Метаданни
Данни
- Серия
- XXII век
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Хищные вещи века, 1964 (Пълни авторски права)
- Превод отруски
- Росица Бърдарска, 1987 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Антиутопия
- Екзистенциален роман
- Научна фантастика
- Социална фантастика
- Съвременен роман (XX век)
- Философска фантастика
- Характеристика
- Оценка
- 4,3 (× 35гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Аркадий и Борис Стругацки. Хищните вещи на века
Роман
Книгоиздателство „Георги Бакалов“, Варна, 1987
Библиотека „Галактика“, №84
Редакционна колегия: Любен Дилов, Светозар Златаров, Елка Константинова,
Агоп Мелконян, Димитър Пеев, Огнян Сапарев, Светослав Славчев
Преведе от руски: Росица Бърдарска
Редактор: Светлана Тодорова
Оформление: Богдан Мавродинов, Жеко Алексиев
Рисунка на корицата: Текла Алексиева
Художествен редактор: Иван Кенаров
Технически редактор: Пламен Антонов
Коректори: Паунка Камбурова, Янка Василева
Руско-съветска, I издание
Дадена за набор на 26.XII.1986 г. Подписана за печат на 2.IV.1987 г.
Излязла от печат месец май 1987 г. Формат 70×100/32 Изд. №2047
Печ. коли 14,50. Изд. коли 9,38. УИК 9,22. Цена 1,50 лв.
Страници: 232. ЕКП 95363/5617–140–87
08 Книгоиздателство „Георги Бакалов“ — Варна
Държавна печатница „Балкан“ — София
С–31
© Агоп Мелконян, предговор, 1987
© Росица Бърдарска, преводач, 1987
© Богдан Мавродинов и Жеко Алексиев, библиотечно оформление, 1979
© Текла Алексиева, рисунка на корицата, 1987
c/o Jusautor, Sofia
Аркадий Стругацкий, Борис Стругацкий. Хищные вещи века
Издательство ЦК ВЛКСМ „Молодая гвардия“, 1965
История
- —Добавяне
- —Корекции от gogo_mir; отделяне на предговора като самостоятелно произведение
- —Корекция
Глава единадесета
Нарочно не бях включил терморегулатора и когато водата изстина, дойдох на себе си. Транзисторът гърмеше, белите стени бяха огрени от ярка светлина, чийто блясък режеше очите. Бях премръзнал, покрит с мехурчета. Изключих транзистора, пуснах горещата вода и останах във ваната, наслаждавайки се на нахлуващата топлина и на много странното, съвсем ново усещане за пълна, някак космически огромна празнота. Очаквах махмурлук, но нямаше такова нещо. Просто бе хубаво. И имаше много, много спомени. И мисълта ми работеше много добре, като след дълга почивка на планина…
В средата на миналия век Олдс и Милнер започнали експерименти в областта на мозъчната стимулация. Присаждали електроди в мозъка на бели плъхове. Техниката и методологията им били варварски, но след като открили в мозъка на плъховете центровете за наслада, те ги довели дотам, че животните с часове натискали лостчето, затварящо тока в електродите, като си причинявали до осем хиляди дразнения в час. Тези плъхове не се нуждаели от нищо реално. Не ги интересувало нищо друго освен лостчето. Игнорирали храната, водата, опасността, самката, нищо в света нямало значение за тях освен лостчето на стимулатора. По-късно били направени опити с маймуни и дали същите резултати. Носели се слухове, че някой провел такива експерименти с престъпници, осъдени на смърт…
Човечеството преживявало трудно време — борба срещу атомното унищожение, неспирни локални войни по цялата планета, време, когато повечето от хората гладували, но дори тогава английският писател и критик Кингсли Еймис, научавайки за опитите с плъхове, писал: „Не мога да твърдя, че това ме плаши по-силно от берлинската или тайландската криза, но струва ми се, трябва да ни плаши по-силно.“ Този умен и гневен автор на „Новите карти на ада“ се опасявал от много неща в бъдещето и по-специално предвиждал възможностите на мозъчната стимулация за създаване на илюзорно битие, подобно или по-ярко от реалното.
