Джон Сол
Сенки (16)

15.

Какво има? — попита Джош Ейми Карлсън. Понеделник сутрин бе и двамата бяха на път за семинара по изкуствен разум. Във въздуха се носеше свежият полъх на есента, предвещаващ края на лятото. Само преди миг тя му разправяше колко обича, когато листата на дърветата почват да менят цвета си и времето да става прохладно, но сега стъпваше тежко, с наведена глава, забила поглед в тротоара пред себе си.

— Май нищо — рече малко по-късно, щом най-сетне въпросът му наруши унеса й.

— Просто семинарът не ми харесва чак толкова.

— Ами, готин е — отвърна Джош.

Миналата седмица прекараха по-голямата част от времето си в лабораторията, работиха с плъхове и мишки, докато д-р Енджърсол ги запознаваше с най-елементарните познания за действието на интелекта. Повече от времето посветиха на опити с плъхове, строиха лабиринти и мамеха мъничките животинки с награди от храна да намират пътя си. За Джош опитите бяха вълнуващи и той бързо научи, че някои плъхове са по-възприемчиви от останалите.

Едни усвояваха първоначалния маршрут сравнително бързо, но когато променяха лабиринта, те продължаваха да следват единствено познатия им път, стигаха до задънен край, замираха и душеха отчаяно новата преграда и в безуспешен опит да си пробият път драскаха по нея.

Други обаче не си губеха времето с непознатите прегради, ами продължаваха да шарят из лабиринта по нови маршрути, като разчитаха на обонянието си да ги отведе по-близо до храната.

Ала повечето от тях в крайна сметка замираха и не искаха да се отдалечават от храната и да изследват други възможности.

Един-два — най-умните — бързо хващаха цаката на лабиринта и изобщо не си губеха времето, когато попаднеха на току-що преградени пътеки, сменяха мигновено посоката и се отправяха по нови пътища, изобщо не се отказваха и най-сетне достигаха до храната.

— В това е разликата между интелект и условен рефлекс — обясни им д-р Енджърсол.

— По принцип и най-глупавите плъхове просто реагират на мириса на храна, като отиват направо към нея по единствената им позната пътека. Други не искат да се отделят от миризмата, макар и това да означава, че няма да стигнат до източника й. Но някои от тях, изглежда, са преценили, че има откъде да се мине, и ако успеят да намерят пътя, ще бъдат възнаградени.

На другия ден прикрепиха електроди на главите на три от плъховете и проследиха мозъчната им дейност, докато те се щураха из лабиринта и се ориентираха в променените криволичещи пътечки.

Докато момчетата не откъсваха очи от екраните на компютрите си и разговаряха възбудено, щом като забележеха изменения в графиките на мозъчната дейност на плъховете, Ейми все повече се умълчаваше.

— Какво има? — бе попитал Джош.

— Как само се отнасяте с плъховете! Пъхате електроди в главите им и ги карате да тичат из лабиринта.

— Ами какво да нравим? Ако не правим опити, не можем нищо да научим. Освен това плъховете дори не разбират какво става с тях. Нищо не усещат.

— Ти откъде знаеш? — предизвика го тя.

— Ами ако ги боли?

— Да, ама не ги боли — възрази Джош.

— Д-р Енджърсол казва…

Киселото й изражение стана гневно.

— Не ме интересува какво казва д-р Енджърсол. Всички в този семинар се държите, сякаш е гений.

— Ами, такъв си е! — разпали се той.

— И ако изобщо имаш мозък в главата… Но Ейми пак не го остави да се доизкаже.

— Имам точно толкова мозък, колкото и всички останали в този час — сопна се тя.

— И не ща да вярвам в някакви измишльотини само защото той ги е казал. Между другото, щом знае толкова много, защо все разправя, че всичко, което правим, е експериментално?

Джош реши, че няма смисъл да спори с нея. Изобщо повече не отвори дума за това. Но сега, докато се изкачваха по стъпалата към сградата, където се помещаваше лабораторията за изкуствен интелект, той я погледна подигравателно.

— И какво смяташ да правиш? Не можеш ей така да се откажеш.

— Защо пък не? — попита тя.

— Освен това д-р Енджърсол иска да участвувам в някакъв си експеримент следобед, но не иска да ми каже за какво става дума.

Той се закова на място.

— Що за експеримент?

