Хорхе Луис Борхес
Делия Елена Сан Марко

Сбогувахме се на един от ъглите на „Онсе“^[1].

Обърнах се да те погледна от другия тротоар; ти също се бе обърнала и ми помаха за сбогом.

Между нас течеше река от коли и хора; беше пет часа на един безличен следобед; откъде можех да зная, че онази река е печалният непобедим Ахерон?

Повече не се видяхме, а след година ти вече беше мъртва.

Сега търся в мислите си този спомен, съзерцавам го и ми се струва, че е лъжлив, че зад баналното сбогуване се е криела безкрайната раздяла.

Снощи не излязох след вечеря и — за да проумея тези неща — препрочетох последното наставление^[2], което Платон слага в устата на своя учител. Прочетох, че когато плътта умре, душата е свободна.

И ето че сега не зная дали истината е в днешното злокобно тълкувание или в невинното сбогуване.

Защото, ако душите не умират, добре е, че сбогуванията им не са прекалено излиятелни.

Да се сбогуваме, означава да отречем раздялата, да си кажем: Днес си играем на раздяла, ала утре пак ще се срещнем. Хората са измислили сбогуването, защото знаят, че в известен смисъл са безсмъртни, макар и да се смятат за случайни и недълговечни.

Делия, някой ден ще подхванем този несигурен разговор — край коя ли река? — и ще се запитаме дали някога в един град, стопил се в простора, сме били Борхес и Делия.