В края на века, когато дошли първите успехи на вълновата психотехника и психиатричните болници започнали да се изпразват, сред възторжените химни на научните коментатори като дразнещ дисонанс прозвучала брошурата на Криницки и Милованович. В заключение съветските педагози излагали в общи линии следното. В почти всички страни на света възпитанието на младото поколение се намира на равнището на осемнадесети-деветнадесети век. Тази остаряла възпитателна система си е поставяла и си поставя за цел преди всичко и най-вече да подготви за обществото квалифициран, но лишен от способността да разсъждава участник в производствения процес. Тази система не се интересува от останалите възможности на човешкия мозък и затова извън производствения процес масовият човек си остава като психика пещерен човек. Невъзпитан човек. В резултат от неизползуването на тези възможности индивидът става неспособен да възприема нашия сложен свят във всичките му противоречия, неспособен да свързва психологически несъвместими понятия и явления, неспособен да получава удоволствие от разглеждането на връзките и закономерностите, ако те не се отнасят до непосредственото удовлетворяване на най-примитивните му социални инстинкти. С други думи, тази възпитателна система на практика не развива у човека чистото въображение, фантазията и — като пряко следствие — чувството за хумор. Невъзпитаният човек възприема света като някакъв по същество тривиален, рутинен, традиционно прост процес, от който само с цената на големи усилия се удава да изтръгнеш удоволствия, в крайна сметка също твърде рутинни и традиционни. Но неизползваните възможности явно остават скрита реалност на човешкия мозък. Задачата на научната педагогика се състои тъкмо в това — да развие тези възможности, да научи човека да фантазира, да приведе множествеността и разнообразието на потенциалните връзки на човешката психика в качествено и количествено съответствие с множествеността и разнообразието на връзките в реалния свят. Тази задача, както е известно, трябва да стане основна грижа на човечеството от най-близката епоха. Но докато тя не е решена, имаме основанието да предполагаме и да се опасяваме, че успехите на психотехниката ще доведат до такива методи на вълнова стимулация на мозъка, които ще подарят на човека илюзорно битие, значително по-ярко и изненадващо от реалното. И ако си спомним, че фантазията позволява на човека да бъде както разумно същество, така и наслаждаващо се животно, ако прибавим още това, че психическият материал за създаване на ослепително илюзорно битие при Невъзпитания човек се осигурява от най-тъмните, най-първобитните рефлекси, тогава не е трудно да си представим страшната съблазън, която се крие в подобни възможности…
И ето — слег…
Ясно защо пишат по оградите „слег“…
Всичко е ясно. Отвратително е, че ми е ясно… По-добре нищо да не бях разбрал, по-добре, след като дойдох на себе си, да бях вдигнал рамене и да бях излязъл от ваната. И на Строгов ли щеше да въздействува така, и на Айнщайн, и на Петрарка?… Фантазията е скъпоценно нещо, но не бива да й се дава път навътре. Само навън, само навън… Какъв вкусен червей е набол на въдицата си някой гад в тоя тих залив! И колко добре е избрал времето… Да, ако командувах Уелсовите марсианци, не бих се занимавал с бойни триножници, топлинни лъчи и всякакви други глупости… Илюзорно битие… Не, това не е наркотик, къде ще се мерят наркотиците… То е именно онова, което трябва да бъде. Тук. Сега. Всяко време си иска своето. Макови зърна и коноп, царство на сладостни смътни сенки и покой — за нищите, за измъчените, за потиснатите… А тук на никого не е нужен покой, тук никой не умира от глад, ту просто е скучно. Сито, топло, пияно и скучно. Светът не че е лош, светът е скучен. Свят без перспективи, свят без обещания… А той не е каракуда, той все пак е човек… Да, това не е царство на сенките, а именно битие, истинско, без отстъпка в цената, без хаос от мечти… Слегът надвисва над света и този свят няма да има нищо против да му се покори.
Изведнъж, за някаква част от мига, почувствувах, че съм загинал. И ми беше хубаво да загивам. За щастие се ядосах. Излязох от ваната, разплисквайки водата, като се ругаех и разпалвах злобата в себе си, навлякох върху мокрото си тяло гащетата и ризата и грабнах часовника. Беше три часът и това можеше да е три часът през деня и три часът на следващата нощ, и три часът след сто години. Глупак, помислих си, навличайки панталона. Съжали се, пусна Буба, та той беше готов да ти даде адреса на свърталището… Групата за бързо реагиране щеше да е вече тук и ние бихме заловили цялото това проклето гнездо. Гнусно гнездо. Гнездо на дървеници. Отвратителна клоака… И в този миг по самото дъно на съзнанието ми като слънчево зайче мина някаква много спокойна мисъл. Но аз не я улових.
