Жорж Сименон
Мегре (7)

VII

Йожен пристигна пръв, малко преди единадесет часа. Макар че не беше още пролет, той се бе облякъл в хармония с веселото слънце. Носеше костюм от светлосив вълнен плат, толкова гъвкав, че при всяко движение тъканта очертаваше мускулите му. Шапката му беше със същия цвят, обувките му — от мека еленова кожа. А когато отвори стъклената врата на криминалната полиция, лек парфюм нахлу с него в коридора.

Той не за пръв път идваше в Дирекцията на полицията. Оглеждаше се наляво и надясно като постоянен посетител, без да престава да пуши цигарата си с позлатен край. Часът за докладите бе минал. Пред кабинетите на комисарите чакаха хора с омърлушен вид.

Йожен се приближи до разсилния, който го поздрави, като вдигна пръст до шапката си.

— Слушай, приятелю, комисарят Амадийо сигурно ме чака.

— Седнете.

Седна небрежно, кръстоса крака, запали друга цигара и разгърна вестник на спортната страница. Дългата му синя кола сякаш се протягаше пред главния вход. Мегре, който го бе забелязал от един прозорец, бе слязъл на улицата да погледне лявата й страна, но на нея нямаше никаква драскотинка.

Няколко часа преди това той бе влязъл при Амадийо с шапка на главата и недоверчив поглед.

— Водя човек, който знае истината.

— Това засяга съдия-следователя! — бе отговорил Амадийо, продължавайки да прелиства докладите.

Тогава Мегре почука на вратата на директора и от пръв поглед разбра, че посещението му не беше желано.

— Добър ден, господин директор.

— Добър ден, Мегре.

И на двамата им беше неприятно и нямаше нужда да говорят много, за да се разберат.

— Господин директор, работих цяла нощ и идвам да ви помоля да направите така, че трима-четирима души да бъдат разпитани тук.

— Това е работа на съдия-следователя — възрази директорът на криминалната полиция.

— Следователят няма да измъкне нищо от тези хора. Вие ме разбирате.

Мегре знаеше, че досаждаше на всички и че искаха да го пратят по дяволите, но все пак упорствуваше. Едрият му силует дълго закрива хоризонта на началника, който отстъпваше малко по малко и накрая взе да се обажда по телефона от кабинет на кабинет.

— Елате за малко при мен, Амадийо!

— Идвам, господин директор.

Разискваха.

— Нашият приятел Мегре ми казва, че…

В девет часа Амадийо се съгласи да отиде в кабинета на господин Гастамбид през коридорите на Съдебната палата. Когато се върна след двадесет минути, имаше в джоба си необходимите съдебни документи за разпита на Кажо, Одиа, собственика на „Табак Фонтен“, Йожен, Марсилеца и глухия дребосък.

Одиа беше вече тук. Мегре го бе принудил да се качи и от сутринта той седеше в дъното на коридора, откъдето наблюдаваше злобно излизащите и влизащите полицаи.

В девет и половина петима инспектори тръгнаха да търсят другите, докато Мегре, сънен, сновеше из учреждението, в което вече не служеше, като отвреме-навреме отваряше една или друга врата, стискаше ръката на някой бивш колега, изпразваше лулата си в стърготините на плювалниците.

— Как си?

— Добре съм! — отговаряше той.

— Знаете ли, че са побеснели! — му бе прошепнал Люка.

— Кои?

— Амадийо… Шефът…

И Мегре продължаваше да чака, вдъхвайки атмосферата на учреждението, която някога му беше близка. Настанен в един фотьойл от червено кадифе, Йожен не проявяваше ни най-малко нетърпение. Забелязвайки Мегре, той дори се бе опитал весело да се усмихне. Беше красив момък, изпълнен с жизненост, със самоувереност. От всички пори на кожата му лъхаше здраве и безгрижие, и в най-малките му жестове имаше почти животинска непринуденост.

Когато отвън се зададе един инспектор, Мегре се втурна.

— Ходи ли в гаража?

— Да. Гаражистът уверява, че колата не е излизала през нощта, а пазачът потвърждава неговите думи.

