Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Комисар Мегре
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Maigret, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 19гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
hammster(2007)

Издание:

Жорж Сименон. Жълтото куче. Мегре

 

Преводач: Борис Миндов

Редактор: Екатерина Целева

Художник: Емил Марков

Худ. редактор: Веселин Христов

Технически редактор: Васко Вергилов

Коректор: Жанета Желязкова

 

Френска, II издание

Лит. група IV

ЕКП 07/9536622331/5637-345-83

Издателски № 2097

Формат 70×100/32

Печатни коли 17

Издателски коли 10,16

Условно издателски коли 12,54

Дадена за набор на 5.VI.1983 г.

Излязла от печат на 25.XI.1983 г.

 

Издателство „Христо Г. Данов“ — Пловдив

ЕЦФН — Печатница „Г. Димитров“ — София

Печатница „Д. Найденов“ — В. Търново

Цена 1,70 лв.

 

Georges Simenon. Le chien jaune

© Georges Simenon, 1965

Tous droits reserves

© A. Fayard et Cie, 1934

История

  1. —Добавяне

X

Кажо не пушеше, не мърдаше, нямаше никакъв тик, който би могъл да послужи за отдушник на нервността му.

Мегре още не си бе дал сметка, че именно тази неподвижност на събеседника му го смущаваше, но разбра, когато го видя да протяга ръка към една бонбониера, сложена на бюрото, и да взема оттам захаросан бадем.

Това не беше кой знае какво и все пак малките очички на комисаря блеснаха, като че му бе открил слабото място. Кажо, който не беше нито пушач, нито пияч, нито женкар, ядеше сладки неща, смучеше захаросания бадем, като го прехвърляше бавно от едната към другата страна на устата си.

— Бих могъл да кажа, че разговаряме като професионалисти — изрече най-после Мегре. — И точно като такъв професионалист ще ви кажа защо ще попаднете неизбежно в капана.

Захаросаният бадем пак се отмести.

— Нека вземем първото убийство. Говоря за първото убийство от серията, защото е възможно да имате и други във вашия актив. Дали адвокатът, при когото сте били първи писар, не е умрял от отравяне?

— Не е доказано — рече просто Кажо.

Той се мъчеше да отгатне накъде биеше Мегре, а умът на комисаря от своя страна работеше с пълна пара.

— Няма значение! Преди три седмици вие решавате да премахнете Барнабе. Доколкото можах да разбера, Барнабе е поддържал връзката между Париж и Марсилия, тоест между вас и левантинците, които докарват кокаина с кораб. Предполагам, че Барнабе е искал да си отреже твърде голям пай. Поканват го да се качи в кола. Това става нощем. Изведнъж Барнабе усеща ножа, който го пронизва в гърба, и няколко секунди след това тялото му се строполява на тротоара. Виждате ли грешката?

Мегре се приближи да вземе кибрита, за да се увери, че дървеното кръгче е още на мястото си. Същевременно той искаше да прикрие една лека усмивка, която не можеше да потисне, защото Кажо размишляваше, търсеше наистина грешката като прилежен ученик.

— Ще ви я кажа след малко! — обеща Мегре, прекъсвайки размишленията му. — А за сега продължавам. Полицията, не зная по каква случайност, попада на следата на Пепито. Тъй като стоката е във „Флория“, а „Флория“ е под наблюдение, положението е опасно. Пепито усеща, че ще бъде хванат. Той заплашва, ако това не ви е известно, да издаде работата. Вие го поваляте с един револверен изстрел, когато той мисли, че е сам в пустото кабаре. Тук няма грешка.

Кажо вдигна отново глава и захаросаният бадем се спря на езика му.

— До този момент няма грешка. Започвате ли да разбирате? Но вие забелязвате, че в заведението има полицай. Излизате. Не устоявате на желанието да натопите полицая. На пръв поглед това ви се струва гениален ход. И все пак е грешка, втората.

Мегре беше в изгодно положение. Оставаше само да продължи, без да избързва. Кажо слушаше, размишляваше, а тревогата започваше да гложди спокойствието му.

— Трето убийство — на Одиа, този Одиа, който също ще проговори. Полицията го следи. С нож и револвер няма да стане. Обзалагам се, че Одиа е имал навик да пие вода нощем. Този път той ще пие още повече, понеже е пиян, и няма да се събуди, защото водата в гарафата е отровна. Трета грешка.

