Джон Сол
Сенки (9)

8.

В онова първо утро, когато се събуди от звуците на класическа музика, за миг Джош не можа да се ориентира. Премига на ярката слънчева светлина, която струеше през гледащата на изток капандура, и преживя един от онези злокобни мигове на паника, когато човек не знае къде се намира. А когато най-сетне се сети, само се паникьоса още повече, защото се сети, че снощи, в неделя, майка му го целуна за сбогом, след като се настани в новата си стая, и го увери, че в края на следващата седмица ще дойде да го види и да му донесе останалите дрехи. Придавайки си смелост, която не изпитваше, Джош й каза просто да му ги прати. Отгоре на всичко настоя, че няма нужда пак да идва. Но в онова първо утро вече не бе толкова сигурен. Парализиран от внезапен страх, остана още малко в леглото. Какво да прави?

Дали да си вземе душ тази сутрин, както правеше всяка заран у дома? След като реши, че това няма да му навреди, навлече вече омалялата си, опърпана хавлия, коледен подарък от миналата година, и зашляпа по тесния коридор към мъжките тоалетни в дъното. Единият от душовете вече бе зает, но другият бе свободен. Почувствува се неловко със свалена хавлия, застана гол под душа и пусна топлата вода.

— Олеле! — изпищя момчето в другата кабинка, щом температурата на душа му моментално спадна с десет градуса.

— Разкарай се и ме остави на мира, лигня такава?

— И… извинявай — заекна Джош, жегнат от думите на момчето и до един спомените за тормоза, на който го подлагаха момчетата в Едем, се надигнаха със силата на океански вихър. Тъкмо смяташе да се измъкне от банята, когато вратата се отвори и влезе Джеф Олдрич. Зърнал другото момче под душа и с пръст на устните, за да попречи на Джош да реагира, той бръкна в свободната кабинка, спря топлата вода и пусна студената.

Този път болезнен писък огласи заетата кабинка и моментално Брад Хиншоу изскочи с червено от гняв лице.

— Какво по дяволите… — искаше да знае той, но млъкна, щом зърна Джеф Олдрич да му се хили дяволито.

— Пипах ли те! — извика Джеф, прихвайки на гнева му.

— За Бога! — изстена Брад.

— Защо не ме оставите на мира? — И грабвайки хавлията си, той затрополи още вир-вода навън.

Това се повтаря вече пета сутрин подред — каза Джеф на Джош.

— Като не го заварих в мъжката тоалетна на долния етаж, се сетих, че се е скатал тук.

И Джош се усети да прихва.

— Заварих го тъкмо преди да влезеш. Стана без да искам, но сигурно ме е сбъркал с теб. Да знаеш само каква пара вдигна.

Джеф Олдрич си тръгна доволен от шегата си, но после се извърна и попита:

— Ей, в коя стая те настаниха?

— В една от предните. Втората откъм стълбите. Странна усмивка изкриви устните на Джеф.

— Мой човек, за нищо на света не бих се настанил в тази стая. Това е стаята на Тими Евънс.

— Чия?

— На Тими Евънс. Беше в нея миналата година.

Джош се намуси.

— И защо не е в нея тази година? Усмивката заля лицето на Джеф.

— Умря.

— У… умря ли? — заекна Джош и усети да го побиват ледени тръпки.

— Как така?

Джеф вдигна рамене.

— Викат, че се е самоубил. Ама май изобщо не е така — Направи пауза, за да прецени изражението на лицето му.

— Може и старият Юстас Барингтън да си го е прибрал. Навярно старецът е сметнал Тими за сина си и си го е прибрал. Както и да е, аз със сигурност не бих спал в тази стая. — И хвърляйки на Джош последен поглед, сякаш искаше да му каже: „Пази се!“, той излезе от банята, като остави вратата да се полюшва бавно.

Няколко минути по-късно, забравил за душа след казаното от Джеф, Джош се озова в столовата, където вече повечето от децата се хранеха. Избра закуската си от масата, на която бе наредена храната, и механично се отправи към една празна маса, но преди да направи и две крачки, Джеф му махна. Поколеба се за миг — разказът за Тими Аванс бе все още пресен в съзнанието му, но после, след като момчето му махна за втори път, той се присъедини към близнаците.

