Джон Сол
Сенки (3)

2.

И да бъде наистина лют! Като за мъже!

В този миг Бренда Маккалъм чу подвикването откъм кухнята, но го удостои само с бързо кимване, опитвайки се да не пропусне нещо от непрекъснато сменящата се поръчка на четиримата мъже, трескаво избиращи обеда си. Не им връзваше кусур за сприхавостта, но каква вина имаше тя, че Мери-Лу се бе обадила сутринта да каже, че е болна, и ги остави с Анет сами да се оправят с обедната навалица. Бавното обслужване все още не беше проблем на клиентите и тя успя да се сдържи и не избухна, когато единият от мъжете промени поръчката си за трети път. Но когато Макс отново подвикна, този път саркастично, за да попита дали случайно изведнъж не е оглушала, това се прибави към горещината на знойния ден и нервите й не издържаха.

— Чух те много добре — кресна тя, — но имам само две ръце и два крака.

— Ако се съди по обслужването, човек като нищо може да си помисли, че напоследък тук работят само куци и сакати — промърмори зад гърба й един клиент.

Бренда стисна зъби и преглътна думите, които бяха на върха на езика й. Извърна се и се отправи към кухнята. Оставаха още четиридесет и пет минути до края на обедната лудница. Четиридесет и пет минути до мига, когато щеше да й остане време да седне и да изпие чаша кафе, да си почине и отново да започне да усеща краката си. Докато минаваше покрай касата, телефонът иззвъня. Тя не му обърна внимание и продължи към шубера, за да остави листа с новите поръчки и да вземе трите купички с гювеч по мексикански, от които все още се вдигаше пара.

— По дяволите, Бренда — изръмжа Макс, — да не мислиш, че клиентите много си падат но леденостудена храна!

— Ако търсят храна като хората, въобще нямаше да дойдат тук! И хич не ми крещи… да не би случайно аз да съм се разболяла!

Макс отвори уста, понечи да и се сопне. После май реши, че не си заслужава. „И с право“ — помисли си Бренда, докато крепеше в лявата си ръка таблата с трите купички гювеч, панерче баят хляб и чиния сирене „Чедър“, бързо придобиващо оранжев цвят, а с дясната наместваше отгоре три порции разплута салата. Денят хич не беше подходящ да и се дава зор, не и след тежката сутрин, когато едва ли не насила накара Джош да отиде на училище, а след това за капак се бори и с коликите в стомахчето на бебето.

Докато вървеше към масата, където три жени само допреди десет години бе учила с тях в гимназията — нетърпеливо очакваха обеда си, Бренда се погледна в огледалото зад крана за сода и сърцето и се сви. Макар и да беше връстница на нетърпеливите клиентки, изглеждаше поне с десет години по-стара. Косата й — навремето буйна грива от естествено руси къдрици — бе потъмняла и се беше превърнала в безцветна, безформена маса, която изглеждаше немита от седмици, въпреки че сутринта, веднага щом Джош най-сетне тръгна за училище, добре я бе изтъркала е шампоан.

По лицето и вече личаха първите бръчки, характерни за средната възраст, макар и да беше само двадесет и осем годишна. Е, вината изцяло бе нейна, примирено си призна тя, докато носеше порциите гювеч на трите бивши свои съученички. В края на краищата решението да се омъжи за Бък Маккалъм въпреки възраженията на майка й и на всичките й познати си беше нейно. Но тогава Бък не й отстъпваше по красота, а тя беше твърде млада, за да прозре какво се крие зад мускулестото му тяло и дългите мигли над премрежените кафяви очи. Очи, които — както почти веднага се разбра — не пропускаха хубавички личица, а и някои не чак толкова хубавички.

Само година след раждането на Джош Бък си обра крушите, отегчен от Едем, отегчен да налива бензин и да сменя карбуратори в бензиностанцията „Ексън“, отегчен и от самата Бренда.

И така тя започна да работи при Макс като сервитьорка и със зъби и нокти драпаше да изкарва достатъчно, за да преживяват с Джош.

Доста по-късно, преди година и половина, случайно срещна Чарли Декър — за пръв път след гимназията — и си помисли, че е дошъл краят на нейните неприятности.

Той й направи комплимент и й каза, че изобщо не се е променила от времето на абитуриентския им бал преди девет години, където единодушно я бяха избрали за кралица на красотата. Обеща, да ги заведе с Джош в Сан Франциско веднага щом сключи сделката, върху която работи.

Бяха решили да се оженят и когато забременя, Бренда изобщо не се притесни. Докато не позвъни на Чарли в Сан Франциско да му съобщи радостната вест и някаква жена не вдигна телефона.