Мегре поставяше всичко на карта, но беше уверен в себе си! Невъзможно беше събитията да са се развили другояче.

— Чакам трите грешки! — произнесе най-после Кажо, протягайки ръка към кутията със захаросаните бадеми.

А комисарят си представяше хотела на улица „Льопик“, обитаван главно от музиканти, от светски танцьори, от проститутки.

— В случая с Одиа грешката е в това, че някой е сложил отрова в гарафата!

Кажо не разбираше, смучеше друг захаросан бадем и във въздуха се усещаше лека сладникава миризма, дъх на ванилия.

— За Барнабе — продължи Мегре, наливайки си — взимате най-малко двама души: Пепито и онзи, който е карал колата, несъмнено Йожен. И точно Пепито впоследствие заплашва да ви издаде.

Слушате ли ме? Последствието — налага се да се премахне Пепито. Вие се заемате сам с револвера. Но от изтънченост отивате да потърсите след това Одиа, комуто е възложено да блъсне инспектора. Какво става автоматически? Йожен, Луи, собственикът на бистрото, един играч на белот, който се казва Колен, и Одиа са замесени в случая.

Одиа не устоява. И ето че сте принудени да го ликвидирате!

Ала вчера следобед самият вие не сте били на улица „Льопик“. Трябва да сте си послужили с някой обитател на хотела, на когото сте телефонирали.

Още един съучастник! Човек, който може да проговори!

Разбирате ли този път?

Кажо продължаваше да размишлява. Слънцето стигаше до никелираната слушалка на телефона. Беше късно. Навалицата около количките ставаше все по-гъста и уличният шум проникваше в апартамента въпреки затворените прозорци.

— Че сте силен, не ще и дума. Но тогава защо се обременявате всеки път с излишни съучастници, способни да ви издадат? Можели сте без труд, където и да е, да убиете Барнабе, който ви е имал доверие. В случая с Пепито не ви е бил нужен Одиа. А вчера, докато не сте били под наблюдение, сте можели да отидете сам на улица „Льопик“. В тези хотели, където няма портиер, се влиза и излиза като в кръчма.

Отвреме-навреме по стълбата се чуваха стъпки и Мегре трябваше да прави усилия, за да изглежда спокоен и да продължава речта си, като че ли нищо не става.

— В момента най-малко петима души могат да ви вкарат в ареста. А никога петима души не са пазили дълго такава тайна.

— Аз не съм нанесъл удар с нож на Барнабе — каза Кажо, който беше мрачен както никога досега.

Мегре се възползува от случая, за да потвърди уверено:

— Зная!

Другият го погледна с изненада, присви очи.

— Удар с нож е по-скоро работа на италианец като Пепито.

Нужно беше само съвсем малко усилие, но в този момент чистачката отвори вратата и Мегре помисли, че кулата му рухва.

— Отивам да пазарувам — съобщи тя. — Какви зеленчуци да взема?

— Каквито искате.

— Имате ли пари?

Кажо бръкна в едно дебело протъркано портмоне с метална закопчалка, което беше портмоне на истински скъперник. Взе две монети по десет франка. Винената бутилка стоеше празна на масата и той я подаде на слугинята.

— Вземете! Можете да я върнете. Бележката е у вас.

Умът му обаче беше другаде. Марта излезе, без да затвори вратата, но затвори вратата на стълбището и тогава се чу бълбукането на водата, която вреше на котлона в кухнята.

Мегре бе проследил с поглед всички движения на своя събеседник и поради това бе забравил телефонния апарат и стенографите, дебнещи от другия край на жицата. Някаква спирачка току-що бе задействувала у него, не би могъл да каже точно в кой момент. Той бе говорил много, без да мисли твърде върху това, което казваше, и импровизираните му разсъждения го бяха довели на няколко милиметра от истината.

Тук влизаха и бонбоните в бонбониерата, и портмонето, и дори думата „зеленчук“.

— Обзалагам се, че сте на диета.

— От двадесет години.

Кажо не говореше вече за изгонване на своя посетител. Би могло да се каже дори, че имаше нужда от него. Като видя, че чашата му е празна, той изрече:

— Марта ще донесе вино. В къщи няма никога повече от една бутилка.

