Жул Верн
Децата на капитан Грант (10)

Глава X
Тридесет и седмият паралел

Осем дни след като обиколи нос Пиларес, „Дънкан“ влезе с пълен ход във великолепния залив Талкауано, дълъг дванадесет мили и широк девет. Времето беше чудесно. Небето на тази страна е безоблачно от ноември до март, а по бреговете, защитени от Андите духат само южни ветрове. По заповед на Едуард Гленарван Джон Манглс мина близо до бреговете на архипелага Чилое и на другите безбройни отломки от Американския материк. Всеки остатък от разбит кораб, парче счупена мачта или какъвто и да е къс дърво, обработено от човешка ръка, можеше да насочи „Дънкан“ по следите на корабокрушението, но нищо такова не се виждаше и яхтата продължи своя път до пристанището Талкауано, където хвърли котва четиридесет и два дни след като бе напуснала мъгливите води на Клайдския залив.

Гленарван заповяда веднага да спуснат лодка и придружен от Паганел, излезе на пристана. Ученият географ използува случая да си послужи с испанския, който така старателно бе учил. Но за негово голямо учудване туземците не можаха да го разберат.

— Липсва ми произношението — каза той.

— Да отидем в митницата — предложи Гленарван.

Там с помощта на няколко английски думи, придружени от изразителни ръкомахания, им обясниха, че английският консул живее в Консепсион, докъдето имаше един час път. Гленарван намери лесно два бързи коня и скоро двамата с Паганел стигнаха в този голям град, създаден от предприемчивия Валдивия, смелия спътник на братята Пизар.

Колко много бе западнал този някога величествен град! Често ограбван от туземците, опожарен в 1819 година, опустошен и целият в развалини, със стени, почернели от разрушителния огън и засенчен вече от Талкауано, тоя град имаше едва осем хиляди жители. Под мързеливите стъпки на обитателите му улиците се бяха превърнали в ливади. Никаква търговия, никаква дейност, никакви сделки или работа. От всеки балкон се чуваха звуци на мандолина, а през жалузите на прозорците долитаха тъжни песни. Консепсион, древният град на мъжете, се бе превърнал в село от жени и деца.

Гленарван нямаше голямо желание да търси причините за този упадък, макар че Жак Паганел се опита да го занимае с това. Без да губи време, той отиде у консула на нейно британско величество Ж. Р. Бентък. Тази важна личност го прие много любезно и като узна историята на капитан Грант, обеща да събере сведения по цялото крайбрежие.

Въпросът дали тримачтовият кораб „Британия“ се е разбил някъде около тридесет и седмия паралел по протежение на чилийското или арауканското крайбрежие бе решен отрицателно. Нито консулът, нито колегите му от другите държави бяха получавали донесения за подобна злополука. Гленарван не се отчая. Той се върна в Талкауано и без да жали усилия, грижи или пари, изпрати по цялото крайбрежие хора за проверка. Търсенето се оказа напразно. И най-грижливите проверки, направени всред крайбрежното население, не дадоха резултат. Трябваше да се заключи, че потъването на „Британия“ не е оставило никакви следи.

Гленарван уведоми спътниците си, че издирванията му не са успели. Мери Грант и братчето й не можаха да скрият скръбта си. Това се случи на шестия ден от пристигането на „Дънкан“ в Талкауано. Пътниците бяха събрани в каюткомпанията. Леди Елена утешаваше децата на капитан Грант, но не с думи — какво можеше да им каже? — а с нежности. Жак Паганел наново бе взел документа и го разглеждаше с такова напрегнато внимание, като че ли искаше да изтръгне от него някои нови тайни. Той се занимаваше с документа вече цял час, когато Гленарван го запита:

— Паганел, обръщам се към вашата проницателност. Мислите ли, че тълкованието, което дадохме на документа, е погрешно? Правилно ли сме разбрали смисъла на думите?

Паганел не отговори. Той размишляваше.

— Може би се лъжем за предполагаемото място на катастрофата? — поде Гленарван. — Нима думата „Патагония“ не боде в очите дори и на хора, по-малко проницателни?

Паганел продължаваше да мълчи.

— Най-сетне — каза Гленарван — думата „индианци“ не потвърждава ли нашето заключение?

— Напълно — отговори Мак Набс.