Жена, която се оказа госпожа Чарли Декър. Жена, заемала това място цели шест години, която й каза, че ако толкова е примряла за съпруга й, с радост ще й го хариже, щото Бренда била третата нахална уличница, дето звъняла през последната година да пита кога проклетият нехранимайко и кучи син ще отиде да я прибере. Разтреперана, Бренда затвори телефона и изхвърли Чарли Декър от главата си. Нямаше никакъв смисъл да му съобщава, че чака дете.

Когато се роди Мелинда, тя я записа с фамилията на Бък Маккалъм, като сметна, че щом е достатъчно добра за нея и Джош, не може да навреди и на дъщеричката й.

Но оттогава все не можеше да свърже двата края и се наложи да приема отпусканите й социални помощи, за да има какво да сложи на масата.

Тъкмо сервираше последните ястия от поръчката на бившите си съученички, когато гласът на Анет прекъсна унеса й.

— Бренда, какво ти става? — поинтересува се тя.

— Не ме ли чуваш? Обажда се Арнълд Ходжкинс. Казва, че незабавно трябва да говори с теб!

Трите жени на масата я погледнаха любопитно.

На Бренда й се сви сърцето. „Не — рече си, докато се отправяше към телефона. — Още не. Не и от първия ден.“ Моля? — Сърцето й обаче се сви още повече, щом чу в слушалката гласа на директора.

— Здравейте, госпожо Маккалъм. — От трите думи лъхаше уморено примирение, което й каза всичко.

— О, Боже! — въздъхна тя. — Какво е сторил Джош този път?

— Сби се в столовата — отвърна Арнълд Ходжкинс.

— Твърди, че не е виновен. Казва, че си седял мирно и тихо и си четял книга, а всички останали се заяждали с него…

— А пък всички останали твърдят, че нещо просто го е прихванало — довърши Бренда, знаейки какво следва. Беше се надявала, че на миналогодишните неприятности ще им дойде краят, след като е изпълнила препоръките на училищните власти да прехвърли Джош в по-горен клас, където той вече няма да скучае в час и ще престане да се разнообразява с поредица от бели и избухвания. Е, дотук с надеждата.

Мисля, че ще е най-добре веднага да дойдете — тъкмо казваше Ходжкинс.

— Той не иска да говори и отказва да се върне в час.

Жената огледа претъпканите маси на кафенето, после още веднъж провери колко е часът. Забеляза, че Макс я наблюдава от кухнята. Улавяйки погледа й, той многозначително кимна към трупащите се върху шубера нови и нови поръчки. Тя претегли наум възможностите си, после й хрумна нещо.

— Господин Ходжкинс, не мога да дойда веднага. В разгара на обедния наплив сме, а едно от момичетата отсъствува. Макс и без това ме гледа кръвнишки и ако сега изляза, ще ме уволни. Не можете ли да го заведете в библиотеката или нещо такова? Само за един час. — В гласа й прозвучаха жалостиви нотки и тя инстинктивно се обърна с гръб към обядващите и към трите жени, които на времето й бяха приятелки, а сега любопитно я изпиваха с поглед.

Като по чудо директорът на училището й влезе в положението. Едва ли не с изненада, тя го чу да се съгласява.

— Добре. Ще го прибера в кабинета си, но не се бавете повече от час, моля ви. Имам насрочена среща с… председателя на училищното настоятелство и не възнамерявам да го карам да ме чака.

— Благодаря ви, господин Ходжкинс. Ще бъда там до час, обещавам ви. — Затвори телефона и забърза към шубера, където Анет се опитваше да навакса с поръчките. Макс, приведен над скарата, стоеше с гръб към тях.

— Пак ли неприятности? — попита Анет. Бренда кимна, после каза на Макс:

— Май ще ми трябва един час почивка, след като привършим с обеда. Джош пак е объркал конците…

Той кисело отмести поглед от скарата, където заничаше дузина кренвирши. После подпъхна шпатулата под един от тях и го обърна с рязка чупка на китката.

— Как се случва все така да ги обърква в работното ти време?

Тя си пое дълбоко въздух с намерение да му се сопне и да му рече, че Джош е само на десет години, че всички деца си имат проблеми и че специално този проблем е възникнал не само през нейното работно време, а и през неговото. После изведнъж си помисли, че току-виж му хрумнало да й плати за часа, през който ще отсъствува, макар че това би било истинско чудо, и не каза нищо.

Трудно си беше намерила тази работа, а да си намери друга, щеше да бъде още по-трудно.

Досетила се за терзанията й, Анет се усмихна окуражително.

