Джон Сол
Сенки (2)

1.

Първият учебен ден мина още по-зле, отколкото си бе представял. Донякъде беше виновно времето. Случи се един от прекрасните дни, през които всяко десетгодишно дете би искало да скитосва навън из пущинаците, заобикалящи Едем и да търси жаби и попови лъжички или просто да гледа как лешоядите кръжат в небето, а после стремглаво се спускат надолу, зърнали някаква вече очакваща ги мърша.

Но Джош Маккалъм не беше обикновен десетгодишен хлапак и изобщо нямаше изгледи някога да му разрешат да забрави това.

Във всеки случай не и майка му, която все се перчеше с него пред приятелите си, макар и да разбираше колко неудобно му става, като я чуе да разправя наляво и надясно, че пак е прескочил класа.

Прескочил класа. Сякаш бе направил нещо страхотно нещо, което човек може се гордее.

Но според него не беше гот, хич даже не беше гот.

То означаваше само, че си някакъв чешит и че когато през първия учебен ден влезеш в класната стая, няма да познаваш никого, понеже децата, с които си учил миналата година ще бъдат в друга стая и в друга сграда, а новите ти съученици само ще се вторачват в теб, ще се пулят и ще си шушукат.

Беше се започнало още преди да стигне в училище, когато се опита да заговори едно от момчетата, в чиято паралелка щеше да бъде тази година.

— Как го раздава госпожа Шулце? — попита той Итън Роудър на излизане от грозноватата редичка блокове, в която, живееха и двамата. Итън едва-едва го погледна.

— Че к’во ти пука? Нали и без туй всички даскали си падат по теб?

Лицето на Джош пламна, а онзи подвикна на двама свои приятели и закрачи с тях, без даже да хвърли поглед назад. Джош с мъка удържа сълзите си. Прииска му се да грабне камък от земята и да го метне по Итън, но в края на краищата просто мушна ръце в джобовете си и се потътри сам-самичък по прашните улици към групата кафеникави, напечени от слънцето сгради, в които се помещаваше Едемското обединено училище.

Едем.

Дори името на градчето звучеше като подигравка.

Отдавна бе стигнал до убеждението, че то е само рекламен трик, хрумнал на някой предприемач, за да подлъже хората, че тук има и нещо друго освен кактуси и мръсотия, та дано решат да се преселят.

Е, засега не бъкаше от преселници. Макар и да се намираше в самата Калифорния, градчето изглеждаше напълно изоставено, какъвто в това утро се чувствуваше и Джош. Когато наближи училището, през главата му мина мисълта да го отмине и да продължи да върви още шест-седем километра, за да стигне до магистралата, откъдето можеше да тръгне на автостоп за някъде другаде.

Може би за Лос Анжелес, където живееше баща му.

Или поне където бе живял, когато се обади на Джош за последен път. Подтикът да подмине училището не изтрая по-дълго от желанието му да запрати камък по Итън Роудър и в края на краищата той влезе в училището, намери класната стая на госпожа Шулце и прекрачи прага. Вътре се повтори историята, случила се и миналия път, когато бе прескочил класа.

Бе стоял отвън до последната възможна секунда и когато най-сетне се промуши през вратата с надеждата да потъне незабелязано на някой чин на последния ред, госпожа Шулце го зърна и го дари с прекалено сияйна усмивка.

— А, най-сетне се появи и нашето генийче — възкликна тя.

Джош се сви при думите й и му се прииска да се скрие вдън земя, но желанието му изглеждаше осъществимо точно толкова, колкото и предишните му горещи молби, отправяни към неведомите сили — закрилници. Ако въобще съществуваха такива — нещо, в което той бе започнал да се съмнява въпреки всички приказки, пълнещи ушите му в неделното училище седмица след седмица.

Джош се втренчи право пред себе си, докато останалите деца — всички с две години по-големи от него — се извръща ха, за да го погледнат. И без да ги вижда, чудесно си представяше израженията им.