В аптечната намерих „потомак“ — най-силното възбуждащо средство, каквото имаше. Промъкнах се в хола, но там похъркваха момчетата и тогава изскочих през прозореца. Градът, естествено, се разтоварваше. Под фенерите на „Крайградска“ стърчаха хилещи се хлапета, по магистралите, облени в светлина, бродеха гръмогласни тълпи. Някъде високо пееха, другаде крещяха: „Тран-си!“ или чупеха стъкла. Избрах такси без шофьор, намерих индекса на улица „Слънчева“ и го набрах на пулта за управление. Колата почна да обикаля из града. В кабината миришеше на вкиснато, в краката ми се търкаляха бутилки. На едно кръстовище за малко да се врежа в хоровода от ревящи хора, на друго ритмично припламваха и гаснеха цветни огньове — явно транси можеше да се организира не само на площада. Те се разтоварваха, те се разтоварваха, отдадени изцяло на порока, състрадателните духовници от Салоните за добро настроение, вежливите митничари, изкусните бръснари, нежните майки и мъжествените бащи, невинните юноши и девойки — всички бяха сменили дневния си облик с нощен, всички се стараеха да им бъде весело и за нищо да не мислят…
Спрях. На същото онова място. Даже ми се стори, че лъхна на изгоряло.
… Пек извади от строя бронетранспортьора с базуката. Бронетранспортьорът се завъртя на едната си гъсеница, като подскачаше по купчините натрошени тухли, от него веднага изскочиха двама фашисти в разкопчани маскировъчни куртки, замериха ни с по една граната и хукнаха към сянката. Действуваха умело и бързо и бе ясно, че не са сополанковци от Кралската гимназия, нито углавни престъпници от Златната бригада, а опитни офицери танкисти. Роберт ги покоси с един картечен ред от упор. Бронетранспортьорът бе натъпкан с каси бира в кутии. Изведнъж си спомнихме, че вече два дни непрекъснато ни се пие. Айова Смит се покатери в каросерията и започна да ни подава кутиите. Пек ги отваряше с нож. Роберт, опрял картечницата на борда, ги пробиваше, като ги удряше в острата издатина на бронята. А Учителя, поправяйки пенснето си, се омотаваше в ремъците на базуката и бърбореше: „Чакайте една минутка, Смит, нали виждате, ръцете ми са заети…“ В края на улицата ярко пламтеше пететажен блок, миришеше силно на изгоряло и нагрят метал, ние жадно гълтахме топлата бира, бяхме мокри, бе много горещо, а мъртвите офицери лежаха върху изпочупените и натрошени тухли, всички опънали крака в къси черни панталони; маскировъчните куртки се бяха вдигнали до врата им и кожата на гърба им все още лъщеше от пот. „Това са офицери — каза Учителя, — слава богу. Не мога да гледам повече мъртви момчета. Проклета политика, заради нея хората и бога забравят.“ „Какъв бог? — попита Айова Смит от каросерията. — За първи път чувам.“ „Не се шегувай с това, Смит — каза Учителя. — Скоро всичко ще свърши и занапред никога и на никого няма да позволим да трови душите на хората със суета.“ „А как ще се размножават?“ — попита Айова Смит. Той отново се наведе за бира и ние видяхме прогорените дупки на панталоните му. „Аз говоря за политиката — кротко отвърна Учителя. — Фашистите трябвала бъдат унищожени, те са зверове, но това не е достатъчно. Има още много политически партии и всички те с цялата им пропаганда нямат място в нашата страна. — Учителя бе от този град и живееше през две пресечки от нашия пост. — Социаланархисти, технократи, комунисти, разбира се…“ „Аз съм комунист — обяви Айова Смит. — Във всеки случай, по убеждение. Аз съм за комуната.“ Учителя объркано го погледна. „И съм безбожник — добави Айова Смит. — Няма бог, Учителю, и по този въпрос нищо не може да се направи.“ И тогава всички заразправяхме, че сме безбожници, а Пек каза, че той освен това е за технокрацията, а Роберт обяви, че баща му е социаланархист и дядо му е бил социаланархист, и на него, Роберт, също няма да му се размине социаланархизмът, макар той да не знае какво е това. „Виж, ако сега бирата стане ледена — замислено каза Пек, — с удоволствие бих повярвал в бога.