Това беше толкова очаквано, че Йожен, който сигурно бе чул, не си даде труда да бъде ироничен.

Скоро се появи собственикът на „Табак Фонтен“ с помътени от сън очи, лошо настроение, което личеше от лицето и държането му.

— Комисарят Амадийо! — измърмори той на разсилния.

— Седнете.

Без да си дава вид, че познава Йожен, той се настани на три метра от него с шапка на коленете.

Комисарят Амадийо повика Мегре и те се озоваха отново един срещу друг в малкия кабинет, откъдето се виждаше как Сена тече.

— Пристигнаха ли вашите тарикати?

— Не всички.

— Ще бъдете ли така добър да ми кажете какви въпроси точно да им задам?

В тази фраза, привидно любезна и почтителна, нямаше нищо особено. И все пак тя беше потвърждение за пасивна съпротива. Амадийо знаеше не по-зле от своя събеседник, че е невъзможно да се определят предварително въпросите при разпит.

Въпреки това Мегре продиктува известен брой въпроси за всеки свидетел. Амадийо си ги отбеляза с по-корността на секретар и същевременно с явно задоволство.

— Това ли е всичко?

— Това е всичко.

— Искате ли да започнем още сега със споменатия Одиа?

Мегре направи знак, че това му е безразлично, комисарят натисна един звънец и даде нареждане на инспектора, който се появи. Секретарят му седна до писалището, срещу светлината, а Мегре се настани в най-тъмния ъгъл.

— Седнете, Одиа, и ни кажете какво сте правили нощес?

— Нищо не съм правил.

Макар че слънцето блестеше в очите му, келнерът бе забелязал Мегре и бе намерил начин да му отправи гримаса.

— Къде бяхте в полунощ?

— Не си спомням. Ходих на кино, после изпих една чаша в един бар на улица „Фонтен“.

Амадийо направи на Мегре знак, с който искаше да каже:

— Не се бойте. Имам пред вид вашите бележки.

И действително, с пенсне на носа, той прочете бавно:

— Кои са имената на приятелите, които сте срещнали в този бар?

Играта беше загубена предварително. Разпитът бе подхванат лошо. Комисарят като че разказваше урок. Одиа, който чувствуваше това, ставаше все по-самоуверен.

— Не съм срещал приятели.

— Дори не сте забелязали една личност, която се намира тук?

Одиа се обърна към Мегре и се взря в него, клатейки глава.

— Може би този господин. Но не съм сигурен в това.

Не му обърнах внимание.

— А после?

— После излязох и тъй като в киното ме бе заболяла главата, разходих се по околовръстните булеварди. Когато прекосявах улицата, ме блъсна някаква кола и се намерих ранен под едно дърво. Този път там беше и тоя господин. Твърдеше, че ме блъснал автомобил. Помолих го да ме заведе в къщи, но той не пожела и ме отведе в някаква хотелска стая.

В това време се отвори една врата, влезе директорът на криминалната полиция и се облегна мълчаливо на стената.

— Какво му разказахте?

— Абсолютно нищо. Той говори през всичкото време. Разправяше ми за хора, които не познавам, и искаше да дойда да потвърдя тук, че са били мои приятели.

С голям син молив в ръка Амадийо записваше отвреме-навреме по някоя дума в бележника си, докато секретарят пишеше целите показания.

— Извинявай! — намеси се директорът. — Всичко, което ни дрънкаш, е много хубаво. Но кажи ни какво си търсил в три часа сутринта на булевард „Ла Шапел“.

— Болеше ме главата.

— Безполезно е да хитруваш. Когато човек има вече четири присъди…

— Извинете! За първите две имаше амнистия. Нямате право да говорите за тях.

Мегре се задоволяваше да гледа, да слуша. Той пушеше лулата си, чиято миризма изпълваше кабинета, а димът се издигаше в слънчевото сияние.

— Ще видим това след няколко минути.

Вкараха Одиа в една съседна стая. Амадийо телефонира:

— Въведете въпросния Йожен Берниар.

Той се представи, усмихнат и дързък, забеляза с един поглед положението на всяка личност, смачка цигарата си в пепелника.

