Жул Верн
Децата на капитан Грант (12)

Глава XII
На дванадесет хиляди стъпки височина

Досега пътуването през Чили бе преминало без сериозни затруднения. Но сега, когато трябваше да се минават планини, препятствията и опасностите бяха неизбежни. Борбата с мъчнотиите на природата наистина щеше да започне.

Един важен въпрос трябваше да бъде решен преди тръгването. През кой проход можеха да прекосят Андите, без да се отклонят от начертания път? По този въпрос запитаха катапаса.

— В тази част на Кордилерите — отговори той — познавам само два достъпни прохода.

— Сигурно прохода Арика, който бе открит от Валдивия Мендоса? — каза Паганел.

— Да, точно той.

— И прохода Виларика, разположен на юг от Невада Виларика?

— Съвършено вярно.

— Но, драги приятелю, тия два прохода имат само едно неудобство, че ни отклоняват на север или на юг повече, отколкото трябва.

— Знаете ли някой друг проход, който да ни предложите? — запита майорът.

— Разбира се — отговори Паганел — прохода Антуко, който е разположен по вулканичния склон и е на ширина тридесет и седем градуса и тридесет минути, т.е. на половин градус от нашия път. Той се намира само на хиляда туаза^[1] височина и е бил открит от Замудио де Крус.

— Добре — каза Гленарван, — но вие, катапасе, познавате ли този проход?

— Да, милорде, аз съм минавал през него и ако не ви го предложих, то е, защото той представлява само една пътека за добитък, която се използува от индианците — пастири от източните склонове.

— Е добре, приятелю — отговори Гленарван, — там където минават стада кобили, овце и волове, ще минем и ние. И понеже проходът Антуко не ни отклонява от правата линия, ще минем през него.

Веднага бе даден знак за тръгване и пътешествениците навлязоха в долината на Лас Лехас между огромни блокове кристализиран варовик. Те изкачваха един едва забележим наклон. Към единадесет часа трябваше да заобиколят малко езеро, естествен и живописен водоем, който събираше водите на всички околни рекички. Те се стичаха с шепот и се сливаха тук в едно прозрачно спокойствие. Над езерото се простираха обширните „лянос“, високи тревисти равнини, дето пасяха индиански стада. След това срещнаха едно блато, което се простираше от юг на север и от което се измъкнаха само благодарение инстинкта на мулетата. В един часа се показа на островърха скала форт Баленаре, която той увенчаваше с разрушените си стени. Отминаха. Наклоните ставаха вече стръмни, каменисти и камъните, които копитата на мулетата откъртваха, се търкаляха под техните стъпки и образуваха шумни падове от камъни. Към три часа се появиха нови живописни развалини на един форт, разрушен по време на въстанието в 1770 година.

— Наистина планините не са достатъчни да разделят хората — каза Паганел, — та трябва и да ги укрепяват!

Оттук нататък пътят стана труден, дори опасен. Наклонът на стръмнините се увеличаваше, пътеките ставаха все по-тесни, пропастите зееха страхотно. Мулетата напредваха предпазливо с глави до земята и душеха пътя. Вървяха в колона един след друг. Понякога на някой остър завой мадрината изчезваше и тогава малкият керван се водеше по далечния звън на нейните звънчета. Често капризните криволици на пътеката заставяха колоната да се движи по две успоредни линии, така че катапасът можеше да говори на пеоните, докато помежду им зееше непроходима пропаст, широка само два туаза, но дълбока двеста.

Тук тревистата растителност все още се бореше с нашествието на камънака, но вече се чувствуваше господството на минералното царство над растителното. Близостта на вулкана Антуко личеше по няколко следи от лава с ръждив цвят, осеяна с игловидни жълти кристали. Скалите, струпани едни върху други и сякаш готови да се сринат, се крепяха против всички закони на равновесието. Очевидно катаклизмите^[2] щяха лесно да променят техния изглед и като наблюдаваше човек наклонените върхове, неоформените куполи и нестабилните хълмове, ясно беше, че часът за окончателното слягане на тази планинска област не беше още ударил.

При тия условия беше мъчно да се разпознава пътят. Почти непрестанното раздвижване на скелета на Андите променяше често техния релеф и ориентировъчните белези не оставаха по местата си. Колебаеше се катапасът. Той спираше, оглеждаше се, проучваше формата на скалите и търсеше по мекия камък следи от индианци. Ориентирането ставаше невъзможно.

Гленарван следваше водача стъпка по стъпка. Той разбираше, чувствуваше, че колкото пътят ставаше по-труден, толкова повече растеше и объркването на катапаса. Не се решаваше да го разпитва и си мислеше може би не без основание, че и мулетарите подобно на мулетата са надарени с инстинкт, на който беше най-добре да се доверят.

