Джон Сол
Сенки (13)

12.

Джанет Олдрич седеше пред огледалото на тоалетката си и се взираше в отражението си. Настина ли това бе тя? Нейни ли бяха тези подпухнали, зачервени от безсъние и заобиколени от тъмни кръгове очи?

Ами белите кичури, прошарили буйната й кестенява коса едва ли не за една нощ? И те ли бяха нейни?

Настина ли само преди три дни не само изглеждаше, но и се чувствуваше с десет години по-млада?

Струваше й се, че е минала цяла година, откакто в събота сутринта зърна обезобразеното лице на Адам. Минутите се точеха като часове — същинско изтезание. Този образ не й излизаше от главата.

Не Адам, когото познаваше, не красивото, кротко момче с големи тъмни очи и гъста къдрава коса като нейната. Този Адам — ликът, който й се усмихваше загадъчно от снимката в рамка на тоалетката, го нямаше. Завинаги си бе отишъл и бе останало само уродливо сплесканото лице, което бе видяла на носилката в съботното утро.

Напълно обезобразен, с разкъсана плът, потънал в кръв, със сплъстена коса и почти отскубнат скалп.

Щеше ли някога да го забрави, щеше ли някога да замести този образ със спомена за живото си дете? Или щеше да остане завинаги и щеше да помрачава всеки неин спомен за Адам?

Не биваше да ходи — не биваше да настоява да види тялото му, не биваше безразсъдно да отказва да приеме истината за смъртта му, докато не види с очите си трупа му.

Потрепери при тази дума. Труп. Толкова грозна дума за останките на красивото й дете. Но вече бе твърде късно — твърде късно да се връща назад и да си спомня Адам такъв, какъвто бе. Размазаното лице щеше да я преследва до сетния й миг.

С почти безчувствени като съзнанието й пръсти тя взе да се гримира, като се стараеше, доколкото може да прикрие следите от покрусата си, но си знаеше, че едва ли ще успее. Каквато и маска да сложеше на лицето, нямаше начин да прикрие кървящата в нея рана, нямаше начин да уталожи болката, бушуваща в душата й.

Дванадесетгодишен!

Той бе едва дванадесетгодишен! Не бе честно. Защо в онази нощ не се прибра у дома и не й позволи да се погрижи за него? Защо й обърна гръб?

Вече никога нямаше да разбере, никога нямаше да има възможност да го утеши, да го увери, че всичко е наред и че е прекрасно дете.

— Скъпа?

Джанет премести очи на отражението на съпруга си. Чет стоеше на прага на спалнята, а гласът му, изпълнен със загриженост, прекъсна унеса й.

— Времето напредва. Колата ще бъде тук само след няколко минути. Джанет кимна веднъж, но и не помисли да се захване отново с грима си. Очите й не слизаха от Чет. Все още изглеждаше както винаги. Едър, красив и поне с няколко години по-млад. Не го ли вълнуваше загубата на сина му? Не го ли бе грижа, че Адам си бе отишъл завинаги?

„Не е честно — рече си тя и насили ръцете си отново да се заемат със задачата си. — Просто го приема различно и туй то. Разликата между мъжа и жената. На нас отдалеч ни личи какво ни е на сърцето, а на тях — не. Това не означава, че не е покрусен, колкото и аз.“

Като успокои треперещите си ръце, тя довърши грима си и облече тъмносинята рокля, избрана за погребението. Щом като чу навън да се затръшва врата на кола и няколко секунди по-късно на вратата да се позвънява, тя се спусна по стълбите, като очите й отбягваха да погледнат затворената врата на стаята на Адам. До този миг дори не бе събрала кураж да влезе в стаята, да не говорим да си помисли да му събере нещата.

Всъщност и през ум не й минаваше кога и дали изобщо някога щеше да може да влезе пак в стаята му.

Долу завари Чет и Джеф да я чакат. По навик хвърли едно око на костюмчето на сина си, като посегна да оправи вратовръзката му.

— Къде е…? — Гласът й секна. На път бе да каже „Адам“, отново дългогодишният навик изплува на повърхността, макар и да отиваше на погребението му. Но се улови навреме, болезнено прехапа устни и отново се помъчи да овладее напиращите сълзи. Свела глава, тя забързано излезе навън в утринното слънце и се мушна на задната седалка на чакащата лимузина. Процеждащата се през тъмните й прозорци светлина я обгърна, създавайки й илюзията за утеха. После се качи и Джеф, седна на седалката срещу нея и вече се зае да изучава откъде се включват телевизорът и стереото на колата.