— Какво си правил снощи? — повтори Амадийо неуверено.

— Честна дума, господин комисар, понеже ме боляха зъбите, си легнах рано. По-добре запитайте нощния пазач на хотел „Алсина“.

— В колко часа?

— В полунощ.

— И не си се отбивал в „Табак Фонтен“? — Къде е това?

— Момент! Познаваш ли някой си Одиа?

— Кой е той? Толкова хора се срещат из Монмартр!

Всяка минута неподвижност струваше на Мегре мъчително усилие.

— Въведете Одиа! — телефонира Амадийо.

Одиа и Йожен се изгледаха с любопитство.

— Познавате ли се?

— Никога не съм го виждал! — промърмори Йожен.

— Приятно ми е! — пошегува се келнерът.

Те разиграваха едва-едва комедията. Очите им се смееха, опровергаваха думите им.

— Значи не сте играли белот заедно снощи в „Табак Фонтен“?

Единият опули очи. Другият прихна да се смее.

— Имате грешка, господин комисар.

Направиха им очна ставка с Марсилеца, който току-що бе пристигнал и протегна ръка на Йожен.

— Познавате ли се?

— Има си хас! Бяхме заедно.

— Къде?

— В хотел „Алсина“. Имаме съседни стаи.

Директорът на криминалната полиция направи знак на Мегре да го последва.

Двамата минаха по коридора, където Луи, собственикът на кафенето, продължаваше да чака недалеч от Жермен Кажо.

— Какво ще правите?

Директорът хвърляше на спътника си погледи, в които имаше безпокойство.

— Вярно ли е, че са се опитали да ви очистят?

Мегре не отговори. Кажо го следеше с очи, съссъщата спокойна насмешливост, както Одиа или Йожен.

— Ако можех да ги разпитам аз! — въздъхна той най-после.

— Знаете, че това е невъзможно. Но ще продължим очните ставки, докогато искате.

— Благодаря ви, господин директор.

Мегре знаеше, че това ще бъде безполезно. Петимата се бяха наговорили. Те бяха взели предпазни мерки. И въпросите, които Амадийо задаваше с унил глас, нямаше да ги подтикнат към самопризнание.

— Не зная дали грешите, или имате право — подхвана отново шефът.

Минаваха покрай Кажо, който се възползува от това, за да поздрави директора на криминалната полиция.

— Вие ли сте ме повикали, господин директор?

Беше пладне. Повечето от инспекторите бяха отишли да обядват или по задачи. Дългият коридор беше почти пуст. Пред своята врата шефът стисна ръката на Мегре.

— Какво да ви кажа? Единственото, което мога да направя, е да ви пожелая добра сполука.

И отиде да вземе връхната дреха и шапката си, надзърна за последен път в кабинета, където разпитът продължаваше, и най-после тръгна по стълбата, след като хвърли на Кажо мрачен поглед.

Мегре бе сразен. Никога досега не бе изпитвал с такава задушаваща сила чувството за безпомощност. На два съседни стола седяха Кажо и Луи, търпеливи и спокойни, и неговото сновене напред-назад забавляваше двамата. От кабинета на Амадийо се чуваше спокойно мърморене на гласове. Въпроси и отговори се редуваха без вълнение. Както бе обещал, комисарят следваше плана на Мегре, но без да добавя нищо към него, без да влага интерес.

Филип беше в затвора! Госпожа Мегре чакаше раздавача с нетърпение.

— Хубав ден, господине! — каза внезапно Кажо на съседа си Луи.

— Хубав ден. Ветровете духат на изток — отвърна оня.

— И вас ли са призовали?

Той говореше за Мегре с явното намерение да му се подиграе.

— Да. Предполагам, че ще искат от мен някакво сведение.

— Както и от мен. Кой комисар ви повика?

— Някой си Амадийо.

Тъй като го докосна едва забележимо на минаване, Кажо отвори леко уста с обидна усмивка и Мегре внезапно усети животинския рефлекс, който не успя да обуздае. Ръката му се стовари върху бузата на Нотариуса.

Това беше грешка! Но тя бе предизвикана от една безсънна нощ, от хилядите последвали унижения.

