Метаданни
Данни
- Серия
- Комисар Мегре
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Le chien jaune, 1932 (Пълни авторски права)
- Превод отфренски
- Борис Миндов, 1983 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,8 (× 19гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- hammster(2007)
Издание:
Жорж Сименон. Жълтото куче. Мегре
Преводач: Борис Миндов
Редактор: Екатерина Целева
Художник: Емил Марков
Худ. редактор: Веселин Христов
Технически редактор: Васко Вергилов
Коректор: Жанета Желязкова
Френска, II издание
Лит. група IV
ЕКП 07/9536622331/5637-345-83
Издателски № 2097
Формат 70×100/32
Печатни коли 17
Издателски коли 10,16
Условно издателски коли 12,54
Дадена за набор на 5.VI.1983 г.
Излязла от печат на 25.XI.1983 г.
Издателство „Христо Г. Данов“ — Пловдив
ЕЦФН — Печатница „Г. Димитров“ — София
Печатница „Д. Найденов“ — В. Търново
Цена 1,70 лв.
Georges Simenon. Le chien jaune
© Georges Simenon, 1965
Tous droits reserves
© A. Fayard et Cie, 1934
История
- —Добавяне
VIII
НИ ЕДИН ПОВЕЧЕ!
— Ще се съгласите може би, господин комисар, че е време да имаме сериозен разговор…
Кметът беше произнесъл тия думи с ледена учтивост, а инспекторът Льороа не познаваше още достатъчно Мегре, за да разбира чувствата му според това, как той изпуска дима от лулата си. От полуотворената уста на комисаря бавно излезе тънка сива струйка, докато клепките му трепнаха два-три пъти. Сетне Мегре извади бележника си от джоба и огледа наоколо си аптекаря, доктора, любопитните.
— Заповядайте, господин кмете… И тъй…
— Ако желаете да пием чашка чай у дома — побърза да го прекъсне кметът, — колата ми е пред входа… Ще почакам да дадете необходимите нареждания…
— Какви нареждания?…
— Но… относно убиеца… скитника… момичето…
— Ах, да! Е, добре, ако полицията няма нищо по-полезно да прави, нека наблюдава гарите в околността…
Той имаше най-простодушен вид.
— А вие, Льороа, телеграфирайте в Париж да ни изпратят Гойар и идете да си легнете.
Мегре седна в колата на кмета, чийто шофьор носеше черна ливрея. Малко преди да се стигне до Белите пясъци, можеше да се види построената на високия скалист бряг вила, което й придаваше донякъде вид на феодален замък. Прозорците бяха осветени.
Докато се возеха, двамата мъже не размениха и две думи.
— Позволете да ви покажа пътя…
Домоуправителят пое шубата на кмета.
— Госпожата легнала ли е?
— Тя очаква господин кмета в библиотеката.
Тя беше там наистина. Въпреки четиридесетте си години, до своя съпруг, който имаше шестдесет и пет, тя изглеждаше много по-млада. Поздрави комисаря с кимване на главата.
— Е?…
С маниерите на истински светски човек кметът й целуна ръка и я задържа в своята, казвайки:
— Успокойте се!… Един митничар леко ранен… И аз се надявам, че след разговора ни с господин комисаря Мегре най-сетне ще се тури край на този невъзможен кошмар…
Тя излезе, шумолейки с копринената си рокля. Завесата от синьо кадифе се спусна. Библиотеката беше просторна, стените покрити с красива ламперия, таванът с открити греди като в английски замък.
Виждаха се доста скъпи подвързии, но най-ценните навярно се намираха в една закрита библиотека, която заемаше цяла стена.
Всичко говореше за истинско великолепие, за безпогрешен вкус, за съвършено удобство. Макар че имаше парно отопление, в една огромна камина пламтяха няколко пъна.
Не можеше да става сравнение с фалшивия лукс във вилата на Доктора.
Кметът избираше между кутиите с пури и подаде една на Мегре.
— Благодаря! Ако позволите, предпочитам с лулата си…
— Седнете, моля… Ще пиете ли уиски?…
Той натисна звънеца, запали пура. Домоуправителят дойде да ги обслужи. И Мегре, може би съзнателно, си придаде вид на тромав дребен буржоа, приет в аристократично жилище. Чертите на лицето му изглеждаха по-груби, погледът му замъглен.
