Жорж Сименон
Мегре (6)

VI

По улица „Фонтен“ имаше светлини от нощните заведения, портиери, шофьори на паркирани таксита. Едва след площад „Бланш“, когато поеха надясно по булевард „Рошешуар“, положението се изясни.

Жозеф Одиа вървеше отпред с неравномерна, трескава походка, без нито веднъж да се обърне.

Двадесет метра зад него Мегре, огромен, с ръце в джобовете, правеше големи и спокойни крачки.

В тишината на нощта стъпките на Одиа и на Мегре си откликваха, на Одиа — по-бързи, на Мегре — по-шумни и по-тежки.

Най-подир след тях бръмчеше автомобилът на Йожен. Защото Йожен и Марсилеца бяха тръгнали с колата. Те караха бавно, със скоростта на пешеходец, покрай тротоара, и също се мъчеха да спазват дистанция. Понякога се налагаше да сменят скоростта, за да поддържат темпото. А понякога внезапно изминаваха отведнъж няколко метра, после чакаха двамата да вземат преднина.

Не беше нужно Мегре да се обръща. Той бе разбрал. Знаеше, че голямата синя кола е там. Различаваше лицата зад предното стъкло.

Случаят беше класически. Мегре следваше Одиа, защото имаше чувството, че Одиа ще се остави по-лесно от другите да бъде сплашен. А тези, които знаеха това, го следваха на свой ред.

В началото Мегре се усмихваше бегло.

После престана да се усмихва. Дори се намръщи. Келнерът от кафенето не се насочи към улица „Льопик“, където живееше, нито към центъра на града. Той вървеше все по булеварда, над който сега минаваше линията на метрото, и без-да спира на кръстопътя „Барбес“, продължи към Ла Шапел.

Едва ли имаше някаква работа в този квартал в такъв час. Обяснението идеше от само себе си. Двамата от колата имаха уговорка с Одиа да примамва комисаря към все по-безлюдни места.

Вече само отвреме-навреме се забелязваше силуетът на някое момиче, спотаено в сянката, или колебливата фигура на някой баровец, който отиваше ту при една, ту при друга, докато направи избора си.

Вълнението обаче не настъпи веднага. Мегре остана спокоен. Той пушеше, като издухваше равномерно дима и слушаше стъпките си, също равномерни като метроном.

Пресякоха железопътните линии на Северната гара и забелязаха в далечината самата гара с пустите перони и осветения часовник. Беше два и половина часът. Автомобилът продължаваше да бръмчи отзад, когато, без никаква причина, се дочу съвсем леко изсвирване с клаксон. Тогава Одиа закрачи по-бързо, толкова бързо, че сякаш едва се сдържаше да не тича.

Също без видима причина той прекоси улицата. Мегре също я прекоси. За миг, застанал в профил, той забеляза колата и едва в този момент смътно долови какво се готвят да правят.

Въздушната линия на метрото правеше булеварда по-мрачен от което и да било друго кътче на Париж. Мина патрул от полицаи-велосипедисти и един от полицаите се върна към колата, не видя нищо нередно и изчезна с колегите си.

Ритъмът се ускоряваше. След сто метра келнерът прекоси отново улицата, но този път не можа да запази самообладание и направи няколко крачки тичешком. Мегре, който се бе заковал на място и виждаше, че автомобилът се готви да увеличи скоростта си, бе разбрал всичко. По слепоочията му блестяха няколко капки пот, защото съвсем случайно избягна злополуката.

Беше очевидно! На Одиа бе възложено да го примами из пустите улици. И там, когато Мегре се озовеше точно в средата на шосето, автомобилът щеше да връхлети върху него и да го смаже на паважа.

Изведнъж стана кошмарно да наблюдава луксозната и пъргава кола, която се приближаваше с бръмчене, и да мисли за двамата в нея, особено за Йожен, човека с блестящите зъби и усмивка на глезено дете, който с ръце на волана изчакваше удобния момент.

Можеше ли да става дума за престъпление? Всяка секунда Мегре беше застрашен от едно от най-глупавите и най-гнусни убийства: строполяване в прахта, рани по цялото тяло и — кой знае? — може би дълги часове на агония, без никой да му дойде на помощ.

Беше много късно да променя посоката си. Впрочем той и не искаше това. Не разчиташе вече на Одиа, не мислеше да го настига и да го кара да говори, а участвуваше упорито в преследването. То беше въпрос на престиж за самия него.

Единствената му предпазна мярка беше да вземе револвера от джоба на панталоните си и да го зареди.

После закрачи малко по-бързо. Вместо да продължи на двадесет метра разстояние от келнера, той се приближи толкова, че Одиа помисли, че ще го спре, и на свой ред ускори крачка. Няколко секунди това изглеждаше смешно и двамата от колата навярно го забелязаха, защото се приближиха малко.