Я не си го слагай на сърцето. Утре вечер можеш да ми върнеш час-два, пък и следобед бакшишите хич ги няма. Свърши си работата и прати Макс по дяволите. Бива, нали?

— Бива — съгласи се Бренда с кисела гримаса. После подреди върху таблата новите поръчки и се упъти към масата до прозореца. Но пращането на Макс по дяволите не решаваше въпроса, понеже не той беше проблемът.

Проблемът бе Джош и тя нямаше ни най-малка представа как да го реши.

* * *

В един и половина, когато бяха заети само две от масите, а останалите почистени очакваха тълпата тийнейджъри, отбиваща се тук след училище, Бренда свали престилката си и я окачи на една от куките в дъното на кухнята, където се намираха шкафчетата с дрехите им. Гневният поглед на Макс се закова върху нея веднага щом се запъти към вратата.

— Да не смяташ да носиш униформата ми и през свободното си време?

— Ще се бавя само час, Макс. Да не би да съм тръгнала на следобедни танци? — Тя погледна розовата найлонова рокля, която бе твърде къса, и добави: — А даже и да беше така, едва ли щях да облека точно този пищимал!

— Този „пищимал“ ми струва петнадесет долара — изръмжа Макс.

— А и съвсем не съм длъжен да ви осигурявам униформи, както знаеш. Ако хлапето ти повърне отгоре й…

— О, за Бога, Макс! Не можеш ли поне пет минути да се държиш като човек? Та Джош не е болен, той просто… — тя се запъна в търсене на подходящи думи, но преди да ги намери, той я прекъсна.

— Знам, знам. Той просто е твърде умен, нали така? Само дето ми се струва, че ако толкова му сечеше пипето, първо щеше да се научи да не се забърква в неприятности. Гледай след час да си тук, ясно ли е?

— Да — отвърна Бренда, приемайки разрешението му да напусне работа за безмълвно съгласие да не се преоблича. Забърза към задния вход и от пладнешката жега почти веднага плувна в пот. Найлоновата рокля плътно прилепна към тялото й.

Когато завъртя ключа на деветгодишния си шевролет, двигателят печално изстърга и Бренда тихичко изпсува.

— Моля те, моля те — заповтаря тя, докато отново и отново завърташе ключа и се бореше с изкушението си да натисне докрай педала за газта.

— Само този път, моля те, не ме предавай! — Уплаши се, че ще изтощи акумулатора, и изведнъж двигателят запали, закашля се сърдито, след туй запухтя. Без да отмества крак от газта, жената се пресегна и свали задните стъкла, после се опита да свали и това на предната врата откъм пътника. То бе заяло в затворено положение, но въпреки това тя опитваше всеки път, разчитайки на теорията, не от време на време стават и чудеса и току-виж едно от тях сполетяло и разбрицаната й таратайка.

Не й било писано и този път.

Тя излезе на заден от паркинга, зави по страничната алея и след миг беше на Главната улица, на път за училището, за Едемското обединено училище — група от псевдо тухлени сгради, скупчена в края на града, отвъд която нямаше нищо, освен безводната шир на пустинята, разнообразена тук-там от смътните очертания на планини, трудно различими през постоянно стелещата се откъм Лос Анжелес двестакилометрова пелена от смог.

Караше бавно, имаше нужда да дойде на себе си, преди да се изправи очи в очи с Арнълд Ходжкинс. Противопостави се на изкушението да се самосъжалява. Внезапно се видя като героиня в един от старите филми с Бет Дейвис. Как му беше името? Не можа да се сети. Онзи, в който Бет беше сервитьорка в някакво скапано кафене сред пустинята, а край него дори нямаше градче, даже и толкова западнало, колкото Едем. А и Дейвис не бе имала никаква любовна история, освен малка закачка с един поет, на когото обаче изобщо не му пукаше за нея. „Е, аз поне се влюбих два пъти — мислеше си Бренда с вродената си честност и черния хумор, който й бе помогнал да преживее някои от най-тежките мигове в живота, — макар че те в края на краищата се оказаха лекета. Но пък имам и две дечица, които поне засега не са лекета! Всъщност едното от тях е гений въпреки неприятностите, които ми създава точно днес. Освен това не гладуваме и си имаме покрив над главата. Колко по-зле можехме да бъдем!“

Изведнъж тя с изненада откри, че си свирука, докато паркира колата в двора на училището и крачи към кабинета на Арнълд Ходжкинс. Присъствието на духа обаче я напусна веднага щом зърна сина си, свил се на крайчеца на един стол в ъгъла на кабинета, навъсено да вперва в нея големите тъмни очи, наследили гъстите бащини мигли.