— Нали вече ти казах, че не иска да ми каже? Само спомена, че имало нещо общо с процеса на мислене у хората. Но откъде да знам дали да участвувам, щом не ще да ми каже за какво става дума?

— Навярно това е част от експеримента — разсъждаваше на глас Джош.

— Сигурно, ако знаеш предварително за какво се отнася, това малко или много влияе на резултата. Нали знаеш, имаш повече време за мислене и така нататък.

— Е, няма значение — отвърна Ейми и отвори вратата.

— Щом не иска да ми каже за какво става дума, не виждам защо изобщо да участвувам.

Тихо запристъпваха по коридора към лабораторията, където останалата част от класа се бе скупчила около клетката. Джордж Енджърсол вдигна очи, за миг се вгледа в тях, а после погледна многозначително часовника на стената.

— Моите поздравления — бе коментарът му.

— Пристигате тъкмо навреме, дори сте подранили с цели три секунди. Но след като и без това сте тук, защо не се приближите и да започваме, Ейми, стресната от язвителния тон на директора, усети очите й да се пълнят със сълзи, но успя да се овладее. Джош пък от своя страна изобщо не забеляза укора в думите на д-р Енджърсол, защото вече се бе присъединил към групичката около лабораторната маса и любопитно се взираше в животинчето в клетката.

Беше котка, с обръсната и настръхнала от миниатюрни електроди глава. Сплетените в едно проводници от електродите през решетката на клетката водеха до компютъра.

Самата клетка се състоеше от три части, а в най-голямата се намираше котката. Другите две части бяха разположени една до друга в единия край на клетката, отделени от котката с две еднакви вратички, всяка от които се отваряше с голям цветен бутон.

— На котката вече е създаден условен рефлекс — обясни Енджърсол.

— Слаб електрически ток се предава по пода на клетката. Когато котката усети тока, може да го спре, като натисне един от двата бутона на по-малките прегради, същевременно получава и малко храна.

Ейми се сети за Таби, който дори в момента се бе свил на възглавницата на леглото й, и потрепера, щом зърна нелепия вид на котката с гола глава, от която излизаха кълбо жици. Голяма, конусовидна, пластмасова яка около врата й пречеше да свали с лапа жиците.

— Не изглежда много щастлива — каза тя едва чуто.

Д-р Енджърсол сви рамене.

— И на мен така ми се струва. Но пък изобщо не изпитва болка, нито пък електрическият ток е толкова силен, че да я боли. Просто предизвиква условния й рефлекс.

— Ами къде е храната? — попита Джеф Олдрич, без да откъсва очи от празните места, където обикновено се намираха наградите за правилен отговор.

Енджърсол се усмихна одобрително.

— В това се състои смисълът на днешния експеримент — каза той на класа.

— Ние ще предложим на котката две отрицателни възможности. Днес вместо да й предлага храна и да прекъсва електрическия ток, един от бутоните ще задействува ръмжене на куче, а другият ще изпуска малко миризма на пор. И едното, и другото — додаде той — не са от най-приятните за една котка. По такъв начин тя ще трябва да направи избор. Ако иска да спре електрическия ток, трябва да избира измежду ръмженето на кучето или вонята на пора.

Лицето на Ейми Карлсън се изопна.

— Не бива да правим това — заяви тя. — Жестоко е.

Енджърсол й се усмихна успокояващо.

— Котката няма да я боли, Ейми. А и след като всичко е свързано с компютъра, ще научим сума ти неща за физическите процеси в мозъка й, докато се опитва да вземе решение. Това е Хобсъновият експеримент за избора, при който всяко действие завършва с отрицателно преживяване. Да започваме ли? — И без да дочака отговора на децата, бутна ключа, с който се задействуваше електрическият ток.

Тялото на котката се изопна и тя моментално протегна лапа и перна бутона на лявата клетка. От малък високоговорител в самата клетка се разнесе ръмженето на куче. Котката отскочи назад и отново електрическият ток я загъделичка. Посегна отново и опита другия бутон. Сега пък около клетката се разнесе смрадта на пор и децата си запушиха нослетата, а котката — само на сантиметри от маркучето, изпускащо вонливия газ — отново отскочи назад.

Възмутена от видяното, Ейми грабна чантата с книгите си от масата, където я бе поставила само преди няколко минути, и закрачи към вратата.

— Тръгвам си. Повече кракът ми няма да стъпи тук!

Изненадан от думите й, Джош обърна гръб на клетката.

— Хайде де, Ейми, да не би да я тормозим!