“ Учителя сконфузено се усмихваше и триеше пенснето си. Беше добър, винаги се шегувахме с него и той никога не се обиждаше. Още първата нощ забелязах, че не е голям храбрец, но и никога не отстъпваше без команда. Ние още се шегувахме и бъбрехме, когато се раздаде грохот и трясък, стената на горящия блок се срути и направо от огнения вихър, от облака искри и дим на нашата улица, на метър от паважа изплува щурмовият танк „мамонт“. Още не бяхме виждали такъв ужас. Като стигна средата на улицата, той завъртя купола, сякаш се оглеждаше, после прибра въздушната си възглавница и с гръм и трясък се устреми към нас. Опомних се едва в черния вход. Танкът бе вече много близо и отначало не видях никого, но после от каросерията на бронетранспортьора се надигна в цял ръст Айова Смит с насочена напред базука, опрял затвора в корема си, и се прицели. Видях как от отката той се преви на две, видях как огнена светкавица лизна черното чело на танка, а после улицата се изпълни с рев и пламък и когато с усилие вдигнах обгорели клепачи, тя вече бе пуста и димеше. Нямаше го бронетранспортьора, нямаше ги купчината строшени тухли, нито наклонения на една страна павилион до съседната къща — бе останал само танкът. Сега той сякаш се събуди, като изригваше огнени гейзери и пред очите ни улицата преставаше да бъде улица и се превръщаше в площад. Пек силно ме удари по врата и аз видях стъклените му очи точно пред лицето си, но нямаше вече време да бягаме към траншеята и да се окопаваме. Двамата хванахме мината и се затичахме срещу танка, помня само, че неотклонно гледах Пек в тила, задъхвах се и броях крачките, и изведнъж каската отлетя от главата на Пек и той падна, а аз едва не изтървах тежката мина и се строполих върху него. Танка взривиха Роберт и Учителя. Не зная как и кога са го направили — сигурно са тичали след нас с друга мина. Седях до сутринта насред улицата, държах на коленете си бинтованата глава на Пек и гледах чудовищните гъсеници на танка, които стърчаха от асфалтовото езеро. В онова утро всичко свърши някак изведнъж. Зун Падана се предаде с целия си щаб и вече пленен, бе застрелян на улицата от някаква луда…
Това бе същото място. Даже ми се стори, че мирише на изгоряло и на разтопен метал. И на ъгъла пак имаше павилион, и дори бе малко изкривен на една страна — в стила на новата архитектура. А онази част от улицата, която танкът превърна в площад, си бе останала площад, на мястото на асфалтовото езеро имаше градинка и в градинката биеха някого. Айова Смит бе инженер мелиоратор от Айова, Съединените щати. Роберт Свентицки бе кинорежисьор от Краков, Полша. Учителя си бе учител от същия този град. Никой повече не ги видя, даже мъртви. А Пек бе този, който сега се наричаше Буба. Запалих мотора.
Буба живееше в също такава вила като моята и входната врата бе широко отворена. Почуках, но никой не отговори и никой не излезе да ме посрещне. Влязох в тъмен вестибюл. Светлината не се запали. Вратата към дясната половина беше заключена и аз надникнах към лявата. В хола върху изтърбушено канапе спеше брадат мъж в сако и без панталони. Нечии крака стърчаха изпод преобърнатата маса. Миришеше на коняк, цигарен дим и на нещо сладко, дето ме бе лъхнало от хола на леля Вайна. На вратата на кабинета се сблъсках с красива пищна жена, която изобщо не се учуди, като ме видя.
— Добър вечер — казах аз. — Извинете, тук ли живее Буба?
— Тук — отговори тя, като ме разглеждаше с блестящите си като маслини очи.
— Мога ли да го видя?
— Защо не? Гледайте колкото искате.
— Къде е той?
— Ама че чудак! — Тя се засмя. — Къде може да бъде Буба?
Предполагах къде, но казах:
— Не зная. Може би в спалнята?
— Топло.
— Какво топло?
— Ама че глупак. Че и трезвен. Искаш ли да пийнеш?
— Не — отвърнах сърдито. — Къде е Буба? Трябва ми спешно.
— Няма да ти е много лесно — отвърна тя весело. — Ами потърси го, потърси, а аз ще вървя.
Тя ме шляпна по бузата и излезе.
В кабинета нямаше никой. На масата се кипреше голяма кристална ваза с някакъв червеникав треволяк. Миришеше сладко и противно. В спалнята също нямаше никого, чаршафите и възглавниците бяха смачкани и се търкаляха в безпорядък. Приближих вратата на банята. По нея явно бяха стреляли с пистолет — отвътре, ако се съдеше по формата на дупките. Поколебах се, после хванах дръжката. Вратата бе заключена.
С мъка я отворих. Буба лежеше във ваната, до шия в зеленикавата вода, от водата се вдигаше пара. На края на ваната хриптеше и виеше транзисторът. Стоях и гледах Буба. Бившия космонавт изпитател Пек Зенай. Бившия строен мускулест момък, който на осемнайсет години напусна слънчевия си град до слънчевото море и отлетя в Космоса за прослава на човечеството, а на тридесет години се върна в родината си да се бие с последните оцелели фашисти и остана тук завинаги. Противно ми беше да мисля, че само преди час съм приличал на него. Попипах го по лицето, дръпнах го за редките влажни коси. Той не помръдна. Тогава се наведох да му дам да помирише „потомак“ и изведнъж разбрах, че е мъртъв.