— Може ли да си взема кола? — запита той, откривайки хладилника под една от облегалките за ръце.

— Не сега, Джеф — отвърна Чет, усетил колко е напрегната Джанет до него, щом като се отпусна на седалката.

— Може би по-късно, нали така?

Джеф се нацупи.

— Но нали няма да се връщам с вас? Няма ли днеска да се връщам в училище? Утре ще има занятия. — А когато родителите му се спогледаха, той се нацупи още повече.

— Нали ще ми разрешите да се върна? — запита с изпълнен с подозрения глас.

— Не съм сигурен, че вече сме решили — каза Чет на сина си. Погледна тила на шофьора и посегна за копчето, което вдигаше разделящото ги стъкло.

— Майка ти смята…

— Но това не е честно! — възкликна Джеф.

— На мен ми харесва Академията. Там са всичките ми приятели!

— Не! — сопна му се Джанет по-рязко, отколкото всъщност възнамеряваше.

— Вече няма да те пусна там! Не можеш ли да го разбереш, миличък? След… след случилото се с Адам искам да си седиш у дома.

— Ама защо? — искаше да знае той и лицето му изопна от инат.

— Не съм направил нищо лошо. Защо ме наказваш?

— Не те наказвам — опита се да му обясни майка му най-малко за четвърти път през последните двадесет и четири часа.

— Миличък, трябва да ми влезеш в положението. Искам да си у дома, пред очите ми. А и общинското училище ти харесваше…

— Не ми харесваше — възрази й Джеф.

— Ненавиждах го точно колкото и Адам. Учителите бяха тъпи, както и останалите деца. Докато в Академията…

Пръстите на Джанет стиснаха ръката на мъжа й и Чет махна на сина си да млъкне.

— Не сега, Джеф — рече той с нетърпящ никакво възражение тон.

— Ще поговорим за това по-късно и ти обещавам да чуем и твоето мнение. Но нека първо да свършим с това, съгласен ли си? Не усложнявай нещата, и без това хич няма да ни е леко. И така, засега просто не повдигай този въпрос, разбрахме ли се?

Джеф стисна зъби. За миг на Чет се стори, че момчето ще продължи да спори, но после явно то размисли. Потъна в мрачно мълчание и мълча през останалата част от пътуването им до параклиса в университетското градче на Барингтън.

Пет минути по-късно колата спря пред параклиса. Стискайки още веднъж окуражително ръката на жена си, Чет отвори вратата да слезе и примижа, щом ярките слънчеви лъчи го заслепиха. Наведе се, подаде ръка на Джанет и тя също слезе, а воалът, който се спускаше от мъничката шапчица на главата й, закриваше донякъде очите й.

Най-накрая и Джеф слезе от колата и по навик понечи да тръгне към съучениците си, скупчили се пред параклиса. Преди още да успее да направи и една крачка, свободната ръка на Чет го прегърна през рамо и го притегли здраво към себе си. Запристъпваха към отворените врати на параклиса, съпровождани от безмълвната сюрия деца и възрастни, които се отдръпваха да направят път на опечаленото семейство. На прага на самия параклис пред Джанет изникна лице, което не можа веднага да разпознае, докато не чу гласа на Бренда Маккалъм.

— Толкова съжалявам, Джанет. Знам, че нищо не мога да направя, но…

Събра сили и измъчено се усмихна.

— Бренда. Колко мило, че дойде. Толкова дълъг път… — Гласът й заглъхна, като не можа да се сети какво друго да й каже.

— Не можех да не дойда — увери я Бренда.

— Искам да кажа, знам, че не се познаваме отдавна, но те смятам за приятелка, нали разбираш?

— Разбира се — промърмори тя. Направи нерешителна стъпка, сякаш да я заобиколи и жената се извърна в ужас, като разбра, че е нарушила уединението на Джанет. Но тогава Джанет посегна и докосна Бренда за ръката да я спре.

— Не бях права за Академията — рече тя.

— Помня какво ти казах миналия уикенд, но не съм била права. Ако съм на твое място, ще си прибера Джош оттук, преди да е станало твърде късно.

