Джон Сол
Сенки (20)

19.

В четири часа сутринта в присъствието на Хилди Джордж Енджърсол завърши операцията.

— Готово — въздъхна той, отдръпна се от операционната маса, свали маската от лицето си и с ръкава на престилката обърса потта от челото си. Погледна часовника си и се изненада от късния час — операцията бе продължила с около час повече, отколкото очакваше. Той погледна към жената, която обличаше бездиханното телце на Ейми Карлсън в дрехите, които момиченцето бе носило вчера следобед.

— Какво смяташ да правиш с тялото?

Лицето на Хилди стана сурово. Цяла нощ се подчиняваше на заповедите на Енджърсол, безропотно изпълняваше всяко негово нареждане. Но сега бе ударил нейният час.

— Не питай. В едно обаче можеш да бъдеш сигурен: няма да има нищо общо със случилото се с Адам. Няма и да се учудят кой знае колко, след като почти всеки знае колко разстроена бе Ейми. Като я открият, просто ще сметнат, че се е самоубила.

— Защо не я вкараме в пещта? — предложи Енджърсол.

— Вече се развиделява. Ако някой те види…

— Не говори глупости, Джордж — отвърна Хилди.

— Ако изобщо не я намерят, в студентското градче няма да можеш да се разминеш от слухтящи полицаи. Рано или късно някой ще се сети за пещта. И ако открият макар и едно — единствено нейно зъбче, няма да мирясат, докато не разберат как се е озовала там. А не познавам човек, който да е толкова нещастен, че сам да пропълзи в пещта и да чака да го изгорят, независимо дали е оставил, или не е оставил бележка! Енджърсол се канеше да възрази, но щом зърна невъзмутимия израз в очите на Хилди — израз, който казваше, че тя добре знае какво прави и няма да допусне грешка, промени решението си. Досега, не ще и дума, не бяха допускали грешка.

От четирите инсценирани от тях самоубийства нито едно не бе събудило подозрение. В крайна сметка те внимаваха и подбираха само деца, които вече поне веднъж са се опитвали да се самоубият.

С Ейми обаче беше по-различно. Макар и да се бяха постарали да я унижат пред очите на доста хора, досието й не съдържаше достатъчно данни, свидетелствуващи за склонност към самоубийство. Но и това можеше да се нагласи. Необходими бяха само няколко незначителни поправки в данните от характеристиката й и наяве щяха да излязат предупредителните симптоми.

И докато Хилди се отърваваше от тялото на Ейми, той можеше да нанесе нужните поправки.

— Добре — съгласи се Енджърсол.

— Да се залавяме за работа.

Помогна й да увие вече облеченото тяло в найлон, после го вдигна и го занесе до асансьора. Качи се на четвъртия етаж, излезе от кабината и влезе в апартамента си, следван от Хилди. Оттук нататък тя тръгна начело, а той след нея.

Излязоха от апартамента му и се озоваха на площадката на тясното стълбище, водещо до третия етаж. Жената му направи знак да не мърда, после безшумно се спусна чак до долния край на стъпалата и огледа дългия коридор, разполовяващ дома. След като се увери, че няма нищо тревожно, даде знак на Енджърсол да я последва.

Същата процедура се повтори и на втория етаж и след по-малко от минута се озоваха на партера. Хилди излезе от дома през задния вход, отвори багажника на хондата си и поразбута нещата вътре, та да направи място той да вкара тялото на Ейми.

— Добре — прошепна тя.

— Останалото остави на мен.

Енджърсол боязливо погледна към леко просветляващото небе.

— Ако някой те види…

— Никой няма да ме види — увери го.

— А и да ме види, какво чудно има, че цяла нощ съм търсила Ейми, нали така? Имай ми доверие — допълни, предугадила следващия въпрос по изражението му.

— За нищо на света няма да предизвикам обиск на колата.

И преди Енджърсол да успее да възрази, Хилди захлопна вратата на багажника и се намести зад волана. След миг потегли и Джордж Енджърсол побърза да се върне в дома и да изкачи безшумно четирите етажа до апартамента си.