Блъснах транзистора и го смачках с ток. На пода се търкаляше пистолет. Но Пек не се бе застрелял, сигурно са се опитвали да му попречат и той е стрелял по вратата, за да го оставят на мира. Пъхнах ръце в горещата вода, вдигнах го и го пренесох на леглото в спалнята. Той лежеше, целият омекнал, страшен, с очи, хлътнали в орбитите. Ако не беше мой приятел… Ако не беше такъв чудесен момък… Ако не беше такъв добър работник…
Извиках по телефона „Бърза помощ“ и седнах до Пек. Опитвах се да не мисля за него. Опитвах се да мисля за работата. Стараех се да бъда твърд и студен, защото по дъното на съзнанието ми отново премина топло слънчево зайче и този път разбрах що за мисъл е това. Когато лекарят дойде, вече знаех какво ще правя по-нататък. Ще намеря Ел. Ще му платя колкото поиска. Ще го бия. Ако трябва, ще го измъчвам. Той ще ми каже откъде пълзи към света тази зараза. Ще ми назове адреси и имена. Ще ми каже всичко. И ние ще намерим тези хора. Ще разрушим и подпалим тайните им работилници, а тях самите ще отведем толкова далеч, че никога няма да могат да се върнат. Които и да са те. Ще изловим всички, ще изловим всички, които някога са опитвали слег, и също ще ги изолираме. Които и да са те. После ще поискам да изолират и мен, защото знам какво е слег. Защото разбрах онази мисъл, защото съм социално опасен като всички тях. И това ще бъде само началото. Началото на всички начала. И тепърва ще предстои най-важното — да се направи така, че хората никога, никога, никога да не поискат да разберат какво е слег. Навярно това ще изглежда странно. Навярно мнозина ще кажат, че това е твърде странно, твърде жестоко, твърде глупаво, но на нас ще ни се наложи да го сторим, ако искаме човечеството да не спре…
Лекарят, стар, побелял човек, остави бялата си чанта, наведе се над Буба, огледа го и каза равнодушно:
— Безнадежден случай.
— Извикайте полиция — намесих се аз.
Той бавно прибра инструментите в чантата си.
— Изобщо не е нужно — рече той. — Тук няма престъпление. Това е невростимулатор…
— Да, знам.
— Ами да. Втори случай за тази нощ. Съвсем не си знаят мярката.
— Отдавна ли започна това?
— Не, не много… От няколко месеца.
— И за какъв дявол мълчите?
— Мълчим? Не ви разбирам. Това е шестото ми повикване за тази нощ, млади човече. Втори случай на нервно изтощение и четири случая на алкохолно натравяне. Роднина ли му сте?
— Не.
— Е, нищо. Ще изпратя хора. — Той постоя малко, загледан в Пек. — Запишете се в някой хор — каза той. — Запишете се в лигата на разкаялите се проститутки…
Той промърмори още нещо, докато си отиваше — стар, равнодушен, прегърбен човек. Покрих Пек с чаршаф, спуснах щорите и отидох в хола. Пияните гнусно хъркаха, от тях вонеше на прегоряло и аз ги хванах за краката, извлякох ги на двора и ги оставих в локвата до фонтана. Отново разсъмваше, звездите гаснеха на бледнеещото небе. Седнах в таксито и набрах на пулта индекса на старото метро.
Там беше пълно с народ. До преградата не можеше да си пробиеш път, макар да ми се стори, че бланки попълват двама-трима души, а останалите само гледат, жадно проточили шии. Зад преградата ги нямаше нито валчестата глава, нито Ел и никой не знаеше къде мога да го намеря. Долу, в подлезите и тунелите, се блъскаха и крещяха пияни полусмахнати мъже и истерични жени. Ту глухо, ту рязко и отчетливо трещяха изстрели, бетонът под краката трепереше от взривовете, вонеше на изгоряло, на барут, на пот, на бензин, парфюм и водка. Някакви момичета с ръкопляскания и крясъци се тълпяха около окървавен мъжага с бледно тържествуващо лице, нейде страховито ръмжаха диви зверове. В залите публиката беснееше пред огромни екрани, а на екраните един мъж със завързани очи стреляше с автомат наляво и надясно, притиснал приклада до корема си; друг седеше, потопен до гърдите в тежка черна течност, целият син, и пушеше дебела пукаща пура; трети с изкривено от напрежение лице висеше като вкаменен в паяжина от здраво обтегнати нишки…
После разбрах къде е Ел. До едно мръсно помещение, затрупано с чували пясък, видях валчестата глава. Той стоеше неподвижно на вратата, с неестествено разширени зеници, лицето му бе цялото опушено, миришеше на изгорял барут. На всеки пет секунди той се навеждаше и чистеше коленете си. Не ме слушаше и се наложи силно да го разтърся, за да ме забележи.
— Няма го Ел! — кресна той. — Няма го, разбираш ли? Само дим остана, разбра ли? Двадесет киловолта, сто ампера, разбираш ли? Не успя да скочи!