Бренда, вцепенена от думите й, остана безмълвна, а Чет поведе жена си надолу по пътечката към първия ред. После тя усети Джош да я дърпа за ръка.

— Хайде, мамо — прошепна той.

— Не бива да разговаряме с тях, преди да свърши погребението. Хилди ни каза!

Тя се остави на Джош да я води към един ред в дъното на параклиса, но думите на Джанет все още кънтяха в ушите й. Преди да си тръгне за вкъщи, трябваше да намери удобен случай да си поговори с жената. Да не би тя просто по такъв начин да реагираше на сполетялата сина й трагедия?

Или пък около смъртта на Адам имаше нещо, което никой още не й бе казал?

* * *

След като се проточи цяла вечност, поне така й се стори на Джанет, най-сетне опелото свърши. Самият Джордж Енджърсол произнесе надгробната реч, но тя престана да слуша само няколко минути след началото, защото този Адам, за когото той говореше — Адам, „изцяло отдаденият на учението, чиито интереси бяха тъй пространни, както и величествения мироглед на ума му“ — не беше малчуганът, когото тя самата помнеше.

Спомни си едва прохождащото пеленаче, което всеки път, когато паднеше и ожулеше коленцето си, идваше при нея разплакано; петгодишното момче, което все се молеше за още една приказка, преди тя да настои да угасят лампата, седемгодишният малчуган, твърдо решен да продължи да вярва в Дядо Коледа, дори и след като тя и Чет му бяха обяснили, че това е просто един мит.

— Но нали и Господ е само мит? — бе запитал Адам.

— Точно така — бе отвърнал Чет — най-заклетият атеист, когото познаваше.

— И въпреки това сума ти хора вярват в Бога — бе възразил синът им.

— Така че ще продължавам да вярвам в Дядо Коледа. А докато вярвам в него, всяка Коледа ще ми носи подаръци.

От този момент насетне на всяка Коледа Джанет гледаше поне един от подаръците под елхата да е надписан: „За Адам от Дядо Коледа“. Дори миналата Коледа той запази този пакет за най-накрая и докато разкъсваше опаковката, се усмихваше щастливо.

— Виждаш ли? — изтъкваше той пред Джеф.

— Никога не ме забравя. А на теб не ти е подарил нищо, откакто стана на седем години.

Джеф, вечният реалист, посочи, че почеркът на етикета подозрително напомня този на майка им, но Адам остана невъзмутим.

— Преброй си подаръците — рече му той.

— Мама и татко винаги ни подаряват по равно, но аз винаги получавам и един от Дядо Коледа.

Джеф ги преброи и за свой ужас откри, че брат му е прав. От този момент насетне Адам все го дразнеше, че отказът му да вярва в Дядо Коледа му бе струвал сума ти страхотни неща през всичките тези години. Към края на този ден Джеф се пукаше от яд и безсилие, като настояваше, че брат му се е изхитрил да шмекерува и на Коледа.

— Но това едва ли му помогна — даже Чет не се удържа да не прихне в смях, че за пръв път Адам надхитряше брат си.

И сега на всичко това бе настъпил краят.

Най-сетне Джордж Енджърсол спря да говори. Над мъничкия ковчег, който бе положен пред олтара, се произнесоха последните молитви и се разнесе музиката за края на службата. Хвърляйки последен, прощален поглед на затворения ковчег, в който бе тялото на сина й, Джанет се остави да я поведат обратно по пътечката към вратата, после зае мястото си до Чет да приемат съболезнованията на тълпата от скърбящи.

Оказа се дори по-зле, отколкото си го бе представяла. Изглежда, никой не знаеше какво да й каже, какво да рече на жената, чийто невръстен син бе предпочел да посегне на живота си. Всичките й приятели, всички познати през тези години сега сякаш си бяха глътнали езиците, спираха се само за кратък миг да я целунат по бузата, прошепваха: „Съжалявам“ и после бързо се отдръпваха.

„Да не би да си мислят, че вината е моя — мина й през главата.

— Да не би да си мислят, че съм го изоставила.“

А не беше ли така? Разбира се, че бе го зарязала. Ако беше свястна майка и бе посветила на Адам цялата любов и внимание, от които се нуждаеше, той щеше още да е жив, нали така?

