече от един ден.

Този отговор предизвика общ смях. Тогава Паганел пришпори коня си и препусна напред, за да разсее лошото си настроение. Четвърт час по-късно той бе забравил всичко.

В осем часа вечерта Талкав, който бе избързал напред, съобщи, че се забелязват очертанията на толкова желаното езеро. Четвърт час след това пътешествениците се спускаха по брега на Салинас. Но тук ги очакваше пълно разочарование. Езерото беше пресъхнало.