— Ей, я се поизправи — рече Бренда.

— Поседиш ли още малко така ще ти излезе гърбица.

— Че пука ли му на някого — отвърна Джош, без изобщо да помръдне.

— Поне на мен ми пука — въздъхна тя. — И докато не седнеш като хората, няма да изслушам твоята версия за случилото се.

Той направи физиономия, която казваше, че и без това не смята, че майка му ще го изслуша, но се поизправи на стола.

— За всичко е виновен Итън. Той започна. Аз просто си четях, а той дойде и ми издърпа книгата. Не искаше да ми я върне и аз му лиснах млякото в лицето.

Бренда погледна към Арнълд Ходжкинс.

— А какво казва Итън Роудър по въпроса?

Директорът разпери ръце и я покани да седне.

— Надявам се, не смятате… че Джош въобще няма вина. Според Итън той не е имал никакво основание да му лисва млякото в лицето. — Директорът безпомощно тръсна глава.

— Просто не знам как да постъпя, понеже останалите деца поддържат версията на Итън!

— Но това просто е смешно — възкликна Бренда.

— Итън е две години по-голям от сина ми и поне с десет килограма по-тежък и с десет сантиметра по-висок. Да оставим настрана другите проблеми на Джош, но той не е толкова глупав, че сам да си търси белята с момче като Итън!

Притеснен, директорът разпери ръце.

— Госпожо Маккалъм, моля ви, успокойте се. Не вземам страна. Само ви предавам какво ми казаха останалите деца. Те не за пръв път ми докладват за безпричинните избухвания на сина ви. — Ходжкинс направи пауза, после продължи:

— За жалост това не е единствената случка, която трябва да обсъдим с вас днес.

Възмущението й стихна.

— Да не искате да кажете, че има и още? — колебливо попита тя. Ходжкинс неловко задъвка долната си устна.

— Рита Шулце се отби тук но време на обедната почивка. Май след часовете леко са се спречкали с Джош.

Бренда извърна очи към сина си, който не можеше да си намери място на стола.

— Все с мен се занимаваше — оплака се той.

— Само мен питаше, сякаш в класа нямаше други. Останалите деца не сваляха очи от мен, непрекъснато си шушукаха зад гърба ми и… — Забеляза гнева в очите на майка си и млъкна.

— Значи си се държал грубо с учителката си и си плиснал млякото в лицето на Итън, така ли?

— Не!

— Не ме лъжи, Джош. Искам да знам точно какво се случи.

— Ама нали ти казах, мамо! Нищо не съм направил! — Момчето обходи с поглед стаята, сякаш търсеше откъде да избяга, а тя протегна ръка, хвана го за брадичката и насила го накара да я погледне в очите.

— Това ли е истината, Джош?

Без да пророни дума, момчето кимна. Миг след това Бренда го пусна и уморено се извърна към директора.

— Какво ще правим сега? — попита.

— Повтаря се миналогодишната история. Бил Кули все навираше Джош в носа на останалите от класа, сякаш и те бяха длъжни да са умни като него. Не бе честно нито към тях, нито към сина ми.

— Положението наистина е трудно — неохотно се съгласи Ходжкинс.

— Но…

— Но не биваше пак да прескача класа — гневно го прекъсна Бренда.

— Трябваше да го оставите в паралелката му.

Ходжкинс неотстъпчиво поклати глава.

— Не е там работата! Изобщо не е там работата. Проблемът, ако вникнете по-дълбоко, е, че просто не разполагаме с програми за деца като Джош. Училището ни е прекалено малко и средствата ни — твърде ограничени.

Бренда Маккалъм впи поглед в директора.

— Какво очаквате от мен? Да спра Джош от училище? Моя ли е вината, че тук не можете да се оправите с него?

Ходжкинс се протегна и взе някакъв проспект от бюрото си.

— Не казвам, че вината е ваша, госпожо Маккалъм, а ако по някакъв начин съм го намекнал, моля да ме извините. Но фактите са си факти. Тук не можем да направим нищо повече за Джош Той има нужда от специални програми и специално обучени преподаватели, както и от подходяща среда. — Директорът не отместваше поглед от проспекта, който бе пристигнал миналата Седмица заедно с адресирано лично до него писмо, набрано на компютър, съдържащо предложение Джош Маккалъм да кандидатства за описаното в проспекта училище. Отначало той не бе обърнал внимание нито на писмото, нито на проспекта, сигурен, че предложението пристига като резултат от повсеместно проведените през пролетта тестове за интелигентност. Но след произшествието в столовата бе седнал и подробно беше разгледал проспекта.

