Джон Сол
Сенки (6)

5.

Чак когато отби от магистрала 101 и пое по възвишенията между Сан Хосе и крайбрежието. Бренда се отпусна и повярва, че старият шевролет няма да ги остави някъде по шестстотин и петдесет километровия път между Едем и Барингтън. Тръгнаха в четири часа сутринта и Джош се размрънка, че са станали твърде рано, но тя настояваше да прекосят пустинята, преди слънцето да напече, ако изобщо искат колата да ги закара до Академията. И така, те потеглиха по тъмно, прекосиха пустинята и навлязоха в долината Сан Хоакин, а после се отправиха на запад и при Пасо Роблес, северно от Бейкърсфийлд, излязоха на магистралата.

Джош се размърда до нея, пробудил се от дрямката, унесла го преди час. Той разтърка очи и премигна веднъж-дваж, после мерна една от големите зелени табели, които висяха над шосето за Санта Круз:

„Барингтън, 40 километра“.

— Почти пристигнахме — рече той и се загледа в непознатия пейзаж. Тревистите хълмове бяха покрити с евкалипти, прекъсвани тук-там от групи секвои.

— Никак не прилича на Едем, нали?

— Никак — съгласи се Бренда и се усмихна уморено.

Всъщност още преди Джош да се събуди, тя очаровано бе оглеждала околностите на Сан Хосе. За последен път беше идвала тук като дете, когато все още наоколо имаше предимно ферми, а Сан Хосе бе сравнително малко градче. Сега градът се бе разраснал и станал център на процъфтяващата компютърна промишленост, а на мястото на фермите се точеше безкрайна върволица от жилищни комплекси и индустриални зони. Най-сетне оставиха всичко това зад гърба си и се заизкачваха по хълмовете, където освен няколко големи къщи, сякаш появили се от нищото, пейзажът бе останал, общо взето, непроменен.

Половин час по-късно се озоваха в предградията на Барингтън. Макар и малко, градчето все пак бе по-голямо от Едем. Разположено на морския бряг и уютно закътано между плажната ивица и щръкналите зад нея хълмове, то бе лишено от онова осъзнато излъчване на новост, характерно за всички процъфтяващи градчета около Сан Хосе. Имаше си обособен търговски център, където фасадите на магазинчетата бяха твърде различни по стил. Някои наподобяваха външния вид на католическите мисии в Калифорния, други се придържаха към по-артистичната, с декоративни елементи архитектура на двадесетте и тридесетте години.

Търговската част бе опасана от жилищен квартал с кокетни улички, по чието протежение се редуваха спретнати къщички с керемидени покриви и дървета, достигнали зрелост преди десетилетия. Дори сега, през септември, навсякъде цъфтяха обички. Бръшлян обвиваше стените на много домове.

Като следваше поредица дискретни знаци. Бренда най-сетне стигна до университета. Университетското градче мигновено я порази, понеже изглеждаше точно така, както тя си представяше, че изглеждат колежите. Сградите бяха стари и тухлени и разположени около просторна зелена ливада, в която стърчаха високи секвои и групи разцъфнали храсти, каквито никога не бе виждала. Иззад по-старите постройки надничаха по-нови здания, издигнати нагоре по хълмовете. Те се вписваха в околния пейзаж, без да намаляват чара му, но все пак придаваха на университетското градче съвременен вид.

— Къде ли е Академията? — зачуди се Бренда.

— Би трябвало и тя да е част от университетското градче?

— Натам — рече Джош и посочи още един от малките знаци, които ги бяха довели дотук.

— Завий надясно и дай нагоре по хълма.

Майка му изпълни указанията му и след няколко минути се озоваха пред двойна порта от ковано желязо. Тя зееше разтворена в началото на дълга алея. Поразена от гледката, Бренда спря колата. В края на очертаната със секвои алея, на около петстотин метра от портата, стоеше най-голямата къща, която някога бе виждала — триетажна, с две крила. В самия център бе кацнал и малък по площ четвърти етаж — очевидно замислен като някакво жилище — с огромни прозорци, които осигуряваха панорамен изглед във всички посоки. И въпреки че в двата края на безбожно голямата сграда бяха лепнали по още една пристройка, Бренда мигновено разбра, че първоначалният й замисъл е бил да служи за лична резиденция.

— Боже мой — промълви тя.

— Представяш ли си как се живее в такава къща!

— Тук е живял господин Барингтън — каза Джош.