— Зная.

— Отде знаете?

Защото това съвпадаше с останалото, дявол да го вземе! Защото сега Кажо преставаше да бъде за Мегре обикновен противник и ставаше човек. С всяка секунда той опознаваше все повече този човек, усещаше го, че живее, диша, мисли, страхува се и се надява. Чуваше досадния шум на захаросания бадем между зъбите му.

Декорът също се оживяваше — бюрото, мебелите, сладникавите като конфитюр картини.

— Знаете ли какво мисля, Кажо?

Тази фраза не беше празна фраза, а продължение на дълга поредица мисли.

— Тъкмо се питах дали действително вие сте убили Пепито? В момента съм почти убеден в противното.

Тонът вече не беше същият като в предишната реч. Мегре се разпалваше, наведен напред, за да вижда Кажо по-отблизо.

— Ей-сега ще ви кажа защо мисля така. Щом сте били способен да убиете сам Пепито с един револверен изстрел, не бихте имали нужда от никого, за да очистите Барнабе и Одиа. Истината е, че вие се страхувате.

Устните на Кажо бяха сухи. Все пак той се опита да се усмихне иронично.

— Можете ли да ми се закълнете, че сте убивали досега пиле или заек! Можете ли да ми се закълнете, че сте способен да гледате как тече кръв!

Мегре не се съмняваше вече. Бе разбрал. Хвърляше се право напред.

— Да бъдем наясно! Вас ви е страх да убивате със собствените си ръце, но това не ви пречи да погубите някого! Напротив! Вие се страхувате да убивате, страхувате се да умрете. И затуй влагате още повече ярост в заповедите си за убийство. Не е ли вярно, Кажо?

В гласа на Мегре нямаше омраза, но и съжаление нямаше. Той изучаваше Кажо със страстта, която влагаше в изучаването на всичко човешко. А в неговите очи всичко у Нотариуса беше ужасно човешко. Нямаше нищо в живота му, дори в занаята му като писар на адвокат, упражняван през младостта, което да не беше дадено от провидението.

Кажо беше, винаги е бил човек, затворен в себе си. Съвсем сам, със склопени очи, той сигурно кроеше чудни комбинации, всевъзможни комбинации — както финансови, така и престъпни или еротични.

Никога не са го виждали с жени ли? Що за въпрос! Та жените не бяха способни да осъществят необузданите му фантазии!

Кажо се свиваше в себе си, в своята бърлога, пропита с неговите мисли, с неговите мечти, с неговата миризма.

И когато гледаше през прозореца слънчевата улица, където навалицата гъмжеше пред сергиите, където се носеха автобусите, претъпкани с хора, той вършеше това не с желание да се смеси с живата маса навън, а с желание да я използува като основа за ловки комбинации.

— Вие сте страхливец, Кажо! — прогърмя гласът на Мегре. — Страхливец като всички ония, които живеят само с мозъка си. Вие продавате жени, кокаин, господ знае още какво, защото според мен сте способен на всичко. Но същевременно ставате доносчик на полицията!

Сивите очи на Кажо не се откъсваха от Мегре, който не можеше вече да се спре.

— Вие сте накарали Пепито да убие Барнабе. Ще ви кажа и кого сте накарали да убие Пепито. Във вашата банда има един красив младеж, който разполага с всичко: жени, пари, успех, непринудено държане и пълна липса на съвест.

Смеете ли да твърдите, че вечерта на убийството на Пепито не сте били в „Табак Фонтен“! Там е бил съдържателят, после този собственик на публичен дом, който се казва Колен и който е още по-страхлив от вас, освен това Одиа, Марсилеца и накрая Йожен.

Именно Йожен сте изпратили във „Флория“. После, когато той се върнал, след като си свършил работата, и ви съобщил, че има някой в заведението, вие сте въвлекли в аферата и Одиа.

— И по-нататък? — изрече Кажо. — За какво ви служи всичко това?

Той се опираше с двете си ръце на облегалките на фотьойла, като че искаше да стане. Държеше главата си малко напред, в предизвикателна поза.

— За какво ми служи това ли? За да ви докажа, че ще ви пипна тъкмо защото сте страхливец и сте се заобиколили с прекалено много хора.

