Джон Сол
Сенки (32)

31.

Франк Карлсън паркира взетата под наем тойота в тясното пространство до полицейската кола, която ги съпроводи до Академията. Две линейки вече бяха тук и макар и да изключи мотора, той не слезе от колата. Безмълвно се взря в насъбралата се пред дома тълпа. Седящата до него Маргарет пъхна ръката си в неговата.

— Какво ли се е случило? — прошепна тя.

— Какво търсят тук тези линейки? Какво става?

Наистина ли нямаше и час, откакто отидоха в тесния полицейски участък на Барингтън да изискат още информация от разследващия смъртта на Ейми екип? Целия вчерашен ден стояха сами и се питаха каква ли е ползата от престоя им в Барингтън. Маргарет, все още в шок от вестта за смъртта дъщеричката си, настоя да си вървят у дома.

— С това няма да си я върнем — за сетен път повтаряше тя.

— Дори и да открият този преподавател, нищо няма да се промени.

— Не можем просто да си се приберем у дома — бе възразил Франк.

— Кучият му син може още да е жив! И ако е така, искам да го видя! Искам сам да си признае, че е убил дъщеря ми!

Тази сутрин Маргарет отстъпи и заедно отидоха в полицейския участък да видят докъде е стигнало разследването. Но докато разговаряха със следователя, на когото бе възложен случаят, дежурният сержант прекъсна разговора им и ги прати тук.

— Ще търсите сержант Довър. Алън Довър. От него ще разберете какво става.

И сега, докато седяха в колата и се взираха в тълпата пред Академията, с ужас разбраха за какво става дума. Какво ли общо имаха те с линейките и патрулните коли?

Или пък Ейми?

— Ще издържиш ли? — попита Франк жена си.

Маргарет си пое дълбоко въздух, после кимна.

— Така мисля. — И като очакваше най-лошото, тя слезе от колата и пое към шушукащата си тълпа.

— Д-р Енджърсол е мъртъв! — чу тя някой да казва.

— А и Хилди Креймър — рече друг.

— Намерили ли ги в някаква лаборатория, за чието съществуване никой дори не подозирал!

Мъртви ли? Д-р Енджърсол и Хилди Креймър? Маргарет чуваше думите, но за нея те нищо не значеха. Семейство Карлсън си проби път през тълпата, колкото се може по-бързо, и най-сетне се добраха до стълбите, водещи към терасата. Пътя им препречи полицай и не ги пусна по-нататък.

— Съжалявам, сър. Засега никого не пускаме в сградата.

— Търся сержант Довър — каза му Франк.

— Ние сме родителите на Ейми Карлсън.

Полицаят измърмори нещо по радиотелефона си, после се върна при тях.

— Чака ви в апартамента на Енджърсол. На четвъртия етаж.

Кимайки, Франк и Маргарет Карлсън влязоха в сградата и поеха по стълбите. Когато прекрачиха прага на апартамента на Джордж Енджърсол, Маргарет ахна и Франк инстинктивно я прегърна.

Тъкмо изнасяха от асансьора покритото с одеяло тяло на Джеф Олдрич.

Алън Довър тихичко даваше наставленията си по радиотелефона и направи знак на Карлсънови да влязат. Довърши разговора си и насочи вниманието към тях.

— Господин и госпожа Карлсън?

Франк кимна напрегнато, а Маргарет пребледняла стоеше до него, сграбчила ръката му. Внимателно подбирайки думите си, Довър ги уведоми за случилото се тази заран. Накрая, когато погледът му срещна този на Франк Карлсън, се опита да им обясни какво е станало с Ейми.

— Още не знаем нищо със сигурност — каза той, като не желаеше да подхранва у Карлсънови празни надежди, преди да научат точно какво ги очакваше в лабораторията под зданието.

— Но, изглежда, мозъкът на дъщеря ви е още жив.

Някаква вълна понесе Маргарет Карлсън. Лицето й пребледня като платно.

— Ж… жив ли? — промълви тя.

— Но нали Ейми е мъртва! Тялото й… — Думите й застинаха на устните й, щом се сети за необичайните редове в доклада на съдебния лекар, които Франк отказа да приеме.

Мозъкът на Ейми липсваше от черепа й.

Риба, допускаше някой. Или пък някакво друго животно.

Но сега…

— Не — изстена тя.

— Това е невъзможно. Тя е мъртва! Дъщеря ми е мъртва!

Франк Карлсън прегърна жена си и я отведе до канапето.

— Седни, скъпа. Опитай се да не…

— Не! — отскубна се от ръката на съпруга си Маргарет. Разтреперана, тя погледна право в очите Алън Довър.

— Искам да видя какво има долу! Ако мозъкът на Ейми е все още жив, искам да го видя!