Домакинът чакаше да излезе прислужникът.
— Трябва да разберете, господин комисар, че не е възможно вече да продължава тая серия от престъпления… Ето… вижте… Пет дни, откак сте тук… И от пет дни…
Мегре извади от джоба си своя евтин бележник с мушамена корица.
— Позволете… — прекъсна го той. — Казвате серия от престъпления… Ала ще ви забележа, че всички жертви са живи освен една… Само един смъртен случай: този на господин Льо Помре… Що се отнася до митничаря, ще признаете, че ако някой наистина е искал да посегне на живота му, нямаше да засегне крака му… Вие знаете мястото, отдето е било стреляно… Нападателят е бил невидим. Имал е предостатъчно време… Освен ако изобщо не е хващал револвер?…
Кметът го погледна учудено и като взе чашата си, каза:
— Твърдите, че…
— Че са искали да го ранят в крака… поне докато се докаже противното…
— А господин Мостаган? Него също ли са искали да го улучат в крака?
В думите му звучеше неприкрита ирония. Ноздрите на стария човек потрепваха. Искаше да бъде учтив, да остане спокоен, защото се намираха у дома му. Но в гласа му се почувствува неприятно съскане.
Мегре с израза на добър служител, който се отчита пред своя началник, продължи:
— Ако обичате, ще прегледаме бележките ми една по една. Почвам с дата петък, седми ноември. „Изстреляй е един куршум към господин Мостаган през пощенската кутия на една необитаема къща.“
Забележете най-напред, че никой, дори и жертвата, не би могъл да знае, че в даден момент на господин Мостаган ще му хрумне да се прислони в един вход, за да запали пурата си… При по-малко вятър престъплението не би било извършено!… Обаче имало е все пак един човек, въоръжен с револвер, зад вратата… Или е бил някой луд, или е чакал някого, който е трябвало да дойде… Сега спомнете си часа!… Единадесет часът вечерта… Целият град е заспал освен малката група в „Адмиралското кафене“…
Не правя изводи. Да видим кои биха могли да бъдат виновните. Господата Льо Помре и Жан Сервиер, както и Ема, не са замесени, тъй като са се намирали в кафенето.
Остават доктор Мишу, излязъл четвърт час по-рано, и скитникът с грамадните отпечатъци. Сетне и един непознат, когото ще наричаме X. Съгласни ли сте?
Отделно ще прибавим, че господин Мостаган не е умрял и че след две седмици ще бъде на крак.
Да минем към втората драма. „На другия ден, в събота, бях в кафенето заедно с инспектора Льороа. Тъкмо вземахме аперитива си заедно с господата Мишу, Льо Помре и Жан Сервиер, когато Доктора, като гледаше чашата си, бе обзет от подозрение. Анализът доказа, че в бутилката перно има отрова.“
Кои могат да бъдат виновни: господата Мишу, Льо Помре, Сервиер, келнерката Ема, скитникът, който през деня е могъл да влезе незабелязано в кафенето, и накрая нашият непознат, когото отбелязваме с X.
Продължаваме. „В неделя сутринта Жан Сервиер е изчезнал. Недалеч от дома му е намерена колата му, изцапана с кръв. Още преди да се открие това, «Брестки фар» е получил съобщение за престоящите събития, приготвено, за да всее паника в Конкарно.
Ала Сервиер е отишъл първо в Брест, после в Париж, дето, изглежда, се крие и дето се намира очевидно по свое желание.“
Единствен възможен виновник: самият Сервиер.
„Същия неделен ден господин Льо Помре взема аперитива си заедно с Доктора, връща се у дома си, вечеря там и умира вследствие отравяне със стрихнин.“
Предполагаеми виновни: при положение, че е отровен в кафенето — Доктора, Ема и накрая нашият X.
В случая скитникът наистина не е замесен, защото кафенето не е останало празно нито за миг, и сега отровата е била в една чаша, а не в цялата бутилка.