* * *

В стаята си Джош Маккалъм се размърда на стола, намести се по-удобно и отново потъна в неспокойната дрямка, която го бе налегнала въпреки намерението му да будува цяла нощ.

Не успя нито да чуе, нито да види нещо от разигралото се на зазоряване.

* * *

Хилди не запали фаровете, докато не излезе през портите на Академията. Избирайки тесни, черни пътища, тя се отправи на север и заизкачва хълмовете, оставяйки градчето далеч зад себе си. На всеки няколко секунди поглеждаше в огледалото за обратно виждане. Нито я следваха фарове, нито пък в околните къщи светеше. Не че бе от значение дали някой ще надзърне през прозореца, защото в тази част на Барингтън парцелите бяха големи и къщите се намираха толкова далеч от шосето, че едва се виждаха. Дори и от най-близките до пътя къщи колата почти не се забелязваше. Като се съобразяваше с ограниченията за скоростта, тя най-сетне зави наляво по път, който в крайна сметка пресичаше крайбрежната магистрала на около четири километра северно от градчето, където встрани от магистралата, върху скалния нос, бе изградена панорама.

След като се увери, че и от двете посоки не идват коли, Хилди пресече с хондата си магистралата и сви по тясната алея, опасваща панорамата и успоредна на самия ръб на надвисналите скали. В самия край на носа имаше малък паркинг, който не се забелязваше от магистралата независимо от посоката на движение.

Грижливо бе избрала това място, тъй като скалите под носа целодневно бяха блъскани от прибоя. Докато откриеха Ейми, ако изобщо я откриеха, тялото й щеше да се е превърнало в неузнаваема, безформена маса.

Хилди бързо измъкна тялото на момичето от багажника на хондата и го блъсна долу. Увери се, че океанът го е погълнал, после грижливо сгъна найлона и го прибра в багажника на колата.

А сетне добави и последния щрих.

Върху скалите остави сгънат пуловер — червения пуловер, с името на Ейми Карлсън, красиво изписано с трайно мастило върху пришития към гърба му етикет.

Пуловер, който вчера следобед предвидливо бе взела от шкафа на Ейми.

Три минути след пристигането си на носа, Хилди Креймър бе готова да си тръгне.

* * *

Тази сутрин Стив Конърс стана рано и съгласно неизменния си навик изяде купичка овесени ядки и изпи току-що изцеден портокалов сок и чаша кафе без кофеин. Бе облякъл по-овехтяла тениска с надпис „Амхърст“ и къси зелени гащета, които носеше още от гимназията и вече му се струваше, че ще носи до края на живота си. Излезе от малката вила, която бе успял да наеме до края на учебната година с уговорката да я освободи, щом започне летният сезон, и затича по алеята покрай тъмната къща на хазайката. Миг по-късно седна в старата си хонда и пое към крайбрежната магистрала, за да се отправи на север, където щеше да остави колата си в отбивката за панорамата и да се заеме с четири километровия си крос по сравнително равния път, северно от издадената скала.

Това за него бе най-приятната част от деня, понеже се наслаждаваше на чистия въздух и красивата околност, без някой да го разсейва. От бягането винаги му се избистряше умът и проблеми, останали от предишния ден, намираха решение не в часовете, прекарани в леглото, а през четиридесетте минути крос по брега.

Тази сутрин от главата му не излизаше Ейми Карлсън.

Бе прекарал неспокойна нощ, мисълта за момиченцето не го напускаше и той все се питаше къде ли може да е то. Бе почти сигурен, че Ейми не се е самоубила, макар и ясно да съзнаваше, че оставеното от нея съобщение на компютъра позволява доста двусмислено тълкуване.

Тя не бе от тези, които лесно се примиряват, независимо от обстоятелствата. Още през първата седмица, преди да се появи Джош Маккалъм, когато тя отказваше да напусне стаята си, непоколебимостта й силно го бе впечатлила: щом взе решение да не остава в Академията, Ейми нито се затвори в черупката си, нито избяга. Просто направи всичко по силите си да затрудни Хилди и останалите учители и да ги принуди в крайна сметка да я върнат при семейството й.

