Джон Сол
Сенки (30)

29.

Болка проряза ума на Ейми, толкова истинска, сякаш зъбите на някой от демоните я захапаха за десния крак, разкъсаха плътта й, отделиха я от костта, а после пречупиха и самата кост.

Защото те пак се върнаха, безмълвният й ужасен писък ги задържа само за миг на разстояние, след което Адам се хвърли в нова атака, за пореден път пресъздаде сътворените в ума му чудовищни създания, запокити ги като копия по нея, забиваше всяко още по-дълбоко в съзнанието й от предишното, въртеше ги и дразнеше центровете й за болка в дълбините на мозъка й, като умът й се гърчеше и извиваше в опита си да превъзмогне агонията.

Усети умът й да отслабва, да се пропуква грижливо изграденият ред, представляващ умственото й равновесие. Ако продължеше така, ако не откриеше начин да се противопостави, то щеше да рухне.

Умственото й равновесие щеше да рухне, но кошмарът щеше да продължи, докато реши Адам.

Бягай!

Хрумването завладя ума й. За миг не разбираше за какво става дума, но после й се изясни. В това нямаше нищо истинско! Не се бори с това, което не е истина! Обърни му гръб!

Следвайки инстинктите си, Ейми се оттегли от бушуващия около нея кошмар, прибра ума в себе си, затвори се в черупката си и вече не обръщаше внимание на царящите около нея ужасии. Създаде си образ. Представи си кладенец — дълбока, мрачна шахта. Шахта, в която да изчезне и където Адам и демоните му не можеха да я последват.

Усети да пропада в чудноватата, безкрайна дупка, съществуваща само в мислите й, да я обгръща така желаният мрак. Ревът на чудовищата заглъхна, а после и самите създания сякаш се оттеглиха и от тях не остана и следа.

Със силата на ума си полетя надолу, наложи си да превъзмогне ужасния си страх от височина и този път да го използува за спасението си.

Остави се да лети като отвес в мрака на шахтата, носеше се из безмълвната пустош, радваше й се, болката заглъхна, а страхът от чудовищата изчезна.

Изцяло се отдаде на летежа си и се остави мракът и тишината да я погълнат…

* * *

Джордж Енджърсол се взираше, докато хаосът от багри на монитора над стъкленицата на Ейми бавно избледняваше, екранът опустя, после насочи вниманието си към мониторите до поддържащата живота й система. Шарката на мозъчните й вълни се промени и за миг това го озадачи, докато изведнъж не се сети какво е станало. Кататония.

Изложен на непрестанните атаки на Адам, умът на Ейми най-сетне е рухнал и тя бе изпаднала в кататонично състояние: нито реагираше на постъпващите дразнители, нито произвеждаше собствени.

Колко ли ще трае?

И как да я извади от това състояние?

Мислеше бързо, преценявайки възможностите, предвкусвайки вероятността за ново изследване, предложено му от умственото състояние на Ейми Карлсън.

Кратката възбуда отшумя. Той знаеше, че вече никога няма да има възможност да работи нито с мозъка на Ейми, нито с този на Адам. Настъпи моментът да ги изключи, да прекъсне поддържащите ги системи, на които дължаха живота си.

Време бе да остави и мозъците им да умрат като телата им.

Дали да каже на Адам какво ще направи?

Не.

Нямаше никакъв смисъл, а вероятно нямаше и време. Взе да набира команди на компютъра, знаейки, че този път Ейми няма да може да му попречи.

Също толкова сигурен бе, че Адам пък едва ли ще дръзне. У него твърде силен бе навикът да се подчинява на заповедите.

Застанал до взиращия се Джеф Олдрич, Енджърсол набра и последната команда и ги вкара в компютъра. На монитора се появи ликът на Адам със студен и ядосан поглед.

— Какво правите? — искаше да знае той.

Мъжът замръзна. На екрана на компютъра списъкът от команди, които щяха да сложат край на живота на Адам и Ейми, спря да се изписва веднага щом се появи.

— Адам — каза тихичко, — налага се да прекратим експеримента.

На екрана ликът на Адам бе ужасен.

— Да го прекратим ли? Не…

— Вече не е таен, Адам. Джош Маккалъм разбра какво правим и ще каже на останалите. И се налага да прекратим проекта, Адам. Налага се да им покажем, че той греши за случващите се тук неща.

— Но…

— Ясно ти е, нали, Адам? — продължи Енджърсол и гласът му прозвуча със същия хипнотичен тон, както когато миналата пролет го убеди доброволно да участвува в проекта.