— Госпожа Карлсън — започна той, но зърнал непоколебимостта в погледа на Маргарет Карлсън, думите, които се канеше да изрече, сякаш заседнаха в гърлото му.

— Добре — каза.

— Ще ви заведа долу. Но трябва да знаете, че ще се сблъскате с най-гнусния експеримент, който можете да си представите. Доколкото ни е известно, нито едно от обявените за самоубили се деца, не се е самоубило. А случилото се с дъщеря ви е… почти непонятно за човешкия ум.

Въведе Франк и Маргарет Карлсън в асансьора. Докато кабината бавно се спускаше към подземието, се постара, доколкото може, да ги подготви за това, което щяха да видят.

Поне отнесоха труповете на Джеф Олдрич и Джордж Енджърсол, а и мозъка на Адам Олдрич.

Лабораторията вече гъмжеше от хора, Джош Маккалъм още бе тук заедно с още двама полицаи и мъж в бяло сако, навярно лекар или поне медицинско лице.

Погледът на Маргарет Карлсън се закова върху предмета в стъкленицата, а току-що чутото почти не й се вярваше.

— Не — промълви отново тя.

— Това е невъзможно. Моля ви, кажете ми, че това не е… — Гласът й заглъхна и тя усети, че не може да изрече словата.

Мъжът в бялото сако се извърна при думите й, а Алън Довър тихо му каза коя е.

— Госпожо Карлсън, казвам се Гордън Билингз — представи се облеченият в бяло мъж.

— Работя в Университетския медицински център. Още не знаем със сигурност какво става. Едно мога да ви кажа и това е, че мозъкът в съда е човешки и очевидно е на дъщеря ви.

— Жив ли е? — искаше да знае Франк Карлсън.

— Биологически — да, жив е. Но що се отнася до жизнеспособността му като мозък, не знам какво да ви кажа.

Лицето на бащата се изопна.

— Кажете ни каквото знаете — рече то.

— Или поне какво мислите. Ние сме й родители и имаме правото да знаем какво точно се е случило с нея.

Джош Маккалъм, който не бе отронил нито дума досега, вдигна очи към Франк и Маргарет.

— Д-р Енджърсол е извадил мозъка й. Свързал го е с компютър.

Същото е сторил и с Адам Олдрич.

Маргарет Карлсън усети, че коленете й се подгъват, и се отпусна тежко в един от столовете край бюрото.

— Но защо? — промълви тя.

— Какво… — Но отново не можа да се доизкаже и всичко й се завъртя.

— Не е мъртва, г-жо Карлсън — каза й Джош с треперещо гласче.

— Просто е заспала или нещо такова. Адам й е сторил нещо и тя е заспала!

Майката се взря втрещена в Гордън Билингз.

— Вярно ли е?

Той вдигна смутено рамене.

— Да, намира се в някаква тежка кома. Но ми се струва, че съвсем не можем да го наречем сън. Навярно мозъкът й умира, май това става, макар и контролните уреди да сочат, че физиологично е здрава.

— Здрава ли? — повтори Франк Карлсън. Без да откъсва поглед от стъкленицата, усети дълбоко в него да се надига ярост.

— Това не е дъщеря ми — заяви той, с мъка произнасяйки думите.

— Това не е Ейми! — Повиши глас.

— Не ми разправяйте, че това е Ейми! Нима не разбирате? Няма да приема, че това… това нещо… е част от момиченцето ми! Не! — Зарида, схващайки какво наистина се е случило с дъщеря му, и изведнъж скръб замести гнева му.

— Не — проплака отново той.

— Защо Ейми! Защо мъничката ми Ейми!

И докато мъката му отекваше в стаята, линиите на следящия мозъчните вълни на Ейми Карлсън монитор внезапно се промениха.

В равномерната шарка на вълните се появи точица, задържа се на екрана и бавно се движеше наляво, докато уредите събираха новите данни и ги отразяваха на монитора.

— Тя ви чу — промълви Джош, без да откъсва очи от монитора.

— Ейми ви чу!

* * *

В мрака и тишината, сред които се оттегли Ейми, отекна нечий глас, зовейки я по име, после заглъхна също така внезапно, както прозвуча. Първият инстинкт на Ейми бе да се отдръпне от дразнителя, да се свие още по-навътре в изградената около мозъка й черупка.

И все пак познаваше този глас.

Не бе на Адам.

Нито пък на д-р Енджърсол.

И въпреки това й се стори познат.

Ужасена, тя се сви още по-плътно в черупката си, реши да не отговаря на дразнителя, да не се оставя този път на Адам да я подмами в заложения за нея капан. Още я преследваше споменът за демоните и обхваналият я страх бе почти осезаем.