Не го искаха тук.

Не им харесваше той да получава отлични оценки на всички изпити, а самите те едва да се справят с отговорите на въпросите.

Преди две години, когато за пръв път прескочи клас, не бе чак толкова зле.

Тогава — на Джош му се струваше, че е изминала цяла вечност — останалите деца бяха негови връстници и той ги познаваше откакто се помнеше.

Имаше си и най-добър приятел между тях — Джери Питърсън. И май никой не обръщаше внимание, че винаги Джош получава най-добрите оценки в класа.

— Все някой трябва да е мозъкът — неведнъж му бе повтарял Джери. — По-добре да си ти, а не някое тъпо момиче.

Още тогава, макар и само осемгодишен, Джош не бе толкова глупав, та да изтъкне, че момичето едва ли ще бъде тъпачка, щом ще е най-умно в целия клас.

И след това за пръв път прескочи класа. Към средата на следващата година Джери имаше нов най-добър приятел. Джош обаче нямаше.

Нито пък си намери, понеже когато си деветгодишен, една година представлява наистина огромна разлика. Всички момчета в новия му клас вече си имаха с кого да другаруват. А и със сигурност не им се щеше в краката им да се мотае някакво „бебе“.

Известно време се надяваше в училище да дойде нов ученик, но и това не стана — хората не се преселваха в Едем, по-скоро го напускаха.

А сега отново прескочи класа и бе с две години по-малък от съучениците си. Момчетата до едно бяха доста по-едри от него.

Той долавяше, че го гледат, и чувствуваше изпепеляващия им гняв, докато гласът на учителката се плъзгаше покрай ушите му.

Долови и присмеха им, когато разбраха, ме не е чул въпроса й. Умът му забързано догони изречените от госпожа Шулце думи. Хайде, Джош — май бе казала тя. — Не може да не си спомняш датата на атаката срещу Форт Съмтър? Дванадесети април 1861 година — смутолеви той. — Два дни по-късно гарнизонът на форта капитулирал и избухнала Гражданската война.

Присмехът секна, но момчето усети от всички краища на класната стая в него да се впиват недоброжелателни погледи.

Какво лошо имаше в това да си умен? Той не бе виновен, че успяваше да запомни всичко, което прочиташе, и че можеше да смята наум. А и никой друг не се беше опитал да отговори на въпроса. Та той не бе размахвал ръка във въздуха като някакъв натегач! Беше прекарал цялото лято в четене на книги за американската история и въпросите, на които останалите деца изобщо не можеха да отговорят, му се струваха твърде елементарни.

И така, предстоеше му още една безкрайна година на скука в час и самота след училище.

Когато обедният звънец най-сетне иззвъня, Джош започна да рови в чантата си, изчаквайки останалите деца да излязат, после се изхлузи от чина и се запъти към вратата. Преди да се измъкне, гласът на учителката го настигна.

— Джош?

Спря, но не се обърна. Чуваше как тежките стъпки на госпожа Шулце се приближават към него но пътеката между чиновете и когато усети ръката й на рамото си, още веднъж му се прииска подът да се разтвори и земята да го погълне.

— Много се радвам, че тази година ще бъдеш точно в моя клас — рече Рита Шулце.

— Знам, че няма да ти бъде лесно…

— Преди да успее да довърши, Джош се извъртя и я изгледа отдолу нагоре с премрежени от сълзи очи.

— Не, не знаете — с разтреперан глас рече той.

— Не знаете дали ще ми бъде лесно или трудно. А и никак не ви интересува! Интересува ви само дали мога да отговарям на тъпите ви въпроси! — Гласът му секна и сълзите му рукнаха.

— А те са си точно такива — тъпи, тъпи, тъпи! — Джош се дръпна, обърна гръб на учителката и се запрепъва по безутешно пустия коридор към мъжката тоалетна в срещуположния му край.

