Джон Сол
Сенки (27)

26.

Вече е близо пет и половина — каза Чет, допи кафето си и постави чашата в мивката.

— Ако искаме да сме у Броуди в шест, трябва да тръгваме.

— Май по-добре да се обадя на Фрида и да го отложим — предложи Джанет.

— Не съм сигурна, че ми се ще да оставяме Джеф сам. Като се събуди…

— Мисля да го оставим сам цял ден — напомни й съпругът й.

— Ако не отидем, просто пак ще се оставим да ни манипулира. Освен това днес следобед Кърт и Фрида летят за Лондон. Не помниш ли, че точно затова играем тази заран? Уговорката ни е от преди месец — партия за добър път, която възнамерявам да спечелим.

— Знам — въздъхна тя.

— Само дето…

— Тръгваме — оповести Чет с нетърпящ възражения тон.

Джанет знаеше, че е прав — и тя като Чет с нетърпение очакваше тазсутрешната партия. Когато се уговаряха преди месец, самото хрумване да станат в зори, да пътуват до Стратфорд и да играят тенис преди работа, й се стори забавно. Всъщност дори стана дума да им стане традиция, след като Кърт и Фрида Броуди се върнат от пътешествието си.

— Едва ли има по-добър начин да се преборим със средната възраст — каза тогава Кърт, а пък Чет мрачно отвърна, че едва ли има по-добър начин да рухнеш мъртъв от инфаркт преди закуска.

— Е, добре, нека поне да го събудя и да му кажа довиждане — помоли Джанет.

Чет се поколеба, после реши да й разкаже за случката от снощи. Чувайки разказа му за проведения снощи разговор със сина им, лицето й пребледня и тя прехапа устни.

— Щом си си наумила да му разрешиш да те съсипе заранта с поведението си, мисля, че не мога да те спра — каза той накрая.

— Но точно сега бих го оставил да спи. Докато се върнем, ще е станал и ако пак се разлигави, след физическото натоварване ще се владея по-добре.

„Допускаме грешка — внезапно тази мисъл порази Джанет.

— Не бива изобщо да ходим в Стратфорд. Би трябвало да си останем вкъщи и да се разберем с Джеф, колкото и да е болезнено.“

Но лицето на Чет й говореше недвусмислено, че ако държи на своето да отложат тениса и да проведе очна ставка с Джеф, само ще влоши още повече положението. Тя взе решение.

— Тогава да вървим — съгласи се и се насили да се усмихне весело, въпреки че не можеше да се отърве от чувството, че утрото й вече е съсипано.

Взеха ракетите си и кутиите с топки, влязоха в гаража, хвърлиха вещите си на задната седалка и след няколко секунди бяха на път.

Никой от тях не видя как Джеф надзърта от прозореца на стаята си на втория етаж и на устните му се появява тънка усмивка.

Пет минути по-късно те оставиха Барингтън зад гърба си. Чет настъпи газта, щом се заизкачваха по крайбрежната магистрала. Слънцето тъкмо се показваше зад хребетите на изток и утринната мъгла вече се отдръпваше от крайбрежната ивица. Джанет се любуваше на морския изглед и взе да се чувствува по-добре.

— Май в крайна сметка излезе прав — изрече с въздишка и се отпусна в седалката.

— Сигурно и двамата точно от това имахме нужда.

Чет протегна ръка и стисна ръката й, даде още мъничко газ и наклони глава към гледката на Тихия океан.

— Такова утро си остава неповторимо, нали?

Стрелката на спидометъра бавно пълзеше, надвиши осем десет километра и той вдигна крак от газта, знаейки, че само след около миля ще се наложи да убива скоростта за поредицата от остри завои, които лъкатушеха по зигзагообразната брегова ивица между Барингтън и Стратфорд.

Вместо да намали, колата продължи да увеличава скоростта си.

Чет усети да го обзема страх от необяснимото поведение на колата, но после се сети какво може да е станало.

Уредът за поддържане на постоянна скорост. Сигурно го е оставил включен и без да иска е натиснал копчето, за включване.