Ако престъплението е било извършено в дома на Льо Помре, възможните виновници са: хазяйката му, скитникът и пак същият наш X.
Не губете търпение… Стигаме до края… „Тая вечер един митничар, минавайки през една пуста улица, бива ударен с куршум в крака… Доктора е все още в затвора, дето е наблюдаван отблизо… Льо Помре е мъртъв… Сервиер се намира в Париж, в ръцете на Обществената сигурност. Ема и скитникът в същия час се прегръщаха пред очите ми, а после изядоха едно пиле…“
Значи само един възможен виновник: X…
С други думи човек, когото още не сме срещнали в хода на събитията… Човек, който може да е извършил всичко, но може и само последното престъпление…
Ние не познаваме тоя човек. Липсват всякакви отличителни белези. Единствено указание: имал е интерес да предизвика тая нощ една драма… извънредно голям интерес… Защото тоя изстрел не е бил даден от някой скитник.
Сега не искайте от мен да го арестувам… Защото, ще се съгласите, господин кмете, че в тоя град всеки или всички, които познават главните лица, замесени в тая история, и особено тия, които посещават „Адмиралското кафене“, мотат да бъдат този X…
Вие самият…
Последните думи Мегре изрече нехайно, облегна се в креслото си и протегна нозе към камината.
Кметът леко трепна.
— Надявам се, че това е само едно малко отмъщение…
Тогава Мегре изведнъж се надигна, изтърси пепелта от лулата си в огнището и заговори, като се разхождаше с големи крачки из библиотеката:
— Съвсем не! Желаете заключения? Е, добре! Ето ви ги… Исках само да ви покажа, че тая работа не е проста полицейска задача, която може да бъде направлявана от кабинета, по телефона… И ще добавя, господин кмете, с уважението, което ви дължа, че когато поемам отговорност за едно разследване, държа преди всичко да бъда оставен на мира!
Последните думи излязоха съвсем неочаквано. Това отдавна се мътеше. Може би за да се успокои, Мегре отпи от чашата си глътка уиски и погледна към вратата като човек, който е казал всичко и чака разрешение да си отиде.
Събеседникът му мълча известно време, като съзерцаваше бялата пепел от пурата си. Накрая той я остави да падне в една синя порцеланова купичка, стана бавно и потърси с очи погледа на Мегре.
— Чуйте ме, господин комисар…
Той навярно обмисляше думите си, защото говореше бавно, с дълги паузи.
— Може би аз съм виновен, че през нашите кратки разговори и срещи съм показвал известно нетърпение…
Това беше съвсем неочаквано. Особено в тая обстановка, където се подчертаваше благородният произход на стария човек с неговите бели коси, с палтото, поръбено с копринени ширити, и сивия панталон, изгладен безукорно.
— Почвам да проумявам истинската ви цена… В няколко минути с това кратко и простичко излагане на фактите вие ме накарахте да вникна в тревожната мистерия, сложността на която не подозирах… Признавам, че вашата бездейност по отношение на скитника допринесе донякъде за моето неразположение към вас…
Той се бе приближил до комисаря и докосна рамото му:
— Моля ви да не бъдете много строг към мене… Аз също имам тежки отговорности…
Не беше възможно да се отгатнат чувствата на Мегре, когато пълнеше с грубите си пръсти лулата. Кесийката за тютюн се бе изпразнила. Погледът му блуждаеше през залива в морската шир.
— Каква е тая светлина? — запита той внезапно.
— Фарът.
— Не, говоря за светлинката отдясно…
— Къщата на доктор Мишу…
— Значи слугинята се е върнала?
— Не! Днес следобед се е прибрала госпожа Мишу, майката на Доктора.
— Видяхте ли я?
На Мегре му се стори, че домакинът почувствува известно стеснение.
— Изненадана била, че не е заварила сина си… Дойде тук да се осведоми. Казах й за арестуването, като й обясних, че това е по-скоро предпазна мярка… Така е, нали?… Помоли ме да й дам позволително да го посети в затвора… В хотела не знаеха къде сте… Поех върху себе си отговорността за това посещение…
Госпожа Мишу дойде пак малко преди вечеря да научи нещо ново… Жена ми я прие и я покани на вечеря…
— Приятелки ли са?
