Жул Верн
Децата на капитан Грант (16)

Глава XVI
Рио Колорадо

На другия ден, 22 октомври, в осем часа сутринта Талкав даде знак за тръгване. Между двадесет и втория и четиридесет и втория градус аржентинската равнина се снишава от запад към изток. До морето пътешествениците щяха само да се спускат по един слаб наклон.

Когато патагонецът отказа коня, който му предлагаше, Гленарван помисли, че индианецът предпочита да върви пеша, което е обичайно у някои водачи, и, разбира се, неговите дълги крака щяха да улеснят вървежа му. Но Гленарван се беше излъгал. В момента на тръгването Талкав изсвири по особен начин, веднага от близката горичка излезе великолепен аржентински кон и се спусна към господаря си. Конят беше извънредно красив. Кафявият му цвят показваше, че животното е бързо, гордо, смело и живо. То имаше малка, изящно прикрепена глава, широки ноздри, огнени очи, здрави бедра, гъста грива, високи гърди и дълги глезени, т.е. всичко, което дава сила и гъвкавост. Майорът като истински познавач не скри възхищението си от този представител на пампаската порода и му намери известни сходства с английските „хънтър“^[1]. Това красиво животно се наричаше „Таука“, което на патагонски значи „птица“, и напълно заслужаваше името си.

Когато Талкав се метна на седлото, конят подскочи под него. Патагонецът, първокласен ездач, представляваше великолепна гледка. В сбруята на коня бяха включени два ловни инструмента, които се употребяват в аржентинската равнина — „бола“ и „ласо“. Болата се състои от три топки, скачени помежду си с кожен ремък, и се закачва отпред на седлото. Често пъти индианците я хвърлят на повече от сто стъпки върху животното или неприятеля, когото преследват, и то с такава точност, че тя се заплита около краката му и го поваля веднага. В ръцете на туземеца болата е страшно оръжие и той действува удивително ловко с нея. Ласото, напротив, не напуска ръката, която го хвърля. То се състои само от въже, дълго тридесет стъпки, образувано от два добре изплетени ремъка, и завършва с примка, която преминава през желязна халка. Тази примка се хвърля с дясната ръка, а лявата държи останалото въже, чийто край е здраво вързан за седлото. Дълга пушка, преметната през рамо, допълваше нападателното въоръжение на патагонеца.

Талкав, без да забелязва възхищението, предизвикано от неговото природно обаяние, от леката му и горда непринуденост, застана начело на отряда. Тръгнаха. Конете, които изглежда не познаваха тръс, ту галопираха, ту вървяха ходом. Робърт яздеше доста смело и скоро успокои Гленарван със способността си да се държи на седлото.

Равнината на пампасите започва от самото подножие на Кордилерите. Тя може да се раздели на три части. Първата се простира от веригата на Андите по протежение на двеста и петдесет мили и е покрита с нискостеблени дървета и храсталаци. Втората, широка четиристотин и петдесет мили, е покрита с великолепна трева и достига на сто и осемдесет мили от Буенос Айрес. Оттук до самото море пътникът минава през обширни равнини, обрасли с люцерна и магарешки бодил. Това е третата част от пампасите.

Като напусна кордилерските теснини, отрядът на Гленарван срещна най-напред множество пясъчни дюни, наречени „меданос“. Тия дюни, когато не са прикрепени към почвата от корените на растенията, се люшкат непрекъснато от вятъра като истински вълни. Пясъкът им е извънредно ситен и при най-малкото подухване се понася на леки облаци или образува истински вихрушки, които се издигат на голяма височина. Гледката на тия вихрушки е едновременно приятна и неприятна за очите. Приятна, защото е много забавно да се гледа как тия стълбове кръстосват равнината, борят се един с друг, смесват се, пропадат и се издигат наново в едно невъобразимо безредие. А неприятна, защото от безкрайните дюни се отделя ситен прах, който прониква в очите, колкото и добре да са затворени клепачите. Поради северния вятър това явление трая почти целия ден. Все пак отрядът вървеше бързо и към шест часа вечерта Кордилерите, останали на четиридесет мили назад, смътно се чернееха и се губеха вече във вечерната мъгла.

През деня пътешествениците бяха изминали тридесет и осем мили, чувствуваха се доста изморени и посрещнаха с радост часа за лягане. За нощувка спряха на брега на бурната и бърза рекичка Неукуем, чиито мътни води течаха между високи и отвесни червени скали. Неукуем, наречена от някои географи Рамид или Камое, извира от езера, познати само на индианците. През нощта и на следния ден не се случи нищо, което заслужава да бъде споменато. Движеха се бързо и леко. Равната местност и поносимата температура улесняваха пътуването. Към пладне обаче слънцето започна да пече силно. А привечер хоризонтът към югозапад се набразди от ивица облаци, сигурен знак, че времето ще се промени. Патагонецът не можеше да се заблуди и с пръст посочи на географа небето на запад.

