Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Shadows, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 31гласа)

Информация

Допълнителна корекция
forri(28 юли 2007)
Корекция
adin(31.07.2007)

Издание:

Издателска къща „Плеяда“, 1994 г.

История

  1. —Добавяне

10.

Чет Олдрич бавно се събуди и очите му но навик потърсиха синкавите цифри на радио-часовника на нощното му шкафче — 5:47. Будилникът щеше да зазвъни чак в шест и половина.

Той се намръщи раздразнено. Никога не се будеше толкова рано, преди да е звъннал будилника, всъщност винаги се будеше минута преди да звънне будилникът и го изключваше, преди още натрапчивият звук да прозвучи.

Но нещо бе смутило съня му. Погледна през прозореца към вече просветляващото небе. Да не би гръмотевица? Отхвърли тази мисъл, щом забеляза, че луната още висеше над хоризонта. После тъкмо понечи отново да си легне и да зарови глава във възглавниците, чу приглушения от затворената врата на спалнята звънец на входната врата.

Окончателно се разсъни. Измъкна се от леглото и посегна за халата, който винаги оставяше метнат на облегалката на стола в ъгъла. Навлече го, хвърли едно око на все още непробудно спящата Джанет, легнала на лявата си страна с разпиляна по възглавницата коса.

Щом звънецът на входната врата прозвуча отново, Чет забърза по стълбите с нарастващо предчувствие, че се е случило нещо лошо. Щом се звънеше толкова рано на вратата, можеше да се очаква само лоша вест.

И то много лоша, поправи го вече съвсем будният му ум. Докато посягаше към дръжката на вратата, звънецът звънна още веднъж и той взе да си представя наум какво ли може да се е случило. Сърцето му затупа лудешки още преди да отвори вратата и да зърне Джеф, бледен и с разширени очи, да трепери на предната тераса. Зад него стояха Хилди Креймър с по един полицай от двете страни. Лицата им излъчваха скръб. Скръб и съчувствие.

— Какво е станало? — попита той и разтвори широко вратата, за да могат да влязат в къщата и четиримата. Щом никой не продума, сякаш всеки чакаше другият да съобщи вестта, с която бяха дошли, той разбра.

— Нещо с Адам, нали? — промълви.

— Нещо му се е случило.

Най-сетне Хилди Креймър наруши мълчанието на групичката. Пристъпи, сграбчи ръката му, едва ли не като да го подкрепи.

— Моите съболезнования, Чет! Той е…боя се, че е мъртъв.

— Мили Боже! — промърмори Чет, думите приседнаха на гърлото му и той усети как се подгъват коленете му. Само здравите ръце на Хилди го задържаха на крака.

— Не! Имате грешка… Не може да няма…

— Съжалявам, господин Олдрич — обади се един от полицаите.

— Станало е преди около час, може би дори малко по-рано. Бил е на релсите, когато…

Джанет, вече застанала на стълбите, загърнала се плътно в халата си, с още подуто от съня лице, го прекъсна.

— На релсите ли? — попита тя.

— За какво говорите?

Като се опитваше да запази равновесие, Чет вдигна очи към жена си.

— Става дума за Адам — каза й той.

— Той е… Хилди казва, че е мъртъв.

„Хилди казва…“

Сякаш не искаше да изключи възможността тя да бърка, да е станала някаква ужасна грешка, Адам да е все още жив. И въпреки това думите оказаха своето въздействие, независимо от намеренията на Чет, защото разширените и невярващи очи на Джанет моментално се преместиха на възпитателната и главна домакинка на Академията.

— Адам? — промълви.

— Но това е невъзможно. Та нали самата вие казахте, че се справя чудесно! — Тя повиши глас, сякаш по такъв начин отхвърляше мисълта за смъртта на сина си.

— Нали се справяше чудесно! В края на миналата седмица, на пикника…

Хилди мина покрай Чет, който все още бе като ударен от гръм, сякаш вестта бе изцедила силата му, и се качи по стълбите.

— Все още не знаем със сигурност какво се е случило, Джанет — каза тя, като се чудеше как да предложи на ужасената жена сламка, за която да се хване.

— Навярно е станала някаква злополука…

— Злополука ли? — отекна гласът на Джанет.