— Е, тогава не е ли ясно, че когато са писали тия редове, корабокрушенците са се опасявали, че ще бъдат пленени от индианци?

— Тук ще ви прекъсна, драги лорде — отговори най-сетне Паганел. — Ако всички други ваши заключения са правилни, последното все пак не ми изглежда разумно.

— Какво искате да кажете? — запита леди Елена. Всички погледи се насочиха към графа.

— Искам да кажа — отговори Паганел, като натъртваше думите си, — че капитан Грант е сега пленник на индианците, и ще добавя, че по този въпрос документът не буди никакво съмнение.

— Изяснете се, господине — каза мис Грант.

— Нищо по-лесно, скъпа Мери. Вместо да се чете в документа ще бъдат пленени, да го прочетем са пленени и всичко става ясно.

— Но това е невъзможно! — отговори Гленарван.

— Невъзможно! А защо, мой благородни приятелю? — запита Паганел, като се усмихна.

— Защото бутилката е могла да бъде хвърлена в морето само в момента, когато корабът се е разбивал в скалите. Оттам иде и заключението, че отбелязаните градуси за ширина и дължина сочат мястото на крушението.

— Нищо не доказва това — възрази живо Паганел. — И аз не виждам защо корабокрушенците, след като са били отвлечени от индианци във вътрешността на материка, да не се опитат с помощта на тая бутилка да съобщят мястото, дето се намират в плен.

— Много просто, драги Паганел: защото, за да хвърлиш една бутилка в морето, трябва поне да имаш море.

— Или при липса на море — отвърна бързо Паганел — реки, които се вливат в него.

Този неочакван, но приемлив отговор се посрещна от присъствуващите с безмълвно учудване. От блясъка в очите на всички Паганел разбра, че всеки поотделно бе озарен от нова надежда. Леди Елена заговори първа.

— Какво хрумване! — извика тя.

— И какво добро хрумване — добави наивно географът.

— В такъв случай какво е вашето мнение? — запита Гленарван.

— Моето мнение е да потърсим мястото, дето тридесет и седмият паралел среща американския материк, и да вървим по него без никакво отклонение дори и с половин градус до точката, от която той навлиза в Атлантическия океан. По неговото протежение може би ще намерим корабокрушенците от „Британия“.

— Малка надежда! — отговори майорът.

— Колкото и малка да е — поде Паганел, — не трябва да я пренебрегваме. Ако случайно изляза прав, че бутилката е попаднала в морето, носена от течението на някоя река, непременно ще попаднем в следите на пленниците. Погледнете, драги приятели, вижте картата на тази страна и аз ще ви убедя напълно!

При тия думи Паганел разгъна на масата една карта на Чили и съседните аржентински провинции.

— Гледайте — каза той — и ме следвайте в тази разходка през американския материк. Прекрачваме тясната чилийска ивица. Прекосяваме Андските Кордилери. Спускаме се в пампасите. Липсват ли тук реки, рекички и потоци? Не! Ето Рио Негро, ето Рио Колорадо, ето техните притоци, които тридесет и седмият паралел сече, и всички те са могли да пренесат документа. Може би там, в центъра на някое индианско селище, в ръцете на уседнало по брега на една от тия малко познати реки туземно население, в планинските клисури, тия, които с право мога да назова наши приятели, очакват чудотворно избавление. Бива ли да измамим техните надежди? Не сте ли съгласни всички с мене, че трябва да следваме по тия места правата линия, която сега моят пръст чертае върху картата? И ако въпреки всяко очакване аз пак се излъжа, не е ли наш дълг да стигнем до края на тридесет и седмия паралел и дори ако това се наложи, да обиколим по него цялото земно кълбо, за да открием корабокрушенците.

Тия думи, произнесени с благородно въодушевление, дълбоко трогнаха слушателите на Паганел. Всички станаха и дойдоха да му стиснат ръката.

— Да! Моят баща е там! — провикна се Робърт Грант, който поглъщаше картата с очи.

— Където и да е, мое дете — отговори Гленарван, — ние ще го намерим! Тълкованието на нашия приятел Паганел е много логично и трябва без колебание да следваме пътя, който той ни сочи. Капитанът се намира или в ръцете на някое многобройно индианско племе, или е пленник на слабо племе. В последния случай ние ще го освободим. А в първия, като разберем къде е, ще се срещнем на източния американски бряг с „Дънкан“, ще отидем с него до Буенос Айрес и тогава отрядът, който майор Мак Набс ще организира, ще се справи с всички индианци от аржентинските провинции.