— Сигурно си чувала за него. Той е построил железопътната линия до Сан Франциско.

Бренда неразбиращо погледна сина си.

— Не, не съм. Но ти явно си чувал.

Той се ухили и лицето му придоби дяволито изражение.

— И аз не бях, но вчера отидох до библиотеката и прочетох туй-онуй. Наричал се е Юстас Барингтън и някога притежавал цялата земя оттук до Сан Франциско. Това е била лятната му резиденция и градчето възникнало, понеже имал нужда от хора, които да работят в ранчото.

— Ранчо ли? — неразбиращо възкликна майка му.

— Струва ми се, че говореше за прекарване на железница.

— Прекарал е и железница — тросна се Джош, а тонът му подсказваше, че според него тя нарочно се прави на глупава.

— Тъкмо тогава сключил договор с правителството и получил повечето от земите около железопътната линия. Създал ранчото и след това просто продължил да купува земя. Част от земята получил на практика даром, понеже единственият начин да стигнеш до нея бил с железницата, а пък той не би разрешил на влаковете си да спират на чужда земя.

— И сега го имат за нещо като герой, така ли? — въздъхна Бренда и поклати глава, смаяна от безочливия начин, по който е бил създаден Барингтън. За нея това си беше чисто мошеничество. Отново включи на скорост и пое по алеята към къщата. Докато минаваха между двете редици секвои, тук-там зърнаха деца в групи по две-три или пък сами, които лежаха по ливадата, четяха или рисуваха в скицниците си. И макар че обстановката изглеждаше напълно спокойна — дори идилична — Бренда усети как ледените тръпки на лошо предчувствие плъзват по гърба й.

Бе някак си прекалено спокойно. Прекалено тихо.

Нещо не беше наред, но тя не можеше да го определи.

„Стига глупости! Няма нищо нередно! Малко си поуплашена, че Джош напуска дома!“

Разбира се. Това беше. В обстановката нямаше нищо нередно. Просто се различаваше от тази в Едем и толкоз.

Ако същата група деца — а тук имаше поне двадесетина — се събереше в Едем, грубостите, крясъците и разправиите отдавна да са започнали. Вглъбени в заниманията си обаче, децата в Академията кротуваха. Даже разговорите в по-многобройните групи бяха съвсем тихи.

Превъзмогнала мрачните си предчувствия, Бренда спря колата пред огромната вила в средиземноморски стил. Две момчета на не повече от дванадесет години играеха шах на широката, покрита с плочки тераса, която опасваше цялата сграда. Те я погледнаха, после се втренчиха в Джош.

— Ти ли си новият? — попита едното от тях.

Преди той да отвърне, входната врата се отвори и се показа пълничка, около четиридесет и пет годишна жена. Беше облечена в бели памучни панталони и цветна туника, в които изглеждаше по-слаба, отколкото беше. На краката си носеше сандали, около шията й бе преметнат елегантен копринен шал на цветя. Бренда изведнъж се сконфузи заради лимонено зелените си панталони и сако. В Едем костюмът й се бе сторил подходящ за днес. Вече й се струваше съвсем неподходящ, даже смешен.

Но жената на терасата сякаш изобщо не забеляза дрехите й и се спусна по стълбите с протегната ръка.

— Госпожо Маккалъм, аз съм Хилди Креймър. Вече започвах да се притеснявам за вас.

— Аз… ние не знаехме колко трае пътуването — заекна тя.

— Дано не пристигаме твърде късно.

Хилди отвърна с дълбок и сърдечен гърлен смях и Бренда веднага се почувства по-добре.

— О, Боже мой, нищо подобно. Бихте могли да пристигнете, когато пожелаете. — Тя се извърна към Джош и му подаде ръка, точно както бе постъпила и с майка му.

— А ти си Джош, нали? Или предпочиташ Джошуа?

— Джош — отвърна момчето, като неуверено поемаше ръката й.

— Чудесно! И на мен повече ми харесва. Кратичко е и загатва за сила. Запозна ли се с Джеф Олдрич и Брад Хиншоу — попита тя и се обърна към двете момчета, които отново се бяха навели над шахматната дъска. Чули имената си, те вдигнаха очи и бавно се изправиха. Хилди ги представи на Джош.

— А ти знаеш ли да играеш шах?

Джош се поколеба, после поклати глава.

— Тогава те ще те научат, докато ние с майка ти си поговорим. Съгласен ли си?