Когато и Ейми се появи в столовата, Джеф й махна и на нея. До края на седмицата четиримата сядаха заедно на всяко хранене, Джеф не отвори дума повече за Тими Евънс и Джош изпита облекчение.

Дните течаха бързо. И двамата — и Джош, и Ейми, разбраха, че Академията няма нищо общо с училищата, откъдето бяха дошли. И макар и тук децата да се закачаха доста помежду си, за пръв път в живота и двамата се включиха в групата, а не останаха извън нея, взеха да участвуват в добродушните закачки и дори да се смеят с останалите, когато шегите бяха по техен адрес.

В края на краищата Джош взе да се мисли не за чак такъв чешит, какъвто го караха да се чувствува всички деца в Едем. И днес, в петък, той седеше в часа по английски на Стив Конърс с разтворен екземпляр на „Хамлет“ пред себе си. Почнаха да четат пиесата в началото на часа, като на него се падна Хамлет, а пък на Ейми — Офелия. Отначало бе малко скучно, но после господин Конърс — Джош още не се осмеляваше да го нарича като останалите от класа Стив — прекрати прочита и се вторачи в тях с престорено раздразнение.

— Какво ви става, деца? — запита той.

— Та това е пиеса! Написана е за забавление. Кой ще си даде парите да я гледа, ако артистите мънкат като вас? Хайде, банда, малко се вживейте, разбрано?

Започнаха отново от началото и изведнъж пиесата, сторила се на Джош невероятно тъпа, докато я чете снощи и си отбелязваше репликите на Хамлет с жълто, за да не изгуби докъде е стигнал по време на прочита тази сутрин, оживя. Щом съучениците му навлязоха в духа й и драмата на откъса ги плени, той взе да си въобразява, че се намира в необятните, студени зали на Елсинорския замък.

Но по средата на един от монолозите му вратата се отвори, момчето вдигна очи и видя Адам Олдрич да влиза. Запъна се, после не можа да продължи, защото ако Стив Конърс държеше строго на нещо, то бе точността.

— Имам по един час дневно с вас и нямам намерение да го пилея — обясни им той в понеделник, когато самият Джош закъсня, защото не можа да намери веднага стаята.

— Така че, ако не смятате да идвате навреме, изобщо не ми се появявайте. Ясно ли е?

С ококорени от упрека очи Джош кимна и се мушна на мястото си. Сега чакаше да види какво ще се случи с Адам.

Учителят не сваляше втренчения си поглед от Адам, на когото, изглежда, хич не му пукаше, че е закъснял.

— Ти не чу ли какво казах в понеделник? Адам сви рамене.

— Имам бележка от д-р Енджърсол.

Връчи бележката на учителя, той й хвърли един поглед, преди да кимне на Адам да си седне на мястото, и наум си отбеляза да говори с директора следобед.

— Добре, да продължим от там, докъдето бяхме стигнали. Адам, ти поеми ролята на Полоний. На страница двадесет и седма сме.

Започнаха отново да четат, но когато стигнаха до следващата реплика на Полоний, от Адам Олдрич не се чу ни звук, ни стон.

Конърс погледна намръщено момчето.

— Адам?

— Не знам докъде сме стигнали — отвърна той и прочете репликата, но с абсолютно безизразен глас, като се препъваше в отделните думи. Когато пак му дойде редът, отново не знаеше докъде са стигнали.

— Какво става с теб, Адам? Чете ли пиесата снощи?

Адам се сви в стола си.

— Нямах време — промърмори толкова тихичко, че учителят едва го чу.

Конърс изгледа момчето. Сякаш от ден на ден Адам проявяваше все по-малък интерес към часа му. Всъщност вчера през целия час зяпа през прозореца и не взе никакво участие в обсъждането на Шекспир и театъра от Елизабетинската епоха. А миналата година Адам участвува и в двете пиеси, поставени от Академията, и даже го изпробваха в едно от представленията, представяно от театралния факултет на университета.

С какво по-важно от домашното си си се занимавал? — запита Конърс, като гледаше думите му да не прозвучат сърдито.

— Просто правих нещо друго и туй то — отвърна Адам. И пред очите на застиналите в безмълвно изумление съученици вдигна чантата си с книги, измъкна учебника си по английски и се изправи.