— И още как — държеше на своето момичето.

— Измъчвате я и ще ви издам! — Останалите момчета от класа задюдюкаха. Ейми пламна цялата и се вбеси както от това, което се вършеше със злочестото животинче в клетката, така и от реакцията на съучениците си.

— Ненавиждам ви до един! — изкрещя тя. После вдигна дясната си ръка и с укор посочи с пръст Джордж Енджърсол.

— И вие не сте по-малко зъл от тях! — Избухвайки в плач, напусна стаята.

Джош понечи да тръгне след нея, но директорът го спря насред път.

— Остави я да си върви. Няма нищо. Реагира напълно основателно на експеримента. А и в известен смисъл е права — това, което правим, наистина не е много приятно за котката. Но не й причиняваме никакви трайни увреждания, поне телесни. Но — продължи той, като отново насочи вниманието на класа към клетката — хайде да надзърнем какво става с мозъка й.

Джош се колебаеше, разкъсван между импулса си да се втурне след Ейми и да се увери, че всичко е наред, и също толкова силното си желание да види края на експеримента. В крайна сметка любопитството му надделя и той се присъедини към групичката момчета, струпали се около масата.

На екрана линиите, отразяващи мозъчните вълни на котката, бяха като пощурели, криволичеха нагоре-надолу, като ясно свидетелствуваха за объркването й.

А в клетката самата котка крачеше напред-назад като обезумяла, посягаше първо към едното копче, после към другото и всеки път инстинктивно отскачаше от ръмженето на кучето и от вонята на пора. В края на краищата се сви трепереща на пода, неспособна да продължи безуспешните си опити да избегне неприятните дразнители, които като че ли се появяваха от нищото.

Най-сетне Енджърсол изключи електрическия ток и задъханата котка взе бавно да се успокоява.

— Както видяхте — каза той на скупчилите се край лабораторната маса седем момчета, — котката не успя да направи избора си. Умствените й ограничения не й позволиха да избере по-малката от двете злини, да предпочете ръмженето или смрадта, вместо да продължи да страда от електрошока. Вместо това тя просто се колебаеше между двете крайности, докато най-сетне не блокира.

— Като компютър, който влиза в свредел и катастрофира — забеляза Джеф Олдрич.

Енджърсол кимна одобрително.

— Точно така. И именно в това е смисълът на целия експеримент. Преди да сме наясно с физическите процеси, които протичат в мозъка, докато прави избор между две отрицателни възприятия, едва ли ще можем да програмираме истински изкуствен разум.

— И сега какво ще правим? — попита Джош, като все още не разбираше какво точно са научили от експеримента, а думите на Ейми кънтяха в ушите му. Ако експериментът бе приключил, струваше му се, че страданията на котката бяха безсмислени. Само видяха какво не може котката.

Енджърсол се обърна към Джош и каза:

— И сега ни чака истинската работа. В компютъра са вкарани всички получени данни. И следващата ни задача е да анализираме тези данни. Ще вкараме записаните мозъчни вълни в компютъра, ще ги проанализираме, като търсим тенденциите в привидния хаос.

През останалата част от часа момчетата набираха команди на компютъра и сравняваха дейността на всяка отделна част от котешкия мозък с останалите. Само след няколко минути всички почти забравиха за реакцията на Ейми Карлсън на експеримента.

Освен Джордж Енджърсол.

За него експериментът бе протекъл чудесно. Ейми Карлсън, цялата сценка бе разиграна само заради нея, реагира точно както бе очаквал.

Тя бе нещастна и ядосана.

Напрежението у нея растеше.

* * *

В канцеларията си във факултета по психология при университета в Барингтън Джанет Олдрич унило се взираше в бюрото си и се питаше дали наистина се бе върнала на работа. Прекараната вкъщи седмица, през която, щом зърнеше или се докоснеше до нещо, тя се сещаше за Адам и от все още незарасналата рана на нейната скръб рукваше кръв, с нищо не бе помогнала за съвземането й. Всъщност откри, че дългите дни на бездействие само усилваха болката, защото след като нямаше какво да прави, тя все си мислеше за загубата на сина си.

И така, тази сутрин се върна на работа, но и тук положението не бе кой знае колко по-добро. Всеки срещнат като че ли проявяваше безкраен такт и изобщо не споменаваше за смъртта на Адам или пък се държеше толкова внимателно, че Джанет взе да се чувствува като инвалид. Сякаш всеки искаше да й помогне.