Но дори след като натисна спирачката, за да се изключи автоматично уредът за поддържане на постоянна скорост и да намали скоростта, той разбра, че така няма да се справи с уреда за постоянна скорост. Налагаше се да спре, за да се отмени предварително нагласената скорост автоматично. А вероятно и ако загаси двигателят.

Десният му крак натисна педала на спирачката, но вместо да усети мигновеното трепване от изключване на уреда за поддържане на постоянна скорост и моторът, както и спирачките да започнат да убиват скорост, той усети как двигателят се съпротивлява на спирачките.

Джанет му хвърли разтревожен поглед.

— Не се ли движим малко бързо?

Чет нищо не каза и натисна с все сили спирачките. Колата взе да намалява и обхваналото го напрежение започна да го напуска.

— Мисля, че педалът на газта е заял — промърмори.

— Вероятно нещо се разхлабило в предавките. Няма да ми отнеме повече от минутка, ако в багажника имам клещи и гаечен ключ.

— О, божичко — изпъшка Джанет.

— Само това ни липсваше — тлъста сметка за ремонт на колата.

— Изобщо няма да има сметка — отвърна той и натисна с все сила спирачките, а двигателят продължи схватката си със спирачките.

— Ако е в предавките, лесна работа.

Внезапно осъзна, че проблемът е по-сериозен, отколкото си мислеше, защото спирачките загряха и взеха да преплъзват, а колата пак увеличи скоростта.

Пътят почваше да се вие като змия из тесния пролом, изсечен сред каменните чукари, извисили се от морето, и оставаха около осемстотин метра до първия от завоите.

— Скъпи, намали! Не можеш…

— Това и правя! Но спирачките се загряха и се налага да ги пусна за секунда.

Пусна спирачките и колата се понесе с ревящ двигател, сякаш изтръгнала се от оковите на спирачките.

Внезапно обзет от страх, Чет хвърли поглед на спидометъра, който първо надвиши сто, после и сто и двадесет километра.

— Чет, намали! — извика Джанет и се изправи в седалката си, като през предното стъкло се взираше в острия ляв завой, който следваше на стотина метра.

Той натисна педала на спирачката и колата отново взе да намалява, но само след няколко секунди спирачките отново прегряха, а и мъжът усети как ефектът от тях отслабва.

Стрелката на спидометъра за миг падна под сто и двадесет, а после отново запълзя нагоре.

Обезумял, Чет заръчка лоста на скоростите, а когато и той не се подчини, се опита да изключи двигателя.

Ключът отказа да се превърти. Колата сякаш правеше каквото си иска.

В първия завой влязоха със сто и тридесет километра в час. С побелели кокалчета Чет стискаше волана. Гумите писнаха още с влизането, но тук пътят бе с широк банкет и колелата издържаха. Петдесет метра след това пътят отново кривваше вдясно, а после, доколкото си спомняше, идваше и първият от острите завои, който завиваше на цели 180 градуса и продължаваше към северната стена на дълбокия пролом в бреговата ивица.

Колата оцеля и във втория завой, но щом се поднесоха наляво и двамата Олдрич чуха зловещо стържене, докато задната й броня се удари в ниската, каменна, предпазна стена, единствената пречка да не полетят в морето.

— Спри! — изпищя Джанет.

— За бога, направи нещо!

Чет върна колата отново в дясното платно, но тя вече бе напълно неуправляема, продължаваше да увеличава скоростта и профуча по нанадолнището към острия завой и тесния мост, прокаран в най-тясното му място на пролома над бездната.

— Няма да го вземем! — извика той.

— Наведи глава!

Колата се носеше почти със сто и четиридесет километра в час, когато влязоха в завоя. И макар Чет да завъртя волана до краен предел, това не помогна.

Предницата на колата се насочи към моста, но почти в същия миг задните колела загубиха сцепление с пътя и лимузината неуправляемо се завъртя.

От страната на Джанет колата се удари о края на бетонния парапет вдясно на моста, вратата се сплеска, предпазният колан веднага се откачи.