— Да, знам — каза Паганел и като се обърна към спътниците си, добави: — Ето вижте, времето ще се промени. Ще имаме „памперо“.

И той обясни, че памперо е много често явление в аржентинските равнини. Това е един много сух вятър, който духа от югозапад. Талкав не се беше излъгал и през нощта, която бе доста мъчителна за хора, предпазвани само от леките пънчо, памперото задуха с голяма сила. Конете налягаха по земята, а хората легнаха при тях, плътно притиснати един към друг. Гленарван се опасяваше, че могат да се забавят, ако ураганът продължи, но Паганел погледна барометъра и го успокои.

— Обикновено — каза той — памперото предизвиква бури от по три дни, нещо, което спадането на живака в барометъра определя с точност. Но ако, напротив, барометърът се качва, какъвто е случаят сега, ураганът трае само няколко часа. Затова успокойте се, драги приятелю, на разсъмване небето ще бъде напълно ясно.

— Вие говорите като по книга, Паганел — отговори Гленарван.

— И съм цяла книга — отвърна Паганел. — Можете да ме прелиствате, колкото желаете.

Книгата не се лъжеше. Към един часа вятърът изведнъж престана и пътешествениците можаха да възстановят силите си с малко сън. На другия ден се събудиха бодри и свежи, особено Паганел, който кършеше ставите си и се протягаше като младо куче.

Този ден беше двадесет и четвърти октомври, десетият ден от тръгването от Талкауано. Оставаха още деветдесет и три мили до мястото, където Рио Колорадо сече тридесет и седмия паралел, т.е. още три дни път. През цялото пътуване през американския материк лорд Гленарван чакаше с особено нетърпение появата на индианци. Искаше да ги разпита за капитан Грант чрез патагонеца, с когото Паганел вече разговаряше доста добре. Групата обаче вървеше по един маршрут, малко използуван от индианците, тъй като пътищата през пампасите, които свързват република Аржентина с Кордилерите, минават по на север. Не се срещаха нито скитащи индианци, нито уседнали племена, живущи под властта на кациките. Ако случайно се мернеше в далечината някой конник чергар, той изчезваше бързо, без да прояви желание да влезе във връзка с непознатите. Няма съмнение, че такъв отряд щеше да се види подозрителен на всеки, който минава сам през равнината, и на разбойника, комуто видът на тия осем добре въоръжени хора, яхнали бързи коне, налагаше да бъде предпазлив, а също и на обикновения пътник, който в тия пустинни места можеше да се усъмни в добрите им намерения. Тъй че абсолютно невъзможно беше да се разговаря било с честни хора, било с разбойници. Жалко, че не срещнаха и шайка „растреадорес“^[2], па макар разговорът с тях да трябваше да започне с изстрели. В интереса на издирванията Гленарван съжаляваше, че не срещат индианци. Все пак случи се нещо, което потвърди по странен начин тълкованието на документа.

На няколко места пътят, следван от експедицията, пресече пътеки из пампасите, между които и един по-важен път — от Кармен за Мендоса, — който личеше по костите на домашни животни, мулета, коне, овци или говеда, струпани от двете му страни като останки, оглозгани от хищните птици и обезцветени от действието на въздуха. Те бяха хиляди, а сигурно и не един човешки скелет смесваше праха си с праха на огромните животни.

До този момент Талкав не бе казал нищо за посоката, която строго следваха. Той разбираше обаче, че този път, който нямаше връзка с никакъв път за пампасите, не водеше нито до град, нито до село, нито дори до някоя аржентинска провинция. Всяка сутрин тръгваха по посока на изгряващото слънце, без да се отклоняват от правата линия и всяка вечер залязващото слънце се намираше на противоположната страна на тази линия, в качеството си на водач Талкав трябваше да се учудва, че не само не водеше, а него водеха. Но дори и да се учудваше, той го правеше с присъщата на индианците природна сдържаност и никога не спомена нищо по повод на пътеките, които отрядът пренебрегваше. Този ден обаче, като стигнаха до поменатия път, той спря коня си и се обърна към Паганел.

— Пътят за Кармен — каза той.

— Да, драги мой патагонецо — отговори географът на своя най-чист испански, — пътят от Кармен за Мендоса.

— Няма ли да тръгнем по него? — попита Талкав.

— Не — отговори Паганел.

— А къде отиваме?

— Все на изток.

— То значи никъде да не отиваш.

— Кой знае!

Талкав замълча и погледна учения с дълбоко учудване. Не допускаше, че Паганел се шегува. Индианците, винаги сериозни, никога не допускат, че може да се говори несериозно.

