Джон Сол
Сенки (25)

24.

Пред вратата на кабинета на Джордж Енджърсол Джанет Олдрич се поколеба.

— Мислиш ли, че постъпваме правилно? — за четвърти път попита тя Чет.

— Май трябваше първо да поговорим с Джеф…

— Нямам за какво да говоря с него, преди да разбера как ни извъртя номера си — отвърна той. В гласа му още личаха следи от снощния гняв.

— Ако Енджърсол не може да ни каже, смятам, че и двамата сме наясно как се е случило.

— И без да й даде време да възрази, отвори вратата и влезе пръв.

След половин час Джордж Енджърсол седеше на бюрото си и за втори път гледаше записа. Щом семейство Олдрич пристигна без предизвестие и прекъсна съвещанието, което двамата с Хилди не желаеха да отлагат, той се видя принуден търпеливо да ги изслуша, докато му обяснят какво е станало късно снощи. Отначало мислеше, че едва ли ще са му необходими повече от няколко минути, за да припише снощната случка на шегите на Джеф. След като изгледа записа обаче и осъзна какво е сторил Адам, той се извърна към Чет и Джанет.

— Не мога да си представя какво е целял Джеф — изрече хитро, като се преструваше на наистина обезпокоен.

— Известно ми е, че възпитаниците ми са автори на доста изтънчени номерца, но това…

— Май ще е най-добре, ако доведеш Джеф — обърна се към Хилди.

— Смятам, че колкото по-бързо изясним този въпрос, толкова по-добре за всички ни.

Тя се подвоуми за част от секундата, но изразът в очите на Енджърсол не търпеше възражение и понечи да излезе от кабинета му. Преди да прекрачи прага, той я спря.

— Хилди, май ще е по-добре да съобщиш на останалите от семинара ми, че тази сутрин няма да проведем занятие. Кажи им, че ще имат свободен час, а после доведи Джеф тук.

Макар че лицето й пламна, щом се обърна към нея, като към подчинена, чиято роля не е от кой знае какво значение, Хилди безропотно изпълни заповедта му и бързо се върна, понеже семинарът се провеждаше на долния етаж. Джеф Олдрич вървеше след нея и изглеждаше ядосан.

— Защо сте ми сърдити? — попита той още с влизането си в кабинета. Закова се на прага и ядосано изгледа баща си.

— Нищо не съм направил!

— Не ме лъжи, Джеф — отвърна Чет с толкова рязък глас, че момчето боязливо отстъпи крачка назад.

— Пуснете записа отново, доктор Енджърсол. Нека се убеди, че този път го спипахме.

Без да продума, директорът пренави лентата и я пусна отново. Този път, докато записът вървеше, той не отмести поглед от лицето на Джеф Олдрич. Още след първите няколко метра от записа момчето го погледна и двамата май си казаха нещо без думи.

Джеф веднага бе разбрал какво се е случило. Но как да постъпи?

Лентата свърши. В стаята настъпи напрегната тишина. Чет пръв я наруши:

— Е?

Джеф се сепна и се извърна към баща си. Присви очи.

— Откъде взехте това?

Макар че лицето му остана невъзмутимо, Джордж Енджърсол изпита облекчение. В тона на Джеф се чувствуваха в еднаква степен и отричане, и вина. А това не убягна и на Чет Олдрич.

— По дяволите, много добре знаеш откъде го имаме, Джеф? — рече той.

— Въпросът е как го стори?

Той се поколеба точно колкото трябваше, преди да отговори.

— Какво съм сторил? Нямам и понятие. Приличаше на Адам, нали? Думите му жегнаха Джанет.

— Джеф, с какво съм заслужила това? — попита тя с треперещ глас.

— О, хайде, пък и ти, мамо! Как мога да сторя подобно нещо? Какво според теб съм направил? Облякъл съм дрехите на Адам и съм седнал пред видеокамерата или нещо подобно?

— Мисля, че точно това си сторил, Джеф — отвърна Чет, преди майка му да успее да каже нещо.

— Всички знаем колко те бива да проникваш в компютри. И чакаме да ни кажеш как си пуснал този запис по кабела до вкъщи.

Сега изражението на момчето стана войнствено.

