Джон Сол
Сенки (22)

21.

Мрак.

Щом и последното влияние на наркотика отшумя, умът на Ейми Карлсън бавно взе да идва в съзнание — непознато досега съзнание.

Озова се сред непроницаема тишина и мрак и нададе ужасен писък.

Но нищо не последва.

Не усети нищо в гърлото си, нито пък в ушите й прозвуча звук.

И все пак в ума й писъкът проехтя, зазвуча отвсякъде и заглъхна, а после пак се извиси.

Дали пък не бе изпищяла втори път?

Не знаеше, защото всичко познато, което придаваше смисъл на съществуването й, го нямаше.

Целият свят бе изчезнал и тя имаше чувството, че виси в някакъв вакуум, сам-самичка в непроницаем мрак и тишина, че се задушава. Опита се да диша, да напълни дробовете си с въздух.

И отново нищо. Не усети свеж въздух да нахлува в дробовете й, не изпита никакво облекчение. Обзелият я ужас не намаля.

Обзе я паника. Не може да диша. Ще умре.

Пак понечи да извика, да нададе вик за помощ, но отново не последва нищо.

В ума й се появиха думи, но нито усещаше езикът й да помръдва, нито устата й да се отваря, за да ги изрече.

Още веднъж се опита да си поеме въздух и отново не усети нищо, тялото й сякаш отказваше да се подчини на командите на ума й. Парализирана.

Беше се парализирала!

Но как се бе случило това?

Щом се опита да следва пътя на логиката, паниката бавно за извира от мрака и напълно я обгърна. Зави й се свят. Умираше! Ето какво ставаше с нея!

Бе сама и умираше и нито някой знаеше, нито можеше да й помогне. Опита се да отвори очи, вече сигурна, че това, което става с нея, може да се окаже кошмар, и че щом отвори очи и светлината нахлуе, заобиколилият я ужасен мрак ще се разсее и тя отново ще стане частица от света.

Премигна.

Само че пак нищо не последва. Премигна отново и се опита да усети как клепачите почти неуловимо реагират на командите на мозъка й. Нищо!

Имаше чувството, че вече няма очи.

Сега пък се опита да раздвижи тялото си, опита се да се претърколи, да се изтръгне от плена на невидимите, неосезаеми вериги. Тялото й не реагира.

Както и очите й, то сякаш, изобщо не съществуваше! В нея се надигна нов писък пред ужаса на мрачната бездна, той отекна единствено в съзнанието й и бързо заглъхна в околния мрак.

Вече имаше опасност паниката да вземе връх, но тъкмо преди да й се поддаде, миг преди тя да парализира ужасения й ум, за сетен път успя да я отблъсне, сигурна, че ако й се поддаде, никога повече няма да се изплъзне от нея.

Сега паниката й се струваше досущ като живо същество, което дебнеше около нея, като черен невидим Ад, изпълнен с незнайни страдания, зинал да я погълне, да я обгърне и да я удави веднъж завинаги в собствения й страх.

Паниката приличаше и на пропаст, и на извисила се канара, на чийто ръб се олюляваше тя, а нещо в самата нея я тикаше надолу и жадуваше да я види как полита в дългия, окончателен скок, докато друга нейна част настояваше да се отдръпне, от отстъпи от ръба, да се отдалечи, преди да е станало твърде късно.

Постепенно тя отблъсна страха си.

Трябваше да има причина за това, което ставаше с нея, някакво обяснение за ужасното чувство, че се е озовала сам-сама в безкрайния мрак.

Прииска й се да повика майка си, да процепи тъмата със зов за помощ, отправен към нея, но вече знаеше, че едва ли ще има смисъл. Щом тя самата не се чуваше, майка й едва ли щеше да я чуе.

А и майка й беше чак у дома. У дома в Лос Анжелес.

А тя се намираше в Академията.

Но нали щеше да си ходи?

Каза на Хилди, че иска да си върви у дома, и тя я заведе да телефонира на родителите си.

Но така и не успя да разговаря с тях. Отиде в Хилдиния кабинет и…

Напрегна паметта си и затърси спомена за случилото се.

Появи се някакъв образ. Чаша вода.

Хилди й подава чаша вода и тя я изпива. А след това всичко избледня и тя се събуди в зловещия мрак. Упоила я е. Хилди сигурно й е сложила нещо във водата.

Какво?

Замисли се. Опиат, Някакво лекарство. Но какво?

Наркотик. Приспивателно.

Докато мълвеше думите наум, се оформиха нови образи. Мракът все още присъствуваше, заобикаляше я, но сега в ума й взе да се оформя списък от думи и тя сякаш го виждаше.

Съсредоточи се и думите станаха по-ясни. Торазин. Дарвон. Халсион. Перкодан.

Думите изникваха от мрака, думи, които дори нямаше понятие, че знае. И все пак не само ги знаеше, но и знаеше приложението на всички.