— Значи вие не отивате в Кармен? — добави той след минутно мълчание.

— Не — отговори Паганел.

— Нито в Мендоса? — Нито там.

В този момент Гленарван се приближи до Паганел и го запита какво казва Талкав и защо е спрял.

— Попита ме дали отиваме в Кармен или Мендоса — отговори Паганел — и се учуди много, че му отговорих отрицателно.

— Всъщност нашият път сигурно му изглежда много странен — поде Гленарван.

— Сигурно. Той казва, че ние не отиваме никъде.

— Е добре, Паганел, не можете ли да му обясните целта на нашата експедиция и какъв интерес имаме да пътуваме все на изток.

— Това ще бъде много мъчно — отговори Паганел, — защото един индианец не разбира нищо от земни градуси, а историята с документа ще му се стори фантастична.

— Но какво няма да разбере — намеси се сериозно майорът, — историята или разказвача?

— Ах, вие, Мак Набс — отвърна Паганел, — ето че пак се съмнявате в моя испански!

— Е добре, опитайте, достойни приятелю.

— Да опитаме.

Паганел се обърна към патагонеца и започна разговор, често прекъсван по липса на някои думи, поради трудности при превеждането на някои особености и поради това, че трябваше да обяснява на един невеж дивак подробности, мъчно разбираеми за него. Забавно беше да се гледа учения. Той ръкомахаше, произнасяше думите сричка по сричка, търсеше сто начина да се поясни и от челото по гърдите му се стичаха ручеи пот. Когато му липсваха думи, прибягваше до жестове. Паганел слезе от коня и начерта върху пясъка географска карта с меридиани и паралели, с двата океана и пътя за Кармен. Никога учител не е изпадал в такова затруднено положение. Талкав гледаше всичко това спокойно, без да показва дали разбира, или не. Урокът на географа продължи повече от половин час. После той млъкна, изтри лицето си, което бе потънало в пот, и погледна патагонеца.

— Дали е разбрал? — попита Гленарван.

— Ще видим — отговори Паганел, — но ако не е разбрал, отказвам се.

Талкав стоеше неподвижен и мълчеше. Очите му бяха приковани към нарисуваните на пясъка фигури, които вятърът малко по малко изличаваше.

— Е? — запита го Паганел.

Талкав като че ли не го чу. Паганел виждаше вече как по устните на майора се рисува иронична усмивка и за да запази честта си, се готвеше да поднови с нови сили урока си по география, когато патагонецът го спря с ръка.

— Вие търсите пленник? — каза той.

— Да — отговори Паганел.

— И то точно по тази линия между слънцето, което залязва, и слънцето, което изгрява — добави Талкав, като се възползува от индианския начин за определяне пътя от запад към изток.

— Да, да, точно така.

— И вашият бог е поверил на вълните на широкото море тайните на този пленник? — запита патагонецът.

— Да, самият бог.

— Тогава да бъде волята му — отговори Талкав с известна тържественост — ще продължаваме на изток и ако трябва, чак до слънцето!

Паганел, който тържествуваше със своя ученик, преведе веднага на другарите си отговорите на индианеца.

— Каква интелигентна раса! — добави той. — О двадесет селяни от моята родина деветнадесет не биха разбрали нищо от обясненията ми.

Гленарван помоли Паганел да попита патагонеца дали не е чувал да се говори за чужденци, пленени от индианци в пампасите.

Паганел зададе въпроса и зачака отговора.

— Може би — каза патагонецът.

При тия думи, преведени веднага, Талкав бе заобиколен от седемте пътешественици, които го разпитваха с очи.

Паганел, развълнуван и едва намиращ думите си, поднови този толкова интересен разпит, а очите му, устремени в сериозния индианец, се мъчеха да отгатнат отговорите, преди да са излезли от устата му.

Всяка испанска дума на патагонеца той повтаряше на английски така, че другарите му имаха чувството, че Талкав говори на техния роден език.

— Какъв е този пленник? — запита Паганел.

— Чужденец — отговори Талкав, — европеец.

— Виждали ли сте го?

— Не, но знам за него от разказите на индианците. Той бил храбрец! Имал сърце на бик!

— Сърце на бик! — възкликна Паганел. — Ах, прекрасен патагонски език! Разбирате ли, приятели! Иска да каже смел човек!

— Баща ми! — провикна се Робърт Грант. После се обърна към Паганел и го запита:

— Как се казва на испански „Това е моят баща“?

— Es mio padre — отговори географът.

Тутакси Робърт хвана ръцете на Талкав и каза с нежен глас:

— Es mio padre!

— Suo padre!^[3] — отговори патагонецът и очите му светнаха.

Той прегърна детето, свали го от коня му и го загледа с любопитство и симпатия. Умното му лице изразяваше сдържано вълнение.