Сутринта някой й бе приготвил чаша кафе, друг пък й донесе сутрешната поничка от студентската столова.

Джени Фелпз, асистент-преподавателката, заместила Джанет миналата седмица, настояваше да остане поне и днес.

И почти отвсякъде слушаше едно и също. След като дръпнеха Джанет настрана повтаряха в сподавен шепот все един и същ въпрос.

— Как си Джанет, ама честно?

Сякаш всеки, съгласно някакво неведомо, неразбираемо за Джанет право, очакваше от нея да сподели личната си скръб, да признае само на него, че е на път да се побърка, да се самоубие или пък не може да преживее загубата на Адам.

А всичко това в един или друг момент бе самата истина но според нея това не бе тяхна работа, ами нейна и на Чет. На всяко, неизменно повтарящо се, прошепнато запитване отвръщаше едно и също:

— Честно, добре съм. Най-доброто решение е да се върна на работа и да започна наново да живея.

Тези думи, разбира се, бяха толкова кухи, колкото се чувстваше и самата тя, но май задоволяваха питащите и те се усмихваха с облекчение и я уверяваха, че точно така е трябвало да постъпи.

А сега, един час преди обяд, тя огледа отрупаното си бюро и се чудеше какво да стори, за да отхвърли по-бързо по-голяма част от насъбраните книжа.

Погледът й се спря на купа от десетина дисертации, насъбрали се през лятото, които сега чакаха да бъдат ксерографирани и разпратени на рецензентите.

Точно за такава идиотска работа я биваше в момента. А монотонният, ритмичен шум и движенията на ксерокса винаги й действуваха успокоително и в трескавите следобеди, когато студенти и професори сякаш се изсипваха при нея от всички посоки, нерядко прибягваше до него да успокои нервите си.

Взе купчината дисертации и се оттегли в малката стаичка на кабинета си, където ксероксът весело примигваше с контролните си светлини и я чакаше.

Измъкна първата дисертация от папката и я пусна в подаващия улей, набра клавишите, които нареждаха на машината да направи и сортира пет копия, и натисна копчето за старт.

Машината оживя и взе да издърпва долните страници от купа, като ги подаваше към огледалото и преди да ги изплюе обратно, този път отгоре, ги копираше в пет екземпляра.

От Джанет се искаше само да стои там, в случай че машината вземе да смачка някой от оригиналите или пък се задави с някой лист копирна хартия, което бе почти изключено.

Първата дисертация се извъртя в пет екземпляра от по 30 страници всеки и когато свърши, Джанет събра и подреди купчините копия и ги остави до машината за подвързване, работата, която бе толкова лесна, че й доставяше истинско удоволствие. И щеше да си я запази за следобеда.

Продължи с купчината, като правеше по пет копия от всяка дисертация, и в края на краищата стигна до предпоследната. Тъкмо я постави върху копирната машина и вече щеше да я пъхне в улея, когато заглавието й привлече погледа и дъхът й секна:

ДАРЪТ НА СМЪРТТА:

ИЗСЛЕДВАНЕ НА САМОУБИЙСТВАТА СРЕД ГЕНИАЛНИТЕ ДЕЦА

С треперещи ръце прелисти заглавната страница и прегледа резюмето на дисертацията.

Очите й пробягаха по редовете и научи, че студентът, автор на тази дисертация, цяла година е посветил на психологическа оценка на талантливите деца, които бяха посегнали на живота си. Целта на тази дисертация бе да се състави психологически профил, който да послужи като ранно предупреждение за определяне на предразположените към самоубийство деца, преди да е станало твърде късно. С разтреперани ръце Джанет прелисти набързо дисертацията. Спря се на заглавието на една глава по средата:

АКАДЕМИЯТА В БАРИНГТЪН: ИСТОРИЯТА НА ШЕСТ СЛУЧАЯ

Щом се зачете, усети кръвта и да се смръзва. Наистина ли бе възможно през последните пет години шест от възпитаниците на Академията да се бяха самоубили? Само дето не бяха шест.

Вече бяха седем, защото проучването за дисертацията очевидно е приключило, когато само преди малко повече от седмица Адам бе умрял.

Джанет стоеше и не смееше да мръдне до копирната машина, а в стомаха си усети странна празнота.

Налагаше се да прочете дисертацията, трябваше да разбере какво бе открил този абсолвент, трябваше да знае дали ако бе зърнала дисертацията само преди две седмици, можеше да спаси сина си.