— Ами ако не ви кажа? — попита то.

— Ами ако си нямам и понятие от тази работа?

— Да, ама имаш — извика Чет.

— И след като сам си задаваш този въпрос, ще ти кажа какво точно ще сторя. Връщаш се вкъщи, Джеф. От този миг няма да ходиш на училище. Не следобед, не утре, а веднага. Прибираш се у дома и никакво излизане, докато не решиш да ни кажеш как си го сторил.

— О, стига, де, тате! Не е честно! Нищо не съм сторил!

Бащата рязко стана.

— Добре, Джеф, това е положението. Хайде!

Той отвори уста, но преди да продума, Чет му направи знак да мълчи.

— Писна ми от заплахите ти за самоубийство. С вчерашната си разстрои майка си, но не мен тези не ми минават. Познавам те, Джеф. Просто никак не приличаш на Адам. Той преживяваше всичко в себе си и никога нямаше чувството, че угажда на някого. Но ти си пълната му противоположност. Мислиш, че си центъра на света и можеш да въртиш всички на пръста си. Е, точно сега се налага да те разочаровам.

Ясно ли е?

Лицето на Джеф се изопна от гняв. Той обърна гръб на родителите си и попита Джордж Енджърсол:

— Ще им разрешите ли да го направят? Ще им разрешите ли просто да ме спрат от училище?

Директорът безпомощно вдигна рамене.

— Те са твои родители, Джеф. Имат право да те приберат у дома. А май е трябвало да се замислиш за това, преди да им свиеш снощния номер. Съжалявам — каза и стана.

— Мисля, че като си поседиш известно време у дома, ще ти се отрази добре и ще можеш да премислиш какво си сторил. А и да решиш какво ще правиш след това.

Джеф не помръдна секунда-две. Гняв разкриви лицето му. Но точно преди да се обърне, намигна.

Чет и Джанет Олдрич не го видяха да смига, но Джордж Енджърсол идеално го разбра.

Момчето си знаеше ролята.

* * *

Щом семейство Олдрич си тръгна, Енджърсол придружи Хилди Креймър до кабинета й. После се качи с дрънчащия в пиричената си клетка асансьор до апартамента си, отвори вратата и щом влезе, натисна скритото зад библиотеката копче. Качи се в тайния асансьор, затвори библиотеката и се спусна в лабораторията под мазето. Огледа мониторите, отразяващи всеки аспект от физическото състояние на двата мозъка, плаващи в стъклениците и за миг се спря, възхитен от съвършенството на органите.

Бяха толкова съвършени, че приличаха на изкуствени. Множеството усукани гънки караха дяловете им да изглеждат десет пъти по-големи, отколкото бяха в действителност.

И двата мозъка, освободени от тесните си, ограничаващи ги досега черепи, сякаш нарастваха, гънките им леко се раздалечаваха и увеличаваха повърхността им.

На Енджърсол му се стори, че мозъкът на Адам, по-едър от този на Ейми, е пораснал за една нощ. Когато провери водоизместимостта му в стъкленицата, откри, че е прав, макар и да не бе пораснал, колкото се надяваше. Все пак мозъкът на Адам бързо нарастваше, а май и този на Ейми растеше.

Какво ли ще стане, ако продължаваха да растат? Дали и интелектът на двата индивида, скътан в органите им, също ще нарасне?

И какво ще стане със самите индивиди? Ще им повлияе ли това?

Но можеха ли те при настоящите си условия на живот да останат неповлияни?

Опита се да си представи какво е да живееш без тяло, да съществуваш на този свят само като интелект, завинаги освободен от мъките по поддържането на едно несъвършено тяло.

В известен смисъл му се щеше самият той да се озове в една от стъклениците, да сложи точка на всички неприятности, които го отделяха поне за няколко часа на ден от работата му. Но точно сега за това не можеше и дума да става. Докато двата мозъка се намираха под негово наблюдение, а и после, след като и останалите съвсем скоро се присъединяха към тях, докато не разбереше точно как функционират в изкуствената, създадена от него среда, той просто не смееше да рискува.

В края на краищата двата мозъка — а вероятно и повечето от тези, които щяха да ги последват — можеха напук на всичко да умрат. Всъщност съществуваше доста голяма вероятност да му се наложи да убие Ейми Карлсън още този следобед.