— Може да се каже… По-точно добри съседски отношения… През зимата в Конкарно има много малко хора…
Мегре почна отново да се разхожда из библиотеката.
— Тримата ли вечеряхте?
— Да… Това се случва често… Госпожа Мишу беше много развълнувана от тази постъпка на полицията и аз, колкото можах, я успокоих… С голяма мъка е отгледала сина си, чието здраве не е цветущо…
— Стана ли дума за Льо Помре и за Жан Сервиер?…
— Тя никак не обича Льо Помре… Обвинява го, че е увлякъл сина й в пиене… Истината е, че…
— А Сервиер?
— Познава го малко… Той не беше от същото общество… Дребен журналист, познанство от кафенето, забавен момък… Но например не могат да приемат жена му, чието минало не е безукорно… Това е малкият град, господин комисар!… Трябва да се примирите с тия условности… Те ще ви обяснят донякъде моето настроение… Знаете ли какво значи да се ръководи едно население от рибари, като в същото време трябва да се държи сметка за крайната чувствителност на работодателите и най-сетне на едно средно съсловие, което…
— В колко часа тръгна оттук госпожа Мишу?
— Към десет часа… Жена ми я заведе с кола.
— Светлината показва, че госпожа Мишу не си е легнала още…
— Тя има такъв навик… Както и аз… Когато не си вече млад, не се нуждаеш от много сън… До късно през нощта аз оставам тук да чета или да прелиствам преписки…
— Добре ли вървят работите на Мишу? Ново, едва забележимо стеснение.
— Не още… Необходимо е да се почака, докато Белите пясъци се оценят както трябва… Това няма да се забави, като се вземат пред вид връзките на госпожа Мишу в Париж. Голяма част от парцелите са продадени… Напролет започват да строят. През време на последното си пътуване тя е успяла да убеди един банкер, чието име не мога да ви кажа, да построи една великолепна вила на самия морски бряг…
— Още един въпрос, господин кмете… Чии бяха по-рано местата, които сега са за продан?
Събеседникът не се поколеба.
— Мои! Това е семейно имущество, както и тая вила. Там растяха само изтравниче и жълтуга, когато на семейство Мишу хрумна идеята…
В тоя миг светлината в далечината угасна.
— Още една чаша уиски, господин комисар? Разбира се, моят шофьор ще ви заведе…
— Много сте любезен. Но много обичам да ходя пеш, особено когато трябва да размислям…
— Какво мислите за историята с жълтото куче?… Признавам, че може би това най-много ме обърква… Това и отровата в бутилките перно! Защото най-сетне…
Но Мегре търсеше шапката и палтото си. На кмета не оставаше нищо друго, освен да натисне електрическия звънец.
— Делфен, дрехите на комисаря!
Настъпи сгъстено мълчание, сред което отвреме-навреме се чуваше глухият шум от разбиващите се в каменното подножие на вилата вълни.
— Наистина ли не искате колата ми?…
— Наистина…
Имаше нещо потискащо във въздуха, което се носеше подобно на кълбата дим около лампите.
— Питам се какво ще бъде утре душевното състояние на хората… Ако морето е спокойно, поне рибарите ще се раздвижат из улиците, защото ще могат да поставят своите кошове…
Мегре пое палтото си от ръцете на домоуправителя, протегна голямата си ръка. Кметът имаше още какво да пита, но се колебаеше поради присъствието на прислужника.
— Колко време още мислите, че ще бъде нужно за…
Часовникът показваше един часа след полунощ.
— Надявам се утре вечер всичко да бъде свършено…
— Тъй скоро?… Въпреки онова, което преди малко ми казахте?… Навярно разчитате на Гойар? Освен ако…
Беше много късно. Мегре пое по стълбите. Кметът искаше да каже още нещо, но не можеше да изрази онова, което чувствуваше.
— Неловко ми е, че ви оставям да се връщате пеш… из тия пътища…
Вратата се затвори. Мегре вече бе на пътя, а над него — хубаво небе, по което тежки облаци бързаха да изпреварят луната.