Той ме блъсна силно, обърна се и се втурна към мръсното помещение, като прескачаше чувалите с пясък. Разблъска любопитните и се промъкна до ниска желязна врата.
— Хайде, пусни ме! — закрещя. — Хайде още веднъж! Бог обича троицата…
Вратата звучно се захлопна след него и хората се люшнаха назад, като се спъваха и падаха. Не останах да чакам, докато излезе. Или не излезе. Повече не ми трябваше. Оставаше само Римайер. Оставаше и Вузи, но на нея не се надявах. Значи само Римайер. Няма да го будя, ще почакам пред вратата.
Слънцето бе вече изгряло и мръсните улици бяха празни. От някакви подземни пиаци изпълзяваха и се залавяха за работа улични метачи автомати. Те си знаеха работата и нищо повече, нямаха възможности, които си струва да развиват, но затова пък нямаха и първобитни рефлекси. Край „Олимпик“ ми се наложи да спра и да пропусна дълга колона червени и зелени хора и хора, стегнати в димяща броня, които, влачейки с усилие крака, преминаха от едната улица на другата, като оставиха след себе си мирис на пот и боя. Стоях и чаках да минат, а слънцето вече озаряваше грамадата на хотела и весело блестеше по металното лице на Владимир Сергеевич Юрковски, който гледаше, както и приживе, над главите на всички; после те отминаха и аз влязох в хотела. Администраторът дремеше зад преградата. Събуди се, усмихна се професионално и попита със свеж глас:
— Стая ли ще искате?
— Не — отвърнах. — Отивам при Римайер.
— При Римайер? Извинете… Деветстотин и втори апартамент?
Спрях.
— Струва ми се, да. Какво има?
— Моля да ме извините, но Римайер не си е вкъщи.
— Как така не е?
— Замина.
— Не може да бъде, та той е болен… Не грешите ли? Деветстотин и втори апартамент.
— Точно така, деветстотин и втори. Римайер. Постоянен наш клиент. Преди час и половина той замина. По-точно отлетя. Приятели му помогнаха да слезе и да се качи във вертолета.
— Какви приятели? — попитах отчаяно.
— Приятели ли казах? Извинете, възможно е да са негови познати. Бяха трима и двамата наистина не познавам. Просто млади хора спортен тип. Но мистър Пебълбридж го познавам. Той също е наш клиент, само че вече напусна.
— Пебълбридж?
— Точно така. В последно време той твърде често се срещаше с Римайер, от което заключих, че са добри познати. Беше наел при нас осемстотин и седемнадесети апартамент… Такъв един представителен мъж, на години, риж…
— Оскар…
— Точно така, Оскар Пебълбридж.
— Ясно — рекох аз, като се стараех да запазя самообладание. — Та казвате, че са му помогнали?
— Да. Той нали беше много болен, вчера даже викаха лекар. Беше твърде слаб и младежите го подкрепяха от двете страни, почти го носеха.
— А болногледачката? При него имаше болногледачка.
— Имаше. Но си отиде веднага след тях. Те я освободиха.
— Как се казвате? — попитах.
— Вайл, на вашите услуги.
— Слушайте, Вайл — казах. — А не ви ли се стори, че насила отвеждат Римайер?
Не свалях очи от него. Той объркано замига.
— Нне — проговори той. — Впрочем сега, когато вие го казахте…
— Добре. Дайте ми ключа от апартамента му и елате с мен.
Администраторите като правило са твърде осведомен народ. Във всеки случай за някои неща имат направо безпогрешен нюх. Съвсем ясно бе, че той се досети какъв съм. И дори може би — откъде съм. Повика портиера, прошепна му нещо и се качихме с асансьора на деветия етаж.
— С каква валута плащаше той? — попитах.
— Кой? Пебълбридж?
— Да.
— Струва ми се… Ах, да, с марки. С немски марки.
— А кога пристигна при вас?
— Една минутка… сега ще си спомня… Шестнадесет марки… Точно така, преди четири дена.
— Той знаеше ли, че Римайер живее тук?
— Съжалявам, не мога да кажа. Но оня ден обядваха заедно. А вчера дълго разговаряха във фоайето. Рано сутринта, когато още никой не спеше.
В апартамента на Римайер бе необичайно чисто и прибрано. Обходих стаите и ги огледах. В стенния гардероб имаше куфари. Чаршафите бяха омачкани, но без никакви следи от борба. В банята също бе чисто и прибрано. На тоалетната лавичка лежаха кутийки „Девон“.
— Как мислите, трябва ли да извикам полиция? — попита администраторът.
— Не зная — отвърнах. — Посъветвайте се с началството.