Не успя, но Стив подозираше, че ако не се бе появил Джош, тя в края на краищата щеше да постигне своето, понеже дори търпението на Хилди Креймър си имаше предел.

Той стигна до отбивката за панорамата, зави наляво и бавно се заспуска по тясната алея, водеща към малкия паркинг в края на носа.

* * *

Хилди тъкмо се канеше да се върне при хондата си, когато долови шума на приближаваща се по крайбрежната магистрала кола. Изчака, сигурна, че след миг тя ще отмине панорамата и ще продължи пътя си на север, но я чу да намалява и се смрази.

За миг умът й блокира, но след това се окопити и се сети какво да прави. Грабна пуловера на Ейми от земята и затича към приближаващата кола. Размахваше ръце и викаше за помощ. Колата излезе от завоя. Хилди попадна в обсега на фаровете й и шофьорът удари спирачки.

— По дяволите!… — изруга Стив и закова хондата току пред Хилди. Позна я и свали прозореца си.

— Хилди? Какво…

— Ейми! — проплака тя и размаха пуловера. И преди Стив да продума, отново занарежда:

— Слава Богу, че дойде! Цяла нощ обикалях да я търся. Тъкмо да се откажа и се сетих за това място. Дойдох и…

Той дръпна ръчната спирачка, изскочи от колата и взе пуловера от Хилди, която сякаш всеки миг щеше да изпадне в истерия.

— Къде го намери?

— Ето там! — проплака тя.

— На земята. Сгънат. Аз…

— Сгънат ли? — прекъсна я Стив.

— Искаш да кажеш, че не го е изтървала случайно, така ли?

Хилди поклати глава.

— Тъкмо мислех да викам полиция…

— Ами Ейми? Видя ли я?

Жената отново поклати глава.

— Погледнах надолу, точно под мястото, където бе пуловерът, но…

— Я ми покажи! — рече Стив.

— Покажи ми къде точно го намери. — Той я задърпа към малкия паркинг.

— Ето там — промълви Хилди и гласът й трепна. — Точно до стената.

Сграбчил ръката й, той пристъпи към ниската каменна стена, изградена край самия ръб на скалата.

— Тук — рече Хилди и изведнъж спря.

— Точно тук беше.

Стив пусна ръката й и се надвеси над стената, за да надзърне към скалистия плаж долу. Стори му се, че вижда ръцете на Хилди да се насочват към гърба му, и за миг реши, че иска да му помогне да запази равновесие. После, когато вече бе твърде късно, усети, че го бута.

Той размаха ръце във въздуха, инстинктивно опитвайки да се задържи за нещо.

После полетя надолу.

Превъртя се във въздуха и изпъшка, когато тялото му се удари в скалата, преди да падне в кипящия океан.

Хилди гледа само докато се увери, че водата го е погълнала, после се извърна. Забърза към хондата му, чийто двигател все още работеше, включи на скорост и я прекара до мястото, където вместо ниска каменна стена имаше само ръждясала верига, захваната за пооронени бетонни стълбове. Без да сваля десния си крак от спирачката, тя се измъкна от колата, после пусна спирачката и се отдръпна от бавно набиращата скорост хонда, която се блъсна във веригата и се понесе надолу. След нея останаха само няколко прекършени стълба и полюшващи се късове верига.

Хилди остави пуловера на Ейми да се търкаля на земята, сякаш е изтърван по време на спречкването, качи се този път в своята хонда и се отправи към Академията.

Жалко, че Стив Конърс трябваше да умре, мислеше си тя, докато лъкатушеше нагоре по хълмовете.

Струваше й се, че го бива за учител.

Но, от друга страна, той като че ли се интересуваше от децата повече, отколкото трябва.

Навярно можеше да спомене за този интерес пред полицията, реши тя, ако се стигне дотам. В крайна сметка не за пръв път връзката между учител и ученик се оказваше пагубна за ученика.

А като се вземат предвид новите обстоятелства около гибелта на Ейми, вече едва ли щеше да е необходимо да поправят досието й, за да излезе наяве склонността й към самоубийство.