Дърветата по булеварда и стълбовете на метрото се редяха край тях. Одиа се страхуваше, страхуваше се от Мегре, а може би и от съучастниците си. Когато ново изсвирване му заповяда да прекоси улицата, той застана неподвижен и задъхан до края на тротоара.

Мегре, който бе решил да върви съвсем близо до него, видя фаровете на колата, меката шапка на келнера, неспокойните му очи.

Той се готвеше да слезе от тротоара и да тръгне по стъпките на спътника си, но изведнъж предусети какво ще стане. Може би и Одиа го предусети, но за него беше много късно. Той вече бе тръгнал напред. Изминал бе метър-два…

Мегре отвори уста да извика. Разбираше, че двамата в колата, уморени от тази безплодна гонитба, са решили внезапно да връхлетят и да повалят другаря си заедно с полицая.

Вик не се чу. Само шум от профучаване, от форсиране на мотор. И блъсване, но недоловимо, а може би и глух стон.

Червените светлини на колата вече се отдалечаваха, изчезваха в една пресечка. На земята малкият човечец в черно правеше усилие да се привдигне на ръце и гледаше Мегре с блуждаещи очи.

Приличаше на луд или на дете. Лицето му беше изцапано с прах и кръв. Носът му нямаше вече същата форма, а това променяше и целия му облик.

Най-после той седна и вдигна ръка вяло, като насън, допря я до челото си, направи гримаса, която приличаше на усмивка.

Мегре го привдигна, сложи го да седне в края на тротоара и отиде машинално да прибере шапката, която бе останала насред пътя, а после и на него му бяха нужни няколко секунди, за да се съвземе, макар да не беше засегнат.

Нямаше нито един минувач. Едно такси бръмчеше някъде, но много далеч, по посока на „Барбес“.

— Лесно се отърва! — промърмори комисарят, навеждайки се над ранения.

С двата си палеца той опипа главата му бавно, за да разбере дали няма пукване на черепа. Раздвижи двата крака един след друг, защото панталоните бяха раздрани или по-скоро откъснати на височината на коляното, и съзря грозна рана.

Одиа като че ли бе загубил не само способността си да говори, но и разсъдъка си. Той дъвчеше с празна уста, сякаш за да прогони някакъв лош вкус.

Мегре вдигна отново глава. Бе чул шум на мотор. Сигурен беше, че това е автомобилът на Йожен, който минаваше по някоя успоредна улица. После шумът се приближи и синята кола мина по булеварда само на стотина метра от двамата.

Те не можеха да останат тук. Йожен и Марсилеца не смееха да се отдалечат. Искаха да разберат какво ще стане. Описаха голям кръг в квартала, а през това време бръмченето се долавяше в тишината на нощта. Този път поеха по булеварда и минаха само на няколко метра от Одиа. Мегре бе затаил дъх в очакване на изстрели.

„Ще се върнат — помисли си той. — И този път…“

Повдигна спътника си, прекоси улицата и настани Одиа в сянката на насипа, зад едно дърво.

Автомобилът наистина мина отново. Йожен не видя вече двамата и спря колата на стотина метра. Сигурно след кратък разговор между него и Марсилеца те се бяха отказали от преследването.

Одиа охкаше, гърчеше се, а един газен фенер осветяваше голямо петно кръв върху паветата на мястото, където бе паднал.

Не оставаше нищо друго, освен да се чака. Мегре не смееше да изостави ранения, за да отиде да търси такси. А не искаше и да позвъни в някоя къща и да предизвика събиране на хора. Почака само десет минути. Мина един алжирец, полупиян, и комисарят му обясни не без известно затруднение, че трябва да се повика такси.

Беше студено. Небето имаше същия леден цвят, както през нощта на заминаването от Мьон. Сегиз-тогиз някой товарен влак изсвирваше откъм Северната гара.

— Боли ме! — каза най-после Одиа с печален глас.

И вдигна очи към Мегре, сякаш очакваше от него лек за болката си.

За щастие алжирецът изпълни поръчката и те видяха как пристигна едно такси, чийто шофьор прояви предпазливост.

— Сигурни ли сте, че е злополука?

Той не се решаваше да угаси мотора и да помогне на Мегре.

— Щом се съмнявате, закарайте ни в полицията — отвърна последният.

Шофьорът се убеди и след четвърт час спря срещу хотела на кея, където Мегре държеше стая.

Одиа, който не бе затварял очи, наблюдаваше хората и предметите с такава неизразима благост, че тази гледка предизвикваше усмивка. Това заблуди портиера на хотела.

— Май вашият приятел е пиян.

— Може да беше малко пиян. Блъсна го автомобил.