И въпреки това с едно миниатюрно влакънце от ума си тя отвърна на гласа. Почти несъзнателно открехна пролука в умствената си черупка, неуверено пристъпи да види какво става в света извън пределите на мозъка й.

Веднага усети промяната.

Нямаше я какофонията от дразнители. Подвоуми се, сигурна, че стига Адам да я усети да напуска черупката си, свалила вече преградата, мигом ще налети.

Не последва атака.

Открехна пролуката в черупката си по-широко и позволи на ума си отново да се покаже. И все пак, докато с пълзене напредваше по схемата на компютъра и търсеше оръжията, които със сигурност знаеше, че са насочени към нея, не отслаби бдителността си.

Бавно, почти неуловимо, взе да усеща, че Адам го няма. Вече не чувствуваше присъствието му, нито пък откриваше излъчваните от мозъка му дразнители.

Да не би да се криеше? Да не би и той да се е затворил в черупката си в очакване да свали съвсем преградата и да се нахвърли от мрачния безкрай на схемата?

Показа се още, заизследва света в самите микрочипове и съхранената там информацията.

Никъде нямаше и следа от Адам.

И въпреки това от микрофона се чуваха гласове. Глъчка, която мигом се дигитализираше и постъпваше в мозъка й, гласовете се наслагваха и никой от тях не се чуваше ясно.

Излезе напълно от черупката си, търсейки из компютъра следи от случилото се, обяснение за изчезването на Адам. Защото вече откри, че животоподдържащата система на стъкленицата му е вън от строя, а и не откри следи от дейността на мозъка му.

Тършувайки из компютъра, тя попадна на плътно сбитите архивни файлове, трупани неуморимо през всяка фаза на провеждащия се в лабораторията експеримент от мощния „Кройдън“. Прегледа ги за миг и пред очите й се разигра случилото се в лабораторията, докато се оттегляше в дълбоката, мрачна бездна, рожба на въображението й. Като че ли сънуваше, видя всичко толкова ясно, сякаш мозъкът й не го усвояваше за части от секундата, ами се разиграваше пред очите и.

С помощта на все още действуващата камера, монтирана на тавана, сега видя родителите си в лабораторията. И Джош бе там.

И още хора, които изобщо не познаваше.

Дали знаеха какво се е случило в лабораторията? И защо се е случило? Умът й отново функционираше безупречно и неистово се залови за работа, защото изведнъж й хрумна как да сложи край на всичко — и как да се подготви за финала.

* * *

— Какво става? — прошепна Маргарет Карлсън, без да откъсва поглед от монитора, следящ дейността в мозъка на Ейми.

Гордън Билингз се вторачи в същия монитор. Невероятна гледка. Но въпреки всичко тя бе факт. Алфа-вълните, бета-вълните, до болка познати неща. А и нито за миг не му хрумна да оспорва факта, за който свидетелствуваха.

— Събужда се — отвърна той тихо.

— Идва на себе си.

— На себе си ли? — повтори Франк Карлсън.

— Невъзможно! В стъкленицата не е моята Ейми? Изобщо не е човешко същество! Само късче плът! За бога, няма ли кой да спре проклетата машина и да го остави да умре!

Думите му отекнаха в стаята. За миг никой не продума. После, тъкмо Гордън Билингз се канеше да каже нещо, от високоговорителя на тавана проехтя нечий глас.

— Не бързай, татко — обади се Ейми.

— Още не съм готова.

Чувайки гласа на дъщеря си, Франк Карлсън и Маргарет замръзнаха и инстинктивно се заозъртаха из стаята и почти се надяваха да видят дъщеря си да се крие някъде.

— Ейми? — промълви Джош.

— Добре ли си? Какво стана?

В стаята възрастните изгледаха момчето, което май вярваше, че чуват наистина гласа на Ейми Карлсън, колкото и невероятно да се струваше на родителите. Но преди някой от тях да реагира, самата Ейми проговори отново:

— Адам се опита да ми причини болка. Да ме подлуди и се наложи да се скрия от него.

Момчето се намръщи, опитвайки се да разгадае за какво става дума. Къде да се скрие? Как?

— Но какво стана? — пак запита той.

— Те са мъртви, Ейми. Джеф, Адам и д-р Енджърсол. А и Хилди. Всички са мъртви.

Тя замълча за миг. Когато пак заговори, гласчето й потреперваше.

— Адам ги уби, Джош. Пое всичко в свои ръце, даже асансьора. Изобщо не съм искала да убивам Хилди, но той се намеси и я уби. До един ги изби. — Още докато говореше, умът не спираше да функционира, обработваше несметната информация, съхранявана в информационните банки на компютъра, излъчваше и получаваше дразнители дори по-бързо от самия „Кройдън“.

— Мамо, след миг ще ме видиш — произнесе тя тихичко.