— Ненавиждам този предмет. Да ми се маха от главата, хич не ми пука — и излезе.

Настъпи напрегната тишина и Джош погледна към вратата, през която изчезна приятелят му, като се чудеше какво ли ще стане. Господин Конърс ще го догони ли, за да го върне? Ама само как говореше с учителя Адам…

— Добре, банда — чу да казва учителят.

— Просто продължавайте с четенето. Брад, ти поеми репликите на Полоний, ясно?

Той кимна мълчаливо, а Стив Конърс бързо излезе от стаята. В края на коридора видя Адам Олдрич тъкмо да излиза от сградата. Затича се и настигна момчето тъкмо на последното стъпало на стълбата, спускаща се от терасата на зданието, преди да прекоси ливадата към дома.

— Адам? — каза Стив, когато се изравни с него.

— Е, хайде де, не можеш да си тръгнеш просто ей така.

Той продължаваше да върви с мушнати в джобовете ръце, чантата с книгите се полюшваше на дясната му китка, като леко метеше земята. Конърс хвана момчето за рамото с дясната си ръка, спря го и го извърна, така че застанаха очи в очи.

— Ще ми кажеш ли какво става, Адам? На твоя страна съм, знаеш го. Адам не издържа погледа на учителя и се извърна.

— Нищо ми няма. Просто не ми харесва часа ти и вече няма да го посещавам.

— А, такава ли била работата? — рече Стив, като се стараеше думите му да прозвучат небрежно, макар че мимолетните тревоги във връзка с Адам, трупали се цяла седмица, внезапно се сляха в едно.

— И как смяташ да се отървеш? Английският не е факултативен, знаеш го много добре.

— Ще се отърва — заяви той, а очите му се отвърнаха от тези на Стив Конърс и се спряха на огромния купол, който представляваше четвъртия етаж на дома.

— Д-р Енджърсол ще ме освободи.

Учителят се намръщи и погледът му проследи този на Адам.

— Да не би да се бе забавил там тази сутрин Адам? В орловото гнездо на д-р Енджърсол навръх къщата?

— Адам, какво става? Как успя да получиш тази бележка от д–р Енджърсол? Той знае какво е отношението ми към закъснелите.

— Работим върху нещо — отвърна момчето и по тона му си личеше, че не иска да каже точно с какво се занимават.

— Виж какво, Адам. Не знам какво става с теб, но мисля, че май е по-добре да ми кажеш. Не мога да ти помогна… Адам се откопчи от него.

— Не ми е нужна никаква помощ! И нищо ми няма. Защо просто не ме оставиш на мира? — Отстъпи няколко крачки, после се обърна и се затича през ливадата към главната сграда.

Конърс се изкуши да хукне след него, но се сети за останалите от класа, които все още бяха вътре и се предполагаше, че четат пиесата, която им бе възложил. И все пак, преди да тръгне обратно към класната стая, изчака да види масивната дървена врата да се затваря след Адам. Бе сигурен, че Хилди Креймър ще да е видяла Адам от кабинета си и веднага е зарязала всякакви свои занимания, за да разбере защо се е разстроило момчето. За краткия период, откакто бе постъпил в това училище, Стив се бе убедил, че тя наистина притежава невероятна интуиция що се касае до деца. Като че ли често знаеше кога някое от тях е на път да стори беля, дори преди самото дете да е наясно. Но все пак към списъка на нещата, с които трябваше да се занимае по-късно, се прибави още една бележка: „Да говоря с Хилди и да разбера какво става с Адам.“

* * *

— Какво му става на Адам? — попита и Джош същата вечер. От вечерята бе изминал един час и той се намираше в стаята на Джеф Олдрич и се боричкаше с една задача по тригонометрия, която му се бе опънала. Ейми Карлсън, която го бе придружила, седеше на леглото с отворен учебник по история в скута си. Щом Джош зададе въпроса, тя вдигна очи от книгата да чуе какво ще отговори Джеф.

Джеф, чието внимание бе погълнато от монитора на компютъра на бюрото му, се извърна и се взря в приятеля си.

— Навярно е срещнал г-н Барингтън — проговори той и сниши глас до тайнствения шепот, с който бе разказвал преданието за духове на пикника в края на предната седмица.

Джош възкликна.