Опита се да си внуши, че не е вярно, че Хилди Креймър с право я уверяваше само преди ден, че тя и Чет са направили каквото могат за Адам, но в него се криели сили, непонятни за никого от тях.

„Не мога цял живот да се самообвинявам — за кой ли път си повтаряше тя. — Все още имам Джеф и заради случилото се не мога да престана да живея. А и не мога да искам от него да престане да живее.“

И последният човек напусна параклиса. Пред очите на Чет, Джанет и Джеф изнесоха ковчега по пътечката и го положиха на чакащата катафалка. Носачите се спряха за миг, когато се изравниха със семейството, и за миг Джанет положи ръка на махагонения сандък, после тихичко промълви една-единствена дума:

— Сбогом.

Семейството безмълвно наблюдаваше как качват ковчега в катафалката и как миг по-късно тя потегли. До края на деня останките на Адам щяха да бъдат кремирани и щяха да пръснат праха му над морето.

* * *

Бренда Маккалъм погледна часовника си. Наближаваше два. Ако искаше да се върне в Едем по-навреме, трябваше скоро да тръгва. Но все още не й се бе удала възможност да продължи разговора си с Джанет Олдрич и щом усети, че тълпата на ливадата пред Академията оредява, се уплаши да не би тя вече да си е тръгнала. Зърна Чет да разговаря с Джордж Енджърсол и Джеф да седи с Джош, Ейми Карлсън и още няколко деца на сянка край групата дървета, известна като Белведера. Но от Джанет нямаше и следа.

И тъкмо в този миг майчиното чувство съвсем точно й подсказа къде може да е тя. Остави празната си чаша от лимонада на една от масите, разпънати на поляната, и се запъти към дома с несигурна походка, а при всяка стъпка високите й токчета потъваха в тучната ливада. Бе забелязала как останалите жени се олюляват на пръсти и гледат токчетата им да не дупчат зеления килим като нейните. Разбира се, тя почти не познаваше хора в Едем, които да имат ливада, а и тези на малцината късметлии бяха така изпечени от слънцето, че земята отдолу бе твърда като скала. И все пак й се щеше да се бе сетила по-рано да обуе обувки без токчета.

Влезе в къщата и се спря да почисти калта от токчетата си, а после се качи на втория етаж. Стаята на Адам бе точно до тази на Джеф, в далечния край, с лице към фасадата. Бързо мина по коридора, после се спря пред затворената врата на предпоследната стая. Почука тихичко. Когато не последва отговор, се извърна да си ходи. Но инстинктът й подсказваше, че в стаята има някой, така че се обърна, натисна дръжката и отвори широко вратата.

До прозореца, облегната на стената, вторачила се в небитието, стоеше Джанет Олдрич.

— Нали нямаш нищо против, ако вляза? — попита Бренда, като се чувствуваше като натрапница.

— Искам да кажа, че ако искаш да останеш сама…

Джанет мигновено тръсна глава, едва ли не за да се върне на земята, после пристъпи напред.

— Не. Заповядай, Бренда. Тъкмо си… — Огледа се безпомощно из стаята. След като бяха изнесли всички вещи на Адам, шкафът зееше празен, леглото бе разтребено до голия дюшек и стаята приличаше на изоставена.

— Тъкмо си спомняше — рече Бренда, влезе и затвори вратата след себе си.

— Като не те открих навън, хрумна ми, че трябва да си дошла тук. — Погледът й блуждаеше из стаята.

— Изглежда, някак си запусната, нали?

Джанет кимна кратко.

— Но поне мога да седя в нея. Ако вещите му бяха още тук, едва ли бих могла. Все още не съм стъпила в стаята му у дома.

Бренда приседна на крайчеца на леглото.

— Знам как се чувствуваш. След като съпругът ми ме напусна, цяла седмица не можех дори да легна в леглото. — Лицето й поруменя от неловкост.

— Разбира се, знам, че не е същото, но чувството е горе-долу същото, нали така?

За пръв път този ден Джанет се усмихна.

— Учудва ме, че знаеш какво ми е. — Отиде и седна до нея на леглото.

— И всъщност си първият човек, тръгнал да ме търси. Струва ми се, че никой от приятелите ми не иска да говори с мен. Не знаят какво да ми кажат.

— Е, как няма да знам какво ти е — въздъхна жената.