— Винаги си знаел, че съществува известен риск. Говорихме за това. На лика му на монитора очите на Адам проблеснаха.

Мислиш да ме убиеш.

— Не ми се ще, Адам. Никак не ми се иска. Но нямам избор. — Млъкна за миг, после допълни:

— Искаш ли приспивателно? Мога първо да те приспя. Няма нищо да усетиш, дори няма да разбереш какво става…

— Не!

Тази дума екна от високоговорителя. Енджърсол и Джеф отстъпиха инстинктивно и се спогледаха.

— Няма да ви оставя да го сторите — извика Адам с пламнал от трупания през годините гняв лик.

— Няма да ви позволя да ни убиете!

* * *

Джош се взираше напрегнато в монитора на бюрото и слушаше думите на Адам с нарастваща паника. Трябваше да стори нещо, трябваше да прекрати разиграващата се драма в лабораторията под сутерена. Но как?

Като обезумял затрака по клавиатурата, но нищо не излезе. Извърна гръб на компютъра и се втурна към библиотеката, зад която бе чул сподавените писъци на Хилди. Задърпа я неистово и се опита да я отвори, но тя здраво си седеше на мястото. Взе да измъква книгите от рафтовете, хвърляше ги безразборно по пода и най-сетне, на третия рафт отгоре, откри бутона за отваряне на библиотеката. Вратичката се отвори и той натисна копчето и повика асансьора.

Нищо не последва.

Зави му се свят и в него пак се надигна паниката с протегнати да го сграбчи ръце. Отблъсна я и заоглежда стаята. Трябва да има начин…

Телефонът!

Спусна се към него, грабна слушалката и натисна три бутона. При второто позвъняване се обади дежурният на 911.

— Помощ! — развика се Джош.

— Ще ги убие! Така каза!

Гласът на другия край отвърна спокойно:

— Кой се обажда? Кажете си името и откъде звъните.

Преодолявайки паниката, Джош се опита да обясни какво е станало.

— Те са още живи — каза той.

— Адам Олдрич и Ейми Карлсън. Изобщо не са умирали!

Докато дежурният слушаше и не вярваше на ушите си, Джош несвързано му разказа за станалото.

* * *

Джеф Олдрич се взираше в лика на монитора над стъкленицата. Появилият се там лик вече нямаше нищо общо с брат му, такъв какъвто го помнеше, момчето с отзивчивите очи, което правеше всичко, което му кажат. Дали това наистина е Адам?

Погледът му се прехвърли върху стъкленицата.

Мозък!

Сега брат му е само това. Само парче сива тъкан в съд с хранителен разтвор.

Не е човек.

Изобщо не е човек.

А и той щеше да е същото, ако нему се бе паднало да бъде пръв.

Адам е откачил, също като Ейми.

— Нищо не можеш да ни сториш — каза Джеф с изпълнен с презрение глас.

— Ти си мъртъв, забрави ли? Само къс плът е останал от теб в стъкленица!

Чувайки думите на брат си, гневът на Адам прерасна в ненавист. Най-сетне разбра що за човек е брат му. Джеф не се интересуваше от него — никога не се бе интересувал. Както не му пукаше за родителите им.

— Мислил си, че ще умра, нали така, Джеф? Смятал си, че ще умра, та д-р Енджърсол да открие къде му е грешката и когато и ти се решиш на това, да оцелееш. И затова уби и мама и тате, така ли е? За да можеш да се върнеш и да се озовеш в стъкленицата?

Усмивка разкриви устните на Джеф.

— И да свърша като теб? Мой човек, ти нещо си мръднал! Та кой е примрял да се озове на твое място? — Извърна се и понечи да излезе от лабораторията.

— Не можеш да излезеш — каза Адам. Джеф се спря и се извърна.

— Така ли? Че кой ще ми попречи?

Пак се обърна и пое към асансьора, но усети ръката на Джордж Енджърсол на рамото си.

— Недей! Той това и иска! И да повтори същото, каквото Ейми стори с Хилди. Хайде!

Водейки момчето след себе си, Енджърсол се запъти обратно към лабораторията.

В една от съседните стаи се разнесе шум и той се сепна.

Агрегатът се включи.

Пусна ръката на Джеф и набра секретния код на клавиатурата над една от ключалките.

Нищо не последва. Веднага разбра, че Адам с помощта на компютъра е сменил кода и ги е заключил.

Надзърна през малкото стъклено прозорче във вратата на нивото на очите му.

И навън видя работещия вече авариен агрегат, монтиран тук по лично негово настояване, за да не спрат компютрите и животоподдържащите системи, в случай че спре токът.