Няколко минути по-късно, с измито лице и пресъхнали сълзи, той излезе оттам и въздъхна с облекчение, като видя, че коридорът е пуст. Приближи се до своето шкафче, пъхна вътре чантата си и извади кафявия плик, в който си носеше закуската, понечи да затвори вратата, но му дойде друг акъл и измъкна от чантата екземпляра на „Клетниците“, който миналата седмица му бе подарила майка му. Макар и да знаеше, че подвързията не е от естествена кожа, за миг се порадва на позлатените й ръбове, ограждащи шарка с форма на лилии. Беше наясно, че ще обядва сам-самичък, тъй че по-добре да се опита да прочете няколко глави.

В столовата се нареди на опашката, за да си вземе кутия мляко, и безмълвно запристъпва напред.

— Я, кого виждам! — рече на касата Емили Санчес и се усмихна топло, докато чукваше сметката.

— Вече в седми клас, а! Никак няма да се учудя, ако догодина постъпиш направо в някой университет! — Джош само кимна и протегна ръка за рестото. Докато пускаше монетите в шепата му, Емили се наведе към него и прошепна:

— Ако някое от децата те тормози, да ми кажеш, ей! Да знаеш, че не са чак толкоз хитри, за колкото се имат! — Тя съучастнически му намигна, но той не забеляза. С пламнало лице вече бързаше към една празна маса в най-отдалечения ъгъл. Докато си пробиваше път натам, никой не го заговори, но Джош усещаше, че го наблюдават.

Седна с гръб към останалите, твърдо решен да не им обръща внимание, и отвори плика, за да измъкне сандвичите си с фъстъчено масло и сирене — неизменните съставки на обяда му.

— Знам, че ти е писнало — въздишаше майка му, когато й се оплачеше, че обядва все едно и също, — но какво друго можем да си позволим, което и за теб да е полезно все пак!

И така, той ядеше двата сандвича ден след ден, година след година.

Днес обаче, докато ги развиваше в задушната столова, не бе толкова сигурен, че ще успее да ги преглътне. И наистина още първият залък заседна на гърлото му и само голяма глътка мляко успя да го прокара. След това Джош разтвори книгата и скоро бе погълнат от разказа за Жан Валжан, който тъкмо открадваше комплект сребърни свещници от любезния свещеник, приютил го в дома си.

Джош прелистваше страниците една след друга. Очите му препускаха по текста и той потъваше все по-дълбоко и по-дълбоко в разказа, запаметявайки всяка дума. И точно тогава, без каквото и да било предупреждение, книгата бе изтръгната от ръцете му. Сепнат, той вдигна поглед и видя Итън Роудър да му се хили и да размахва книгата над главата си.

— Какво толкова си се зачел, умнико? — Подигравателният глас на Итън сякаш одра ушите му.

Джош бутна стола си назад и се изправи.

— Върни ми я!

— Как ли пък не! — Момчето отстъпи назад, като се кривеше и държеше книгата далеч от ръцете му.

— Я да видим какво ще направиш! Ще викнеш някой даскал, а?

— Не, само ми я върни — рече Джош.

— И без това няма да ти хареса!

Присмехулната усмивка на Итън Роудър изведнъж стана зла.

— Откъде знаеш? Да не би да смяташ, че съм твърде тъп, за да я прочета? — Като пазеше книгата от отчаяните опити на Джош да си я върне, той я разтвори. И едва тогава разбра, че тя не е на английски.

— Ега ти — ревна.

— Този дребен мухъл чете на чужд език!

— Да, на френски е — проплака Джош.

— На него е написана. Върни ми я, чуваш ли? — Той пак посегна към книгата, но Итън се оказа твърде бърз, сграбчи го за ръката, стисна го силно и пръстите му се впиха в плътта. Децата от съседната маса ококорени следяха спречкването, но никое не понечи да се намеси. Джош отчаяно затърси с поглед приятелско лице, лицето на човек, склонен да му се притече на помощ. Никой не помръдваше. В мига, в който осъзна, че е абсолютно сам, нещо в него се откърти.