— Кълна ви се, че никога няма да ме пипнете.

Той се усмихваше насила. Зениците му се бяха свили.

Добави бавно:

— В полицията никога не е имало умен човек! Вие говорехте преди малко за отравяне. Тъй като сте служили в учреждението, без съмнение можете да ми кажете колко отравяния се разкриват годишно в Париж?

Мегре нямаше време да отговори.

— Нито едно! Чувате ли? Ала не сте толкова наивен да вярвате, че от четири милиона жители няма такива, които умират от прекалено голяма доза арсеник или стрихнин, нали?

Най-после той стана. Мегре чакаше това движение отдавна. То беше отпущане след твърде продължително усилие, а отпущането се изразяваше неизбежно с думи.

— Още днес бих могъл да ви унищожа. Мислих по този въпрос. Достатъчно беше да сложа отрова във виното ви. Забележете, че бутилката не е вече в къщи. Остава ми да измия чашата. Вие излизате оттук и отивате да умрете където и да е…

Мегре се поколеба, но това трая едва една десета от секундата.

— Вие имате право. Аз не съм убил Барнабе. Не съм убил Пепито. Не съм убил дори този глупак Одиа!

С бонбониера в ръка Кажо говореше тихо, без да спира. Той представляваше смешна гледка, защото халатът му беше твърде къс, а невчесаната му коса образуваше странен ореол. Ако не беше телефонът, комисарят би отворил прозореца, за да избегне тази потискаща атмосфера на затворен живот.

— Това, което ви казвам, няма никакво значение, защото не сте под клетва и няма свидетел.

Сякаш обзет от съмнение, той надзърна в коридора, дори отвори за момент спалнята.

— Вижте какво, вие не сте разбрали, че те няма да ме издадат, дори и да са по-виновни от мен! Йожен извърши убийството. Луи му достави револвера и ключа от „Флория“. И знаете ли какво би могло да се случи, ако Йожен хитрува? Някоя вечер по време на белот малкият господин Колен, както казвате, това полуглухо и заекващо недоносче, ще бъде натоварено да сложи нещо и в неговата чаша. Кълна ви се, че да умееш да заколиш пиле не е толкова необходимо, колкото мислите.

Мегре се бе насочил към бюрото, за да вземе оттам шапката и кибрита си. Коленете му леко трепереха. Свършено беше! Той бе постигнал целта си! Оставаше му само да излезе! Инспекторът, който чакаше на улицата, имаше в джоба си заповед за арестуване. В Дирекцията на полицията чакаха новини и сигурно си играеха на прогнози.

Вече два часа, откакто Мегре беше тук. Йожен, по копринена пижама, може би закусваше късно насаме с Фернанд. А къде ли тичаше за своя сметка добрата майка на Филип?

По стълбата се чуха стъпки. Заудряха силно по вратата. Кажо погледна Мегре в очите, после се взря в револвера, който бе останал върху бюрото.

Докато той отиваше да отвори, комисарят сложи ръката си на джобния револвер и се закова насред стаята.

— Какво става? — прозвуча в антрето гласът на Йожен.

Двамата веднага се озоваха до вратата на кабинета. Зад тях се чуха и други стъпки: на Фернанд, която погледна Мегре с учудване.

— Какво има?… — повтори Йожен.

Но пред къщата вече спираше шумно такси със скърцащи спирачки.

Йожен изтича до прозореца.

— Нали казах! — изръмжа той.

Полицаите, които наблюдаваха жилището на Фернанд и бяха проследили двойката, скачаха на тротоара.

Кажо не помръдваше. С револвер в ръка размишляваше.

— За какво дойде?

Той се обръщаше към Йожен, но оня говореше заедно с него.

— Четири пъти набирах телефона и…

Мегре бе отстъпил бавно, така че да бъде с гръб към стената.

При думата „телефон“ Кажо хвърли поглед към апарата. В същия миг екна гърмеж, миризма на изгорял барут изпълни стаята и синкав облак се провлачи в слънчевите лъчи.

Мегре бе стрелял. Куршумът бе улучил ръката на Кажо, чийто револвер бе паднал на земята.

— Не мърдайте! — каза комисарят, който продължаваше да насочва оръжието си напред.