— Добре, добре, ваша светлост — отговори Джон Манглс, — и дори ще добавя, че преминаването през американския материк ще стане без никакви опасности.

— Без никакви опасности и без умора — добави Паганел. — Мнозина са го преминали преди нас, и то без да разполагат с нашите материални възможности и без да имат пред себе си нашата велика цел, която да ги въодушевява. Нима в 1872 година някой си Базилио Вилармо не е преминал от Кармен до Кордилерите? Нима в 1806 година чилиецът дон Луис де ла Крус, общински съдия в провинцията Консепсион, тръгнал от Антуко и вървял по тридесет и седмия паралел, не е прекосил Андите и стигнал в Буенос Айрес след един преход от четиридесет дни? И най-сетне нима полковник Гарсия Алсид д’Орбини и моят почитаем колега доктор Мартен дьо Муси не кръстосаха тази страна надлъж и нашир и не направиха за науката това, което ние ще извършим в името на човеколюбието?

— Ах, господин Паганел — възкликна Мери Грант с глас, който трепереше от вълнение, — как ще можем да ви се отблагодарим за самоотвержеността, която ви излага на толкова опасности?

— Опасности! — извика Паганел. — Кой каза думата „опасност“?

— Не аз! — извика Робърт Грант, чиито очи блестяха от решителност.

— Опасности! — продължи Паганел. — Нима те съществуват?… Но всъщност за какво става дума? За едно пътуване от някакви триста и петдесет мили, защото ще се движим все по права линия. Едно пътуване, което ще стане по ширината, на която се намират Испания, Сицилия и Гърция в другото полукълбо, и следователно при почти същите климатични условия. И най-сетне, едно пътуване, което ще продължи най-много месец! Та това е чисто и просто разходка!

— Господин Паганел — запита тогава леди Елена, — мислите ли, че ако корабокрушенците са паднали в плен на индианците, животът им е бил пощаден?

— Дали мисля, госпожо! Но индианците не са човекоядци! Съвсем не! Един мой сънародник, когото познавам от Географското дружество, Гинар, е прекарал три години в плен на индианците от пампасите. Той е страдал, с него са се отнасяли много зле, но е излязъл победител от това изпитание. По тия места европеецът е много полезен. Индианците знаят неговата цена и го гледат като породисто животно.

— Тогава няма защо да се колебаем — каза Гленарван, — трябва да тръгваме, и то веднага. Кой път ще следваме?

— Път лек и приятен — отговори Паганел. — Отначало ще има малко изкачване, после леко спускане по източните склонове на Андите и накрая — гладка равнина, покрита с пясък и трева като истинска градина.

— Да погледнем картата — каза майорът.

— Ето я, драги Мак Набс. Ние ще отидем до чилийския бряг между нос Румена и залива Карнеро, откъдето ще поемем по тридесет и седмия паралел. След като прекосим столицата на Араукания, ще пресечем Кордилерите през прохода Антуко, като оставим вулкана южно от нас. След това ще се спуснем по дългите склонове на планината, ще преминем Неукуем, Рио Колорадо, ще стигнем пампасите, Салинас, реката Гуамини, сиера Тапалкуем. Тук минават границите на провинцията Буенос Айрес, които ще прекосим. Оттам ще изкачим сиера Тандил и ще продължим търсенето до нос Медано на Атлантическия бряг.

Като говореше така и чертаеше маршрута на експедицията, Паганел дори не поглеждаше картата, която лежеше пред очите му. Тя му беше ненужна. Неговата памет, подхранена от трудовете на Фрезие, Молина, Хумболт, Миерс и д’Орбини, не можеше нито да му измени, нито да го изненада. След като изброи тези географски имена, той добави:

— И така, драги приятели, нашият път е прав. Ще го изминем за тридесет дни и ще стигнем до източния бряг преди „Дънкан“, особено ако западните ветрове забавят неговия ход.

— Значи „Дънкан“ ще трябва да се движи между нос Кориентес и нос Свети Антоан? — каза Джон Манглс.

— Точно така.