Качиха келнера в стаята. Мегре поръча ром и помоли да му донесат кърпи. За останалото нямаше нужда от никого. Докато хората спяха в съседните стаи, той безшумно се събу, свали сакото и колосаната си яка, запретна ръкавите на ризата си.

Половин час по-късно продължаваше да се грижи за тялото на Одиа, който се бе проснал на леглото, мършав и гол, все още със следи от жартиери по прасците. Най-лошата рана беше на коляното. Мегре я бе дезинфекцирал и превързал. Залепи марля на няколко незначителни драскотини и най-после даде на ранения да изпие голяма чаша алкохол.

Радиаторът пращеше от горещина. Пердетата не бяха спуснати и в отрязъка от небе се виждаше луната.

— Слушай, другарите ти ги бива като мръсници! — въздъхна изведнъж комисарят.

Одиа посочи сакото си и помоли за цигара.

— Подуших каква е работата по това, че и ти не беше спокоен. Досещаше се, че ще погодят тоя номер и на теб!

Вече с по-твърд поглед келнерът наблюдаваше Мегре недоверчиво. Когато най-после заговори, то беше, за да запита:

— Какво ви засяга това?

— Не се вълнувай. Главата ти още не е в ред. Ще ти кажа какво ме засяга. Един негодник, когото познаваш, е очистил Пепито, без съмнение защото се е боял да не се разбъбри за случая Барнабе. Въпросният негодник е дошъл да те търси към два часа сутринта в „Табак Фонтен“.

Одиа се намръщи, загледа се в стената.

— Спомни си! Кажо те е повикал навън. Казал ти е да отидеш да се блъснеш в човека, който всяка минута щял да излезе от „Флория“. Така че според твоите показания точно този човек са задържали. Да предположим, че той е от моето семейство…

Сложил буза на възглавницата, Одиа измънка:

— Не разчитайте на мен!

Беше около четири часът. Мегре седна до леглото, наля си пълна чаша ром и натъпка лулата.

— Имаме време да поговорим — каза той. — Току-що прегледах твоите документи. Досега имаш само четири присъди и те не са сериозни: джебчийство, мошеничество, съучастие в обир на вила…

Другият се преструваше на заспал.

— Само че, ако съм пресметнал правилно, още една присъда и ще те интернират. Какво мислиш по този въпрос?

— Оставете ме да спя.

— Аз не ти преча да спиш. Но и ти няма да ми попречиш да говоря. Зная, че другарите ти не са още вътре. В този момент се уговарят, в случай че утре съобщя номера на колата им, един гаражист да потвърди, че тази нощ тя не е излизала от гаража му.

Блажена усмивка разтягаше подутите устни на Одиа.

— Само че едно ще ти кажа: ще пипна Кажо! Всеки път, когато съм искал да пипна някого, накрая съм успявал. А в деня, в който Нотариуса си навлече белята, с теб ще стане същото и напразно ще се мъчиш да се отървеш.

В пет часа Мегре бе изпил вече две чаши ром и стаята беше посиняла от дима на лулата. Одиа толкова пъти се бе обръщал и преобръщал в леглото му, че най-после седна със зачервени скули и блестящи очи.

— Кажо ли е решил да действувате тази вечер? Хм, вероятно! Йожен не би го измислил съвсем сам. В такъв случай трябва да разбереш, че шефът ти не ще има нищо против да се отърве от теб.

Някакъв наемател, буден заради монотонния монолог на Мегре, заудря по пода с крак. Комисарят бе свалил жилетката си, толкова беше топло.

— Дайте ми ром.

Имаше само една чаша — водната чаша, и двамата се редуваха да пият с нея, без да ги е много грижа за качеството на алкохола, който поглъщаха. Мегре се връщаше непрекъснато на думата си.

— Не искам много от теб. Признай само, че веднага след смъртта на Пепито Кажо е идвал да те търси в кафенето.

— Аз не знаех, че Пепито е мъртъв.

— Виждаш ли! Значи си бил в „Табак Фонтен“, като днес, с Йожен и с глухия дребосък, разбира се. Кажо влезе ли?

— Не!

— Тогава е почукал на прозореца. Трябва да имате уговорка за някакъв сигнал.

— Няма да кажа нищо.

В шест часа небето се проясни. По кея минаваха трамваи, а един влекач нададе такъв пронизителен писък със сирена, сякаш през нощта бе загубил лодките си.

Лицето на Мегре беше поруменяло като на Одиа, очите му също живнаха. Бутилката ром беше празна.

— Ще ти кажа като на приятел какво ще стане сега, когато знаят, че си дошъл тук и сме разговаряли. При първа възможност ще повторят нападението си и тоя път няма да те изпуснат. Какво рискуваш, ако говориш? Като предпазна мярка ще те подържат няколко дни в затвора. Когато бъде задържана цялата банда, ще те пуснат и всичко ще свърши.