Хилди въздъхна доволно. Поне Стив Конърс се оказа достатъчно порядъчен да се самоубие след това, което по всяка вероятност бе сторил с Ейми Карлсън.

* * *

В девет сутринта Джанет седеше, без да сваля поглед от компютъра, но сякаш малко се боеше да го включи. „В крайна сметка от какво те е страх — питаше се тя. — Случилото се вчера бе само една глупава и доста нелепа шега. Пък и нали в края на краищата Джеф не бе замесен.“

Всъщност снощи, докато вечеряха с Чет в „Лацио“, случката бавно поизбледня и придоби в съзнанието й по-естествени размери. Та най-сетне какво толкова се бе случило?

Някое от децата — и двамата не хранеха илюзии, че някога ще разберат кое — им беше свило номер.

Но тя бе реагирала прекалено бурно, несъмнено точно според очакванията на майтапчията, понеже щом зърна името на сина си да се появява на екрана на компютъра, се разстрои.

С Чет поостанаха в ресторанта, насладиха се на бутилката вино, на потъващото зад океана слънце и на поаленялото точно преди мръкване небе.

Докато се приберат у дома, случката бе почти забравена, а донесената следобед от службата дисертация — оставена за утре.

За пръв път след смъртта на Адам се любиха. Любиха се бавно и нежно, а после, докато се излежаваше в сигурната прегръдка на Чет, за пръв път й мина мисълта, че може да започне живота си отначало.

Но тази сутрин, на ярката дневна светлина и без притъпяващата болката допълнителна чаша вино, скръбта пак се нахвърли отгоре й изневиделица. Твърдо бе решила да я забрави, да не й се поддава, дори бе уверила Чет, че всичко ще бъде наред, но самата тя усети, че не го казва много убедено. Сега се намираше в кабинета си и щом се взря в тъмния екран на компютъра, потрепери.

„Не ставай глупачка — помисли си тя.

— Та това е само компютър. Даже и някой отново да проникне в него, не може нищо да ти стори. Може само да те разстрои, ако му позволиш, а ти няма да го направиш.“

Включи монитора. След няколко секунди екранът светна. Появиха се думи.

Думи, които не би трябвало да са там.

Този път съобщението не бе с печатни букви.

Беше изписано на ръка с красивия, стегнат почерк на Адам. Почерк, с който той толкова много се гордееше.

Джанет веднага го позна.

Близо минута тя изобщо не реагира. Просто седеше неподвижно, взираше се в познатия почерк и си спомняше къде го бе виждала.

Върху бележките, прикрепени на вратата на хладилника с калинката-магнит — любима вещ на Адам още от мига, когато за пръв път протегна ръчичка да откачи емайлираната метална играчка и се изненада, че не е жива.

В пожеланията му за празника на Св. Валентин, оформени върху червена хартия, и в разказите му, написани през последните няколко години.

Разкази, които винаги предизвикваха някаква смътна тревога, тъй като неизменно разкриваха неприсъща за възрастта на Адам зрялост.

И неизменно писани на ръка със същия характерен почерк, който сега изпълваше екрана.

После бавно прочете самите слова.

„Здрасти, мамо,

Май не ти се вярва, че снощи бях наистина аз, след като не ми отговори. А можеше. Само трябваше да напишеш нещо. Но това е без значение. Не ти се сърдя. Вече на никого не се сърдя.

Там, където съм сега, ми харесва. Когато се замисля за нещо, няма кой да ме безпокои и никой не ме кара да върша неща, което не искам. Май доста ми се сърдиш, че си отидох, без дори да се сбогувам. За малко щях да го сторя, но после реших, че ти и тате може да се опитате да ме разубедите.

Така че просто си тръгнах.

Както и да е. Там, където съм, ми е доста по-добре и не искам вече да скърбиш. Щом поискаш, можеш да разговаряш с мен. Само трябва да напишеш това, което искаш да ме питаш, и аз ще ти отговоря. Така че не е като да ме няма изобщо, нали?

Обичам те, мамо. Не си тръгнах, защото ти се сърдя или нещо такова. Направих го просто защото исках. Надявам, се да не ми се сърдиш. Нали ще предадеш на тате, че и него го обичам?