Докато Кажо стоеше изумен от грубото нападение, Луи се изправи и улови Мегре за ръката.

— Луд ли сте?

Нима щяха да се бият в коридорите на криминалната полиция?

— Какво става?

Беше гласът на Амадийо, който току-що бе отворил вратата. Изключено е да видиш тримата задъхани мъже и да не разбереш, ала комисарят, сякаш неподозиращ нищо, рече спокойно:

— Ще влезете ли, Кажо?

Още веднъж бяха вкарали другите свидетели в съседния кабинет.

— Седнете.

Мегре бе влязъл на свой ред и стоеше прав до вратата.

— Повиках ви, понеже имам нужда от вас, за да установите самоличността на някои хора.

Амадийо натисна един звънец. Въведоха Одиа.

— Познавате ли този младеж?

Тогава Мегре излезе, като затръшна вратата и из-бълва звънка псувня. Просто му се плачеше. Тази комедия го възмущаваше.

Одиа не познаваше Кажо. Кажо не познаваше Одиа! Нито единият, нито другият познаваше Йожен! И така щеше да бъде до края! Що се отнася до Луи, той пък не познаваше никого!

Амадийо, който ги разпитваше, отбелязваше точка при всяко ново отричане! А, позволяваха си да развалят дребните му навици! А, искаха да го учат на занаята му! Той щеше да остане учтив докрай, защото беше възпитан човек! Но все пак щяха да видят!

Мегре слезе по тъмната стълба, прекоси двора, мина край мощната кола на Йожен.

Над Париж, над Сена, над сияещия Пон-Ньоф грееше слънце. Щом човек минеше на сянка, топлият въздух внезапно захладняваше.

След четвърт час или след един час разпитите щяха да свършат. Йожен щеше да се настани зад волана, до Марсилеца. Кажо щеше да повика такси. Всеки щеше да си върви по пътя, след като си размениха по едно смигване.

— Ах, Филип, мръсно говедо!

Мегре си говореше сам. Паветата пробягваха под подметките му. Не знаеше къде отива. Изведнъж му се стори, че някаква жена, чийто път пресече, извърна глава, сякаш за да не я познае. Той се спря, забеляза Фер-нанд, която ускори крачка. Няколко метра по-нататък я настигна и я улови за ръката с неволна грубост.

— Къде отивате?

Тя като че се обърка и не отговори.

— Кога ви пуснаха?

— Снощи.

Мегре разбра, че е свършено с доверието, което бе царило помежду им. Фернанд се страхуваше от него. Тя мислеше само да продължи колкото се може по-бързо по пътя си.

— Призоваха ли ви? — запита той пак, хвърляйки поглед към сградите на криминалната полиция.

— Не.

Тази сутрин тя носеше син костюм, който й придаваше вид на дребна буржоазка. Мегре губеше все повече търпение, защото нямаше никаква причина да я задържа.

— Какво ще правите там?

Той проследи погледа на Фернанд, който се спря върху синия автомобил на Йожен.

Разбра. Беше раздразнен като ревнив мъж.

— Знаете ли, че миналата нощ той се опита да ме убие?

— Кой?

— Йожен.

Тя понечи да каже нещо, но прехапа устни.

— Какво искахте да отговорите?

— Нищо.

Постовият ги гледаше. Горе, зад осмия прозорец, Амадийо продължаваше да записва съгласуваните показания на петимата. Автомобилът чакаше, елегантен и чист като господаря си, а Фернанд с безизразно лице дебнеше момента да си тръгне.

— Мислите, че аз ви вкарах в ареста? — настоя Мегре.

Тя не отговори, извърна глава.

— Кой ви каза, че Йожен е тук? — упорствуваше той напразно.

Тя беше влюбена! Влюбена в Йожен, с когото бе спала, за да угоди на Мегре!

— Толкова по-зле — промърмори той най-после. — Върви, драга!

Надяваше се, че Фернанд ще се върне обратно, но тя забърза към колата и застана до вратичката.

На тротоара вече нямаше никого освен Мегре, който пълнеше лулата си. Впрочем не можа да я запали, толкова бе натъпкал тютюна.