И въпреки това сега не можа да я прочете, дори не можа да види отделните глави.

Изчака ръцете и да се успокоят. Когато си възвърна що-годе спокойствието, се залови да копира дисертацията.

Но вместо да изкара пет копия, този път направи шест.

По едно за всеки от оценителите в студентската комисия.

И едно за нея. Макар и да нарушаваше реда в колежа, щеше да я мушне в чантата си и следобед да я отнесе у дома.

Още тази вечер щеше да я прочете и да се опита да разбере как така Академията е загубила толкова много свои възпитаници за толкова кратко време.

* * *

Ейми Карлсън седеше сама на една ъглова маса в столовата на Академията с лице към стената и се опитваше да преглътне обеда си. Не обърна внимание на Джош Маккалъм, когато той се опита да я придума да седнат на обичайната им маса, като дори не му отвърна, докато минаваше покрай него с подноса си в ръце.

След като напусна лабораторията, отиде в стаята си, промъкна се незабелязано в дома през задната врата и хукна по стълбите, преди Хилди Креймър или някой друг да успее да я забележи. Щом влезе в стаята си, тя грабна Таби от възглавницата си, после се тръшна на леглото, като люлееше котето в скута си, галеше го и му говореше, сякаш като отрупваше с ласки Таби, можеше но някакъв начин да облекчи страданията, на които бе подложено животното в лабораторията.

И стоя там чак до обед, като пропусна останалите сутрешни часове.

Но когато дойде време за обяд, реши, че е по-добре да слезе в столовата, макар и да не бе гладна. Иначе някой — навярно Джош — щеше да дойде да я търси, а на нея все още не й се говореше нито с него, нито с когото и да било.

И така, слезе в столовата, взе си обяда и без да обръща внимание на останалите деца, седна на маса с лице към стената и се вторачи, без да докосне храната в чинията пред себе си.

За пръв път, откакто се познаваха с Джош и реши да остане в Академията, й се прииска да си е у дома, да се върне в собствената си стая в родната й къща, където собствената й котка я чакаше.

Може би тази вечер, след вечеря, ще позвъни на родителите си и ще ги помоли да дойдат и да я приберат. Дори предпочиташе да ходи на обикновено училище, вместо да остане тук, където тормозеха дребните животинки!

Усети на рамото си нечия ръка и скочи.

— Ейми? — каза Хилди Креймър.

— Какво се е случило? Защо седиш сама? — Детето се наежи.

— Просто така искам.

Хилди свали ръка от рамото й. За миг си помисли, че главната възпитателна ще я остави на мира. Обаче тя седна на стола до нея.

— Е, знам, че нещо е станало — изрече Хилди, като сниши глас, така че никой освен Ейми да не я чуе.

— Д-р Енджърсол иска да те види в кабинета си, преди да започнат следобедните занимания. А и след семинара не си се явила в нито един час, нали?

Ейми боязливо облиза долната си устна и поклати глава.

— Н… нито пък останах в неговия час — призна си тя.

— Те правеха разни неща на едно котенце и аз си тръгнах.

— О, божичко — въздъхна жената.

— Значи затова д-р Енджърсол иска да те види?

— Предполагам. И ще ме прати у дома? — попита тя, като се опитваше думите й да не прозвучат твърде нетърпеливо.

Хилди се подсмихна.

— Кой знае защо не съм на това мнение. Не е толкова лесно да те изгонят от Академията. Подозирам, че просто иска да ти обясни с какво са се занимавали и да ти помогне да разбереш, че всъщност котето не го е боляло.

— Да, ама го болеше! — възкликна Ейми и възмущението й отново се надигна.

— Той го измъчваше!

Хилди вдигна вежди.

— Измъчвал го? Не мога да повярвам, че д-р Енджърсол ще стори нещо такова.

— Но това е самата истина! — държеше на своето детето.

И като се стараеше, доколкото може да не преувеличава, разказа за експеримента и какво се бе случило с котката. Когато свърши, изражението на възпитателната не бе по-малко сърдито от нейното.

— Ако това е истина и аз като теб мисля, че е просто ужасно.

— Ама точно така стана — викна Ейми.

— Питайте когото щете, ако не ми вярвате! Питайте Джош! Той видя всичко! Всички момчета видяха. Но на тях им е все едно. Дори им се стори забавно!

Хилди поклати глава съчувствено.