— Вижте, отново започнах да се съмнявам… Наистина той не се сбогува с мен… но всичко изглеждаше съвсем невинно. Та той можеше да ми даде знак, бих го разбрал, отдавна се познаваме… А той само молеше мистър Пебълбридж: „Транзистора, транзистора да не забравите…“
Транзисторът лежеше под огледалото, покрит с небрежно хвърлена кърпа.
— Така ли? — попитах. — И какво отговаряше мистър Пебълбридж?
— Мистър Пебълбридж го успокояваше, казваше: „Непременно, непременно, не се безпокойте…“
Взех транзистора и като излязох от банята, седнах зад бюрото. Администраторът гледаше ту мен, ту транзистора. Така, помислих си, сега знае защо съм дошъл. Включих транзистора. В него нещо захърка и зави. Те всички знаят за слега. Не ми е нужен Ел, не ми е нужен Римайер, мога да хвана всекиго, първия срещнат. Ето този администратор например. И още сега. Изключих транзистора и казах:
— Бъдете така добър, включете уредбата.
Администраторът изтича със ситни крачки до уредбата, включи я и въпросително ме погледна.
— Оставете тази станция. Малко по-тихо, ако обичате. Благодаря.
— Значи не ме съветвате да извикам полиция? — попита администраторът.
— Както желаете.
— Стори ми се, че когато ме разпитвахте, имахте предвид нещо съвсем определено.
— Само ви се е сторило — хладно отвърнах аз. — Просто мистър Пебълбридж не ми е симпатичен. Но това не ви засяга.
Администраторът се поклони.
— Засега ще остана тук, Вайл — казах аз. — Предполагам, че мистър Пебълбридж ще се върне и ще се отбие. Не трябва да го предупреждавате за мен. Свободен сте.
— Слушам — рече администраторът.
Когато излезе, позвъних в Бюрото за обслужване и продиктувах телеграма до Мария: „Намерих смисъла на живота но съм самотен братът неочаквано замина ела незабавно Иван.“ После отново включих приемника и той отново захърка и зави. Тогава отворих капака и издърпах хетеродина. Не беше хетеродин. Беше слег. Красиво прецизно детайлче, явно заводско производство, и колкото повече го гледах, толкова повече ми се струваше, че някъде, някога — дълго преди да пристигна тук, и то неведнъж, съм виждал такива детайли в някакъв много познат прибор. Опитах се да си спомня къде съм ги виждал, но вместо това си представих администратора, лицето му, усмивчицата, разбиращо съчувствуващите очи. Те всички са заразени. Не, не са пробвали слег, да пази бог! Дори никога не са го виждали. Това е толкова неприлично! Това е гадост над гадостите… По-тихо, скъпа, как може пред момчето?… Но са ми разказвали, че е нещо необикновено… Аз? Какво говориш, приятелю! Значи нямаш добро мнение за мене… Не зная, казват, че в „Оазис“, при Буба, но аз самият не зная… Че защо не? Аз съм уравновесен човек, ако почувствувам нещо лошо — ще спра… Дайте пет пачки „Девон“, наканили сме се да ходим (ха, ха!) на риболов… Петдесет хиляди души. И познатите им в други градове. И сто хиляди туристи всяка година. И работата не е в бандата. Да върви по дяволите бандата, колко му е да я разгоним! Работата е там, че те всички са готови, всички страстно го желаят и нямаш ни най-малък шанс да им докажеш, че това е страшно, че това е гибел, че това е позор…
Стиснах слега, подпрях глава на юмрука си и се втренчих в официалния, с орденската лентичка костюм на Римайер, който висеше на облегалката на стола. Сигурно преди няколко месеца и той като мен е седял тук и е държал за втори път в ръцете си слега и транзистора, и същото топло слънчево зайче е бродило по дъното на съзнанието му — за нищо не трябва да се безпокоиш, нали сега имаш светлина в тъмата, сладост в горчивината, радост в мъката…
Тъй, тъй, каза Римайер. Най-после разбра. Просто трябва да бъдеш честен пред себе си. Отначало е малко срамно, но после започваш да разбираш колко време си загубил напразно…
… Римайер, казах. Не съм си губил времето за себе си. Това не трябва да се прави, просто не трябва, това е гибел за всички, не бива да се заменя животът със сънища…
… Жилин, каза Римайер. Когато човек прави нещо, той винаги го прави за себе си. Може би има по света съвършени егоисти, но съвършени алтруисти няма. Ако говориш за смъртта във ваната, то, първо, в реалния свят ние все едно сме смъртни и, второ, щом науката ни е дала слега, тя ще се погрижи и за това да го обезвреди. А засега е нужна само умереност. И не ми говори, че реалността се заменя със сън. Не си новак, прекрасно знаеш, че тези сънища също са реалност. Това е цял един свят. Защо наричаш гибел откриването на този свят?…