— След като Джош си преряза вените, всички бяха наистина любезни, но гледаха да не говорим за това. Тогава няколко дни се чувствувах все едно, че съм прокажена или нещо такова. Но какво друго да очакваш? И без това децата ни нямат нищо общо с тези на останалите, а пък сторят ли нещо такова, хората наистина не са на себе си. Усмивката на Джанет помръкна.

— Ти не беше ли не на себе си, когато Джош се опита да се самоубие?

— И още как. Изплаши ме до смърт. Но трябваше да се справя с положението, точно както трябваше да се оправям с всички зарязвали ме мъже, а отгоре на всичко трябваше да се грижа и за Мелинда. Така че го доведох тук.

И последните следи от усмивката на Джанет изчезнаха.

— Точно както и аз доведох Адам и Джеф. А сега Адам е мъртъв.

За миг Бренда не продума, ами стана и отиде до прозореца.

— Мислих за това, което ми каза преди опелото. Да си прибера Джош у дома.

— Правилно — отвърна Джанет.

— Предполагам, вече си разбрала, че реших да си прибера Джеф. Отсега нататък искам да е с мен у дома.

— Много добре те разбирам. Но не знам дали ще мога да си прибера Джош. — Махна на Джанет.

— Ела да погледнеш.

Озадачена, тя стана от леглото, отиде и застана до Бренда. Погледна през прозореца и не видя нищо особено. Само групичка деца, проснали се на ливадата, разговарят помежду си.

— Знаеш ли, за пръв път виждам такова нещо — рече Бренда.

— От деня, когато тръгна на училище, Джош никога не е бил част от групата. Те като че ли просто го изключваха и всеки ден от живота си той страдаше. Но тук не страда. Как да си го прибера? Наистина ли мислиш, че съм способна да му го сторя? Да го върна обратно на предишното място, където всички му се присмиваха и умираше от скука?

Наблюдавайки гледката през очите на Бренда, за пръв път от трагедията насам Джанет успя да си спомни нещо друго освен последните два дни. Спомни си за годините, преди тя и Чет да бяха записали синовете си в Академията, когато Джеф и Адам не дружаха с никого освен помежду си. А сега, след като Адам си бе отишъл…

— Мили Боже — промълви тя по-скоро на себе си, отколкото на Бренда.

— Какво да сторя?

— Ами, разбира се, аз не знам отговора — отвърна Бренда, без да сваля очи от групичката деца на ливадата.

— Но знам, че не мога да си прибера Джош и преди да решиш да си прибереш Джеф, навярно ще трябва малко да изчакаш. — Извърна се и я погледна в очите.

— Знам колко много страдаш, Джанет. И аз съм изстрадала сума ти нещо през живота си. Но с времето минава. Понякога ти се струва, че просто ще умреш, но с всеки ден боли по-малко. Главното е да не сториш някоя глупост, докато страдаш, нещо непоправимо.

За миг Джанет не отрони нито дума и когато най-сетне заговори, гласът й не трепваше:

— Искаш да кажеш като Адам ли? Бренда вдигна рамене.

— Нямах точно Адам предвид, като го казах, но ми се струва, че точно това искам да кажа. А и според мен не е правилно да караш Джеф да плаща за грешките на Адам. Нали разбираш какво искам да ти кажа?

Джанет се поколеба, после кимна.

— Мисля, че разбирам. Странно нещо. Джеф ми каза почти същото на път за опелото.

На устните на Бренда се появи уморена усмивка.

— Е, нали знаеш какво казват хората: „От устата на невръстните…“

Джанет си пое дълбоко дъх.

— Хайде — рече тя.

— Да слезем долу и да пием по чаша лимонада, след като не сервират нищо по-силно. А после най-добре ще е да кажа на Джеф, че в края на краищата може да остане. — На излизане от стаята взе ръката на Бренда в своята.

— Наистина се радвам, че дойде. Ако не беше дошла, не съм сигурна какво щях да правя.

— Щеше да сториш това, което трябва — каза й тя.

— Може би не веднага, но щеше да го измислиш. В края на краищата, щом като имаме умни деца като Джош и Джеф, не може пък ние да сме съвсем глупави, нали?

Докато се спускаха надолу по стълбите, Джанет усети да се смее на глас. Само преди няколко минути тя изобщо не бе сигурна, че ще може пак да се смее.