Това бяха опиати. Болкоуспокояващи, приспивателни и успокоителни.

Докато прехвърчаха в ума й, осъзна, че знае точно за какво служи всеки от тях и какъв е ефектът им на действие в зависимост от дозата. Това усещане й бе непознато. Все едно четеше от справочник, съществуващ само в ума й.

Точно така решаваше сложни математически задачи наум. Първо си представяше задачата, а после я решаваше, все едно държи молив в ръка, без образът и за миг да избледнее. В ума си тя никога не бъркаше точното място на нито една от цифрите, докато вървеше към решението.

Както когато беше на изпит по история и отговаряше на въпросите, като извикваше в паметта си цели страници от заучения текст и мислено ги прелистваше, за да открие търсената и да прочете отговора от нея.

Елементарният мисловен процес като че ли накара паниката да отстъпи леко и Ейми взе да се съсредоточава върху проблема, какво е станало с нея.

Заобикалящият я мрак все още не се бе разсеял, но тя откри, че като си представя разни неща, извиквайки мислено образи, които вече не може да види с очите си, просто го принуждава да отстъпи.

Представи си плаж с необятна пясъчна шир, окъпана от ярко слънце, издигнало се на съвсем ясно, синьо небе и лек ромон на вълнички. Представи си и себе си сред тази картина и си въобрази, че е зарила крака в пясъка и усеща топлината му между пръстите си.

Птици.

В картината трябваше да присъствуват морски птици. Но какви ли?

В ума й веднага се появиха неканени образи на птици, птици, каквито не бе виждала досега, дори и в книги. И въпреки това те се появиха и щом се взря първо в едната, а после в другите, умът й се изпълни със сведения за всяка от тях.

За големината им, за цветовете им, за това в кои части на света се срещат. Видя даже гнездата им и дори яйцата в тях. Но откъде идеше всичко това? Приличаше на…

Умът й се вцепени, ужасен от постепенно оформящата се идея, която той се блазнеше да отхвърли още от мига на хрумването й.

И все пак…

Сети се за компютъра, който бе видяла преди по-малко от месец, и за неговия оптичен екран, върху който излизаше едновременно цял диск със записана информация колкото в една енциклопедия и цялата тази информация се дигитализираше и се снабдяваше с препратки, така че само като се избереше индексът им с леко прищракване на мишката, се появяваха картинки, карти и схеми, дори се чуваха откъси от музика и речи, произнесени от хора, умрели доста преди да си се появил на този свят.

На Ейми това й се стори такова вълшебство, че помоли баща си да й го купи, но той само се усмихна загадъчно и й подхвърли да се отнесе към Дядо Коледа.

Тя моментално разбра, че ще го има, че баща й ще й го подари за Коледа, и забута случката в дъното на паметта си, сигурна, че ще го получи, че само след няколко месеца екранът и дискът ще са нейни и ще може да ги свърже с компютъра, който я чакаше в спалнята й. Свързани с компютър.

А сега в ума й ставаше почти същото, както когато с помощта на мишката прелистваше енциклопедията, записана върху диска. Само дето мозъкът й играе ролята на мишка.

Мислите й запрепускаха лудешки, замяркаха се образи, свързваха се с други образи, разпадаха се и пак се появяваха. Компютърна мишка.

Истинска мишка. Мишка в клетка.

Котка в клетка. Котка, изтезавана да избира.

И на нея се наложи да избира.

Между високия трамплин и въжето с възлите. Обзе я паника.

Сълзи.

Избухнала в сълзи, бягаше от басейна. Опити.

Опити с разума, реакциите, избора.

Избор, който не успя да направи.

Поиска да си отиде вкъщи и Хилди уж й разреши.

А и даде приспивателно. Голяма доза, тъкмо да изпадне в несвяст.

И да не си тръгне. Но нали не можеха да я държат като затворник? Родителите й щяха да дойдат да я търсят. Майка й ще поиска да знае къде е тя.

Още образи.

Погребение.

Погребението на Адам Олдрич.

Плачещата му майка.

Плаче за умрелия си син.

Умрял ли?

Да не би и тя да е умряла? Това ли бе станало? Не. Не е мъртва. Ако е мъртва, няма да е сама. Знаеше как изглежда Раят, безброй пъти си го бе представяла. Тревист хълм, изпъстрен с диви цветя и дребни животинки. Отгоре струи ярък сноп светлина, подобно на дъга, блеснала от безоблачните небеса, и ангели, които я очакват. Познати ангели — нейните баба и дядо, които почти не си спомняше, понеже починаха, когато бе съвсем малка. Но ако наистина е умряла, те щяха да я посрещнат в светлините на дъгата навръх хълма, разперили ръце за прегръдка, приветствувайки я в новия й дом.