— К… какво е станало?

Подкрепяна от Хилди Креймър, тя бавно слезе по стълбите, а един от полицаите повтори разказа на машиниста.

— Каза, че нищо не можел, да направи — довърши полицаят.

— Натиснал спирачките и пуснал сирената още като видял сина ви, но било твърде късно. Момчето изобщо не помръднало, а и влакът се движел твърде бързо, за да спре.

— Н…не помръднал ли? — повтори Джанет.

— П…просто си е останал на място?

— Съжалявам — каза полицаят.

— Машинистът вика, че като че ли само това чакало — да го блъсне влакът.

Джанет се олюля до съпруга си. Щом Чет я прихвана, тя тихичко зарида. Цялата тази история не бе за вярване. Не искаше…не можеше…да я приеме. Нали точно затова бяха пратили Адам в Академията, само да избегнат нещо подобно.

— Не — прошепна тя.

— Не вярвам. Това не е Адам. Става дума за някого другиго. Сигурно е така.

Толкова съжалявам, Джанет — каза Хилди Креймър на обезумялата жена.

— И на мен ми се иска да е някой друг. Но изобщо не може и дума да става за грешка.

Джанет само тръсна глава и тялото й се изопна от притока на неведоми сили.

— Искам да го видя! Искам да се уверя със собствените си очи.

През цялото това време Джеф седеше мълчаливо на прага и с пребледняло лице слушаше да съобщават на родителите му за смъртта на брат му. Сега той се втурна към майка си и се притисна безмълвно до нея. Почти несъзнателно ръката на Джанет приглади косата на едничкия й останал син, но погледът й не слизаше от полицая, който току-що й бе съобщил какво се бе случило.

— Искам да видя къде се е случило — каза тя едва чуто.

— И-искам да видя сина си, струва ми се, че имам това право, нали? Младият полицай запристъпва като на тръни.

— Едва ли е необходимо, госпожо. Искам да кажа, че изобщо никой не се съмнява в случилото се…

— Не! — рязко изрече Джанет.

— Аз се съмнявам. Искам да го видя! Не разбирате ли? Той ми е син и аз искам да го видя!

Щом тя отново повиши глас и в него прозвучаха истерични нотки, Джеф се притисна още по-силно до нея, а Хилди Креймър и полицаят се спогледаха.

— Аз ще остана тук с Джеф — рече тя.

— Ще заведете ли г-н и г-жа Олдрич?

Сега се обади Чет, като се давеше с думите.

— Джанет, няма нужда да ходим. Ние… Но тя само тръсна отново глава.

— Не, Чет. Длъжна съм да отида. Няма да повярвам, ако не го видя със собствените си очи. — Внимателно тя се освободи от прегръдката на Джеф.

— Може ли и аз да дойда? — запита момчето.

Макар че Джанет, изглежда, не чу въпроса, Чет поклати глава.

— Не ти трябва, сине — рече той с треперещ глас.

— Ти остани тук с Хилди, а ние ще се върнем колкото се може по-бързо. Нали така?

— Но аз искам да отида — запротестира Джеф и лицето му се изопна.

— И аз искам да видя какво се е случило. — Въпреки че не бе споделил с никого, нито с Хилди Креймър, нито с когото и да е, освен с Джош Маккалъм и Брад Хиншоу, сънят все още не излизаше от ума му.

А в съня му…

Не! Случилото се в съня му не бе истина. Единственият реален факт бе, че Адам е мъртъв! Но той не трябваше да умира! Не биваше! Нали сам каза, че заминава…

— Хайде, Джеф — рече тихичко Хилди и внимателно побутна момчето към кухнята в дъното на къщата.

— Да оставим за малко родителите ти насаме.

Като все още се опитваше да подреди цялата мозайка от събития в ума си, да съгласува съня за смъртта на брат си с действителната му смърт, Джеф се остави да го поведат по коридора, а Джанет и Чет, съпроводени от двамата полицаи, излязоха от къщата.