Джанет прелетя през предната седалка и се озова едва ли не в скута на Чет, а колата не спираше да се върти, задницата на лимузината изскочи от пътя и тя застана на ръба на моста. Само след секунда се прекатури, премятайки се във въздуха, преди да се разбие в скалата.

Щом спря на дъното на ждрелото, избухна в пламъци, но Чет и Джанет за щастие вече бяха мъртви.

Когато слънцето се издигна по-високо и есенното утро просветля, от горящите останки, търкалящи се на тридесетина метра под моста, заструи дим.

Не мина и минута и откъм северния край на завоя се появи голям камион, който едва-едва пълзеше по стръмния, тесен път на най-ниската си предавка, и шофьорът забеляза носещия се отдолу дим на талази.

— Исусе — промълви той. Включи мигащите светлини и закова камиона да провери дали няма някой оцелял, посягайки към микрофона на радиотелефона.

— Тук някой е излетял от моста на Барингтън — съобщи.

— Изглежда, е станало току-що. Колата е на дъното, цялата в пламъци.

* * *

По телевизията тъкмо течаха утринните новини, когато телефонът в апартамента на Хилди Креймър иззвъня. Тя намали телевизора и вдигна телефона.

— Госпожа Креймър? — чу се нечий глас.

— Да. — Нервите й се изопнаха. Сериозният тон й подсказваше, че вестта, която звънящият по това време имаше да й съобщи, едва ли е добра.

— Обажда се сержант Довър от полицейския участък в Барингтън. Сърцето на Хилди заби силно.

— Да не сте намерили Стив Конърс? — попита тя и вече се приготви внимателно и сдържано да изрази скръбта си от смъртта на учителя.

— Де да бе това — рече й Довър.

— Става дума за момчето, което намери колата му.

Хилди се замисли. Снощи нямаше нищо необичайно в поведението на Джош. Да не би да се е измъкнал от дома през нощта?

Но защо? Той нямаше, и понятие какво става в тайната лаборатория.

— Джош Маккалъм ли? — попита тя.

— Другото. Джеф Олдрич.

— Разбирам — каза предпазливо, като гледаше гласът й да не трепне, макар че тревогата й моментално се усили. Какво ли се е случило? Да не би Джеф да е казал истината на родителите си?

— В момента съм в дома на момчето — продължи Довър.

— Боя се, че е станала злополука, а момчето е съвсем само. То ме помоли да ви се обадя.

— Злополука ли? — повтори като ехо думите му Хилди.

— Каква злополука?

— Боя се, че с родителите му. Колата им е паднала от моста северно от града. Станало е преди около четиридесет и пет минути.

— Мили боже — промълви жената.

— Чет и Джанет ли? Те добре ли са?

— Не, госпожо — отвърна сержант Довър.

— Боя се, че не. Точно затова ви се обаждам. И двамата са загинали. Хилди се опря на масичката, докато възприеме тези думи, и когато отново проговори, гласът й трепереше.

— Веднага идвам. Кажете на Джеф, че съм на път. — И без да дочака отговора на полицая, затвори телефона, прокара един гребен през косата си, после излезе през вратата, която водеше към паркинга.

* * *

Напълно буден, Джош Маккалъм все още лежеше в леглото си. Цяла нощ не можа да мигне, все се будеше и се сещаше за странния файл, появил се на компютъра му снощи, и се питаше какво ли означава. В сънищата му имаше компютри, в съня си пак се озоваваше в странния свят, видян на екрана за възпроизвеждане на действителността.

Само дето в съня си изобщо не ползуваше програмата за възпроизвеждане на действителността. Ами наистина бе в самия компютър.

Но там не приличаше на разказа на Адам. Изобщо никакъв вълшебен свят не го чакаше.

Напротив, озова се в безкраен лабиринт, лъкатушещ около него с безконечните си, водещи за никъде коридори. Паникьоса се и хукна през лабиринта, зави първо в една посока, после в друга, но все си стоеше на мястото, откъдето тръгна.

Попадна в капан, от който нямаше изход.