Ами ако бъркаше? Ами ако изобщо не бе отишла в Рая, а в Ада?

Да не би окръжилият я мрак да е мракът на Ада?

Не! Не беше лоша и нямаше какво да търси в Ада! А ако е умряла, щеше да усети! Не можеше да не усети! А и не се чувствуваше мъртва. Беше си жива и здрава, но се бе озовала в някакъв непонятен й свят.

Свят, в който бе лишена от сетива. Нито виждаше нещо, нито чуваше, нито пък можеше да подуши и да вкуси нещо.

И въпреки всичко бе жива. Сякаш умът й продължаваше да съществува извън тялото й.

Извън тялото й!

Взе да се сеща за подочути неща, за откъслечни реплики от разговори.

„Навярно Адам не е мъртъв.“

„Навярно просто си е тръгнал.“

Но нали намериха тялото му. Смазаното му от влака тяло.

Какво ли става, когато влак блъсне човек?

Моментално през ума й запрелитаха числа. Теглото на локомотива и скоростта му.

Якостта на костите.

Изчисли коефициента на гъвкавост и издръжливост на удар.

Числата летяха като бесни в ума й и изведнъж получи отговора.

Смазва го. Влакът ще смаже черепа и мозъка на Адам и той ще умре на място.

Ами ако мозъкът му изобщо го няма в черепа.

Ами ако мозъкът е бил изваден, както май и нейният е бил отделен от тялото й?…

Умът й отново заработи трескаво и започна да задава още въпроси, а отговорите им му отнемаха също толкова време, колкото и самите въпроси.

Илюстрации от анатомията на човека изпърхаха в ума й, едни след други се трупаха нови данни, умът й ги възприемаше без остатък, обработваше ги, усвояваше ги.

Започна да разбира как функционират отделните системи на тялото й.

И колко малко от тях са нужни за поддържането на мозъка й жив.

Най-сетне, в миг на ужасяваща яснота, тя разбра. Мракът бе истински, след като вече нямаше очи, с които да вижда.

Тишината бе истинска, след като вече нямаше уши, с които да чува.

Нито имаше пръсти на ръцете и краката, нито език, нито гърло.

Нямаше дробове, с които да диша, нямаше сърце, което да изпомпва кръвта из тялото, което вече не съществуваше.

Трупаха се още данни и неокованият й мозък ги сортираше със светкавична скорост.

Откъде се бяха взели всички тези данни? Къде ли се бяха съхранявали всички те? Едва ли в собствения й ум, след като в по-голямата си част й бяха неизвестни и досега нищо не знаеше за тях. В банка с информация.

Идваха от информационна банка, до която сега имаше достъп.

И в този миг Ейми Карлсън най-сетне разбра къде се намира.

Вече не съществуваше за света, в който прекара живота си, света на хората, животните, дърветата, гледките и звуците, които изпълваха душата й с радост.

Сега бе сама сред вечния мрак, заобиколена от какво?

Факти.

Данни.

Знания.

Късове информация, безсмислени бинарни числа, които пърхаха в една вселена от електронни импулси.

Но сърцето на компютъра не представляваше мощен микропроцесор, конструиран от силиконови чипове с набраздени от милиони микроскопични вериги повърхности.

Вместо това сърцето на този компютър бе къс биологична тъкан, далеч по-сложна от който и да е микрочип. Сърцето на този компютър бе мозък. Нейният мозък.

Още веднъж нададе писък, мощен изблик от енергия отекна в ума й яростта й рукна във всеки от миниатюрните сензори, които следяха за всяка отделна част от мозъка й.

* * *

Джордж Енджърсол и Хилди Креймър наблюдаваха монитора над стъкленицата, в която се намираше мозъкът на Ейми Карлсън, със смес от възхищение и страхопочитание.

Графиките сякаш се взривиха и екранът се изпълни с многообразие от багри като при фойерверк, червено и мораво се преливаха в зелено и оранжево, оттенъците се смесваха, разделяха се, после в миг избледняваха и веднага след това ги заместваха нови шарки, комбинации от краски, които съвсем не бяха шарки, ами представляваха графично изображение на хаоса в мозъка на Ейми.

— Какво значи това? — промълви Хилди.

— Какво става с нея?

Енджърсол не сваляше очи от монитора и следеше резултатите от дългогодишната си изследователска дейност.

— Според мен току-що разбра къде се намира и какво е станало с нея — изрече той.

— Въпросът е дали ще го преживее, или ще полудее.

— Ами Адам? Той оцеля, нали?

На устните на Енджърсол се появи усмивка, напълно лишена от каквато и да е топлота.

— Но има известна разлика, нали така? Адам знаеше точно какво ще стане с него и къде ще се озове, като се събуди. — За миг замълча, после продължи.

— А и не забравяй, че той сам го пожела. А пък Ейми не.