Одиа слушаше внимателно. Като доказателство, че по принцип идеята не му беше противна, той промърмори сякаш на себе си:

— В това ми състояние имам право да постъпя в болничното отделение.

— Разбира се. А ти знаеш болничното отделение на затвора във Френ. Там е дори по-добре, отколкото в обикновена болница.

— Бихте ли погледнали дали коляното ми не се подува?

Мегре покорно развърза бинта. Коляното действително се бе подуло и Одиа, който много се страхуваше от всякакви болести, го опипа с безпокойство.

— Мислите ли, че няма да се наложи да отрежат крака ми?

— Обещавам ти, че до половин месец ще бъдеш излекуван. Ти имаш слабо възпаление на ставата.

— Аха!

Одиа се загледа в тавана и стоя така няколко минути. В една стая звънна будилник. Тихите стъпки на камериерите, които започваха работа, преминаха по коридорите, после на стълбището една четка заскърца без прекъсване по обувките.

— Реши ли?

— Не зная.

— Значи предпочиташ да отидеш в углавния съд с Кажо?

— Искам да пия вода.

Той правеше това нарочно. Не се усмихваше, ала личеше радостта му, че го обслужват.

— Водата е топла!

Мегре не протестираше. С тиранти на кръста той ходеше насам-натам и изпълняваше всичко, което раненият искаше от него. Хоризонтът порозовя. Слънчев лъч лизна стъклото на прозореца.

— Кой води следствието?

— Комисарят Амадийо и съдията Гастамбид.

— Свестни хора ли са?

— От най-свестните.

— Признайте, че за малко щях да се отърва! Как ме блъснаха?

— С лявата страна на колата.

— Йожен ли шофираше?

— Да. Марсилеца беше до него. Що за човек е той?

— Младок, който пристигна преди три месеца. Бил е в Барселона, но изглежда, че няма вече какво да прави там.

— Слушай, Одиа. Безсмислено е да си играем повече на криеница. Ще повикам такси. И двамата ще отидем в Дирекцията на полицията. В осем часа Амадийо ще пристигне и ти ще му кажеш всичко.

Мегре се прозяваше, толкова уморен, че с мъка произнасяше някои думи.

— Няма ли да ми отговориш?

— Е, хайде да вървим.

За няколко минути Мегре си изми лицето, направи си тоалета и поръча да донесат закуска за двама.

— Разбираш ли, при твоето положение има само едно място, където човек може да бъде спокоен. Това е затворът.

— Амадийо не е ли един висок, винаги блед, с дълги мустаци?

— Да.

— Нищо не ми говори!

Изгряващото слънце му навяваше мисълта за къщурката край Лоара и въдиците, които чакаха на дъното на лодката. Това се дължеше може би на умората, но за миг Мегре беше готов да зареже всичко. Той погледна Одиа с облещени очи, сякаш бе забравил какво правеше тук, прокара ръка по косата си.

— Как да се облека? Панталоните ми са скъсани.

Повикаха камериера, който се съгласи да им услужи с едни стари панталони. Одиа куцаше, пъшкаше, увиснал с цялата си тежест върху ръката на спътника си. Минаха през Пон-Ньоф с такси и вече с облекчение дишаха свежия утринен въздух. Един празен фургон излизаше от затвора, където бе докарал товар затворници.

— Ще успееш ли да се изкачиш по стълбата?

— Може би. Във всеки случай не искам носилка!

Бяха близо до целта. Сърцето на Мегре се стягаше от нетърпение. Таксито спря срещу номер 36. Преди да изведе Одиа от колата, комисарят плати таксата, повика униформения постови, за да го помоли за помощ.

Постовият разговаряше с някакъв човек, който стоеше гърбом към улицата и като чу гласа на комисаря, се обърна кръгом. Това беше Кажо в тъмно пардесю, с посивели от двудневна брада бузи. Одиа го забеляза едва навън от таксито, а Кажо, без дори да го погледне, продължи разговора си с полицая.

Не си размениха нито дума. Мегре подкрепяше келнера, който се преструваше па много по-осакатен, отколкото беше.

Когато пресякоха, двора, той се свлече на първото стъпало на стълбището като човек, който не може да издържа повече. И тогава, вдигайки очи, подхвърли насмешливо:

— Изиграх ви, а! Аз нямам какво да кажа. Не зная нищо. Но не исках да остана в стаята ви. Да не би да ви познавам? Отде да зная дали вие не сте ме блъснали под колата?

Пестникът на Мегре беше стиснат, корав като камък, но остана пъхнат в джоба на пардесюто.