Джош, леко пребледнял, стрелна с очи двете момчета. Изглеждаха поне с две години по-големи от него. Беше сигурен, че ще почнат да мърморят и да се кокорят като момчетата в Едем, с които бе попаднал в един и същи бейзболен отбор, когато майка му го беше накарала да се включи в лятната спортна програма на училището. Игра само едно полувреме и после си тръгна, но подигравките на останалите момчета все още кънтяха в ушите му. Не бе успял да улови нито една топка като кетчър и се бе провалил и при трите си подавания, когато му идваше ред да удря.

За негова изненада момчето, което бяха представили като Джеф, му направи знак да се приближи до дъската. Докато Джош клякаше край нея, Брад рече:

— Ето го царя. — Посочи най-голямата фигура.

— Аз играя с белите, а Джеф с черните. Целта е да плениш царя на противника. — След това набързо го запозна и с останалите фигури, като назоваваше имената им.

— Погледай малко и ще разбереш как става.

— Накарай ги да ти кажат всички възможни ходове — намеси се Хилди.

— Те обичат да попремълчават едно — друго, за да могат после да те изненадат. Накарай ги да ти покажат как се прави рокада.

— Е, стига де, Хилди — засмя се Джеф Олдрич.

— По-весело става, като измамиш някого.

— Тъй си е — съгласи се тя.

— Но ако това, което знам за Джош, е вярно, разбере ли веднъж правилата, ще можете да го победите само с измама. Джеф лукаво се ухили.

— Хващаш ли се на бас? Хилди сбърчи вежди.

— Готово — съгласи се тя.

— Залагам долар, че Джош ще те победи още от първия път стига да ми обещаеш, че ще му покажеш всички ходове. Бива ли?

— Бива — съгласи се Джеф.

— Аз ще бъда съдия — рече Брад Хиншоу и мигновено се зае да обяснява на Джош как и защо се местят фигурите. Той говореше толкова бързо, че Бренда се обърка. Джош обаче не пропускаше нито дума. След като ги погледа още миг-два, Бренда последва Хилди в къщата.

* * *

Половин час по-късно, след като бяха разгледали цялата къща, с изключение на купола на четвъртия етаж, който, както Хилди й обясни, бил личният апартамент на доктор Енджърсол, Бренда се отпусна в дълбокото кожено кресло в кабинета на Хилди Креймър, признателна за възможността да си събере мислите в уютна обстановка. Огромното писалище бе отрупано с книжа и снимки в рамки. Измежду тях надничаше доста употребявана керамична чаша, зарязана край чиния с поничка — явно част от закуската на Хилди. Бренда беше поразена от видяното. Тук нищо не отговори на очакванията й. Академията изобщо не приличаше на училище. И отвътре, както и отвън, тя май си беше един огромен дом.

Беше видяла просторната столова. И тя, както и по-голямата част от къщата, бе запазена точно такава, каквато е била през 1942 година, когато сто и три годишният Юстас Барингтън починал. Стените и сега бяха покрити с червена коприна, а оригиналните бюфети, пълни с китайски порцелан, все още стояха край тях както преди повече от век.

В средата на помещението висеше огромен кристален полилей. Единствената промяна, обясни й Хилди, била, че оригиналната маса за хранене, на която Юстас Барингтън често вечерял с петдесетина отбрани гости, била заменена с много на брой по-малки маси за четири или шест души.

Всяка една от двадесетината стаи, в които Бренда влезе, беше с махагонова ламперия и с украсен с гипсови орнаменти таван. Намиращата се на партера музикална зала гледаше към широката тераса и хълмовете зад училището.

— Според завещанието на господин Барингтън — обясни Хилди — къщата трябвало да се запази непроменена, барабар с мебелите. Той оставил огромна сума и се разпоредил тя да стане музей. Но понеже съзнавал, че може да настъпят времена, когато неговото дарение няма да бъде достатъчно за поддръжката й, включил и една клауза в смисъл, че ако дарението се окаже, недостатъчно, университетът може да я използува, при условие че — и тук цитирам — „тя бъде поддържана като резиденция, колкото се може по-близо до първоначалното й състояние, замислено като дом за ползуване от децата и за тяхна радост.“

Жената продължи, за да отбележи, че думичката „деца“ се оказва ключова. Адвокатите успяват да докажат, че след като Барингтън не е уточнил за чии деца става дума, тази клауза би могла да се тълкува в смисъл, че всички деца могат да се радват на къщата и че докато зданието облагодетелствува деца, завещанието остава ненакърнено.