Опита се да изпищи, но нямаше глас и всеки път се будеше целият плувнал пот и разтреперан от нечовешкото усилие да превъзмогне този беззвучен писък.

Всеки път, щом изпаднеше в неспокойна дрямка, сънят пак се връщаше и всеки път бе по-страшен от предишния.

Когато се събуди за последен път, през отворения му прозорец пробляскваха ранните слънчеви лъчи и той се отказа да прави опити отново да заспива. Взе книгата от нощното си шкафче и се зачете.

Сега обаче чу шум от кола по чакъла на алеята отпред. Хвърли поглед към часовника и видя, че едва минава шест.

Воден от любопитство, се измъкна от леглото и отиде на прозореца. Тъкмо навреме да види колата на Хилди Креймър да изчезва през портите на Академията.

Къде ли отиваше? И колко ли щеше да се бави?

Джош погледна отново към часовника. Още поне половин час никое от децата няма да стане. А щом Хилди я нямаше в дома…

Взе решение. Ако сериозно мислеше да се върне пак в мазето и да се опита да разбере точно къде се намира вторият асансьор, сега му беше времето.

Ами ако го хванеха? Ами персоналът в кухнята? Дори не знаеше по кое време идваха на работа.

Бързо навличайки дрехите си, Джош напрегна ума си и изведнъж му хрумна нещо. Измъкна куфара си изпод леглото и го взе със себе си, докато се отправяше към вратата. Ако някой го спре, ще му каже, че го носи долу в склада.

Стисна в ръка празния си куфар и излезе от стаята. Коридорът бе притихнал, сякаш утрото бе още далеч. Той притича по коридора до стълбището и взимайки по две стъпала наведнъж, слезе до приземния етаж. Там също не се мяркаше жива душа.

Изтича през столовата към килера на иконома, после се спря и се ослуша пред вратата на кухнята. Долови нечие мърморене: готвачът явно се залавяше със закуската, щом до него през цепката в люлеещите се врати се прокрадна аромат на кафе.

Безшумно отвори вратата към мазето, светна лампата, после пристъпи на площадката на стръмното стълбище.

Затвори след себе си вратата и с облекчение въздъхна. Засега никой не го усети.

С куфара в ръка той се спусна по стълбите. Защото за втори път слизаше тук или защото знаеше, че навън е утро, мазето не му се стори толкова страшно. Остави куфара, после си проправи път към мястото, където бе открил бетонната шахта, като палеше лампите по пътя си. Миг по-късно той се озова пред нея и откри още един ключ за лампа. Цялото пространство около него светна с ярката светлина на четирите голи крушки.

Обикаляше около бетонната шахта и я изучаваше внимателно. Първите три стени бяха солидна, бетонна фасада. Циментът бе стар и по него имаше кръпки, но нямаше нищо особено.

На четвъртата стена откри нещо, което не забеляза при последното си слизане. От пода излизаше пластмасова тръба с диаметър почти осем сантиметра. Тръбата отиваше право в стената на шахтата, минаваше през кутия със завинтен в четирите ъгъла капак. От кутията проводникът продължаваше нагоре и изчезваше в тавана на мазето, а едно разклонение под прав ъгъл пресичаше тавана на мазето, Джош вдигна глава и се взря в тръбата. Знаеше, че когато е строена къщата, пластмасата дори още не е била изобретена. Както и да е, самият проводник не изглеждаше толкова стар. Когато огледа пода, където тръбата изчезваше в цимента, циментът около тръбата също му се стори скорошен.

Възможно ли е в тръбата да са кабелите, които издигаха и спускаха асансьора? Стори му се невъзможно.

Отправи се обратно към стълбището, като претърсваше малките складови помещения, докато не намери кутия с инструменти. В нея имаше отвертка и миг по-късно Джош се върна при шахтата, отвъртя капака на кутията насред тръбата. Когато отви и четвъртия винт, капакът се люшна надолу и се видя какво има отдолу. Кабели.

Но не дебелите кабели, които движеха нагоре-надолу асансьора в шахтата, а компютърни кабели.