В продължение на един час катапасът се лута, тъй да се каже, наслуки, но все продължаваше да се изкачва по-високо и по-високо по планината. Най-сетне той бе принуден да спре. Намираха се в дъното на една не много широка долина, в една от ония тесни клисури, които индианците наричат „квебрадас“. Изходът й бе преграден от една отвесна скала от порфир. След като търси напразно проход, катапасът слезе от мулето, скръсти ръце и зачака. Гленарван дойде при него.

— Пътя ли объркахте? — запита той.

— Не, милорде — отговори катапасът.

— Но не сме ли в прохода Антуко?

— В него сме.

— Не грешите ли?

— Не, не греша. Ето остатъци от огън, който е служил на индианците, а ето и следи, оставени от стада кобили и овце.

— Значи някой е минавал по този път.

— Да, но вече няма да минава. Последното земетресение го е направило непроходим…

— За мулета, но не и за хора — отговори майорът.

— Това е вече ваша работа — каза катапасът. — Аз направих, каквото можах. Ако желаете да се върнете назад и да потърсим други проходи през Кордилерите, моите мулета и аз сме готови да ви последваме.

— И колко ще ни забави това?

— Най-малко три дена.

Гленарван слушаше мълчаливо думите на катапаса. Явно беше, че той се придържаше към условията на спазаряването. Мулетата му не можеха да вървят по-нататък. Все пак, когато той направи предложение да се върнат назад, Гленарван се обърна към другарите си и ги запита:

— Искате ли все пак да преминем?

— Ние искаме да ви следваме — отговори Том Остин.

— И дори да вървим пред вас — добави Паганел. — В края на краищата за какво става дума? Да преминем една планинска верига, чиито склонове от другата страна са несравнимо по-леки за слизане! Щом направим това, ще намерим аржентинските водачи „бакуенос“, които ще ни преведат през пампасите, и бързи коне, свикнали да препускат по равнините. Тъй че — напред и без колебание!

— Напред! — провикнаха се спътниците на Гленарван.

— Няма ли да ни придружите? — запита той катапаса.

— Аз съм мулетар — отговори водачът.

— Както желаете.

— Ще минем и без него — каза Паганел. — На отвъдната страна на тази стена ще намерим отново пътеките на Антуко и аз се наемам да ви отведа до подножието на планината така пряко, както би го направил най-добрият водач на Кордилерите.

Гленарван плати на катапаса и освободи него, пеоните и мулетата. Оръжията, инструментите и някои храни бяха разпределени между седемте пътници. По общо съгласие решиха да започнат изкачването веднага и ако трябва, да продължат и през нощта. По склона вляво криволичеше стръмна пътека, по която мулетата не биха могли да минат. Трудностите бяха големи, но след два часа усилия и заобикаляния Гленарван и другарите му излязоха отново на прохода Антуко.

Сега те се намираха в истинската част на Андите, която не е далече от най-горния гребен на Кордилерите. Но тук нямаше нито следа от утъпкана пътека или очертано пасо^[3]. Цялата тази област бе разтърсена от последните земетресения и трябваше да се изкачват все по-високо и по-високо по седловините на веригата. Паганел беше много смутен, че пътят не се оказа свободен, и очакваше големи мъчнотии при изкачването до върха на Андите, тъй като средната им височина беше между единадесет хиляди и дванадесет хиляди и шестстотин стъпки. За щастие времето беше спокойно, небето чисто и сезонът благоприятен. През зимата обаче от месец май до месец октомври подобно изкачване би било невъзможно. Големите студове погубват бързо пътниците, а тия, които оцелеят, впоследствие стават жертва на яростните „темпоралес“, вид урагани, присъщи на тия места, които всяка година осяват с трупове пропастите на Кордилерите.

Изкачването продължи през цялата нощ. Катереха се с ръце до почти недостъпни площадки, прескачаха широки и дълбоки пукнатини, хванатите една за друга ръце заместваха въжетата, а раменете служеха за планинарски железни куки. Тия неустрашими хора приличаха на група клоуни, които са се отдали на Икарови лудости^[4]. Тук силата на Мълреди и ловкостта на Уйлсън имаха много случаи да се проявят. Двамата безстрашни шотландци надминаха себе си. Много пъти без тяхната самоотверженост и смелост отрядът не би могъл да премине! Гленарван не изпускаше от очи малкия Робърт, чиято възраст и буйност го тласкаха към непредпазливост. Паганел напредваше с чисто френска пламенност. А майорът се движеше колкото трябва, ни повече, ни по-малко, и се изкачваше незабелязано. Даваше ли си той сметка, че се изкачва вече от няколко часа? Едва ли. А може би си мислеше, че слиза.

В пет часа сутринта пътешествениците бяха достигнали, както сочеше барометърът, височина седем хиляди и петстотин стъпки. Намираха се на вторични плата, последната граница на дървовидните растения. Тук подскачаха животни, които биха доставили радост или богатство за ловеца. Но тия пъргави животни знаеха това и с приближаването на човека бягаха далеч от него. Това беше ламата, ценно планинско животно, което замества овцата, вола и коня и живее там, където не би могло да живее и мулето. Това беше чинчилата, малък гризач, кротък и боязлив, с ценна кожа, нещо средно между заек и скоклива мишка и чиито задни крака напомнят кенгуруто. Много е забавно да се гледа как това леко животинче скача по върховете на дърветата като катеричка.