— Всъщност идеята хрумна първо именно на доктор Енджърсол — тъкмо казваше тя.

— На доктор Енджърсол ли? — попита Бренда.

— Директорът на училището — обясни Хилди.

— Академията е негово хрумване. Той винаги се е интересувал от надарени деца и когато стана очевидно, че къщата се превръща в истински бял слон, той се захвана за работа. Предполагам, че сте наясно с думичката „хахо“.

Бренда кимна.

Някои деца непрекъснато наричат Джош така.

— Несъмнено — съгласи се Хилди.

— Както и да е. Тук наоколо бъка от хора, които като деца са били хаховци. Само че вече не са, понеже са се превърнали в компютърни магнати и имат повече пари, отколкото могат да похарчат. Доктор Енджърсол ги обиколи всичките и им обясни какво иска да направи. Бива си го, нали? Просто им каза, че копнее да основе училище за такива деца, каквито самите те са били някога. Училище, което изцяло да отговаря на нуждите им, да покрива не само академичните, но също така и социалните и психологическите изисквания. Необходимо ли е да ви казвам, че отзвукът бе невероятен? След година Академията вече функционираше, а парите продължават да се стичат във фонда.

Бренда най-сетне видя възможност да изрази притесненията си.

— Обучението тук сигурно е много скъпо.

Хилди кимна.

— Издръжката ни струва цяло състояние. Доктор Енджърсол обаче се е погрижил за всичко. Тъй като блестящият ум не винаги е функция от богатството, той настоя семействата на децата да не бъдат финансово затормозявани. И така, ние прилагаме диференциран подход. Колкото по-висок е доходът на семейството, толкова по-висока е и нашата такса. Но тя никога не надвишава сумата, която семейството може да си позволи.

Бренда нервно преглътна. Надяваше се, че гласът й няма да издаде неловкото положение, в което се намира.

— Просто не знам дали ще мога да си позволя каквото и…

Хилди я прекъсна с жест.

— Знаем това. Разбирате ли, тук парите не са проблем. Нали именно с тази цел е създадена Академията — да се занимава с деца като Джош, независимо от финансовите им възможности. Стремежът на доктор Енджърсол е да им осигури среда, в която да преуспеят. Не сме тук, за да ви приберем парите, Бренда, а за да помагаме на деца като Джош, които притежават висока интелигентност и всички съпътствуващи я проблеми.

— Бог е свидетел, че проблемите му не са един или два — въздъхна майката.

— Понякога ми се струва, че той няма нищо друго освен проблеми.

— Както и повечето деца тук — спокойно каза Хилди.

— Поне в началото, когато пристигат. И много от тези проблеми се коренят по-дълбоко, отколкото семействата им предполагат. — Истината е — внимателно добави тя, — че част от тях и хабер си нямат, докато децата им не се опитат да се самоубият.

Думите й поразиха Бренда.

— Значи знаете за това, което стори Джош? — възкликна тя.

— Разбира се. — Хилди се взря в очите й и с топъл глас занарежда: — Тъкмо това е една от причините да искаме да се срещнем с него колкото се може по-скоро. — Тя заобиколи бюрото и приседна до Бренда на канапето.

— Знам, че постъпката на Джош ви се е сторила странна, но при деца като него самоубийствата са по-често срещано явление, отколкото при тези, чийто интелект е в границите на нормалното. Но замисли ли се човек, вижда, че няма нищо чудно. Надарените деца скучаят в училище, чувствуват се изолирани от връстниците си и когато започнат да си създават неприятности — а те често го правят просто за да се поразвеселят — изведнъж започва да им се струва, че са неудачници. Всичко това може да се превърне в спираловидно движение надолу, при което детето се чувствува все по-изолирано, все повече се отчуждава от обкръжението си и в крайна сметка смъртта започва да му изглежда като единствен изход от злочестото според него съществуване. Нали знаете, че децата, независимо от интелекта си, не могат да гледат в далечното бъдеще? За тях една година е равна на цял живот и няма смисъл да им разправяме, че когато пораснат, нещата ще се оправят. Затова ние тук се опитваме по-скоро да им осигурим среда от техни интелектуални и емоционални връстници, отколкото от деца които са на една и съща възраст с тях. Съжалявам, че се налага да го споделя, но това, което са ви казали в Едем, е вярно — те нищо не могат да направят за Джош. Нищо не могат и да му предложат. Ако остане там, отчуждението му само ще се задълбочи. Бренда въздъхна. Думите на Хилди Креймър май звучаха правдиво.