Въздухът бе свеж. Вятърът идеше откъм морската шир и носеше дъх на водорасли, струпани на големи черни купчини по пясъка на плажа.
Комисарят вървеше бавно, с ръце в джобовете, с лула в устата. Обръщайки се, той видя отдалеч как лампите в библиотеката угаснаха, а на втория етаж се запалиха други, но завесите ги закриха.
Той не пожела да прекоси града, а пое по брега, както бе направил и митничарят, спря се при мястото, дето го бяха ранили. Всичко бе спокойно. Тук-таме по някой фенер. Конкарно спеше.
Когато стигна площада, прозорците на кафенето още светеха и тяхната отровна светлина смущаваше нощния покой.
Мегре бутна вратата. Един журналист диктуваше по телефона:
— „…Човек не знае вече кого да подозира. Хората по улиците се гледат с тревога. Дали този не е убиецът? А може би оня там? Никога атмосферата не е била така наситена със загадъчност и страх…“
Мрачен, стопанинът сам бе седнал при касата. Щом позна комисаря, поиска да каже нещо. Можеше предварително да се отгатнат укорите му.
Кафенето беше в безредие. По всички маси — разпръснати вестници, празни чаши, а един фотограф сушеше копия от снимки върху радиатора.
Инспекторът Льороа се приближи до началника си.
— Това е госпожа Гойар — каза той полугласно, като сочеше една пълничка жена, отпуснала се на пейката.
Тя стана. Изтри очите си.
— Кажете, господин комисар!… Вярно ли е?… Не зная вече кому да вярвам!… Изглежда, че Жан е жив?… Но това не е възможно, нали?… Кой би изиграл подобна комедия?… Той не би ми направил това!… Не би ме оставил в такава тревога… Струва ми се, че полудявам!… За какво би отишъл в Париж?… Кажете! И то сам, без мен!
Тя плачеше. Плачеше, както някои жени знаят да плачат, с много сълзи, които се стичаха по бузите й чак до брадичката, докато ръката й притискаше месестата гръд.
И подсмърчаше. Потърси кърпичката си. И свръх всичко искаше и да приказва.
— Кълна ви се, че това е невъзможно!… Зная, че той беше малко женкар… Но не би направил подобно нещо!… Когато се връщаше при мен, искаше ми прошка… Разбирате ли?… Казват…
Тя посочи журналистите.
— …те казват, че той сам е оставил петна кръв по колата, за да се помисли, че е извършено престъпление… Но тогава той, значи, е имал намерение да не се връща!… А аз зная, чувате ли, сигурна съм, че той щеше да се върне!… Той никога не би се отдавал на разгулен живот, ако другите не бяха го увличали… Господин Льо Помре, Доктора… И кметът. И всички, които не ме поздравяваха дори на улицата, защото бях много незначителна за тях!…
Казват, че бил арестуван… Не ща да вярвам… Какво лошо е направил?… Той печелеше достатъчно за тоя живот, който водехме… Щастливи бяхме въпреки гуляите, които той отвреме-навреме си позволяваше…
Мегре я погледна, въздъхна, взе една чаша от масата, изпи я на един дъх и прошепна:
— Ще ме извините, госпожо, но трябва да отида да спя…
— И вие ли, и вие ли също вярвате, че той е виновен за нещо?…
— Никога нищо не вярвам… Направете като мене, госпожо, идете да спите… Й утре е ден…
И той тръгна с тежки стъпки нагоре по стълбите, докато журналистът, който продължаваше да стои при телефона, предаваше следната фраза:
— „Като последна новина — утре комисарят Мегре смята, че ще разясни окончателно загадката.“
И с променен глас добави:
— Това е всичко, госпожице… Но кажете специално на шефа да не променя нито ред в дописката ми… Той не може да разбере… Трябва да си на самото място…
Окачвайки слушалката, той пъхна бележника си в джоба и поръча:
— Един грог, шефе!… Много ром и съвсем малко топла вода…
В това време госпожа Гойар прие предложението на един репортьор да я придружи. И по пътя тя започна да му се доверява:
— …Като оставим настрана, че беше малко женкар… Но нали знаете, господине!… Всички мъже са такива!…