* * *

Полицейската кола отби встрани от пътя. Намираха се на около шест километра северно от Барингтън. На стотина метра по-нататък шосето и железопътната линия до него завиваха и изчезваха от погледа, като следваха очертанията на крайбрежието. Встрани от шосето бетонна подпорна стена удържаше прорязания склон на мястото му и щом Джанет слезе от колата във все по-ярките, утринни слънчеви лъчи, я полазиха ледени тръпки, щом видя кръвта, опръскала под порната стена.

На мястото се тълпеше народ: едни фотографираха, други скицираха и взимаха разни мерки, които в крайна сметка щяха да определят точната скорост, с която се е движел влакът, когато е блъснал Адам Олдрич. Двама от персонала на влака не ги свърташе на едно място край фургона, но самият машинист не се виждаше.

— Заведоха го до управлението да му вземат кръв за алкохол и наркотици — каза на Чет един от следователите, когато той запита къде е машинистът.

— Едва ли може да се очаква някакъв резултат — продължи той.

— Останалите казват, че Лорънс — така се казва машинистът, Гари Лорънс — е пълен въздържател. Жена му била алкохоличка, та той изобщо не посягал към чашата. Никой никога не го е виждал да пие нещо по-силно от кафе — Докато Джанет мълчаливо се бе вторачила в мястото, където влакът бе връхлетял върху сина й, погледът на Чет нерешително търсеше следи за присъствието на тялото. Детективът се досети какво търси Чет, сниши глас, за да не го чуе майката. — Вече отнесоха момчето ви, г-н Олдрич. То е… ами, доста обезобразено и не съм сигурен, че ще искате да го видите.

Чет кимна и за миг изпита известно облекчение, че поне ще си спестят ужасната истина за случилото се със сина им.

— Къде са го отнесли? — попита Джанет, идвайки на себе си.

— Къде е той?

Неволно подражавайки на ченгето, комуто бяха възложили да уведоми семейство Олдрич за смъртта на детето им, детективът запристъпва от крак на крак.

Сигурно са го отнесли в болницата в Санта Круз. След като веднъж се направи протокол, ще го държат там, докато не им дадете указания.

— Искам да отида до болницата — заяви Джанет.

— Веднага, ако обичате.

Чет усети да му се повдига, докато помагаше на жена си да се качи обратно в колата. Тя държеше на своето да я заведат да види детето си и нищо не можеше да я разубеди.

Сламки, помисли си Чет. Хваща се като удавник за сламка. Но знаеше, че засега нищо не можеше да й каже и че само можеше да я придружи и да й предостави необходимата й подкрепа, докато тя не осъзнае какво се бе случило.

Ами какво да каже за себе си, размишляваше той. Към кого да се обърне той? Буцата, взела да нараства в гърлото му от мига, когато отвори вратата и забеляза израза на лицето на Хилди Креймър, вече заплашваше да го задуши. Колко ли време мина от тогава? Половин час? Погледна часовника си и не можа да повярва, че са минали само тридесет минути от мига, когато чу за смъртта на сина си.

И през тези тридесет минути бе почувствувал как самият се вцепенява, как изстива, докато си има работа с жестоката реалност на Адамовата смърт и макар и по своему си да не приемаше станалото не по-малко от Джанет, взимаше всички необходими мерки да излязат от положението.

Беше ли наистина възможно Адам да е мъртъв? Нивга ли вече нямаше да види лицето на сина си, различно от това на Джеф и все пак толкова еднакво?

В съзнанието му изплува образът на Адам, кроткият Адам, такъв какъвто всъщност бе толкова често, самотен, зает с изследванията на някакъв свой вътрешен свят, съвършено неизвестен на никого другиго, освен на брата му близнак.

Защото вечно именно Джеф бе общителният, Джеф, който се сприятеляваше с други деца и насила включваше Адам, често въпреки протестите му, в игрите си.

Да не би случилото се тази заран да бе сетният протест на Адам, окончателният му отказ от един свят, от който никога не бе се чувствувал частица? Или пък бе просто мимолетен каприз, който би могъл да преодолее, ако му бяха дали достатъчно време?

Чет съзнаваше, че никога няма да разбере. Синът му си бе отишъл безвъзвратно.

Най-сетне пристигнаха до входа на болницата за спешни случаи.