— Значи ще го приемете, така ли? — почита тя. Изпита неудобство, като откри, че ръцете и са се изпотили.

— Почти съм сигурна — отвърна Хилди, — но след като обядваме, доктор Енджърсол ще подложи Джош на няколко теста и ще проведе разговор с него. Ако се съди по документите му, той е точно дете за нас, но, разбира се, остава още един въпрос.

Бренда се смръщи.

— Какъв въпрос? Жената се усмихна.

— Какво мисли самият Джош. Иска ли да дойде тук?

Бренда усети как надеждите й рухват. Редно ли беше да излъже? Но у Хилди Креймър имаше нещо, което я окуражаваше. Реши, че може да й се довери, макар че не бе минал и час, откакто се запозна с нея.

— Не съм сигурна — призна си тя.

— Когато за пръв път му предложих, той изведнъж си помисли… ами помисли си, че става дума за дом за ненормални деца и че аз искам да го накажа заради… заради това, което стори.

— Ами какво друго да си помисли човек — замислено промълви Хилди.

— Но това е било в началото. След това не си ли промени мнението?

Бренда си спомни колко тихичък бе Джош през последните няколко дни, как кротуваше у дома със сестричката си и с Мейбъл Хардуик, докато тя ходеше на работа. Като се замисли, откри, че той бе станал послушен, откакто го прибра от болницата. Сякаш се надяваше, че ако слуша, майка му няма да го прати в Академията. Но пък, от друга страна, нали бе ходил в библиотеката и беше изчел всичко не само за нея, но и за човека, дал й името си.

— Не знам — призна си тя.

— Беше някак си ужасно кротък. Още не съм го пращала на училище след случилото се. Всъщност той не каза нито „да“, нито „не“. Само че винаги е мразел училищата. Нямам представа какво ще каже, ако го попитаме.

Хилди съучастнически се усмихна.

— В такъв случай няма да го питаме. Ще го оставим да разгледа всичко и да се запознае с някои от децата. Ако прилича на повечето от тях, ще навлезе в нещата, преди да се е замислил дали иска, или не иска.

Бренда наклони глава и се взря в по-възрастната жена.

— Затова ли го оставихте навън, вместо да го вземете с нас и да му покажете сградата?

— Разбира се — усмихна се тя.

— Колкото по-скоро си намери приятели, толкова по-скоро ще пожелае да остане тук.

— Погледна през прозореца към шахматната дъска на няколко метра от тях, където играта продължаваше.

— Струва ми се, че трябва да почакаме още половин час. Какво ще кажете за чаша кафе?

Бренда не отместваше очи от поничката, останала в чинията върху писалището.

— По-скоро бих изяла тази поничка, ако нямате нищо против — плахо рече тя.

— Нямахме време да спрем, за да закусим. — Премълча, че й се бяха досвидели парите за закуска.

Хилди й подаде чинийката с поничката и докато поръчваше по телефона да им донесат каничка с кафе и две чаши, Бренда надзърна от прозореца и се опита да разбере как върви шахматната партия, която, изглежда, изцяло бе погълнала сина й. Докато гледаше, Джеф Олдрич взе една от фигурите му и постави на нейно място своя.

— Май Джош не се справя много добре — констатира тя и думите й прозвучаха като оправдание.

— Това му е първата партия. Мисля, че е виждал шахматна дъска само по телевизията.

Хилди се усмихна.

— На мен пък ми се струва, че се справя много добре. Точно сега шансовете Джеф да загуби баса са две към едно — доволно се изкиска тя.

— А това момченце дяволски мрази да губи басове!

Бренда отхапа от поничката и й се усмихна.

— Ама вие май много обичате тези деца.

— До едно — рече Хилди.

— За мен не съществува по-голямо удовлетворение от това да гледам как те растат и реализират възможностите си.

„Ще го вземат — рече си Бренда, сякаш произнасяше някаква молитва. — Просто трябва да го приемат. Неговото място е тук.“

* * *

Когато след половин час Бренда Маккалъм и Хилди Креймър излязоха на терасата, Джош ги погледна за части от секундата и отново насочи вниманието си към дъската. Прехвърли наум всички възможни ходове на фигурите, които му бяха останали, сетне се постави на мястото на Джеф и прецени нещата от негова гледна точка.

