Жорж Сименон
Жълтото куче (6)

VI
СТРАХЛИВЕЦ

— Суеверен ли сте, господин комисар?

Възседнал като кон стола си и с лакти, опрени на облегалото, Мегре направи такава гримаса, че тя можеше да изразява каквото щеш. Доктора не беше седнал.

— Мисля, че в същност всички сме суеверни, но това се проявява в някой определен момент или ако щете — в момент, когато сме прицелна точка…

Той се изкашля в кърпата си, погледна я с безпокойство и продължи:

— Преди осем дни бих ви отговорил, че не вярвам на оракули… И все пак!… Оттогава има може би пет години… Неколцина приятели бяхме на вечеря у една парижка актриса… Когато поднасяха кафето, някой предложи да си гледаме на карти… И знаете ли какво ми се падна?… Забележете, че тогава аз се смях!… Смях се много повече, защото това, което ми се падна, съвсем не приличаше на обикновените предсказания: руса жена, възрастен господин, който ви мисли доброто, писмо отдалеч и т.н. На мен излязоха такива карти: „Ще имате лоша смърт… Тежка смърт… Пазете се от жълти кучета…“

Ернест Мишу не бе погледнал още комисаря, към когото сега дигна очи. Мегре седеше спокоен. Изглеждаше дори грамаден върху малкия стол, същинска статуя на спокойствието.

— Това не ви ли учудва?… Цели години никога не бях чувал за жълто куче… В петък избухва една драма… Жертва е един от моите приятели… Аз също като него бих могъл да се прислоня в тоя вход и да бъда ударен от куршума… И ето че изскача и едно жълто куче!

Друг приятел изчезва при нечувани обстоятелства… И жълтото куче продължава да скита!

Вчера дойде редът и на Льо Помре… Жълтото куче!… И искате това да не ми прави впечатление?…

Той никога не бе говорил на един дъх толкова много и докато говореше, постепенно се съвземаше.

Комисарят не можа да го насърчи с нещо повече освен с една въздишка:

— Очевидно… очевидно…

— Това смущава човека, нали?… Аз разбирам, че трябва да съм ви направил впечатление на страхливец… Е, да! Аз се страхувам… Неопределен страх, който ме стисна за гърлото още от първата драма и особено когато изникна въпросът за жълтото куче…

Той ситнеше из килията, гледайки в земята. Лицето му бе оживено.

— Трябваше да помоля вас за закрила, но се побоях от презрението ви… Защото силните хора презират страхливците…

Гласът му стана тънък.

— И аз признавам, господин комисар, че съм страхливец… Ето на, от четири дни се страхувам, четири дни боледувам от страх… Не съм виновен за това!… Учил съм достатъчно медицина и си давам точна сметка за моя случай…

Когато съм се родил, трябвало е да ме сложат в специален апарат за преждевременно родени деца… През детинството си изредих всички детски болести…

И когато избухна войната, лекарите, които преглеждаха по петстотин души на ден, ме обявиха за годен да служа във войската и ме пратиха на фронта… Но аз не само че имах слаби дробове с калцирани жлези, но две години преди това ми бяха махнали и единия бъбрек…

Аз се страхувах! Страх до полудяване!… Санитарите ме дигнали, когато съм бил засипан в една яма от избухването на снаряд… И най-сетне видяха, че не съм годен за военна служба…

Това, което ви разказвам, не е може би хубаво… Но аз ви наблюдавах. Имам впечатлението, че сте способен да разберете…

Лесно е на силните да презират страхливците… Но би трябвало да се погрижат да узнаят дълбоките причини на страхливостта…

Ето на! Аз разбрах, че вие гледате нашата група в „Адмиралското кафене“ без симпатия… Казали са ви, че се занимавам с продажба на места… Че съм син на някогашен народен представител… Доктор по медицина… И тия вечери около масата в кафенето заедно с други несполучили в живота хора!…

Но какво бих могъл да сторя?… Родителите ми харчеха много пари, въпреки че не бяха богати… Това не е рядко явление в Париж… Израснах в разкош… Прочути водолечебни станции… Сетне баща ми умря и майка ми почна да играе на дребно на борсата, да прави интриги, все тъй дама от висшия свят, все тъй високомерна, но преследвана от кредитори…

Аз й помагах. Само за това бях способен!… Места за продан… В това няма нищо за особена почит… И тоя живот тук… Градски първенци!… Но с нещо не много здраво в тях…

Ето вече три дни, откак вие ме наблюдавате и откакто аз имам желание да ви приказвам с открито сърце… Бях женен… Жена ми поиска развод, защото желаеше мъж, въодушевен от по-високи амбиции…

С един бъбрек… Три-четири дни от седмицата се мъкна болен, изморен от леглото до креслото…

Той седна капнал.