Цяла нощ проблемът с Ейми не го остави на мира, успя да дремне само един-два часа на съмване и се събуди, облян от ярките слънчеви лъчи, с готов отговор в главата.

Не се и съмняваше, че вече е мирясала. Имаше работа с едно от най-интелигентните деца, появявали се някога в Академията. Разбира се, до сутринта ще е разбрала, че с нищо не може да промени състоянието си.

Нито пък че той или който и да е друг могат да й помогнат.

Едно нещо е да извадиш жив мозък от черепа и да го поддържаш жив в хранителен разтвор. Съвсем друго е да го върнеш в тялото на донора, тъй като, разбира се, тялото ще умре още в мига на изваждане на мозъка.

Несъмнено тя вече се е сетила и се е примирила с положението. Нямаше какво толкова да избира — или щеше да му сътрудничи, или да умре.

И наистина щеше да умре, тъй като той вече знаеше как да предотврати запланувания от нея саботаж.

Само трябваше да я приспи.

Първо обаче се налагаше да се оправи с Адам.

Набра на клавиатурата командите за включване на озвучителната система.

На екрана се появи съобщение:

ЗВУКОВАТА СИСТЕМА ВЕЧЕ Е ВКЛЮЧЕНА.

Енджърсол се намръщи. Със сигурност си спомняше, че снощи изключи звука. С Хилди говореха за неща, които не искаха нито Адам, нито Ейми да чуят.

Но сега бе включена.

Откога ли работеше?

— Адам — каза той със спокоен, но натежал от яд към момчето глас.

— Искам да си поговорим.

Моментално мониторът над стъкленицата на Адам присветна и ликът на момчето се появи с широко отворени очи и разтревожен вид.

— Н… научихте, така ли? — попита то.

— Тате ви е казал какво съм направил.

Да, каза ми. И ако Джеф не се бе престорил на гузен, целият ни проект отиваше на вятъра. Ясно ли ти е?

— Д… да — заекна Адам.

— Много ли ми се сърдите?

— Разбира се, че ти се сърдя. Създаде куп неприятности на брат си, а можеше и всички да загазим.

На екрана брадичката на Адам потрепера.

— Не исках да замесвам и Джеф… — започна той, но Енджърсол не го остави да довърши.

— Джеф ми трябва тук, Адам. Нужен ми е за проекта, а и той иска да вземе участие. Не прави нищо, което да попречи на осъществяването му. Разбра ли?

На екрана ликът на Адам кимна:

— Да.

— Сигурно скоро Джеф ще ти се обади — продължи Енджърсол.

— Каквото и да те помоли, изпълни го.

— Ами ако… — започна Адам, но Енджърсол отново не го остави да довърши.

— Бъркам ли нещо, Адам? — попита той.

— Пак ли да повтарям? Сигурен съм, че Джеф гори от желание да заеме мястото ти в проекта.

Адам замълча за миг, докато съзнанието му възприеме думите на Енджърсол.

Най-сетне с треперещ глас пак проговори:

— Ще направя каквото Джеф поиска. Стига някой да не пострада.

— Добре. Сигурен съм, че най-малко Джеф ще иска някой да пострада. Само иска да стане част от проекта. Разбрахме ли се?

На монитора ликът на Адам кимна в знак на съгласие.

— Много добре тогава — продължи Енджърсол.

— Можеш да се върнеш към заниманията си. — И докато ликът на Адам избледняваше на монитора, Енджърсол насочи вниманието си към този над другата стъкленица.

— Ейми! — рязко каза той.

— Чуваш ли ме?

Моментално на графиката, следяща алфа-вълните на Ейми, се появи точица. И макар че тя изчезна почти толкова бързо, колкото и се появи, не бе достатъчно бързо.

— Добре, Ейми. Знам, че слушаш, и според мен се налага да поговорим.

Прегледа показанията на монитора на Ейми, после се взря в екрана над стъкленицата. Въпреки усилията й да ги потисне, той видя графичното изображение на многообразието от мозъчни вълни, реагиращи на думите му толкова ясно, сякаш виждаше самото й лице. Но на екрана над стъкленицата от лицето на Ейми нямаше и следа.