Освен ако не бе пропуснал нещо, след като преместеше топа си четири полета напред, както и да играеше Джеф, със следващия си ход Джош щеше да го матира.

А след това? Джеф бе на същата възраст като съучениците му от Едемското училище и той си спомни с какви очи го бяха гледали в понеделник, когато отговори на въпросите, на които те не можаха. Сърдити изражения, гневни погледи, от които болеше повече, отколкото при удар.

И Джеф ли щеше да го погледне така? Или пък той загуби умишлено? Възможно ли бе нарочно да е допускал грешки?

Джош отново прехвърли наум цялата партия, ход по ход. Ясно си спомняше всяко преместване на фигурите и докато преиграваше мислено дългата партия, грижливо анализираше всеки ход на Джеф.

Нито един от ходовете му не беше глупав и нито една от грешките му — ако изобщо имаше такива — очевидна. А и положението вече бе от ясно по-ясно. Ако не предприемеше хода с топа, Джеф щеше да разбере, че доброволно се предава. И все пак още се колебаеше. И тъкмо тогава Брад рече:

— Хайде, Джош, какво чакаш? Той знае, че ще го направиш. Защо не приключваш?

Джеф вдигна очи и видя, че двете момчета го гледат. Брад изгаряше от нетърпение да види последния ход, но Джеф изглеждаше… Как ли изглеждаше? Не беше ядосан. Всъщност имаше вид на човек, който знае какво го очаква и просто чакаше това да стане. Джош неуверено премести топа.

— Шах и мат! — ликуваше Бра.

— Чудесно те подреди! Видя ти сметката още с първата игра! Джош стоеше като истукан.

Усмивка — макар и малко крива, но все пак усмивка — заигра по устните на Джеф. Даже и да се сърдеше, по очите му не личеше. Всъщност те бяха почти безизразни.

— Бива си те — призна той.

— Май ще трябва да те включим в тазгодишния турнир.

— А ти май ще се наложи да се разделиш с един долар — каза Хилди Креймър, появявайки се на вратата. Момчето вдигна рамене.

— Парите ми са горе в стаята. Имаш ли нещо против да се разплатим по-късно?

— А ти имаш ли нещо против да си получа долара, преди да съм го забравила?

— О, Хилди, точно сега ли…

— Басът си е бас. Щом не можеш да понесеш загубата, не се хващай. Хайде, върви.

— О, Божичко! — изстена Джеф, но скокна и направи знак на Джош да го придружи.

— Хайде с мен, тъкмо ще видиш в какви ужасни стаи ни държат тук. Току-виж си успял да разубедиш майка си да те вкарва в този зандан.

— Той отскочи, тъй като Хилди замахна на шега, и след миг вече влизаше в сградата, а Джош го следваше но петите.

Щом се озоваха в огромното фоайе, момчето изненадано се спря и се огледа наоколо. Джеф доволен се хилеше.

— Бива си го, а?

Джош кимна. Не можеше да отмести очи от месинговата клетка на асансьора.

— Това чудо работи ли? — промълви.

— Има си хас! Искаш ли да се повозим?

Той кимна и се приближи към старовремския уред. Разтвори вратата, като наблюдаваше как лъснатите месингови ребра на преградата се прибират едно върху друго. Стъпил вътре, той изчака Джеф, после затвори вратата, която оглушително изтрака. След като натисна износеното черно копче, върху чиято повърхност сочещата нагоре стрелка едва се различаваше, машината оживя. Нейде под тях се за цепиха зъбни колела и кабината с доволно дрънчене запълзя към втория етаж.

— Страхотно беше — възбудено мълвеше Джош, докато вървеше след Джеф по коридора на втория етаж.

— Изчакай да видиш стаята ми — отвърна му той.

— По-готина няма в цялото училище.

— Но нали каза, че тук било като в зандан…

— Ооо, само ядосвах Хилди. Хайде.

Стигнаха до стаята в дъното на коридора. След като отвори вратата Джеф отстъпи встрани, за да може Джош да влезе пръв.

— Та-да-да! — пропя и протегна ръка, сякаш бе факир, току-що смаял зрителите със страхотния си номер.

— Най-прекрасната стая в училището, отредена ми, защото съм личност без грешка!