— Това още не е птица — казваше Паганел, — но не е вече и четириного.

Но тия животни не бяха последните обитатели на планината. На девет хиляди стъпки, на границата на вечните снегове, живеят още на стада чудно красивите преживни животни алпака, с дълъг и мек косъм, а също и оня вид безрога коза, стройна и горда, с мека вълна, която естествениците са нарекли вигон. Но човек не трябваше и да помисли да се приближи до нея: дори едва му се удаваше да я види. Тя побягваше, тъй да се каже, като стрела и безшумно се плъзгаше по ослепително бялата снежна покривка.

По тоя час изгледът на местността беше съвсем променен. Големи блестящи ледени блокове на места със синкави оттенъци се издигаха от всички страни и отразяваха първите лъчи на деня. Изкачването стана много опасно. Никой не напредваше, преди да проучат внимателно пукнатините. Уйлсън вървеше начело на колоната и изпитваше с крак ледниците. Другарите му вървяха точно по отпечатъците от стъпките му и избягваха да говорят високо, защото и най-малкият шум можеше да раздвижи въздушните пластове и да предизвика срутване на снежните маси, надвиснали на седемстотин или осемстотин стъпки над главите им.

Тук пътешествениците бяха стигнали зоната на храстовите растения, които на двеста и петдесет туаза по-горе отстъпваха място на тревите и кактусите. На единадесет хиляди стъпки изчезнаха дори и тия растения и по безплодната почва нямаше нито следа от растителност. Пътниците спряха само веднъж в 8 часа, за да подкрепят силите си с малко храна, и със свръхчовешки усилия продължиха изкачването, като преодоляваха постоянно растящите опасности. Трябваше да прехвърлят островърхи гребени и да преминат над дълбоки пропасти, в които човек не смее да погледне. На много места дървени кръстове очертаваха пътя и отбелязваха мястото на множество злополуки. Към два часа едно огромно плато, лишено от всяка растителност, нещо като пустиня, се откри между голи върхове. Въздухът бе сух, небето яркосиньо. На тази височина дъждовете са непознати, а изпаренията се превръщат само в сняг и град. Тук-таме порфирови или базалтови островърхи скали пробиваха белия саван като кости на скелет. Понякога отломки от кварц или гнайс, разпаднати от действието на въздуха, се събаряха с глух шум, който при разредената атмосфера ставаше почти недоловим.

Но въпреки смелостта си пътешествениците бяха капнали от умора. Като виждаше изтощението на другарите си, Гленарван съжаляваше, че бе навлязъл толкова навътре в планината. Малкият Робърт се бореше мъжки с умората, но не можеше да върви по-нататък. В три часа Гленарван спря.

— Трябва да починем — каза той, защото разбра, че никой друг няма да направи такова предложение.

— Да починем ли? — отговори Паганел. — Но ние нямаме подслон.

— Все пак това е наложително, па било и само за Робърт.

— О не, милорде — отговори смелото момче, — аз мога още да вървя… недейте спира.

— Ще те носим, момчето ми — отвърна Паганел, — но трябва на всяка цена да стигнем до източния склон. Там може би ще намерим някоя колиба да се подслоним. Аз настоявам да вървим още два часа.

— Такова ли е мнението на всички? — запита Гленарван.

— Да — отговориха спътниците му. Мълреди добави:

— Аз ще се грижа за детето.

И те тръгнаха отново на изток. Това бяха още два часа страхотно изкачване. Качваха се непрекъснато, за да достигнат последните върхове на планината. Разредяването на въздуха предизвикваше онази болезнена потиснатост, известна под името „пуна“. От венците и устните сълзеше кръв поради нееднаквото налягане, а може би и под влиянието на снеговете, които на голяма височина покваряват въздуха. За да превъзмогнат разредения въздух, трябваше да засилят кръвообращението си чрез ускорено дишане, което ги изтощаваше не по-малко от отражението на слънчевите лъчи върху снега. Колкото и да беше силна волята на тия храбри мъже, настъпи момент, когато и най-смелите бяха сломени. Виенето на свят, тази страшна планинска болест, унищожи не само физическите им сили, но и духовната им мощ. Човек не може да се бори безнаказано срещу такава умора. Паданията зачестиха и тия, които падаха, продължаваха да напредват, влачейки се на колене.

Но изтощението щеше да тури край на толкова продължилото изкачване. Гленарван бе ужасен от безкрайните снежни простори, от студа, с който те просмукваха тая зловеща местност, от сянката, която възлизаше към тия печални върхове, от липсата на подслон за през нощта, когато майорът го спря и спокойно му каза:

— Една колиба!