Семейство Олдрич влязоха и бяха посрещнати от блед дългуч в омачкана бяла престилка, който явно живееше в болницата. По младото му лице си личаха белезите на дългите часове безсъние тази нощ. Едва ли не неохотно се приближи към тях и Чет се хвана разсеяно да се пита дали този лекар не си имаше за пръв път работа с родители, току-що загубили рожбата си.

— Г-н Олдрич? Г-жа Олдрич? — чу той думите на лекаря.

— Казвам се Джоел Бърман. Бях дежурен, когато докараха сина ви. — Посочи дивана и двата стола около мръсната масичка за кафе в приемната.

— Ако желаете да седнете…? Джанет поклати отрицателно глава.

— Искам да видя Адам — рече тя, но нервите явно вече й изневеряваха и промълви тези думи с потреперващ глас.

— Моля ви, трябва да видя сина си! Лицето на Джоел Бърман се изопна.

— Аз… г-жо Олдрич, не съм сигурен, че вие трябва да го виждате.

— Искам — изрече простичко майката.

— Налага се.

Бърман, изглежда, бе готов отново да възрази, после очевидно промени решението си.

— Оттука — рече той тихичко.

Преведе ги по къс коридор и оттам в стаята за аутопсии. На една носилка, покрито с чаршаф, видяха силуета на нещо като тяло. Джанет се спря на прага, но после събра кураж. Запъти се към носилката и нерешително докосна покрова, после внимателно го отви.

И се взря в лицето на Адам.

Оцапано с кръв и обезобразено от удара на локомотива, то бе почти неузнаваемо и въпреки това тя мигновено разпозна сина си. Най-сетне изградената в нея стената рухна и тя за рида.

— О, Адам! — мълвеше и думите присядаха в свитото й гърло.

— Прости ми, рожбенце! Толкова ми е мъчно. Защо просто не дойде у дома? Щях всичко да оправя, миличък. Щях да се погрижа за теб. — Сълзите й рукнаха на воля, наведе се и без да обръща внимание на кръвта по бузите на сина си, нежно го целуна.

Едва тогава разреши на лекаря пак да покрие лицето на сина й и на съпруга си да я изведе от стаята. Няколко минути по-късно с треперещи ръце тя се опита да изпие чаша горещо кафе, докато лекарят се мъчеше как ли не да я увери, че Адам нищо не бе усетил.

— Сигурно е умрял мигновено. Очевидно е седял между релсите с гръб към влака. Още при първото съприкосновение е умрял. Сигурен съм, че нищо не е усетил.

Ами ужасът, замисли се Джанет. Какво ли е изпитвал, като е чувал грохота на носещия се към него влак. В съзнанието си дочу сирената, грохота на локомотива, дори във въображението й релсите се затресоха под устремилия се към сина й влак. Потрепери, кафето се разля и остави леке на белия, мъхест халат, в който още бе облечена.

През цялото време дори за миг не й мина през ума, че е излязла, без да се облече. С несигурни движения тя остави чашата с кафето.

— Отведи ме у дома, Чет.

Докато съпругът й я извеждаше от стаята за спешни случай и я качваше обратно в чакащата полицейска кола, най-сетне скръбта взе своето от Джанет Олдрич.

* * *

Малко след седем часа на същото утро Стив Конърс пристигна в Академията и веднага разбра, че нещо се е случило. Две полицейски коли бяха паркирани в алеята пред централната сграда, а и тъмносиният олдсмобил на д-р Енджърсол бе там. Зарязва обичайната си утринна практика първо да влезе в класната си стая в сградата на западното крило, паркира до една от черно-белите полицейски коли и изкачи стълбите на просторната тераса. Докато влизаше през входната врата, първо видя Хилди Креймър да разговаря с един от полицаите. Близо до подножието на стълбите групичка деца си шушукаха помежду си и с уплашени погледи гледаха как полицаят разговаря с домакинката.

— Какво е станало? — попита Стив и застана до нея.

Хилди хвърли бърз поглед към групичката деца до стълбището, но после реши, че няма смисъл да се оттеглят в кабинета й. Сигурно нямаше дете в дома, което вече да не знае за случилото се.

— Адам Олдрич. Боя се, че снощи се е самоубил.