Джош огледа просторната стая. Беше поне шест пъти по-голяма от неговата вкъщи, която той даже не ползуваше сам, а делеше със сестра си. Прозорците й гледаха в две различни посоки. Имаше бюро, отрупано с книги и какво ли още не, и неоправено легло с куп мръсни дрехи в единия край. Но това, което веднага привлече вниманието му, бе огромният аквариум, опрян в стената до един от прозорците. В аквариума — нещо невиждано — плуваха рибки, които веднага разпозна. Беше виждал снимките им в броевете на „Нашънъл джиографик“, които получаваше библиотеката в Едем.

— Олеле майчице — прошепна той.

— Водата е солена, нали?

— Ъхъ — изсумтя Джеф и затърси парите си в бюрото.

— Как успяваш да я поддържаш толкова чиста? — попита Джош.

— В училище все не успявахме да поддържаме дори сладката вода в норма.

— Всичко се управлява от компютър. Нали виждаш? — Той започна да показва на Джош датчиците в аквариума, които бяха свързани с компютъра върху бюрото му.

— Компютърът постоянно регулира нивото, снабдява водата с кислород и проверява всички филтри. Дори следи за съдържанието на сол и ми казва колко да добавя.

— Хм — въздъхна Джош.

— Откога го имаш? Джеф дигна рамене.

— Отскоро. От миналата година. Но вече взе да ми писва. Искам да кажа, че рибите нищо не вършат, нали разбираш?

— Я не се излагай! Ако аз имах такова нещо… Но той не го изслуша.

— Ако искаш да видиш нещо наистина готино — прекъсна го, — трябва да видиш какво има брат ми.

— Брат ти ли? — попита Джош.

— Той къде е?

— Наблизо — отвърна Джеф.

— Хайде!

Поведе го към съседната стая и без да си прави труд да чука, блъсна вратата и влезе. За разлика от хаоса, царящ в неговата стая, тук всичко бе на мястото си. Леглото беше оправено, дрехите — прибрани в скрина и гардероба, книгите — подредени по полиците. Върху бюрото имаше само компютър.

Пред него седеше момче и пръстите му летяха по клавиатурата, а погледът му не се отместваше от монитора. И да бе усетил, че вече не е сам в стаята, с нищо не го показваше. Джеф бутна с лакът Джош, сложи пръст на устните си и се приближи до гърба на момчето. Сграбчи стола за облегалката и рязко го завъртя.

— Брат ми, компютърният хахчо — оповести той.

Джош се ококори.

В стола седеше огледалното копие на Джеф.

Напразно местеше поглед от едното лице към другото и търсеше разлики. Такива май нямаше. И двете момчетата имаха една и съща черна и къдрава коса, едни и съши тъмнокафяви очи, една и съща квадратна челюст.

— Това е Адам — рече Джеф, — моят брат-близнак. Имаме разлика само десет минути. Ни повече, ни по-малко.

Лицето на Адам пламна и той се опита да отблъсне Джеф, който обаче, вкопчил се в стола му, взе да го бута право към Джош.

— Това е Джош Маккалъм. Иска да види устройството ти за възпроизвеждане на действителността.

— Не можеш ли да се научиш да чукаш? — тросна се момчето.

— Не бива да нахълтваш в стаите на хората, когато вратите им са затворени. Тъкмо бях по средата на нещо.

— Ти винаги си по средата на нещо — каза брат му.

— Я не бъди темерут. Човек има нужда и от забавления. Хайде, дай шлема и ръкавицата и покажи на Джош как действат.

Отначало Джош реши, че Адам няма да се подчини на молбата на брат си, тъй като двамата близнаци неотстъпчиво кръстосаха погледи. След няколко секунди обаче непокорството изчезна от очите на Адам, сякаш Джеф бе упражнил странна власт над него. Макар че никое от момчетата не пророни и дума, той изпита зловещото чувство, че бяха провели някакъв спор, в който несъмнено Джеф бе победил. Без да каже дума, Адам стана от стола и отиде до гардероба.

Брат му дяволито се ухили.

— Абе хахчо си е, ама прави каквото му кажа. Сега ще пробваш устройството и ще видиш, че е адски хитро.

След миг Джеф вече закрепваше странен на вид шлем върху главата на Джош и нахлузваше бая тежичка ръкавица на дясната му ръка.

— Нищо не виждам — запротестира той, щом забралото на шлема се спусна пред очите му.

— Така трябва — успокои го Джеф.

— Просто ще поседнеш на стола и ще почакаш Адам да го свърже.

— Не бива… — започна Адам, но брат му го прекъсна.