— Ще се появя на монитора над стъкленицата. Само ще трябва да вдигнеш очи. А и аз ще те виждам. Възприемам образите от камерата и те се появяват толкова ясно в съзнанието ми, все едно още имам очи.

Не съм умряла, мамо. Просто… май не съм същата.

Умът на Маргарет Карлсън вее още не можеше да побере чутото и заедно с останалите присъствуващи, вдигна очи към монитора над стъкленицата, приютила мозъка на Ейми.

Ликът й бавно се появи, пресътворен от компютъра съгласно указанията, излъчвани от мозъка на самата Ейми. В лика на луничавото, оградено от буйни червени къдрици лице разпознаха Ейми. И все пак не бе съвсем същата Ейми. Нещо в нея се бе променило.

Маргарет отрони вопъл, взирайки се в лика на монитора, и сграбчи ръката на съпруга си.

— Защо вече не си с очила? — попита Джош, взирайки се в лика на приятелката си. Тя се усмихна.

— Мразя ги. Винаги съм ги ненавиждала. И реших да не ги нося. А и за какво са ми вече, не е ли така?

— Невероятно — промълви Франк Карлсън.

— Не е възможно да е истина.

На екрана Ейми отмести очи, сякаш наистина поглеждаше към него, и каза:

— Но е самата истина. Наистина съм аз. Дори не мога да ти обясня как се получава. Все едно компютърът е вече моето тяло. Знам как да си служа с него, да го привеждам в действие и да изпълнява всяко мое желание.

— Не! — извика Маргарет Карлсън, скочи на крака и направи крачка към стъкленицата.

— Ние ще те измъкнем оттам! Трябва да има някаква…

— Няма, мамо — прекъсна я Ейми.

— Доста мислих върху това. Проучих всяка възможност и знам, че никой не може да върне мозъка в тялото ми. А дори някой да успее, това означава, че някой друг ще трябва да умре, за да взема тялото му.

— За пръв път гласът й прозвуча гневно.

— А това с нищо не се различава от стореното от д-р Енджърсол с Адам и мен.

— Не! — повтори Маргарет, сякаш тази дума можеше да разсее прозвучалата истина в казаното от Ейми.

— Не може да няма нещо! Трябва да има начин!

— Има, мамо — изрече кротко Ейми.

— Мога да сторя нещо! Мога да оставя мозъка си да умре.

Маргарет ахна и се вторачи в съпруга си.

— Какви ги говори? — замоли се тя.

— Какво иска да каже?

— Не мога да продължавам да живея така, мамо — продължи Ейми.

— Знам какво стана с Адам и с всички останали. Адам се промени, мамо. Вече не приличаше на себе си. Намрази всички и ако д-р Енджърсол не беше го убил, бе способен на какво ли не. Можеше да проникне във всеки компютър и да прави каквото си ще. А ако мозъкът ми продължи да живее, може и аз да стана същата.

— Но ако останеш тук — възрази Джош, веднага осъзнал за какво говори Ейми.

— Ако компютърът не е свързан с модем…

На екрана тя поклати глава.

— Не желая, Джош. Не искам да остана в този капан завинаги. Така че си отивам. Ще сложа край на този проект и ще си отида.

— Не — проплака Джош.

— Не умирай, Ейми! Моля те!

На монитора Ейми се усмихна.

— Трябва да ме разбереш, Джош. Вече трябва да си вървя. Само това ми остава. — Отмести очи и те сякаш още веднъж се спряха на майка й.

— Обичам те, мамо! — произнесе тихичко тя.

— И се радвам, че дойде. Поне ще мога да се сбогувам с теб.

Маргарет отново сграбчи мъжа си за ръката.

— Спри я, Франк — замоли го тя.

— Не й позволявай да го стори!

Но Франк Карлсън, който досега слушаше внимателно дъщеря си, поклати глава.

— Всичко е наред, Ейми — тихо каза той.

— Прави каквото е необходимо и не забравяй, че те обичам. Обичахме те и ще те обичаме. Усмивката на Ейми угасна.

— И аз те обичам, татко — прошепна тя. А после пред очите на присъствуващите ликът й бавно избледня. Миг по-късно прозвуча предупредително писукане, щом апаратурата, поддържаща мозъка на Ейми, взе да се изключва.

— Направете нещо! — изпищя Маргарет Карлсън.

— За бога, някой да стори нещо!

Джош веднага се залови за работа и пръстите му заиграха по клавиатурата, като се опитваше да възстанови програмите, изтривани от информационните банки на компютърната памет, и системите, преставащи да действуват след отпадането на поддържащите ги програми.

Клавиатурата отказа да му се подчинява.

И пред безпомощните погледи на всички Ейми Карлсън умря.