Твой син, Адам.“

Джанет два пъти прочете бележката и макар че в нея се надигна смразяваща ярост, сълзи замъглиха погледа й.

Който и да стоеше в дъното на това, не само бе прекопирал почерка на Адам, а и се бе сетил как бележката да прозвучи така, като че ли самият той я е писал.

В нея самоубийството му се представяше като разумно, добре премислено решение и единствен начин да се отърве от неприятностите си.

И от родителите си, които понякога му нареждаха да си ляга, когато на него му се щеше да чете цяла нощ.

Или от учителите, които му даваха домашни, които не винаги му се пишеха.

Излизаше, че той бе решил да посегне на живота си, без изобщо да го интересува какво може да й коства това. „Не искам вече да скърбиш.“

„Надявам се, че не ми се сърдиш.“

И като капак на всичко: „Предай на тате, че го обичам…“ Яростта й от коравосърдечието на писмото нарастваше. За миг изпита желание да грабне монитора с ужасяващото послание и да го разбие в земята.

После овладя бушуващите си чувства. Реагираше точно така, както искаше незнайният автор. Не и този път.

Този път ще действува разумно.

С треперещи пръсти посегна към клавиатурата и натисна клавиша, даващ заповед на принтера да отпечата светещото върху екрана. След миг принтерът до нея оживя и изплю колие от съобщението.

После, за да не доставя удоволствие на непознатия, свързал се с компютъра в кабинета й, се пресегна и изключи монитора. Докато екранът отново потъваше в мрак, Джанет извади от улея на принтера листа хартия и се взря в него.

Този път обаче не се интересуваше от съдържанието.

Гледаше само почерка.

Кой ли можеше да е?

Вече й бе ясно.

Съществуваше само един човек, чийто почерк представляваше почти идеално копие на Адамовия.

Човек, който знаеше какво мисли Адам и как се изразява.

Като се изправеше очи в очи с Джеф този път, щеше да разполага с доказателство за стореното от него и посмееше ли да отрича, щеше да му го тикне в носа.

Обзета от засилващ се гняв, тя излезе от кабинета си и пое към Академията от другата страна на студентското градче.

Докато крачеше по пътеката, едва се сдържаше да не хукне да търси Джеф, а по бузите й се стичаха гневни сълзи. Не забелязваше учудените погледи на минувачите и дори и за миг не й хрумна, че е възможно самият Адам да е пратил съобщението.

* * *

— Нека и аз видя, моля ви? — рече Джош и посбута Джеф Олдрич и Брад Хиншоу, за да се намести между тях и да зърне отблизо какво прави доктор Енджърсол. По време на закуската не бе престанал да търси Ейми с надеждата, че след като снощи бе заспал на стола, тя като по чудо може да се е върнала в Академията. Когато не откри и следа от нея, едва се удържа след закуска да не отиде в кабинета на Хилди Креймър и да разбере дали няма новини за приятелката му. Но после промени решението си, защото бе съвсем сигурен, че веднъж заговори ли за Ейми, като нищо ще вземе да изтърси и за случилото се в мазето снощи, когато отиде да я търси. А единственият човек, с когото би споделил за странните шумове, които бе чул край бетонната шахта, продължаваща сякаш и под приземния етаж, бе Стив Конърс.

За миг му мина през ум да избяга от семинара на доктор Енджърсол и да отиде да го потърси, но накрая реши да изчака да мине и часът по английски.

Сега обаче му се искаше да бе избягал от специалния семинар. Тази сутрин щяха да продължат вчерашните експерименти с котката.

Тя бе в безсъзнание и част от черепа й беше изрязана, за да й се вижда мозъкът. Докато се взираше в покритата с гънки маса, намираща се в черепа на животното, Джош се опитваше да внимава в думите на доктор Енджърсол, но все си мислеше за Ейми и за вчерашния й протест.

Ако бе дошла и тази сутрин, сигурно вече щеше да е напуснала. Докато той им обясняваше с какво ще се занимават днес и Джош не бе сигурен, че ще остане.

— Сега ще започнем да изследваме отделните дялове на мозъка — бе обяснил директорът.