Моментално ги разпозна, познаваше сивата им пластмасова изолация като връзките на маратонките си. Поне дузина кабели, оплетени толкова плътно, че дори не успя да ги преброи всички. И те не само водеха към сградата отгоре, но и някъде надолу под пода.

Но той все още не знаеше къде се намираха машинариите на асансьора. Докато завиваше обратно капака на разпределителната кутия, той мислено си представи дома. Покривът на купола, заемащ четвъртия етаж, е плосък и едва ли моторът на асансьора е там.

Ами ако кабелите, които качваха и спускаха кабината, са на макари и слизаха с нея по шахтата? Тук долу имаше достатъчно място за мотора.

Обърна гръб на шахтата и проследи единственото разклонение от проводника. Може би на около четири-пет метра тръбата изчезваше в стена от бетонни блокове.

Те изглеждаха доста по-скорошни от циментовия под на мазето и в средата им имаше врата.

С разтуптяно сърце Джош пристъпи към вратата.

* * *

Хилди Креймър спря пред къщата на семейство Олдрич. В алеята бе спряна полицейска патрулна кола и униформен полицай й отвори още преди да натисне звънеца.

— Г-жа Креймър? Аз съм сержант Довър. Момчето е в кухнята. — Кимна той към хола и кухнята зад него.

— Оттук.

Хилди прекоси хола и се спря на вратата за кухнята. Джеф, още по пижама и хавлия, седеше на кухненската маса. Когато вдигна очи към нея, първо я впечатли, че очите му са сухи.

С бледо лице, но със сухи очи.

— Не знаех на кого да се обадя — каза полицаят.

— Никой от роднините му не живее наблизо.

Тя отиде при момчето и коленичи, за да може да го прегърне, без да го кара за става от стола.

— Моите съболезнования. Толкова съжалявам.

Джеф се извърна към нея и попита:

— Вече мога ли да се върна в училище?

Дъхът на Хилди секна. Още веднъж погледна момчето. И бавно започна да разбира.

Никакви сълзи.

Спокоен глас.

Не му пукаше!

И майка му, и баща му бяха мъртви, а на него не му пукаше.

Умът на Хилди трескаво работеше. Дали полицаят не забеляза? Или пък просто мислеше, че в покрусата си Джеф още не е проумял какво е станало?

— А…ами не знам — каза тя.

— Нека да разговарям със сержант… — Убягна й името на полицая и гласът й заглъхна.

— Довър — подсказа й Джеф.

— Казва се сержант Довър.

Поемайки си дълбоко въздух, Хилди се изправи на крака и отиде в хола, където полицаят говореше с някого по телефона. Направи й знак да изчака, веднага прекъсна разговора си и затвори.

— Добре ли е той? — попита. Тя поклати глава.

— Разбира се, че не е. Не съм сигурна дали изобщо е проумял какво се е случило. Но иска да знае дали мога да го прибера в Академията. — Когато Довър сбърчи вежди озадачено, Хилди бързо додаде, като гледаше да се възползува от предимството си, преди полицаят да размисли на спокойствие.

— Подозирам, че не е преритал за Академията, ами му се ще веднага да напусне къщата. Имайки предвид какво се е случило, нищо чудно, че не му се седи тук.

— Мисля, че трябва да уведомим роднините му — започна Довър. Хилди незабавно кимна.

— Аз ще се погрижа за това. Цялото му досие е в Академията, а и Чет и Джанет работят… работеха… в университета. Разбира се, ще сторя всичко необходимо, но… — Умишлено не довърши изречението, като искаше сам Довър да вземе окончателното решение.

Така нямаше да я упрекват, че просто е дошла в къщата, взела е Джеф и си е тръгнала.

Полицаят взе решение. Достатъчно му бе да бие пътя дотук и да съобщава на едно дванадесетгодишно дете, че родителите му са мъртви, без дори да е уведомил родителите на загиналите. Щом станеше дума за деца, Довър никога не знаеше как да постъпи. За прекарания половин час и дума не отрони с момчето. Поне тази жена знаеше как да се оправя с деца и познаваше Джеф.