— Хайде, пък ти. Това са измишльотини! Привиденията изобщо не съществуват.

— Така ли? — провлачи Джеф.

— Искаш да кажеш, че изобщо не си го чул?

Джош се намуси подозрително и пак се сети за Тими Евънс.

— Какво да съм чул?

— Асансьора — напевно каза Джеф, като изговаряше самата дума зловещо.

— Понякога, късно нощем, се чува да се движи, но ако отидеш да видиш, нито се движи, нито вътре има някой.

Ейми с широко отворени очи се взираше в Джеф и понита:

— Ами като не е асансьорът, то тогава какво? Очите му се преместиха от Джош на Ейми и се впиха в нея.

— Ами нали ви казах на пикника — прошепна.

— Старият Юстас Барингтън броди из къщата нощем и търси хората, които са погубили сина му. Или пък — додаде нарочно с прокобен тон — наистина търси синчето си!

Джош преглътна надигналата се буца в гърлото му.

— К… какво синче? — попита на пресекулки, въпреки усилията си да се овладее.

— Нали каза, че момчето може изобщо да не е съществувало!

— Ама е съществувало! — заяви Джеф и отново се вторачи в него.

— Изчезнало е още на пет годинки и оттогава никой нито го е виждал, нито пък е открил трупа му. Никой не знае какво е станало с него. Но се говори, че е умряло в този дом и старецът още се навъртал и търсел хората, които са го погубили. И може би тъкмо затова Адам се държи толкова странно. Кой знае, може пък да е срещнал господин Барингтън! Може би и Тими Евънс го е срещнал!

— Стига де — запротестира Джош, като се опитваше да се отърси от ледените тръпки, които го побиха. Не разправяй такива истории пред Ейми! Ще я изплашиш!

— Нея ли? — попита Джеф.

— Ами теб? Ти самият изглеждаш бая уплашен. А може пък и преданието да се окаже вярно.

— Кой е този Тими Евънс? — запита момичето, а после се заслуша омаяно в повторението на разказа на Джеф пред Джош отпреди няколко дни.

— Ами ако е вярно? — прошепна Ейми, щом той свърши.

— Адам наистина се държа много странно днес. Възможно ли е наистина толкова да го е страх от едно привидение?

Джеф сви рамене.

— Не ме питай. Никой никога не знае какво му има на Адам. Понякога като вземе, та си глътне езика.

— Абе, днес не бе чак толкова мълчалив — обади се Джош.

— Възрази на господин Конърс.

Сега пък Джеф се обърна и погледна Джош.

— О, я стига. Адам ли? Той не би възразил на никого.

— Да, ама го стори тази сутрин — светкавично отвърна Джош и разправи за станалото в час по английски тази заран.

— Какво правят с д-р Енджърсол? — попита, щом свърши. Когато Джеф се поколеба, Ейми го изгледа подозрително.

— Какво е? Да не е нещо строго секретно? — поиска да разбере тя.

— Това е специален семинар. Става дума за изкуствен разум.

— Такова нещо като изкуствен разум не съществува — заяви тя с абсолютната категоричност на десетте си годинки.

— И изобщо няма да съществува, ако някой не открие как мисли човекът. А засега няма такъв.

— Така ли? — подразни я Джеф.

— Откъде си толкова сигурна?

— Четох за това — отвърна Ейми.

— В „Сайънтифик Американ“. Целият брой бе посветен само на това, което се опитват да постигнат в Станфорд, Масачузетския технологичен институт и на всички останали места. Засега дори не могат да накарат компютърът да не забрави да си облече дъждобрана, като вали навън.

Джош се изкиска.

— Голямата работа! Да си срещала компютър на улицата?. Тя го погледна.

— Исках да кажа, ако излизаха. И изобщо не става дума за това. Просто са се опитвали да накарат компютърът да мисли и това е едно от нещата, които са си поставили за цел. Ама не могли.

— Но точно върху това работим и ние — уязвен се обади Джеф.

— Д-р Енджърсол се опитва да открие как мислят хората и ако успее, това ще промени всичко.

Ейми се начумери с любопитство.

— И с какво е бил зает Адам цяла сутрин?

Джеф повдигна вежди и тайнственото му изражение отново се появи.

— Тайна — рече той.

— Никой от класа не знае какво правим. И без това ви казах повече, отколкото трябваше.