— Котката, както виждате, в момента е в безсъзнание, но след малко ще я събудим. Първо обаче ще трябва да я обездвижим не само за да не нарани някой от вас, но и за да не се самонарани.

Внимателно, с помощта на Джеф Олдрич, Енджърсол привърза четирите крака и тялото й за дървената дъска върху масата с найлонови превръзки, предвидени точно за тази цел. Когато свърши, дори главата на котката бе неподвижна.

— Както повечето от вас вече знаят — продължи Енджърсол — голяма част от мозъка на котката служи за координация на телесните й функции и реакция на външни дразнители. Тази сутрин ще се постараем да определим тези дялове на мозъка и ще извадим от строя някои от тях. Искам да ви уверя — рече той и погледът му се спря върху Джош, сякаш знаеше какво става в ума на момчето — че тя няма да усети нищо. Самият мозък не притежава сетива за болка и докато изваждам от строя някои области от него, няма да причиня на животното сериозни страдания. Несъмнено то ще усети някакви псевдодразнения, но това е всичко.

Джош се намуси. Нали котката пак щеше да я боли, независимо дали дразнителите са фалшиви или не? Преди да успее да попита, Енджърсол вече бе започнал.

Заби игла във вената на лявото предно краче на животинчето, натисна буталото на спринцовката и няколко секунди по-късно котката се размърда. После съвсем се събуди и се изопна, като разбра, че не може да се движи.

За миг оказа съпротива, но после, сякаш усетило, че няма отърваване от оковите, се отпусна в тях и присви очи, изучавайки лицата на струпалите се около масата момчета.

— Както виждате, сега котката е съвсем будна и реагира на различни дразнители. — Енджърсол размаха ръка пред очите в и тя се опита да извърне глава.

После щракна с пръсти до едното й ухо. Тялото на котето се напрегна в опит да се извърне към звука.

Когато директорът докосна връхчето на едно от ушите му със сондата в ръката си, ухото инстинктивно трепна, сякаш прогонваше нахална муха.

След като им демонстрира как реагира котката на най-различни дразнители, започна и същинската работа. С помощта на лазерна сонда, направлявана от компютър, той фокусира инструмента върху определена точка в мозъчната кора на животното.

— Първо ще премахна частта от мозъка, която реагира на визуални дразнители — обясни.

— А от вас искам да наблюдавате внимателно котката. Ако забележите следи от болка, веднага ми съобщете.

Джош не сваляше очи от котката. Компютърът нагласи сондата с точност по-малка от милиметър и най-сетне Енджърсол пусна лазера. На пръв поглед не се случи нищо.

— Готово ли е? — попита някой.

— Не стана ли? Енджърсол се усмихна.

— Защо не махнеш с ръка пред очите на котката? Момчето изпълни. Реакция не последва.

Директорът пренасочи лазера и отново го пусна. Сега котката не само ослепя, но и оглуша.

И въпреки всичко, доколкото Джош видя, изобщо нямаше и следа от болка. Наистина, секунди след като извадиха от строя зрението й, тя, изглежда, реши, че е време за сън и затвори очи. Но когато някой се пресегна и я докосна, котката веднага отвори очи и ги размърда, сякаш въпреки слепотата си се опитваше да види.

Енджърсол продължи да работи и след половин час свали превръзките от краката, тялото и главата й.

— Както виждате — обясни им той, — сега котката е напълно безпомощна. Глуха, сляпа и не усеща нито мирис, нито вкус. Нито пък усеща нещо, защото центровете за болка, са извадени от строя. И въпреки това съвсем не е мъртва. Все още диша и сърцето й все още бие, защото всички обичайни функции, които се извършват от автономната нервна система, все още действуват безупречно. Но нека да погледнем какво сме направили.

Момчетата се преместиха от лабораторната маса и се скупчиха около екрана на компютъра, който в момента показваше изключително подробното графично изображение на котешкия мозък.

— Ето така изглежда при нормални условия. А сега нека да вкараме в компютъра данните за дяловете, които извадихме от строя, и да видим какво ще се получи. — Енджърсол зададе някакви команди чрез клавиатурата. Почти мигновено изображението взе да се променя.