Ако успеете да ги уведомите, вероятно и родителите им ще го приемат по-лесно — съгласи се той.

— Не ще и дума, ако има баба или нещо такова. Имам предвид, че ако няма, можем да позвъним на социалната служба и да му намерим къде да го подслоним.

— Не мисля, че ще се наложи — каза му тя.

— Според мен и Чет, и Джанет имат семейства в града и още тази сутрин ще се свържа е тях. Мисля, че не бива да безпокоим социалните служби.

— Трябва да чуем и мнението на семейството — отвърна уклончиво Довър, — и се боя, че трябва да ви помоля за някакъв документ за самоличност. Не че не вярвам коя сте, но…

— Разбира се. — Хилди заровичка в дълбоката си чанта, която преди минути остави на стола, като прекосяваше хола.

— Довър хвърли бегъл поглед както на шофьорската й книжка, така и на университетския й пропуск, после й ги върна.

— Нали мога да се свържа с вас на същия номер, на който ви намерих тази сутрин?

— Или чрез централата на университета — отвърна тя.

— Така е по-лесно да ме откриете денем. Другият номер е в апартамента ми в Академията. Там съм главна възпитателка.

Пет минути по-късно тя и Джеф се качиха на колата и се отправиха обратно към Академията. Повече от минута не отрониха нито дума. После Хилди проговори:

— Съжалявам за родителите ти, Джеф. Знам колко трудно ще ти бъде.

— За миг й се стори, че Джеф изобщо не я чува, после той се извърна и я погледна в очите.

— Сега вече д-р Енджърсол няма как да не ми позволи да отида при Адам — каза той.

— Ако полицията разбере какво съм направил, сигурно ще ме арестуват, нали?

Жената стисна по-здраво волана и нищо не каза.

* * *

Близо половин час Джеф се чудеше на машинарията, скрита зад стената от циментови блокове. Когато отвори вратата и запали лампата, веднага разбра, че е открил това, което търси.

Към пода бяха завинтени два големи мотора, всеки съоръжен със скрипец.

Един от моторите бе стар, пиринчената му кутия бе почерняла от грес, през красиво инкрустираната вентилационна решетка ясно се виждаха медните намотки на бобините.

Вторият обаче изглеждаше доста по-нов. И въпреки това на Джош не му убягнаха следите от предишния мотор, които съвсем ясно си личаха около по-малката основата на по-съвременния електромотор. Дали се е развалил един от старите мотори? Но щом е така, защо веднага не ги бяха сменили и двата?

Продължаваше да се пита, докато оглеждаше двата скрипеца с навито по-дебело от показалеца на Джош въже.

На скрипеца, свързан със стария мотор, около барабана бяха навити само няколко намотки.

Същото важеше и за скрипеца, прикрепен с новия мотор. Но самият скрипец бе много по-голям, макар и кабелът да бе със същия диаметър.

Джош проследи кабелите, които тръгваха от скрипците и се навиваха на тежки макари, хванати с болтове за циментовия под, после прекосяваха самия под и се намотаваха на още две ролки. Оттам кабелите отиваха право нагоре, изчезваха в шахтите-близнаци, които, изглежда, минаваха през стените на дома.

Наум си ги представи да продължават нагоре през стената до другите две ролки, които ги връщаха обратно до шахтата посред мазето. Последните две ролки трябваше да се намират точно над самите две шахти.

Само миг му трябваше на Джош, за да разбере кой мотор за кой асансьор е.

Старият мотор, свързан с по-малкия от двата скрипеца, сигурно движеше пиринчената клетка, която виждаше всеки ден и която знаеше, че в момента седи на партера и повечето от кабела й бе намотан на скрипеца.

Което значеше, че новият мотор с много по-големия му скрипец задвижваше тайния асансьор. Но и неговият скрипец бе почти празен, което значеше, че втората кабина, подобно на първата, се намираше чак долу. Но колко ли по-надолу от другата?