Ейми се отърколи на леглото.

— Това е толкова глупаво. Не ти вярвам. Бас държа, че ако попитам Адам, ще ми каже.

Устните му се изкривиха в насмешка на всезнайко.

— Хайде на бас, че няма да ти каже.

Трите деца нахлуха в съседната стая, където Адам седеше пред компютъра си с шлема за възпроизвеждане на действителността на главата, а на дясната му ръка бе ръкавицата. След като направи знак на двамата да мълчат, Джеф се приближи до компютъра и надзърна в екрана. После грабна микрофона от бюрото на брат си, натисна страничното копче и прошепна в него:

— Тук съм, Адам. Тук съм и те наблюдавам.

Момчето замръзна на мястото си, после рязко свали шлема и изгледа свирепо брат си.

— Какво, по дяволите, искаш?

— Ей, по-полека, де? — рече му Джеф.

— Просто искахме да си поприказваме за минутка.

Адам забеляза Джош и Ейми да стоят плахо недалеч от вратата.

— Зает съм — каза.

— Не видяхте ли, че вратата е затворена?

— Просто искахме да те питаме какво правите в часовете с д–р Енджърсол — обади се Джош, като вече отстъпваше към вратата.

— Между другото, какво става с теб? Защо се държиш толкова странно?

Сянка на бдителност прекоси лицето на Адам, после изчезна толкова бързо, колкото и се бе появила.

— Н… нищо ми няма — заекна.

— Просто съм зает седна работа, ясно?

— Ама каква? — запита Ейми.

— Какво е това, което прилича на шлем?

Адам облиза устни неспокойно и стрелна с очи брат си.

— Ами д-р Енджърсол ми я даде.

— Защо не й кажеш? — попита Джош.

— Нали мия показа онзи ден? — Обърна се към Ейми.

— Казва се шлем за възпроизвеждане на действителността. Като си го сложиш, на екрана се появяват разни неща, но е все едно, че ги виждаш.

— Наистина ли? Може ли да опитам?

— Не! — кресна Адам.

Обидена от отказа му, тя го изгледа свирепо.

— Умряла съм ти за скапания шлем? Тръгвам си! — И като се обърна, бързо напусна стаята, докато Джош се взираше изненадано в Адам. За пръв път се държеше така. До днес винаги си мълчеше и в повечето случаи оставяше Джеф да говори вместо него и винаги бе любезен.

— Не биваше да бъдеш толкова дребнав с нея — започна той, но Адам го прекъсна.

— А да не би да съм я канил в стаята си? Или пък теб? Защо просто не си вървите с приятелката ти и не ме оставите на мира?

Джош усети да се изчервява.

— Добре, така да бъде — каза той, обърна се и затрополи на излизане от стаята, като тресна вратата след себе си.

Когато момчето излезе, Джеф впи очи в брат си.

— Тази вечер ли? — попита той. Адам неуверено сви рамене.

— Не знам. Може би. Не съм решил още.

Погледът на Джеф стана по-настойчив.

— Ами кога смяташ да решиш?

Адам се отпусна в стола пред бюрото си, като отбягваше вторачения поглед на брат си.

— Не знам. Дори не знам дали ми се тръгва вече.

Застанал зад брат си, Джеф се намръщи. Да не би той да се бе уплашил? Не биваше! Не и сега, след като бяха запланували всичко.

— О, я стига! Мислех, че вече всичко е решено. Нали тук не ти харесва. Никъде не ти харесва. И така, защо е този спор? Щом искаш да се чупиш, чупиш се. Нали така решихме?

Адам сви рамене, а после отиде до прозореца.

— Ами… ако променя решението си? Искам да кажа, по-късно. Джеф глухо се изкиска.

— Май ще е твърде късничко, нали така? Искам да кажа, че вече няма да те има.

— Знам — съгласи се едва чуто брат му.

— И тъкмо това не ми излиза от главата. — Извърна се и видя Джеф да го гледа ядосано.

— Значи те хвана шубето, така ли?

— Не съм казал това — възрази Адам и в гласа му прозвуча молба.