— Какво друго може да се очаква от момчетата. Знаеш ли какво ще направим? Ще дойда с теб да разговаряме с д-р Енджърсол, да го видим какво ще ни каже. И ако смята да прави още такива опити, ще се обадим в Дружеството за зашита на животните. Как ли пък не, няма да търпим да се гаврят с животните в часовете ни!

Ейми се вторачи в главната възпитателка.

— Искаш да кажеш, че не знаеше?

— Разбира се, че не знаех — отвърна Хилди.

— Хайде сега, ела. Да идем да си поговорим с д-р Енджърсол.

Стиснало главната възпитателка за ръка, момичето заряза непокътнатия си обед на масата. Може би, в края на краищата, всичко щеше да се оправи. Всъщност постъпи точно както бе казала и издаде д-р Енджърсол, а вместо да й се разгневи, както очакваше, Хилди бе на нейна страна!

Но когато излязоха от дома и поеха към кабинета на д-р Енджърсол, през главата й мина друга мисъл.

След като и Хилди бе на нейна страна, директорът нямаше ли да й се ядоса още повече?

Когато стигнаха до кабинета му на последния етаж на сградата, в която се помещаваха лабораториите по изкуствен разум, д–р Енджърсол изобщо не й се сърдеше.

Всъщност той сякаш се безпокоеше повече за нея. Дори, изглежда, не се разсърди, когато му каза, че вече не иска да участвува в специалния семинар.

— Всичко, което правим, ми се струва нечестно към животинките — рече Ейми.

— А не мога и да мисля за това, за което съм там. Все се безпокоя за животните.

— Ама, Ейми — обясни й още веднъж той.

— Всъщност ние не ги нараняваме. Дори котката, с която работихме днес, просто й няма нищо. След месец козината на главата й ще порасне отново и тя ще бъде същата като преди.

— Просто не е редно да нараняваме клетите животинчета — заяви тя.

— А и Хилди е съгласна с мен.

Енджърсол се извърна към администраторката си.

— Вярно ли е това?

Тя се поколеба, после кимна.

— Боя се, че да, Джордж. Изобщо нямах представа, че в този семинар пускаш ток на котки. Знаеш какво ми е мнението за подобни експерименти. — Двамата се спогледаха дълго и изпитателно.

— Ако това продължи, боя се, че ще се наложи да си подам оставката.

— А и ще ви издадем на Дружеството за защита на животните — додаде Ейми.

Енджърсол си пое дълбоко въздух.

— Всъщност вие двете не ми оставяте голям избор, нали? Не ми се ще да ви загубя и двете, а ми се струва, че ще се намерят и други начини за преподаване. И така, няма повече да правим опити с животни. Доволни ли сте? Ейми се подвоуми.

— Ами тогава какво ще правите? — Той й се усмихна.

— Какво ще кажеш за това? Вместо да се опитваме да разберем как мислят животните, ще направим опита, за който ти споменах миналата седмица, и тогава ще разбереш.

— Ама аз нищо не знам за това? — възрази Ейми.

— А и нямам намерение да ти казвам — отвърна Енджърсол.

— Ако ти кажа, няма нищо да стане. Но ще ти обещая следното. Няма да те карам да правиш нещо, което не искаш да правиш, и ти можеш да прекратиш експеримента, когато си поискаш. А и Хилди ще присъствува просто да сме сигурни, че никой няма да се опита да те уговаря за нещо. Съгласна ли си?

Умът на детето трескаво работеше и търсеше някаква клопка. Но щом Хилди, която бе на нейна страна, щеше да присъствува, за каква клопка можеше да става дума? В крайна сметка се съгласи.

— Добре. Но няма да правя нищо, което не искам!

— Няма и да те карам — повтори Енджърсол.

Няколко минути по-късно Ейми излезе от кабинета на директора, без да съзнава, че за пореден път я подвеждат да стори точно това, което той искаше.

— Какво стана тази сутрин? — понита Енджърсол, когато с Хилди Креймър останаха сами в кабинета.

Тя се усмихна, но в усмивката й липсваше топлотата, която все намираше заради децата.

— Цяла сутрин си седя в стаята и когато слезе, не искаше да разговаря с нито едно дете. Дори и с Джош Маккалъм. Енджърсол кимна доволно.

— Значи всеки ще си спомня само, че е била много сърдита и разстроена?

— И необщителна — допълни жената.

— Идеално — промърмори той.

— Точно като Адам Олдрич.