— Ема трябва да ви е казала, че бях неин любовник… Глупаво, нали? Но човек има понякога нужда от жена… Тия неща не се обясняват на всички…

В „Адмиралското кафене“ щях може би да полудея в края на краищата… Жълтото куче… Сервиер изчезнал!… Кървави петна в колата му… И особено тая отвратителна смърт на Льо Помре…

Защо него?… Защо не мене?… Два часа преди това ние бяхме заедно, на същата маса, пред същите чаши… И аз имах предчувствието, че ако изляза оттам — ще дойде моят ред… Сетне почувствувах, че обръчът се стяга, че дори в хотела, дори заключен в стаята си, опасността ме преследва…

Когато видях, че подписвате заповед за моето арестуване, трепнах от радост… и все пак…

Доктора погледна стените наоколо и прозореца с три железни пръчки, който гледаше към двора.

— Ще трябва да сменя мястото на леглото си, да го бутна в тоя ъгъл… Как, да, как е възможно преди пет години да ми приказват за жълто куче, когато това куче несъмнено не е било още родено?… Страх ме е, господин комисар! Признавам ви, крещя ви, че ме е страх!… Никак не ме интересува какво ще рекат хората, като узнаят, че съм в затвора… Онова, което не желая — то е, да умра!… А някой ме дебне, някой, когото аз не познавам, който вече е убил Льо Помре, който несъмнено е убил Сервиер, който е стрелял срещу Мостаган… — Защо?… Кажете ми! Защо?… Навярно някой луд… И още не са успели да го пребият!… Той е свободен… Той броди може би около нас… Знае, че аз съм тук… Ще дойде с ужасното си куче, което гледа като човек…

Мегре бавно стана, чукна лулата о тока си. А Доктора повтори с жалък глас:

— Знам, че ви правя впечатление на страхливец… Ето на! Сигурен съм, че тая нощ ще се измъчвам като прокълнат поради бъбрека…

Мегре стоеше тук — пълна противоположност на затворника, на възбудата му, на треската, на болестта, противоположност на тоя болезнен и отблъскващ страх.

— Искате ли да ви изпратя лекар?…

— Не!… Ако зная, че някой трябва да дойде, още повече ще се страхувам. Ще си представям, че той иде, човекът с кучето, лудият, убиецът…

Зъбите му затракаха.

— Мислите ли, че ще успеете да го арестувате, или ще го пребиете като бясно животно?… Защото той е бесен… Не се убива така, без причина…

Още три минути и щеше да настъпи нервната криза. Мегре предпочете да излезе, а арестуваният, свил глава между раменете си и със зачервени клепачи, го следеше с поглед.

 

 

— Разбрахте ли ме добре, сержант?… Никой да не влиза з килията му, никой освен вас; вие ще му носите храната и каквото поиска… Но ще му вземете всичко, с което може да си послужи, за да се самоубие… Вземете му връзките за обуща, вратовръзката му… Дворът да се пази денем и нощем… С внимание и почит… Много внимание и почит…

— Такъв отличен човек! — въздъхна сержантът. — Смятате ли, че той е…

— Бъдещата жертва ли, да!… Вас ще държа отговорен за живота му!…

И Мегре пое по тясната дълга улица, цапайки в локви вода. Сега вече целият град го познаваше. Когато минаваше по улиците, завесите се размърдваха. Хлапаците спираха да играят, за да го гледат с боязлива почит.

Той вървеше по подвижния мост, свързващ стария град с новия, когато срещна инспектора Льороа, който бе тръгнал да го търси.

— Има ли нещо ново?… Не са ли заловили поне моята мечка?…

— Каква мечка?