… Римайер, казах. Защото този свят все пак е илюзорен, той целият е в теб, а не извън теб, и всичко, което правиш в него, си остава в тебе. Той е противоположен на реалния свят, той му е враждебен. Хората, потънали в илюзорния свят, загиват за реалния. Все едно че умират. И когато всички потънат в илюзорни светове — а ти знаеш, че може да се стигне дотам, — историята на човечеството ще спре…
… Жилин, каза Римайер. Историята е история на хората. Всеки човек иска да изживее пълноценно живота си и слегът му го предлага… Да, знам, ти смяташ, че и без слег живееш пълноценно, но признай си, че никога не си живял така ярко и бурно, както днес във ваната. Малко те е срам да си спомняш, би ли рискувал да разкажеш за този живот на другите? Не трябва. Те си имат един живот, ти — друг…
… Римайер, казах. Така е. Но миналото! Космосът, училищата, борбата с фашизма, с гангстерите — ненужно ли е било това? Напразно ли съм живял четиридесет години? А другите? И те ли напразно?…
… Жилин, каза Римайер. В историята нищо не е напразно. Едни се бориха и не доживяха слега. А ти се бори и доживя…
… Римайер, казах. Страхувам се за човечеството. Та това е краят. Краят на взаимодействието между човека и природата, краят на взаимодействието между личността и обществото, краят на връзките между личностите, краят на прогреса, Римайер. Милиарди хора във вани, потънали в горещата вода и в себе си. Само в себе си…
… Жилин, каза Римайер. Страшно е, защото е необичайно. А колкото до края, той ще настъпи само за реалното общество, само за реалния прогрес. А отделният човек няма да изгуби нищо, само ще спечели, защото неговият свят ще стане несравнимо по-ярък, връзките му с природата — илюзорната, разбира се — ще станат по-многообразни, а връзките с обществото — също илюзорното, но той няма да знае това — ще станат и по-силни, и по-плодотворни. И да не хленчим за края на прогреса. Както знаеш, всичко си има край. Ето, спира и прогресът на реалния свят. По-рано не знаехме как ще свърши. Сега знаем. Може би не успяхме да познаем цялата потенциална яркост на реалното битие, може би щяхме да стигнем до това познание след стотици години, а сега то е в нашите ръце. Слегът ти подарява възприятията на най-далечните потомци и на най-далечните ни предци, възприятия, каквито ти никога няма да постигнеш в реалния живот. Ти просто си в плен на един стар идеал, но бъди справедлив, идеалът, който ти предлага слегът, е също тъй прекрасен… Нали винаги си мечтал човекът да има фантазия и огромно въображение…
… Римайер, казах. Ако знаеш колко съм уморен. Омръзна ми да споря. През целия си живот съм спорил със себе си и с другите. Винаги съм обичал да споря, защото иначе животът не е живот. Но точно сега съм изморен и точно за слега не ми се спори…
… Тогава върви, Иван, каза Римайер.
Вмъкнах слега в транзистора. Също като него тогава. Станах. Също като него тогава. Вече за нищо не мислех, не принадлежах на този свят, но го чух още да казва: не забравяй само добре да заключиш вратата, за да не ти пречат. Тогава седнах.
… Така значи, Римайер! — казах аз. — Ето какво било! Ти си се предал. Ти добре си заключил вратата. А после си писал лъжливи отчети до другарите си, че няма никакъв слег. И освен това, като се поколеба само за миг, ти ме изпрати на смърт, за да не ти преча. Твоят идеал е говно, Римайер. Ако в името на идеала си човек трябва да върши подлости, говно е този идеал. Точно така, Римайер. Така. Така… Бих могъл да ти кажа още много неща, слегоман такъв. Бих могъл още дълго да те убеждавам, че не е толкова просто да се изтръгне от кръвта природният стремеж на човека да се бори със застоя, с всеки застой, със смъртта, с покоя, с регреса. Твоят слег за преситени също е ядрена бомба, само че със забавено действие. Но да не се увличам. Ще ти кажа само едно — ако в името на идеала си човек е принуден да върши подлости, говно е този идеал, нищо друго…
Погледнах часовника си и пъхнах транзистора в джоба. Омръзна ми да чакам Оскар. Исках да ям. И още — имах чувството, че най-после съм направил нещо полезно в този град. Оставих на администратора телефона си — в случай че се върне Оскар или Римайер — и излязох на площада. Не вярвах, че Римайер ще се върне и даже че ще го видя пак някога, но Оскар все още можеше да удържи на обещанието си, макар че сигурно щеше да се наложи да го търсим. И вече нямаше да го търся аз. И вероятно не тук.