— О, Исусе! — изстена учителят и внезапно си спомни какво не свърши вчера.

Не сподели нито с Хилди, нито с Джордж Енджърсол безпокойството си за момчето. Имаше намерение, но после изникна нещо — дори в момента не можеше да се сети какво точно — и цялата тази история изхвръкна от ума му.

Изхвръкна от ума му! И сега Адам Олдрич бе мъртъв.

Ужасът при тази мисъл трябва ясно да се е изписал на лицето му, защото Хилди се взря любопитно в него.

— Стив, какво ти е?

Той разтърси глава, сякаш да прогони обзелото го чувство за вина, но и това не помогна.

— Трябваше да сторя нещо — изрече.

— Знаех, че нещо не е наред. Щях да говоря с теб, а и с Джордж. Вече и полицаят не сваляше очи от него.

— Нещо за момчето ли? Стив кимна.

— Той е в паралелката ми по английски. — И накратко осведоми полицая и Хилди Креймър за случката от предишната утрин.

— Знаех, че нещо го тревожи, и смятах да поговоря с теб, но просто ми изхвръкна от ума. И сега…

— И сега имаш чувството, че си можел да го предотвратиш — довърши Хилди вместо него. Мигновено насочи вниманието си към полицейския служител.

— Ако нямате повече въпроси към мен, мисля, че е по-добре да си поговоря с г-н Конърс.

Полицаят кимна и затвори бележника си.

— Мисля, че записах всичко, което можех да науча. Изглежда, никой не е разговарял с него, нито пък го е усетил да излиза. А и бележката на компютъра му е недвусмислена. Ако се появи още нещо, ще ви се обадя.

Когато си отиде, Хилди заведе Стив Конърс в кабинета си и му посочи стол.

— Стив, няма да се преструвам, че пропускът ти да ме уведомиш за Адам едва ли щеше да промени нещо. Навярно щеше, поне за известно време. Но искам да разбереш нещо друго, в противен случай това училище никога няма да е подходящо за теб. — Направи пауза, сякаш чакаше отговор от младият преподавател. Когато такъв не последва, тя продължи.

— Не ни е за пръв път да губим ученик по такъв начин и няма да ни е последен. Всъщност тъкмо затова и съществуваме. Почти всички наши възпитаници си имат проблеми от едно или от друго естество и неколцина от тях са се опитвали да се самоубият в миналото. Адам бе от тях. И, разбира се, ако ми беше казал какво е станало вчера, щях да поговоря с него, навярно дори моментално щях да повдигна въпроса пред съвета. Но едва ли щях да го поставя под денонощен надзор.

Конърс се намръщи.

— Защо пък не? Щом не му е за пръв път…

— Последният му опит никой не го взе насериозно. Както знаете, повечето деца всъщност нямат представа за смъртта. Знаят, че я има, но само като нещо абстрактно. Повечето деца се смятат за безсмъртни — нямат чувството, че някога ще умрат. За едно дете дори порастването остава почти неразбрано. Щях да приказвам с д–р Енджърсол, разбира се, но няма гаранция, че това изобщо нямаше да се случи. А и трябва да ви уверя, че никой не може да гарантира, че няма да се повтори с друг от възпитаниците ни. Всъщност почти съм сигурна, че ще се повтори. Колкото и да е тъжно, няма друг начин освен пълна изолация на всеки от тях, за да сме напълно сигурни. — Едва-едва се усмихна.

— А не вярвам точно ти да предпочиташ да ги държим под ключ.

Стив Конърс я изслуша безмълвно със съзнанието, че каквото и да му каже, чувството му за вина нямаше да го напусне, навярно докато е жив. Разбра, че момчето е в беда, но не направи нищо. Защото му изхвръкна от ума.

Изхвръкна му от ума!

А сега вече нищо не можеше да се направи, нищо не можеше да промени, с нищо не можеше да върне Адам към живота.

Освен отсега нататък да не изпуска децата от очи, никога вече да не пропусне да се намеси, ако видеше, че някое е в беда.

Но дори докато даваше този безмълвен обет, много добре разбираше, че това едва ли ще е достатъчно.

Каквото и да стореше, нищо нямаше да премахне чувството му за вина за смъртта на Адам Олдрич.