* * *

— Джеф? — обади се Джош. Той се извърна да го погледне и за минута приятелят му се почуди дали изобщо да споменава за странните звуци, които бе чул в нощта на смъртта на Адам. Но колкото повече мислеше за това и колкото повече мислеше за необичайното съобщение, което видя на компютъра на Адам, толкова по-безсмислена му изглеждаше цялата работа. Макар и да каза на Хилди Креймър и г-н Конърс за съобщението, те сякаш не разбираха какво им казва. Разбира се, премълча си, че е чул асансьорът да се движи, а всъщност не помръдваше, защото знаеше, че ще му се смеят, че се е хванал на разказа на Джеф за духа на Юстас Барингтън. Но Джеф всъщност видя бележката и може би… Най-сетне се реши:

— Какво мислиш, че е станало с Адам?

Брад Хиншоу, проснал се до Джеф, вдигна глава. Очите на Джеф леко се промениха, сякаш в дъното им се спусна завеса.

— За какво говориш? — попита той.

— Не знам — рече Джош.

— Само дето… ами, нали в съобщението си той само казва, че отива някъде. На по-хубаво място. Не казва, че се самоубива. Искам да кажа, ами ако просто е искал да избяга? Брад изпъшка.

— Хайде и ти, Джош. Нали го блъсна влакът? Искам да кажа, та нали току-що бяхме на погребението му?

Момчето усети да се изчервява.

— Ами ако това изобщо не е бил Адам? Ами ако е бил някой друг? Може да са сменили телата или нещо такова, нали?

Джеф Олдрич се изправи на крака и си тръгна.

— Ама и ти ги дрънкаш едни, Джош — рече Брад.

— Кат си толкоз акълия, как можа да изтърсиш подобна глупост пред Джеф? Божичко!

Джош се изправи на крака и се затича след Джеф. Настигна го и сграбчи за ръката по-голямото момче.

— Джеф? Из… извинявай. Не исках да те обидя. Просто… ами, просто се чудех за бележката, това е всичко. Джеф спря и го погледна в очите.

— Лъжеш. Има още нещо, нали така? Освен бележката. Джош заровичка с пръст в земята пред себе си.

— Ч… чух и асансьора — призна си той, сигурен, че момчето ще му се смее. Когато то нищо не каза, Джош продължи.

— Беше точно както ти разправяше… чувах го, ама не се движеше.

Устните на Джеф се изкривиха в най-странната усмивка, която по-малкото момче бе виждало в живота си.

— Ами тогава може точно това да е станало — каза му той.

— Може Адам изобщо да не е мъртъв. Може Юстас Барингтън да е излязъл от гроба и да го е отвел. А може някога, когато най-малко очакваш, самият Адам да се появи и да ти каже какво е станало всъщност.

Слисан от думите му, Джош пусна ръката му. Все още усмихнат, Джеф Олдрич се извърна и се отдалечи.

* * *

Късно тази нощ Хилди Креймър влезе в кабинета на Джордж Енджърсол и затвори вратата след себе си. Той вдигна очи, кимна й, после довърши досието, върху което работеше. Миг по-късно сложи папката настрани, облегна се в стола си и скръсти ръце на гърди.

— Добре — рече той.

— Колко зле е положението? Хилди се усмихна.

— Изобщо не е зле. Семейство Лоурънстейн изтеглят Моника от училището и не мога да ги разубедя. Но тя е единствената. Всички други остават, включително Джеф Олдрич.

— Не е зле — отвърна Енджърсол.

— Ще го преживеем. Но това означава, че вече специалният ми семинар остава с две деца по-малко. Имам предвид двама кандидати, но предпочитам да чуя първо и твоето мнението. Тя изобщо не се замисли.

— Джош Маккалъм и Ейми Карлсън. И двамата са почти идеални. Двама от най-умните ни възпитаници и двамата разполагат с интелектуалните и психологическите профили, които търсим.

— Много добре, Хилди — усмихна се Енджърсол.

— Именно тези двама кандидати имах предвид. Смени им разписанието, за да почнат от утре.

Щом тя излезе от кабинета му, директорът прегледа още веднъж досиетата на двамата. Съгласи се. Бяха идеални за семинара.

Джош Маккалъм дори вече веднъж бе опитал да се самоубие. Ако го стореше още веднъж и успееше, едва ли щеше да изненада някого.