Кажо остана като закован. Той още имаше в устата си захаросан бадем, който изкривяваше лявата му буза, и не смееше да направи никакво движение.

По стълбата се качваха хора.

— Върви да отвориш, Фернанд — заповяда Мегре.

Тя потърси погледа на Йожен, за да разбере дали да се подчини, но любовникът й гледаше упорито пода. Тогава, примирена, тя прекоси вестибюла, откачи верижката и превъртя ключа в бравата.

Кръв течеше капка по капка от ръката на Кажо. Всяка капка предизвикваше лек шум, падайки върху килима, където кафеникавото петно растеше.

Изведнъж, преди Мегре да успее да се намеси, Йожен направи скок към прозореца, отвори го, при което счупи едно стъкло, и скочи в пространството.

На улицата екнаха викове. Йожен бе паднал върху покрива на спрялото такси, бе се спуснал на земята и побягнал по посока на улица „Де Дам“.

В същия миг двама инспектори се изправиха в рамката на вратата.

— Какво става? — попитаха те Мегре.

— Нищо. Ще арестувате Кажо, срещу когото има заповед за задържане. Имате ли колеги долу?

— Не.

Фернанд не разбираше нищо, гледаше слисано отворения прозорец.

— Тогава ще има дълго да тича!

Говорейки, Мегре бе махнал дървеното кръгче и го бе пъхнал в джоба си. Имаше чувството, че нещо става с Кажо, но то нямаше значение. Нотариуса се огъна и се търкулна на килима, където остана неподвижен.

Той бе припаднал сигурно, защото чуваше как кръвта му тече капка по капка.

— Почакайте да дойде на себе си. Ако пък държите толкова, повикайте лекар. Сега телефонът работи.

Мегре избута Фернанд към стълбищната площадка и я накара да слезе пред него.

Пред къщата се трупаше тълпа. Един регулировчик се опитваше да мине.

Комисарят успя да се промъкне през навалицата и се срещна отново с Фернанд пред колбасарницата на ъгъла.

— Голяма любов, а? — запита той тогава.

Чак сега забеляза, че тя беше облечена в манто с нова кожа. Опипа го.

— Той ли ти я купи?

— Да, тази сутрин.

— Я слушай, знаеш ли, че е убил Пепито?

— А!

Тя не трепна. Той се усмихна.

— Каза ли ти го?

Фернанд само премигна.

— Кога?

— Тази сутрин.

И добави, станала внезапно сериозна, като влюбена, която вярва, че това е така:

— Вие няма да го хванете!

Точно тя излезе права. Един месец по-късно отиде при Йожен в Истанбул, където той бе отворил нощно заведение на главната улица в Пера.

Що се отнася до Кажо, той е счетоводител в каторгата.

„Както ме помоли — писа госпожа Лауер на сестра си, — изпращам ти веднага шест сливови фиданки, каквито имаме в градината при кулата. Вярвам, че ще се хванат хубаво край Лоара. Но трябва да кажеш на мъжа ти, че според мен оставя много клони по овошките.

Филип е по-добре, откакто се върна в нашия край. Той е примерно момче, което почти не излиза. Страстта му е вечер да решава кръстословици. Но от няколко дни забелязвам, че често се навърта около къщата на Шеферови (тия от завода за газ) и мисля, че това ще свърши с женитба.

Кажи също на мъжа ти, че вчера тук представяха пиесата, която гледахме с него в Пале-Роял. Но сега не ми хареса толкова, колкото в Париж…“

Мегре се прибираше с гумени ботуши и три щуки в ръка.

— Само че няма да ги ядем! — обади се жена му.

— Разбира се!

Той бе казал това така смешно, че тя вдигна глава да го погледне. Но не! Той вече влизаше в сайванта, за да нареди въдиците си и да си събуе ботушите.

— Ако трябваше да се яде всичко, което човек убива!

Тази фраза се оформи от само себе си в главата му едновременно с един странен образ: на мъртвобледия и смутен Кажо пред труповете на Пепито и Одиа. Това не го накара дори да се усмихне.

— Каква супа си сготвила? — подвикна Мегре, сядайки на един сандък.

— Доматена.

— Хубаво!

И ботушите тупнаха един след друг на пръстения под, а в това време се разля доволната му усмивка.

Край
Читателите на „Мегре“ са прочели и: