Джон Сол
Сенки (12)

11.

— Джош?

Джош вдигна очи от книгата, която четеше по време на закуската. Като видя бледото личице на Ейми Карлсън и обезумелия й поглед, бутна книгата настрани.

— Ходил ли си и преди на погребение? — попита тя.

Той поклати отрицателно глава.

— Никой от познатите ми не е умирал досега.

— Дали ще ни карат да гледаме Адам?

— В гласа й се чувствуваше тревога и само от произнасянето на тези думи тя се изчерви.

— Какво толкова има? — подразни я Джош.

— Да не би да те е страх да погледнеш трупа? Ейми се изчерви още повече.

— Ами… н… не знам.

— Просто е… ами, не съм сигурна, че ми се гледа мъртвец.

— Е, навярно няма да ни карат. Така де, щом Адам го е блъснал влак… — Той не довърши и си представи как влакът трополи по релсите, как блъска Адам Олдрич и тялото му литва във въздуха. Дали му ги няма ръцете и краката? Може би. Дори главата му може да я няма, ако влакът го е блъскал по определен начин. Джош потрепери, като си представи на какво прилича, и реши да не мисли повече за това. Само дето цяла събота, а и в неделя, всички приказваха само за Адам и за случилото се с него.

Откакто рано сутринта в събота Хилди го заведе в къщата на родителите му, Джеф не се бе мяркал в училище и повечето от децата смятаха, че изобщо повече няма да се появи.

Брад Хиншоу обаче не мислеше така.

— Говорих с него преди малко — оповести той вчера следобед.

— Вика, че ще се върне, а каквото си науми Джеф, винаги става.

— Бас държа, че няма да се върне — възрази Ейми Карлсън.

— Хайде на бас, че майка му няма да го пусне. Според мен сигурно ще я е страх да не би и той да го стори?

— Тъкмо той! — отвърна момчето.

— Стига да рече да се върне, ще се върне.

Джош обаче изобщо не ги слушаше, а от ума му не излизаше думичката, която Ейми употреби, когато говореше за случилото се с Адам.

То. Изглежда, всички използуваха тази дума, сякаш всъщност казваха на висок глас, че самоубийството на Адам бе нещо лошо. Но това си беше негова работа, нали така? Просто е седнал между релсите и е чакал влакът да го блъсне. Джош потрепери отново и само при мисълта за това го полазиха ледени тръпки.

— Чудя се на какво ли е приличал — заразсъждава той на глас.

Ейми се задави с овесените ядки и изплю храната в салфетката си.

— Ама че простащина, Джош — каза тя, когато се съвзе достатъчно, за да проговори.

— Ами просто се чудех. Какво лошо има в това? Нали г — н Конърс каза, че спокойно можем да говорим за това?

Момичето го изгледа презрително.

— Каза, че няма нищо лошо да си говорим за стореното от Адам. Но не е казвал, че трябва да говорим как… — Спря насред изречението и затърси подходящи думи. От съседната маса Брад Хиншоу, дочул за какво си говорят, мрачно се усмихна.

— Колко ли сплескан е бил? — запита той.

Ейми, на която вече й се повдигаше, го изгледа заплашително, после бутна стола си назад.

— Ама толкова сте вулгарни, момчета! Не ща да говоря повече с вас. — Обърна им гръб и си тръгна.

Миг по-късно Джош я последва.

— Не се сърди — каза той, настигайки я във фоайето.

— Просто си мислех за случилото се с него, това е. — Тръгна редом с нея и макар Ейми да не му отвърна, не му и каза да я остави на мира. Излязоха през входната врата и се спуснаха по стълбите. Джош се огледа. Въпреки че не видя никого наблизо, сниши гласа си и пак заговори.

— Д… да си чувала нещо в петък вечерта?

Ейми се нацупи озадачена.

— Като какво, например?

Джош се изчерви, но вече бе твърдо решил да продължи, без значение колко глупаво щяха да й прозвучат думите му.

— А… асансьорът. На два пъти го чух и след като Джеф ни разправи онази история за стария г-н Барингтън, отидох да видя какво става.

Ейми се смръщи.

— И какво? — запита тя подозрително.

— Ами, не се движеше — каза й той.

— Просто си стоеше на първия етаж, както винаги. Но аз го чух! Ейми го изгледа заплашително.

— Не се опитвай да ме плашиш, Джош Маккалъм!

— Не те плаша — възрази Джош и без да иска повиши глас.

— Просто ти разказвам какво се случи. Ами ако… — поколеба се, после продължи:

— … ако Адам изобщо не се е самоубил? Ами… така де, ако старият г-н Барингтън наистина го е сбарал! — За миг очичките на Ейми се разшириха от уплаха, щом разказът завладя въображението й, но после буйно тръсна главичка.

— Ама тази история Джеф сам си я измислил! — държеше тя на своето.

— Бас държа, че изобщо нищо не си чул. Освен това всички знаят, че Адам се е самоубил!

За миг Джош си замълча и се замисли върху думите й. Ами ако наистина не бе чул онези шумове? Възможно ли бе? Можеше ли просто да си е въобразил, защото Джеф му бе разказал онази история?

Замисли се над този въпрос, но после реши, че няма начин да узнае какво всъщност се бе случило през онази нощ. Когато най-сетне проговори, гласът му едва се чуваше и леко потреперваше и повече не отвори дума за странните шумове, които чу.

— Ти би ли го сторила? — попита той.

— Би ли седнала просто на релсите да чакаш влакът да те блъсне? Ейми поклати глава.

— Дори не ми минава през ума.

Джош се извърна да я погледне.

— А как щеше да постъпиш? Искам да кажа, ако си решила да се самоубиеш.

Загледана някъде надалеч, тя сви раменца.

— Не знам. На кого изобщо му минават подобни мисли през главата?

— Искаш да кажеш, че изобщо не си си го помисляла? Никога ли не ти е хрумвало да се самоубиеш?

Тя сбърчи вежди и се намръщи.

— А… ами, не знам — каза несигурно.

— Тоест, миналата година, като ходех на нормално училище и нямах приятели, понякога просто си лягах с надеждата, че няма да се събудя на сутринта. — Погледна го.

— Ти някога имал ли си това чувство?

Джош кимна, вдигна една клонка, паднала на най-горното стъпало, и взе да я върти в ръцете си.

По едно време все така се чувствувах. Все си мислех, че навярно на мама щеше да й е по-лесно, ако изобщо не се бях раждал.

— И аз се чувствувах точно така — съгласи се Ейми.

— Но не мисля, че някога ми е минавало през ума да се самоубия.

— Така де, между това и желанието просто да не се събудиш има голяма разлика, нали?

Джош вдигна рамене и изтърва клончето от пръстите си, щом посегна към белега на китката си. Като го видя да докосва все още пресните белези, Ейми се подвоуми, а после му зададе въпроса, който й се въртеше в главата още от събота следобед, когато г-н Конърс бе отделил цял час да си говори с всички деца за случилото се. Когато преподавателят бе запитал дали имат въпроси, тя си бе замълчала. Сега, насаме с Джош, рече:

— Болеше ли, искам да кажа, като си преряза вените?

Той се поколеба и се опита да се сети. Кой знае защо помнеше как стискаше ножа в ръка и как кръвта шурна, след като си преряза китките, но всъщност не помнеше самото действие. Нито пък помнеше дали го бе боляло или не.

— Не помня — най-накрая отвърна.

— Искам да кажа, ако е боляло, щях да си спомням, нали? Сега пък Ейми вдигна раменца.

— П… питам се дали Адам е усетил нещо, като го е блъснал влакът — рече замислено.

— Имам предвид, че според мен не е чак толкова зле да умреш, щом нищо не те радва. Но ако боли, като умираш…

— Знам — каза Джош.

— Тъкмо това не ми излиза от главата, И веднъж като го сториш… ами, и дума не може да става да промениш решението си, нали?

Ейми поклати глава.

— Не мисля, че мога да го сторя — реши тя.

— Искам да кажа, че независимо колко си го закъсал, мен ще ме е страх дори да опитам.

Една кола зави през портата, пое по дългата алея и прекъсна разговора им. Докато я зяпаше да приближава, Джош изведнъж я позна. Беше майка му. Какво ли я водеше тук? И тогава помръкна. Сигурно е научила какво се бе случило с Адам и е променила решението си да го остави тук. Дошла е да си го прибере у дома.

Първата му мисъл бе да побегне и да се скрие някъде, но знаеше, че това едва ли ще помогне. Ако е дошла да си го прибере у дома, ще го намерят където и да се скриеше и тогава щеше да си има неприятности. Така че неспокойно остана на мястото си и гледаше майка си да паркира, да слиза и вече да му маха. Миг по-късно тя се втурна по стълбите и го грабна на ръце, като го прегръщаше все едно не го е виждала цяла година, а не само от една седмица.

— Недей, мамо — дърпаше се Джош.

— Пусни ме! Ами ако видят децата? Цяла година ще ми се подиграват!

Въпреки повода за посещението си Бренда не се удържа и прихна от неудобството на сина си.

— И какво толкова ще си помислят, ако майка ти те прегърне, като те види?

— Ама не трябва да ме вдигаш — замърмори Джош.

— Вече не съм бебе!

— Добре — съгласи се с него тя и го остави на земята.

— Вече си съвсем порасъл и е време да тръгнеш да си изкарваш хляба, за да можеш да издържаш старата си майка, така ли?

— Ма… амо — изпъшка Джош.

Бренда се извърна и смигна на Ейми Карлсън.

— И ти ли се срамуваш от майка си като Джош?

— Момичето сви раменца.

— Май да — заяви тя, а след това изрече на глас мисълта, която не излизаше от ума на Джош още щом зърна колата на майка си:

— Ще вземете ли Джош със себе си?

Усмивката на Бренда се стопи и тя погледна към Джош.

— Не знам — призна си тя и се отпусна на стълбите, внезапно усетила умората от нощното си шофиране. Едва вчера следобед научи за Адам Олдрич, обади й се Хилди Креймър и още не бе превъзмогнала шока от тази вест.

Разбира се, почти не познаваше момичето, но след последния уикенд вече смяташе Джанет и Чет Олдрич за приятели. От началото до края на смяната си в кафенето си мислеше дали да тръгне или не за Барингтън и тръгна още щом се освободи в полунощ.

В края на краищата разбираше, че няма друг избор. Не идваше само за погребението, което бе насрочено за десет сутринта, ами и заради Джош. Трябваше да се убеди със собствените си очи как се чувства, да прецени какво бе отношението му към самоубийството на един от съучениците му.

И най-вече се налагаше да се убеди как му се отразява училището. И бе решила, ако тук се чувствува нещастен, да му събере багажа и да си го откара у дома още същия следобед да го прибере от Академията дори по-бързо, отколкото го бе записала.

Защото щом Адам Олдрич не бе свикнал с училището и след неуспешния му опит за самоубийство бе последвал успешен, какво пречеше на Джош да стори същото? Само при мисълта за това кръвта й изстина. През дългите нощни часове, докато прекосяваше пустинята и долината Сан Хоакин, се убеди, че е допуснала грешка, като го бе записала в това училище.

Но щом слънцето изгря и се понесе по магистрала 101 към Салинас, взе да мисли по-иначе. Джош не приличаше на Адам — в Академията нямаше едно дете да прилича на друго. Дори братът-близнак на Адам бе съвсем различен.

А и нали я предупредиха, че самоубийството е проблем сред възпитаниците им?

Но изпуснаха Адам Олдрич. Не успяха да предугадят случилото се и да го предотвратят.

Връщаше се напред-назад и мислено поставяше под въпрос всеки аргумент, докато най-накрая главата й не бръмна от изтощение. Щом прекоси Барингтън и пое нагоре към Академията, вече бе решила просто да наблюдава Джош, да разговаря с него и сама да реши как се чувствува.

И сега, щом сериозното момиченце с яркочервената коса и дебели очила се вторачи настойчиво в нея, тя успя да се усмихне.

— Струва ми се, че малко или много се безпокоя за него.

— Заради Адам ли? — попита Ейми.

Бренда се изненада от неподправената прямота на въпроса.

— Т… така ми се струва.

— Тъкмо за това си говорехме — каза й Ейми.

— Според нас никога не бихме сторили подобно нещо.

— Така ли? — запита жената. Усети да й се вие свят. Наистина ли седеше под ярките лъчи на утринното слънце и обсъждаше самоубийството с едно десетгодишно момиченце? А отгоре на всичко, както то, така и синът й, изглежда, го смятаха за най-нормалното нещо на този свят.

— Напоследък доста си говорим за това — каза й Ейми.

— И бедата е там, че ако направиш като Адам, след това не можеш да промениш решението си. Искам да кажа, че след като веднъж умреш…

— Гласчето й заглъхна.

— Освен това не е редно да посягаш на живота си — рече Бренда.

— Защо? — запита Джош.

Погледът на Бренда се премести върху Джош, който я бе зяпнал втренчено и чакаше отговор. Но разполагаше ли с такъв? Осъзна, че не разполага. Просто винаги бе възприемала самоубийството за нещо нередно. Но защо?

— Ами, защото Бог не одобрява да посягаш на живота си — каза тя, сещайки се какво я бяха учила преди години в католическата църква, преди да спре да я посещава.

— Татко вика, че няма Бог — каза и Ейми.

— Той е атеист.

— Ясно — отвърна жената, макар че нищо не й беше ясно. Как можеше някой да не вярва в Бог? Макар и да не бе ходила от десет години на църква, тя все още вярваше в Бога. Все още се чудеше какво да измисли в отговор на твърдението на Ейми, когато на входната врата се появи Хилди Креймър и я спаси.

— Г-жо Маккалъм? Стори ми се, че ви зърнах? Бренда веднага скочи на крака.

— Просто не се сдържах — обясни тя.

— Реших да дойда за погребението.

През последните два дни Хилди разговаря по телефона с родителите на почти всички възпитаници на Барингтън. И сега само се усмихна уморено.

— Радвам се, че дойдохте. Особено се радвам заради Джош. Ще имате възможност да се убедите колко добре се справя. — Посегна, разроши косата му и се подсмихна, когато той се отдръпна.

— А вие двамата защо вече не се захванете с външния си вид, какво ще кажете? — Предложи тя и многозначително поглеждаше часовника си.

— Началото на службата е в десет и не бива да закъсняваме.

— Но още няма девет — запротестира Джош.

— Ами колко време ще ти трябва да си вземеш душ? — възрази му Хилди.

— И недей да ми разправяш, че вече си си взел — даже от тук се вижда калта зад ушите ти. Хайде, вървете и двамата — нареди тя на децата.

За изненада на Бренда двамата послушно припнаха стълбите и изчезнаха в дома. Когато вече ги нямаше, Хилди се извърна към Бренда.

— Предполагам, че си дошла, разтревожена за Джош. Тя се поколеба, после кимна.

— След случилото се с Адам Олдрич…

— Разбира се, не бих казала, че се изненадвам да те видя. Не си единственият разтревожен родител и това си е твое право. Всъщност се радвам, че дойде. Защо не пийнем по едно кафе и през това време ще се опитам да те запозная със станалото и какви мерки взимаме.

Час по-късно на Бренда, очаквала Академията да потърси известно оправдание, й направи впечатление не само откритостта на Хилди Креймър в обсъждането на самоубийството на Адам Олдрич, но и вероятното му въздействие върху съучениците му.

— Що се отнася до Джош — заяви накрая Хилди, — мога само да ви посъветвам да го наблюдавате днес и после да вземете решение, дали искате да остане при нас или не.

В крайна сметка именно решението на Хилди да не й дава зор да оставя Джош в Академията направи най-силно впечатление на Бренда. Когато възпитателната я заведе в собственото си апартаментче на приземния етаж на дома, за да се освежи и преоблече за погребението на Адам, Бренда вече бе почти сигурна, че въпреки случилото се този следобед няма да прибере Джош със себе си у дома.

А отгоре на всичко имаше пред себе си цяла сутрин и цял следобед да наблюдава Джош отблизо.

И чак тогава, ако се убедеше, че той е наистина толкова щастлив, колкото твърдеше Хилди Креймър, щеше да вземе решение.