Но защо? Какво ли си е наумил Адам?

После се сети. Ако наистина дойдеше полицията и откриеха какво става тук, долу, можеха да прекъснат електрозахранването на зданието. А без агрегата Адам щеше да умре.

Върна се в лабораторията.

— Няма да успееш, Адам — рече той.

— Рано или късно ще те открият.

— Не е за мен — каза Адам. Гласът му вече звучеше спокойно.

— Ами за вас. Не подушвате ли нещо?

Енджърсол се намръщи, после задуши въздуха.

— Изгорелите газове! Но това е невъзможно — помещението на генератора си имаше собствена, автоматично контролирана вентилационна система.

— Запознах се с отдушниците — обясни Адам спокойно.

— Всъщност не е кой знае колко трудно. Само трябваше да затворя два и да отворя други два.

Енджърсол не откъсваше очи от лика на момчето над стъкленицата.

Джеф Олдрич вече кашляше и се давеше, а и той вече усещаше влиянието на въглеродния окис, който бързо изместваше кислорода от стаята.

Сграбчи отново момчето за ръка и се спусна към асансьора, но вратите се затвориха и колкото и неистово да натискаше бутона, нищо не последва.

— Не! — изрева той.

— Не бива да правиш това с мен! — Пусна ръката на Джеф и се хвърли обратно към лабораторията, обзет от ярост и от паника. Опита се да не диша, за да не вдишва повече от смъртоносните изпарения. Оглеждаше се трескаво наоколо, умът му отчаяно търсеше пътища за бягство, но когато разбра, че любимите му покои изведнъж се бяха превърнали в газова камера за собствената му екзекуция, се ужаси.

Увещавай го!

Трябваше да вразуми Адам!

Изгледа с омраза лика на момчето, което като че ли го наблюдаваше презрително.

— Не! — простена той и на един път издиша грижливо пестения си дъх.

— Как не разбираш? Та нали аз те създадох! Ти ми принадлежиш!

— Не ти принадлежа — изрече спокойно Адам.

— Никому не принадлежа! Вече не. Не и след стореното от теб и Джеф. Сега мога да си правя каквото искам.

Енджърсол политна назад, дробовете му отново се напълниха с отровните изпарения. Зави му се свят, докато въглеродният окис неумолимо нахлуваше в мозъка му, и усети как желанието му за съпротива го напуска, озовал се в прегръдките на предвождащата смъртта сънливост. Спъна се в бюрото, после се извърна. Видя монитора, отказал да му се подчинява, щом се опита да изключи животоподдържащата система. Съпротивлявайки се на сянката на смъртта, вече надвиснала в замъгленото му съзнание, Енджърсол предприе последен яростен опит за спасение. През тялото му премина горещ прилив на адреналин и с придобитите от веществото сили, вдигна монитора, изскубна го от жиците, свързващи го с клавиатурата. Извърна се и го запокити по стъкленицата, в която бе мозъка на Адам Олдрич.

— Не! — кресна Адам по високоговорителя части от секундата преди стъклото на стъкленицата да се разлети на парчета.

И докато Джордж Енджърсол рухваше на пода, вече изнемогващ от въглеродния окис, който в крайна сметка го довърши, хранителната течност плисна от стъкления съд на Адам. Рукналата течност понесе лишения му от животоподдържащата среда мозък, той се изтърколи от стъкленицата и парче стъкло прониза дълбоко кортекса му.

Докато падаше на пода, проводниците, свързващи го с компютъра, се изскубнаха.

Но това нямаше кой знае какво значение, защото още щом острото като бръснач парче от счупеното стъкло прониза мозъка му, който представляваше съвкупната му същност, Адам Олдрич умря.

Умря точно като Тими Евънс преди година. Доколкото знаеше Джордж Енджърсол, Тими Евънс изобщо не дойде в съзнание.

Адам поне дойде на себе си, мозъкът му функционираше в стъкленицата и въпреки всичките му неуспехи, доказа, че в края на краищата е бил прав.

Прав — и дори с повече ум от децата, на които преподаваше.

Но сега всичко свърши, не само за Адам Олдрич, но и за самия Джордж Енджърсол. Последното нещо, на което се спря погледът на давещия се и недовиждащ Джордж Енджърсол, преди да умре, бе търколилата се, обитавана от Адам стъкленица, разбита на парчета като мечтата му.

Миг по-късно и Джеф, който невъзмутимо наблюдаваше смъртта на Адам, се строполи на пода.

Лабораторията притихна и се чуваше само пулсирането на агрегата.