Огледа стените на помещението и само след секунда откри ограничителите на двата асансьора.

Както и самите електромотори, единият от ограничителите изглеждаше, сякаш не бе пипан, откакто е построена къщата.

Но ограничителят, прикрепен към втория мотор, бе новичък като самия мотор. А от черната му кутия, успоредна на навития метален електрически проводник, излизаше пластмасова тръба, която се разклоняваше от голямата тръба, прикрепена към асансьорната шахта. Значи тайният асансьор се контролираше от компютър.

Докато по-старият, този, който всички виждаха, все още действуваше с помощта на системата, инсталирана още кога то г-н Барингтън е строил къщата.

Внезапно силно дрънчене накара Джош да отскочи от ограничителите.

За минута го обзе паника и си помисли, че са го спипали в мазето, но се успокои, когато разбра, че е чул само един от асансьорите да тръгва. Извърна се и видя по-малкият скрипец да се върти бавно и да навива въжето. Джош затаи дъх и машинално засече колко секунди се върти скрипецът и функционират с шумно дрънчене старият електромотор и предавките. Почти тридесет секунди по-късно скрипецът се напълни, моторът издрънча и спря.

Джош не мърдаше, сякаш бе пуснал корени. Миг по-късно другият мотор се задействува. Вторият скрипец взе, да се върти много по-бързо и почти беззвучно. Джош отброи секундите.

Този път преди асансьорът да спре, изминаха само двадесет секунди, но той бе сигурен, че скрипецът се въртя поне два пъти по-бързо от стария. Само след пет секунди асансьорът отново се задействува.

Разбра, че някой се е качил на старовремския асансьор до четвъртия етаж, повикал е тайния, после с него се спусна където отиваше. Дали е Хилди?

Дали се е върнала? Откога е в мазето? Не знаеше. Но ако е Хилди, сега му е времето да се качи обратно по стълбите, докато тя е още долу в помещението под мазето. Гасейки лампите пътьом, Джош забързано прекоси мазето към началото на стълбите, а в ума му вече зрееше следващият му ход.

Ако тайният асансьор се спуска с помощта на компютър някъде дълбоко под дома, не можеше да няма начин да проникне в този компютър! А проникнеше ли в него…

Какво ли не му мина през ума, докато се изкачи по стълбите, изгаси и последната лампа, и когато рязко отвори вратата на килера на иконома за малко не изби подноса от нечии ръце, понесли храна от кухнята до столовата.

— Божичко!

Вдигна очи към момчето, което бе блъснал с вратата. Бе един от колежаните, които работеха от време на време в кухнята на Академията, и той изгледа Джош сърдито.

— Какво, по дяволите, правиш, момче? — попита младежът.

— О… оставях си куфара долу — заекна Джош.

Момчето врътна очи.

— Ами, отваряй си очите, ясно? — После го подмина и влезе в столовата. Джош го последва, като си пробиваше път сред множеството деца, които вече се трупаха около бюфета, и излезе във фоайето. Още в началото на стълбите с гръм и трясък се появи Брад Хиншоу.

— Джош! Търся те навсякъде!

— Прибирах си куфара… — започна, но Брад го прекъсна.

— Джеф се върна! Да не повярваш! Само една нощ и вече е тук!

— Джеф ли? — повтори Джош и изведнъж виденият на компютъра странен файл отново изплува в паметта му.

— Ами да! Току що го видях да идва с Хилди!

Сърцето на момчето за миг спря.

— К… къде са?

Брад посочи нагоре.

— Горе, в апартамента на д-р Енджърсол. Видях ги в асансьора само преди минута! Хайде… да заемем маса и да запазим място и за Джеф. Направо не ме свърта, преди да чуя сега пък какво е измислил, за да го пуснат старите му да се върне.

Но Джош вече не го слушаше, защото знаеше, че Джеф и Хилди изобщо не са в апартамента на д-р Енджърсол.

А някъде под зданието.

Защо?

Обърна гръб на Брад и се запъти по стълбите към втория етаж и стаята си.

Към стаята и компютъра си.