— Човека с големите крака…

— Не! Кметът заповядал да спрат търсенията, които вълнували населението. Наредил да се поставят на пост на важните места неколцина жандарми… Но аз искам да ви кажа друго нещо… По повод на журналиста Гойар, наречен Жан Сервиер… Един търговски пътник, който го познавал, твърди, че вчера го срещнал в Брест… Гойар се престорил, че не го вижда, и извърнал глава…

Инспекторът се учуди на спокойствието, с което Мегре прие тая новина.

— Кметът е убеден, че търговският пътник се е излъгал… В града има много дребни, пълнички хора. И знаете ли какво каза на помощника си тихичко, но може би надявайки се, че аз ще го чуя?… Буквално: „Ще видите, че комисарят ще хукне по тая лъжлива диря, ще отиде в Брест и ще остави тук истинския убиец да се оправяме ние с него!…“

Мегре вървя мълчаливо двайсетина крачки. На площада раздигаха пазарските бараки.

— Аз трябваше да му отговоря, че…

— Че какво?…

Льороа се изчерви и извърна глава.

— Вярно! Не зная… И аз имам впечатлението, че залавянето на скитника няма голямо значение за вас…

— Как е Мостаган?…

— По-добре… Не може да си обясни нападението, на което е станал жертва… Помолил жена си да му прости… Да му прости, че е останал толкова до късно в кафенето!… Да му прости, че е бил полупиян. Заклел се, плачейки, да не пие вече глътка алкохол…

Мегре се бе изправил срещу пристанището, на двадесет метра от „Адмиралски хотел“. Корабите се завръщаха и минавайки край вълнолома, събираха тъмните си платна и бавно плуваха с весла.

Поради отлива в подножието на стените около стария град сега се откриваха купчини тиня, в които имаше стари тенджери и парчета от изпочупени вещи.

Зад равния свод от облаци се усещаше слънцето.

— Какво е вашето мнение, Льороа?… Инспекторът още повече се смути:

— Не зная… Струва ми се, че ако заловим тоя човек… Забележете, че жълтото куче отново изчезна… Какво можеше да прави то във вилата на Доктора?… Там трябва да има разни отрови… Аз си вадя заключение…

— Да, разбира се!… Само че аз никога не си вадя заключения…

— Все пак ще ми бъде любопитно да видя великана отблизо… Отпечатъците показват, че той е истински колос…

— Вярно!…

— Какво искате да кажете?…

— Нищо!…

Мегре не помръдваше, запленен сякаш от съзерцаването на гледката към малкото пристанище, към върха Кабелу вляво с неговата борова гора и издадените напред скали, към шамандурата — черна и червена, и алените знаци, сочещи протока до Гленанските острови, които не се съзираха поради сивите тонове.

Инспекторът имаше да разправя още много работи.

— Телефонирах в Париж за сведения около Гойар, който дълго време е живял там…

Мегре го погледна с мила ирония и Льороа, болезнено засегнат, бързо изреди:

— Сведенията са и много добри, и много лоши… Говорих с един сержант, който е служил по-рано в отдела за висшето общество и го познава лично… Изглежда, че той дълго време се е занимавал с журналистика… Първо — редактор на хрониката… След това — главен секретар на един малък театър… После — директор на кабаре в Монмартр… Два пъти фалирал… Две години главен редактор на провинциален вестник, струва ми се, в Ньовер… Най-сетне шеф на нощно заведение… „Човек, който умее да се държи на повърхността…“ Това са думите на сержанта… Наистина той добави: „Бива си го; щом видя, че накрая ще изяде и последния си грош или ще има неприятни истории, предпочете да се гмурне в провинцията…“

— И после?…

— И после, питам се защо е съчинил това нападение… Защото аз втори път разгледах колата… Има кървави петна, истински… А ако не е имало нападение, защо не дава знак за живот, щом се разхожда сега в Брест?