Той подозираше, че се преструва на заспала.

— Знам, че ме чуваш, Ейми, и май знам какво се върти в главата ти. Ядосана си. И ми се струва, че с право. Навярно не трябваше изобщо да те включвам в проекта. Но това е вече минало и нито ти, нито аз можем да го върнем обратно. А и ми се струва, че, унищожавайки проекта, няма нищо да постигнеш. Разбери това! Опитите ти да разкажеш на някого всичко, също няма да ти донесат нищо. Не разбираш ли? Даже някой да ти повярва и да дойде да те търси, теб отдавна няма да те има. И двамата с Адам ще сте мъртви, и тук, долу, ще остане само компютърът „Кройдън“, който ми помага в търсенето на изкуствен разум. Ще прегледат лабораторията, ще видят и мозъците от шимпанзета, които ще заместят вашите в стъклениците, и толкова. Файловете ще се възстановят и проектът ще продължи. Така че имаш право на избор. Да участвуваш в проекта или да си мълчиш и да се цупиш. — Гласът му се промени и зазвуча неотстъпчиво.

— Не обичам намусени деца, Ейми. Това поне разбра ли?

От страна на Ейми изобщо не последва отговор. Високоговорителите на тавана мълчаха, а мониторът над стъкленицата тъмнееше. Енджърсол почака няколко минути. Не се съмняваше, че тя чува всяка негова дума, както и че именно нейно дело е включването на звуковата система, след като той я изключи снощи. Най-сетне взе решение.

Отиде в съседната стая, отключи шкафа с лекарствата и извади ампула натриев пентотал. Върна се в лабораторията, прикрепи ампулата за изкуственото кръвообращение, което поддържаше притока на кръв в мозъка на Ейми, и отвори клапана съвсем мъничко.

Приспивателното щеше да навлезе в мозъка й в такива незначителни количества, че щеше да разбере какво става с нея, твърде късно.

Гласчето на Ейми прокънтя в стаята.

— Спри!

Енджърсол замръзна. Как така вече е усетила? Едва ли пентоталът е достигнал до мозъка й.

Сякаш прочела мислите му, тя отново проговори:

— Цялата ми поддържаща система е под мое наблюдение, доктор Енджърсол. Знам какво правиш. Пускаш пентотал в кръвообращението ми. Спри го.

Той отстъпи и се втренчи в монитора над стъкленицата. Ликът й вече се появяваше с гневен поглед и стиснати устни.

— Не чу ли какво ти казах, Ейми? Нищо не можеш да направиш. Реших да те приспя.

— Недей. Заета съм и не искам да ме безпокоят. Не те харесвам и не искам повече да говоря с теб. А ако не махнеш това приспивателно, не само проекта ти ще съсипя, ами всичко!

Енджърсол се поколеба. Да съсипе всичко? Какво ли имаше предвид?

И отново, тя сякаш му прочете мислите:

— А отгоре на всичко мога да го сторя. Мога да проникна, в който си искам компютър на света. А щом мога да проникна в тях, няма нещо, което да не мога. Просто ме остави на мира и никой няма да пострада. Той се поколеба и умът му трескаво работеше. С какво ли се занимаваше? И какво толкова можеше да стори, преди приспивателното да й подействува и да заспи?

Стигна до заключението, че не знае.

Нито пък го интересуваше, осъзна той внезапно.

Ако е вярно, че може да проникне във всеки компютър на света, а той едва сега схвана, че това е самата истина, след като разполага със сложните комуникационни системи на неговия „Кройдън“, то вероятните разрушения, причинени от нея щяха да бъдат невъобразими.

Затвори клапана и махна ампулата от апарата за кръвообращение.

— Благодаря! — каза Ейми и мигновено анализира промяната в притока на кръвта.

— Наистина не искам никой да пострада. Просто ме остави на мира.

— Но защо, Ейми? — попита Джордж Енджърсол.

— С какво се занимаваш?

На монитора над стъкленицата ликът се усмихна загадъчно:

— Работя върху един проект. Мой собствен проект.

Високоговорителите замлъкнаха. Ликът на Ейми изчезна.