Все още замаяна от последните думи на директора, Бренда избухна, без да отмества поглед от него.

— Какви ми ги дрънкате? Да не би да смятате, че ей тъй ще взема и ще го прехвърля някъде? Къде очаквате да намеря подходящо училище? Преди да успее да продължи, Ходжкинс й подаде проспекта.

Изпратен беше от някакво място, наричащо се Барингтънска академия. На плътната жълтеникавокафява хартия бе напечатана рисунка на огромна вила, заобиколена от високи борове и просторна ливада. Бренда скептично погледна пейзажа, после отново се втренчи в Арнълд Ходжкинс.

— Какво е това? Ако питате мен, изобщо не прилича на училищата, които съм виждала.

— То наистина не е като тях — отвърна той, — понеже е частно училище, създадено да обучава надарени деца. Намира се на север в… Но Бренда Маккалъм не му разреши да довърши. Вече бе скочила на крака, а очите й изпускаха искри.

— Частно училище ли? — кресна тя.

— Че откъде ще взема пари за частно училище? Та аз съм сервитьорка. Получавам минимална надница плюс бакшиши, а да ви кажа, те в Едем не са особено големи. Откак се роди Мелинда, се принудих да вземам и социална помощ, за да си изхраня децата! — поспря, за да не се разплаче, после събра всичкото си останало достойнство и продължи:

— Ще говоря с Джош, за да съм сигурна, че отсега нататък ще се държи прилично. Ще ви бъда благодарна, ако с ваша помощ останалите деца в училището — а и учителите също — престанат да го карат да се чувствува като някакъв кретен! Хайде, Джош.

Арнълд Ходжкинс се надигна от стола и понечи да заобиколи бюрото си.

— Госпожо Маккалъм, почакайте. Има още неща, които трябва да обсъдим. Просто се успокойте…

Само че беше твърде късно. Бренда, сграбчила Джош за ръката, вече преполовяваше коридора. За миг директорът понечи да я догони, после реши, че сегашното й настроение не бе особено подходящо за разговори.

Пък и проблемът на Джош Маккалъм можеше да почака, а председателят на училищното настоятелство — не.

* * *

Бренда мълчаливо караше през сиромашките покрайнини на Едем към порутената сграда, в която живееха, като през цялото време чувствуваше гневът на Джош да струи към нея, но се опитваше да не му обръща внимание.

— Не биваше да говорите за мен, сякаш изобщо не съм при вас — изрече той най-накрая и тя разбра, че се налага да му отговори. За миг си помисли, че ще се разплаче, но се пресегна и сложи ръка на коляното му.

— Извинявай. Господин Ходжкинс направо ме влуди и съвсем забравих, че и ти слушаш.

— Слушах, разбира се. И чух всичко, което казахте. И не е честно, мамо. Нищо не съм направил.

Бренда въздъхна.

— Не казвам, че си направил, миличък. Но всички останали деца…

— Те всички са лъжци! — гневно избухна Джош.

— Защо никой никога не ми вярва? Не е честно! — Бръкна в чантата си, измъкна книгата, която бе чел в столовата, и започна да къса страниците й една по една. После свали страничния прозорец и ги хвърли навън, а пустинният ветрец ги пое и Бренда ги видя да прехвърчат зад колата.

— Джош! Какво правиш? Знаеш ли колко струва тази книга? Когато я поръчах, специално ми я изписаха от Лос Анжелес!

— Хич не ми пука! — изкрещя той.

— Мразя и нея и проклетото училище, барабар с госпожа Шулце, господин Ходжкинс и всички останали! Всичко мразя! — Всяко гневно изречение се придружаваше от откъснат и изхвърлен през прозореца лист. Накрая започна да къса страниците с шепи и зад колата се образува бяла вихрушка.

— И теб те мразя — кресна той.

— Мразя всички и всичко!

Бренда се пресегна, издърпа от ръцете му каквото бе останало от книгата и го метна на задната седалка.

— Е, момченце, нека ти кажа, че точно сега и аз не съм се побъркала от обич по теб! — За миг й се стори, че ще го зашлеви. После очите й се спряха на отворения прозорец от неговата страна. За пръв път от две години той зееше широко отворен.

Малкото чудо в края на краищата се бе случило.

Бренда отметна глава назад и високо се разсмя, а Джош смаян се втренчи в нея.

След миг обаче смехът й се поукроти и след туй съвсем секна. Когато реалността на нейния живот и на този на сина й отново я обгърна, тя се разплака.

Реши, че чудото с отворения прозорец просто бе твърде малко. На нея й трябваше някое доста по-голямо чудо.

Но откъде ли щеше да дойде то?