— От теб се иска само да го включиш, Адам, ясно ли е? Не е чак толкова голяма тайна. Джош сигурно ще има същия още след седмица. Адам не отговори, а Джош се остави да го настанят на стола и зачака да види какво ще стане.

След секунда-две лицевата част на шлема оживя. Пред очите му се появи картина — изображение на стаята, в която се намираха. Образът бе толкова съвършен, че момчето можеше да се закълне, че шлемът някак си е станал прозрачен.

— Обърни глава — нареди Джеф, а гласът му прозвуча по микрофоните, вградени в самия шлем.

Джош го послуша и изображението на стаята сякаш се промени.

— Стани и се разходи — каза Джеф.

Той се поколеба, но в края на краищата стана и неуверено пристъпи напред. Изображението отново се промени, за да се превърне в абсолютно точно копие на перспективата, която би имал пред очите си без шлема.

— Изцяло е компютъризиран — обясни му Джеф.

— Ако кабелът беше достатъчно дълъг, можеше да се разходиш из цялата сграда и да виждаш всичко в шлема.

— Наистина е страхотно! — промълви Джош.

— Искал ли си някога да летиш? — попита Джеф.

— Ами…

— Гледай.

Само след миг образът се смени и Джош се озова в кабината на някакъв самолет, където надзърташе през прозореца и виждаше пейзажа отдолу. Пред него се намираше и лостът за управление.

— Виждаш ли ръчката? — дочу той въпроса на Джеф.

— Хвани го с дясната ръка и управлявай.

— Ама… той нали не е истински?

— Просто опитай. Посегни с дясната ръка, сякаш се опитваш да хванеш ръчката.

Щом се престори, че посяга с мушнатата си в ръкавицата ръка, тутакси на екрана в шлема я зърна да се приближава към ръчката. Когато на ужким сграбчи ръчката, нещо в ръкавицата накара ръката му да усети допира.

— А сега, управлявай самолета — рече му Джеф.

Омагьосан от случилото се, той премести ръчката надясно и самолетът сякаш направи вираж, хоризонтът изчезна, а изгледът на местността под него рязко се преобърна. Почти инстинктивно изправи самолета.

— Ккк… какво ще стане, ако катастрофирам? — попита и чу смеха на Джеф.

— Може би ще умреш. Защо не опиташ?

В гласа на Джеф долови присмехулни нотки. Нотки, каквито бе чувал и преди в гласовете на децата в Едем. Сигурен, че Джеф му се подиграва, предизвикателно натисна ръчката напред.

Самолетът се гмурна надолу и на него му се зави свят, щом пейзажът от екрана — брегова ивица с канари, надвиснали над плажа и морето — стремително се втурна срещу него.

— По-добре я дръпни обратно — подхвърли му Джеф.

Джош изчакваше, сигурен, че нищо няма да се случи. Но когато самолетът започна да пикира в ниското с разбиващи се под носа му вълни, момчето изгуби кураж. Рязко дръпна ръчката назад и несъществуващият лост реагира мигновено. Самолетът взе да набира височина и за миг Джош сякаш усети как силата на земното притегляне го дърпа назад.

После повърхността на канарата изведнъж зае целия екран и беше твърде късно. Самолетът се вряза в чукарите, стъклото се разлетя, грохотът от експлозията бе оглушителен.

Джош изкрещя, стръска ръкавицата от ръката си и свали шлема. Трепереше от ужас. Джеф обаче се заливаше от смях.

— Страхотно, нали? Олеле, ти май ще повърнеш!

За миг Джош наистина си помисли, че ще повърне. Преживяването беше съвсем истинско, напълно правдоподобно. Джеф нарочно му бе погодил този номер… Не! Той го беше предупредил какво ще стане, ако катастрофира, каза му да дръпне ръчката. Пък и нали му нямаше нищо. Съвсем здрав и читав е. Стои насред стаята без каквато и да било драскотина.

А и Джеф го бе предупредил. Не беше като децата в Едем, които все чакаха да му се случи нещо лошо и залагаха капани, та да падне в тях. Той просто му бе показал как действува устройството. Щом престана да му се вие свят, Джош плахо се усмихна.

— Хитро скроено — рече. — Но на какъв принцип действува?

— Наистина ли искаш да разбереш? Той кимна.

Джеф се наведе напред и тихичко прошепна в ухото му:

— С помощта на магия. Действува чрез магия.

За миг Джош почти му повярва.