На екрана дяловете от мозъка, изгорени от идеално фокусирания лазер, се обагриха в червено.

И пред очите на Джош и другарите му червеното петно обхвана целия образ на монитора и изненадващо малка част от мозъка запази първоначалния си бял цвят.

— А сега да отбележим областите от мозъка, заети единствено с жизненоважните функции на котката: биенето на сърцето, дишането на дробовете и функционирането на всички останали органи.

Сега из мозъка плъзна синьо петно и скоро от първоначалния бял цвят не остана почти нищо.

— Останалото — каза им Енджърсол — котката го използува да мисли. Както виждате, за по-голяма част от животните мозъкът е зает с елементарната задача да възприема дразнителите и да поддържа телесните функции. И нищо чудно, че низшите животни не са кой знае колко интелигентни. Просто не разполагат с необходимите мозъчни дадености. Но я си представете какво ще стане, ако извадим от строя още нещо? — Пръстите му отново заподскачаха по клавиатурата и синьото петно взе да се смалява.

— Извадих от строя автономната нервна система. Забележете каква част от мозъка заемаше.

— Аха — възкликна Брад Хиншоу.

— Но без нея котката ще умре, нали? Енджърсол кимна.

— Да. Но както виждате, извадихме от строя куп други неща и котката още е жива.

— Но не може да яде — изтъкна Джош.

— Нали казахте, че сега е напълно парализирана?

— Да, така е — съгласи се директорът, — но научихме и още нещо. Разбрахме каква част от мозъка се използува за неща, които нямат нищо общо с разума или ако предпочитате, с мисленето. Научихме, че голяма част от мозъка на една котка, а всъщност и на човека, служи само за поддържане на жизненоважните системи. Но да предположим, че на мозъка не му е нужно да поддържа тези системи. Да предположим, че може да използува целия си обем за мислене. Какво според вас ще стане?

Джеф Олдрич се ухили и рече:

— Ще станем големи акълии. Лицето на Енджърсол засия.

— Точно така. А и не само това, ами… — В този момент вратата на лабораторията се отвори и на прага застана Джанет Олдрич. Лицето й пламтеше. В треперещата си ръка стискаше смачкан лист хартия.

— Ела тук, Джеф — нареди тя с нетърпящ възражения глас.

— Искам да говоря с теб. Веднага!

Джеф, изненадан от яростта в гласа й, се подчини на заповедта, без дори да се замисли. Само след миг се озова в коридора. Тя го изгледа свирепо.

— Как смееш? Как си позволяваш, след като ме излъга вчера, днес отново да се заловиш с номерцата си? Лицето му побледня и той се сви до стената.

— Какво има? Какво мислиш, че съм направил?

— Ето това! — Джанет тикна под носа му посланието от Адам.

— И не ми казвай, че нищо не знаеш — рече тя с треперещ глас.

— Ама наистина не знам, мамо. Не…

— Не ме лъжи! Веднага тръгвай с мен към къщи.

Джеф я изгледа учудено.

— У… у дома ли? Искаш да кажеш, че вече няма да ходя на училище, така ли?

— Точно това искам да кажа — отвърна майка му.

— А сега, тръгвай! — Тя го хвана за ръката и се опита да го поведе към изхода на сградата, но Джеф се отскубна. Когато се извърна да го погледне, видя в погледа му ярост.

— Не! Няма да дойда. Не можеш да ме принудиш. Ако го направиш, ще сторя същото като Адам. Кълна се, ще го сторя!

Джанет погледна сина си и думите му се забиха като ножове в съзнанието й.

— Н…не — заекна тя и отстъпи крачка назад.

— Не говори така, Джеф. Не го казвай дори на шега.

— Не се шегувам, мамо — отвърна той с вече спокоен и овладян глас.

— Само ти съобщавам какво ще сторя. Ако ме накараш да напусна Академията, ще сторя като Адам. И тогава ти ще останеш без двете си деца!

След миг, продължил сякаш цяла вечност, от гърлото на Джанет се откъсна стон. Стон, издаващ страх и безмерна болка.

После тя се обърна и напусна сградата.