— Много добре!…

Инспекторът погледна живо Мегре, за да разбере дали той не се шегува. Но не! Комисарят беше сериозен, с поглед, насочен към едно слънчево петно, което се появи в далечината на морето…

— Колкото се отнася до Льо Помре…

— Имате ли някакви сведения?…

— Брат му дойде в хотела, за да говори с вас… Нямаше време да чака… Каза ми най-лоши работи за умрелия… Или поне това, което той смята за най-важно: лентяй… Имал само две страсти: жените и лова… Отгоре на това — манията да прави дългове и да се представя за благородник… и между другото — една подробност. Братът, който е почти най-големият индустриалец в областта, ми заяви: „Аз се задоволявам да си купувам облекло в Брест… Не е блестящо, но е здраво и удобно… Ив ходеше да поръчва дрехите си в Париж… И му бяха необходими обуща с марката на един знаменит обущар!… Дори моята жена не носи обуща по поръчка…“

— Страхотно!… — рече Мегре, за голямо смайване, ако не и възмущение на своя другар.

— Защо?

— Великолепно, ако това по ви харесва! Според вашия израз преди малко това, което правим сега, е истинско гмурване в провинциалния живот! И то е красиво като древността! Да знаем дали Льо Помре е носел готови обувки, или обувки по поръчка!… Това като че е нищо… Но ако щете, ми вярвайте, тук е възелът на драмата… Хайде да пием по един аперитив, Льороа!… Както ония хора пиеха всеки ден… В „Адмиралското кафене“!…

Инспекторът за лишеи път се взря в своя началник, питайки се дали не го подиграва. Той се бе надявал на поздравления за дейността си през тая сутрин и за инициативите си.

А Мегре като че смяташе всичко това за шега!

 

 

В кафенето стана такова раздвижване, както когато гимназиален учител влезе в клас сред глъчката на учениците. Разговорите спряха. Журналистите изтичаха към комисаря:

— Можем ли да съобщим за арестуването на Доктора? Призна ли той?…

— Съвсем не!…

Мегре ги отстрани с ръка и викна на Ема:

— Две перно, момиченце…

— Но щом сте арестували господин Мишу…

— Искате да знаете истината ли?…

Те бяха взели вече в ръце бележниците си. И чакаха с приготвени за действие стила.

— Там е работата, че още няма истина… Може би някой ден ще има… А може би — не…

— Казват, че Жан Гойар…

— …Е жив! Толкова по-добре за него!

— Макар че има един човек, който се крие, когото преследват безуспешно…

— Това показва, че дивечът е по-изкусен от ловеца!…

И като дръпна Ема за ръкава, Мегре й каза тихичко:

— Ще ми донесеш обеда в стаята…

Изпи наведнъж аперитива си и стана.

— Един добър съвет, господа! Без преждевременни заключения! И особено без общи изводи…

— Но виновникът?…

Той сви широките си рамене и въздъхна:

— Кой знае?…

Беше вече пред стъпалата за горния етаж. Инспекторът Льороа го погледна въпросително.

— Не, драги… Обядвайте в общата зала. Трябва да си почина…

Чуха се тежките му стъпки нагоре по стълбите. Десетина минути след това Ема също се изкачи с табла, на която имаше ордьоври.

Сетне занесе стриди, телешко печено и спанак.

В трапезарията разговорите замираха. Повикаха по телефона един журналист. Той каза:

— Към четири часа, да!… Надявам се, че ще ви изпратя сензационна дописка… Не сега!… Трябва да се почака…

Сам на една маса, Льороа ядеше, както яде добре възпитан младеж, избърсвайки всеки миг с крайчеца на кърпата устните си.

Хората от пазара гледаха фасадата на „Адмиралското кафене“ със смътно очакване, че ще се случи нещо.

Един жандарм се бе облегнал при ъгъла на уличката, дето бе изчезнал скитникът.

— Господин кметът вика комисаря Мегре на телефона!

Льороа трепна и заповяда на Ема:

— Идете горе да му съобщите…

Но келнерката се върна и каза:

— Той вече не е там!…

Инспекторът изтича по стълбите, върна се побледнял и взе слушалката.

— Ало!… Да, господин кмете!… Не зная… Аз… много съм разтревожен… Комисарят не е вече тук… Ало!… Не! Нищо не мога да ви кажа… Той обядва в стаята си… Не го видях да слиза… Аз… Ще ви телефонирам след малко…

И Льороа, който не бе оставил кърпата за ядене, си послужи с нея, за да избърше челото си.