— А как бихте подбрали състава на експедицията? — запита Гленарван.

— Много лесно. За нас е важно да узнаем де се намира капитан Грант, а не да водим война с индианците. Естествено, наш началник ще бъде лорд Гленарван, после майорът, който няма да отстъпи никому мястото си, моята скромна личност, Жак Паганел…

— И аз! — провикна се младият Грант.

— Робърт! Робърт! — смъмри го Мери.

— А защо не? — отговори Паганел. — Пътешествията каляват младежта. Значи ние четиримата и трима моряци от „Дънкан“…

— Как? — обърна се Джон Манглс към Гленарван. — Аз няма ли да дойда с вас?

— Драги Джон — отговори Гленарван, — ние оставяме на яхтата нашите пътнички, т.е. най-скъпото, което имаме на света. Кой ще бди над тях, ако не преданият капитан на „Дънкан“?

— Значи ние не можем да ви придружим? — каза леди Елена, чийто поглед се помрачи от тъга.

— Скъпа Елена — отговори Гленарван, — пътуването ни трябва да стане при изключителна бързина. Нашата раздяла няма да трае дълго и…

— Да, приятелю мой, разбирам ви — отговори леди Елена. — Тръгвайте и дано мисията ви бъде успешна.

— Но това не е пътешествие — каза Паганел.

— А какво е? — запита леди Елена.

— Само едно преминаване и нищо повече. С една дума, ще преминем като честния човек на земята, вършейки колкото се може повече добрини. Нашият девиз ще бъде: Transire benefaciendo^[1].

След тия думи на Паганел разискването завърши, ако изобщо може да се нарече разискване разговорът, в който всички бяха на едно мнение. Приготовленията започнаха още същия ден. Решено бе експедицията да се пази в тайна, за да не се привлече вниманието на индианците.

Тръгването бе определено за 14 октомври. Когато трябваше да се определят моряците, които да придружат експедицията, всички предложиха услугите си и Гленарван се намери в затруднение. За да не наскърби нито един от тия предани хора, той реши да хвърлят жребий. Така и направиха. Щастието се усмихна на помощник-капитана Том Остин, на Уйлсън, един здравеняк, и на Мълреди, който би предизвикал на бокс и самия Том Сейърз^[2].

Гленарван прояви необикновена енергия в приготовленията. Той искаше да бъде готов за определения ден и така стана. Едновременно с него Джон Манглс се запасяваше с въглища, за да може да отплава незабавно. Той държеше да пристигне на аржентинския бряг преди пътешествениците. Ето защо между Гленарван и младия капитан възникна истинско съревнование, което беше от полза за всички.

И наистина на 14 октомври в уречения час всички бяха готови. Преди тръгването пътниците на яхтата се събраха в каюткомпанията. „Дънкан“ бе готов да отпътува и перките на витлото вече размътваха прозрачните води на Талкауано. Гленарван, Паганел, Мак Набс, Робърт Грант, Том Остин, Уйлсън и Мълреди, въоръжени с карабини и револвери „Колт“, се готвеха да напуснат яхтата. Водачите и мулетата ги очакваха на края на кея.

— Време е вече — каза най-сетне лорд Едуард.

— На добър час, мой скъпи — отвърна леди Елена, като сдържаше вълнението си.

Лорд Гленарван я притисна до сърцето си, а Робърт се хвърли на шията на Мери Грант.

— А сега, драги приятели — каза Паганел, — едно последно ръкостискане, което да трае до бреговете на Атлантика!

Това искане беше прекалено. Но имаше и прегръдки, които можеха да осъществят пожеланията на достойния учен.

Всички се изкачиха на мостика и седемте пътешественици напуснаха „Дънкан“. Те скоро стигнаха брега, а яхтата се доближи до него на по-малко от половин кабелт^[3].

От кърмовия дек леди Елена извика за последен път:

— Приятели мои, господ да ви помага!

— И ще ни помогне, госпожо — отговори Жак Паганел, — защото, бъдете уверени, ние сами ще си помогнем!

— Пълен напред! — извика Джон Манглс на механика си.

— На път — отговори лорд Гленарван.

И в момента когато пътниците препуснаха на мулетата по крайбрежния път „Дънкан“ под действието на витлото си пое с пълен ход своя път в океана.