— Я ме остави на мира, задник такъв — кресна той и рязко издърпа ръката си, после вдигна стола, на който бе седял, и замахна към Итън. Онзи се сниши, посегна, сграбчи стола за крака и го измъкна от ръцете му.

Отчаян, Джош затършува зад гърба си, напипа картонената кутия с мляко и я взе. Итън замахна с юмрук и той лисна млякото насреща му. Бялата течност обля лицето на Итън и се застича по ризата му, а от съседната маса се надигна вълна от смях. Божичко — изкрещя Итън, — защо го направи?

— А ти защо не ме остави на мира? — Джош измъкна книгата си от локвата мляко на пода. Опита се да поизбърше страниците й, но вече бе твърде късно. Някои от тях се бяха набръчкали. За по-малко от седмица вече на нищо не приличаше.

— Виж! — изкрещя той.

— Виж какво направи с книгата ми! — Запокити мокрото томче по Итън Роудър и тъкмо да се нахвърли върху него, когато от вратата се разнесе гръмовит глас.

— Веднага престанете! — Арнълд Ходжкинс не бе директор на Едемското обединено училище от вчера и знаеше как да сложи точка на суматохата в стола. Той си проби път сред насъбралата се около двете момчета тълпа и здраво хвана побойниците за раменете.

— Стига толкова! Хайде!

Щом пръстите на директора се вкопчиха в рамото на Джош, той премигна, но не каза нищо.

Итън Роудър обаче кръвнишки изгледа Джош и с треперещ от яд глас занарежда:

— Нищо не съм направил! Той започна пръв! Аз просто си седях, а тоя взе, че ме поля с мляко! Вижте ризата ми! Цялата е мокра! Джош се смая от безочливата лъжа, но преди да успее да обели и дума, едно от момчетата, Хосе Кортес, се изтъпани до Итън. Хосе и Итън бяха приятели.

— Точно тъй си беше — рече той. Погледът му сякаш изгаряше Джош, предизвикваше го да оспори думите му.

— Итън изобщо не е виновен. Джош чисто и просто откачи. Такъв си е той! Шашав!

Очите на момчето се местеха от лице на лице. Молеха се някой — който и да е — да каже истината. Но децата, скупчили се около тях, бяха все приятели на Итън Роудър, до едно бяха от неговия клас и вече мразеха Джош.

Очите му пребродиха цялата столова и най-сетне настойчиво се спряха върху Питърсън, който се бе покатерил на някакъв стол в дъното на столовата и се напрягаше да не пропусне нещо от свадата, та да може да разказва на приятелите си подробности за случката.

Само преди две години и Джош бе седял на масата до Джери и се бе кикотил на смешките му.

Сега бившият му най-добър приятел не даде знак, че го познава. Очите им се срещнаха за миг, но Джери бързо отвърна поглед, скочи от стола и се скри зад тълпата по-големи деца, наобиколили Джош и директора.

— Е, какво ще кажеш? Така ли беше?

Джош чу гласа на директора и отчаян поклати глава.

Просто си седях и четях. Итън ми грабна книгата и не искаше да ми я върне.

— О, за Бога! — изпъшка Итън.

— Че за какво ми е притрябвала глупавата му книга? Само го попитах какво чете, а него, както винаги, нещо го прихвана!

— Стига вече! — кресна Ходжкинс и видът му красноречиво предупреждаваше Итън да не дотяга повече на късмета си.

— Роудър, ти и Кортес ще почистите тази кочина! И без много — много приказки! Маккалъм, ти идваш с мен!

Джош мълчаливо кимна и с наведена глава последва директора.

Представяше си конското, което щяха да му дръпнат заради хаоса в столовата.

Реши, че тази година първият учебен ден протече дори по-зле от миналата.

А и не виждаше изгледи нещата да се оправят.