— Да, ама това имаше предвид. Бога ми, Адам, ама ти наистина си бил темерут! Все ми мрънкаш за какво ли не, а когато наистина ти се удава възможност да сториш нещо, те хваща шубето. Е, ако не тръгнеш довечера, по-добре забрави за всичко. Ще кажа на мама и на татко какво си намислил да правиш и те ще ти попречат. Този път май ще те пратят в Атаскадеро или нещо подобно.

Очите на Адам се разшириха от страх при мисълта, че ще го приберат в щатския приют за душевноболни.

— Няма да го направиш, нали?

— Може и да го сторя. Както и да е, дори да не те дадат в приюта, бас държа, че ще те спрат от училище и ще те държат само у дома. Тогава никога вече няма да имащ възможност да го сториш, нали така?

Адам преглътна.

— Аз…

Усети, че брат му се разколебава.

— Хайде, Адам. Довечера. Трябва да го сториш довечера. Адам, който обикновено се владееше напълно, внезапно кипна.

— Щом като си толкова мераклия да стане, защо не го сториш сам?

Джеф си замълча, а умът му щракаше. Вече бяха уговорили всичко, с часове бяха спорили. И Адам се бе съгласил, че именно той трябва да го стори. А сега се опитваше да се измъкне, след като се бе уплашил в последната минута.

Ами просто нямаше да му мине номерът. Всичко бе запланувано, всичко бе решено и този път нямаше да му позволи да се отказва в последната минута.

— Ще го сториш — най-сетне каза Джеф, снишил глас в гневен шепот, от който брат му потрепери.

— Ако не го сториш, със собствените си ръце ще те убия, Адам. Ще изнамеря начин никой да не разбере, че съм аз. И ще се постарая да те заболи. Това ли искаш да направя? Искаш ли да ти причиня болка?

Адам се отдръпна в стола си и прошепна:

— Не. А и не казвам, че няма да го сторя. Просто…

Джеф не го остави да довърши. Не спираше да говори на брат си, заплашваше го, убеждаваше го, насаждаше собствените си мисли в съзнанието му, точно както бе правил през всичките тези години, откакто проговориха. В крайна сметка както винаги Адам се съгласи.

— Добре. Довечера ще го сторя. А сега ме остави на мира, за да се приготвя, нали така?

— Заклеваш ли се, че ще го сториш?

Адам протегна и двете си ръце, преплитайки пръсти с тези на брат си, както бяха правили винаги, откакто проходиха. Този жест означаваше, че един от тях е дал ненарушимо обещание на другия.

— Кълна се — рече той.

Джеф най-сетне се усмихна, но в усмивката му липсваше сърдечност.

— Добре. — Тръгна да излиза от стаята, но на вратата се спря. Обърна се към брат си с пусти от каквито и да е чувства очи.

— После ще взема коженото ти яке, какво ще кажеш? Адам вдигна рамене.

— Ако не ида с него. Както и да е, утре можеш да вземеш каквото си поискаш. Вероятно ще е тук.

Джеф изчака още малко, после още веднъж рече:

— Само да не забравиш да го оставиш. До скоро — излезе и Адам остана сам в стаята си.

— Да — отвърна той.

— До скоро. — И в този миг се почуди дали щеше отново да види брат си?

Вероятно не.

Но какво значение имаше това? Какво ли всъщност изобщо имаше значение? В края на краищата изобщо не помнеше да е бил щастлив и ден в живота си. Защото във всеки ден от живота му присъстваше и Джеф, мислеше вместо него, решаваше вместо него а му казваше какво да прави.

И той винаги отстъпваше.

Така че където и да отидеше довечера, нямаше да е по-зле оттук.

В крайна сметка, където и да отидеше, Джеф нямаше да е там. Поне за известно време.

Взе шлема си за възпроизвеждане на действителността и пак го нахлупи на главата си.

Само след секунда потъна в сътворения от компютъра свят — един свят, който в една или друга степен възпроизвеждаше усещането, че си вътре в самия компютър, човек се превръщаше в електрон, жужащ из миниатюрната верига, изследваше безкрайно сложния свят, сместил се върху микрочипа.

„Ето какво е трябвало да бъда — каза си Адам. — Изобщо не е трябвало да се раждам.“

Трябвало е да бъде нещо друго, нещо, което не изпитва болка.

Довечера щеше да се отърве от болката, помисли си той и го побиха студените тръпки на предчувствието. И нивга нямаше да се върне.