Но Паганел не бе завършил с разпита. Къде беше пленникът. Какво правеше? Кога Талкав е чул да се говори за него? Всички тия въпроси напираха в главата му.

Отговорите не закъсняха и той научи, че европеецът е пленник на едно от индианските племена, които кръстосват страната между Колорадо и Рио Негро.

— Но къде се е намирал последния път? — запита Паганел.

— При кацика Калфукура — отговори Талкав.

— По линията, която следваме дотук ли?

— Да.

— А кой е този кацик?

— Вождът на индианците поючи, човек с два езика и две сърца!

— Това означава фалшив на думи и фалшив на дела — каза Паганел, след като предварително преведе на другарите си образния патагонски израз.

— А ще можем ли да освободим нашия приятел? — добави той.

— Може би, ако е още в ръцете на индианците.

— А кога чухте да се говори за него?

— Това беше отдавна. Оттогава слънцето доведе вече две лета в небето на пампасите!

Радостта на Гленарван бе неописуема. Този отговор съвпада напълно с датата на документа. Но оставаше да се зададе още един въпрос на Талкав и Паганел веднага го стори.

— Вие говорите за един пленник — каза той, — но не са ли били трима?

— Не знам — отговори Талкав.

— А нищо ли не знаете за сегашното му положение?

— Нищо.

С това разговорът завърши. Възможно беше тримата пленници да са били разделени отдавна. От сведенията на патагонеца стана ясно, че индианците са говорили за един европеец, паднал в техен плен. Датата на неговото пленяване, мястото, където трябваше да се намира, всичко, дори и патагонският израз, употребен за обрисуване на храбростта му, се отнасяха несъмнено за капитан Грант. На другия ден, 25 октомври, пътешествениците поеха с ново въодушевление пътя към изток. Равнината продължаваше тъжна и еднообразна и представляваше едно от тия безкрайни пространства, които на местно наречие се наричат „травесиас“. Под действието на вятъра глинестата почва бе станала съвсем гладка. Тук нямаше нито камък, нито дори камъче освен в някои безплодни и сухи долчинки или по брега на изкопаните от индианците изкуствени водоеми. На голямо разстояние се появяваха нискостеблени гори с потъмнели върхове. Сред тях се подаваха тук-таме бели рожкови дървета, чиито шушулки съдържат сладка, приятна и разхладителна сърцевина. Срещаха се също малки горички шамфъстъкови дървета, „чанарес“, див прещип и всевъзможни видове бодливи дървета, чиято хилавост свидетелствуваше за безплодността на почвата.

На 26 денят беше изморителен. Трябваше да достигнат до Рио Колорадо. Но конете, подтиквани от ездачите си, проявиха такова старание, че още същата вечер при 69° и 45 дължина отрядът достигна красивата река на пампасите. Индианското и име, „Кобу-Лейбу“, значи „Велика река“. Тя протича през голяма част от пампасите и се влива в Атлантическия океан. Там към устието й се наблюдава много интересно явление: дали поради просмукване, или поради изпаренията с наближаването на морето намаляват и водите й. Причините на това явление не са още напълно установени.

Като стигнаха до Колорадо, първата грижа на Паганел беше да се окъпе „географски“ в оцветените от червената глина води на реката. Той беше изненадан от тяхната дълбочина, която се дължеше единствено на стопените от първите летни слънчеви лъчи снегове. Освен това реката беше доста широка и конете не можеха да я преплуват. За щастие на няколкостотин туаза нагоре по реката имаше висящ мост, направен по индиански от плет, притегнат с кожени ремъци. Малкият отряд успя да премине на левия бряг на реката и там се установи да нощува.

Преди да си легне, Паганел определи точното нахождение на реката, нанесе го особено грижливо върху картата, тъй като не можеше да стори това за Яру-Дзангбо-Чу, която течеше без него в планините на Тибет.

През следващите два дни — 27 и 28 октомври, пътуването продължи без произшествия. Същото еднообразие и същата безплодност на местността. Рядко можеше да се срещне по-еднообразен и по-незначителен пейзаж. Почвата обаче почна да става много влажна. Трябваше да преминават през „канядас“ — особен вид наводнени падини, и „естерос“ — непресъхващи лагуни, покрити с водни растения. Вечерта конете спряха на брега на голямо езеро, Уре Ланкуем, наречено от индианците „Горчивото езеро“, защото водите му съдържат много минерални вещества. На това място през 1862 година беше станала жестоката разправа на аржентинските войски с индианците. Пътешествениците се установиха за нощуване, както обикновено, и щяха да прекарат спокойна нощ, ако наоколо нямаше маймуни, сапажу и диви кучета. Тия шумни животни изпълниха в чест на европейските си гости и за неудоволствие на техния слух една натуралистична симфония, която би оценил само някой композитор на бъдещето.