Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Комисар Мегре
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Le chien jaune, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 19гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
hammster(2007)

Издание:

Жорж Сименон. Жълтото куче. Мегре

 

Преводач: Борис Миндов

Редактор: Екатерина Целева

Художник: Емил Марков

Худ. редактор: Веселин Христов

Технически редактор: Васко Вергилов

Коректор: Жанета Желязкова

 

Френска, II издание

Лит. група IV

ЕКП 07/9536622331/5637-345-83

Издателски № 2097

Формат 70×100/32

Печатни коли 17

Издателски коли 10,16

Условно издателски коли 12,54

Дадена за набор на 5.VI.1983 г.

Излязла от печат на 25.XI.1983 г.

 

Издателство „Христо Г. Данов“ — Пловдив

ЕЦФН — Печатница „Г. Димитров“ — София

Печатница „Д. Найденов“ — В. Търново

Цена 1,70 лв.

 

Georges Simenon. Le chien jaune

© Georges Simenon, 1965

Tous droits reserves

© A. Fayard et Cie, 1934

История

  1. —Добавяне

IV
КОМАНДЕН ПУНКТ НА ЧАСТТА

Мегре мина по подвижния мост, прекоси линията на укрепленията и навлезе в една крива и едва осветена улица. Онова, което жителите на Конкарно наричат затворения град, тоест стария квартал, още обграден със зидовете си, е една от най-населените части на града.

И въпреки това, колкото по-навътре крачеше комисарят, той навлизаше в зона на все по-двусмислено мълчание. Мълчанието на множество, хипнотизирано от някакво зрелище, множество, което потрепва, страхува се или е обзето от нетърпение.

Чуваха се само отделни гласове на юноши, решени да се перчат.

Още един завой — и сцената се разкри пред комисаря: тясна уличка с хора по всички прозорци; стаи, осветени с газени лампи, с легла; група, която препречваше пътя, и зад нея широко празно място, отдето се чуваше хъркане.

Мегре отстрани зрителите, повечето младежи, които се изненадаха, като го видяха. Двама от тях още хвърляха камъни към кучето. Другарите им поискаха да ги спрат. Чу се или по-точно разбра се, че казват:

— Внимание!…

И едно от момчетата, които замерваха с камъни кучето, се изчерви до уши, когато Мегре го отстрани и тръгна към раненото животно. Сега вече мълчанието бе друго. Очевидно бе, че няколко мига преди това нечисто опиянение владееше зрителите с изключение на една стара жена, която викаше от прозореца:

— Срамота е!… Трябва да им съставите акт, господин комисар… Всички се нахвърлиха срещу клетото животно… И аз зная защо, зная!… Защото се страхуват от него…

Обущарят, който бе стрелял, се прибра засрамен в дюкяна си. Мегре се наведе, за да помилва кучето по главата, което го погледна учудено, но не още с признателност. Инспекторът Льороа излезе от кафенето, отдето бе телефонирал. Някои от зрителите се разотидоха със съжаление.

— Да се докара ръчна количка!…

Един по един прозорците се затваряха, но зад завесите се усещаха любопитни сенки. Кучето бе мръсно, гъстата му козина — изцапана с кръв. Коремът му — кален, муцуната — суха и гореща. Като усети, че се занимават с него, то почувствува доверие и не се опитваше вече да се влече по земята сред двадесетината големи камъка около него.

— Къде да го занесем, господин комисар?…

— В хотела… Полека… Сложете слама в количката…

Това шествие можеше да бъде смешно, но то изглеждаше внушително поради чудото на тревогата, която още от заранта продължаваше да се сгъстява. Количката, бутана от един старец, се друсаше по каменната настилка на улицата с многобройни завои, мина по подвижния мост и никой не посмя да тръгне подире й. Жълтото куче пъхтеше силно и изпъваше в гърчове четирите си крака наведнъж.

Мегре съзря пред „Адмиралски хотел“ кола, която не бе виждал досега. Когато отвори вратата на кафенето, видя, че атмосферата се бе променила.

Някакъв човек го блъсна, съзря кучето, което вдигаха, насочи към него фотографически апарат и светна с магнезий. Друг, в голф и червен пуловер, с бележник в ръка, досегна каскета си.

— Комисарят Мегре, нали?… Аз съм Васко от „Льо Журнал“… Току-що пристигам и вече имах късмет да се срещна с господин…

Той посочи Мишу, седнал в ъгъла и опрял гръб в облегалото на плюшеното канапе.

— Колата на „Пти Паризиен“ пристига след нас… Повреди се на десетина километра оттук…

Ема запита комисаря:

— Къде искате да го сложат?…

— Няма ли място за него вътре в зданието?

— Да… близо до двора… Един килер, дето събираме празните бутилки…

— Льороа!… Повикайте по телефона ветеринарен лекар…

Един час преди това тук имаше само пустота, мълчание, напрегнато от сдържаност. Сега фотографът в почти бял тренчкот буташе маси и столове и викаше:

— Един миг… Не мърдайте, моля… Обърнете главата на кучето насам…

И магнезият блясваше.

— А Льо Помре? — попита Мегре, обръщайки се към Доктора.

— Излезе малко след вас… Кметът пак телефонира… Мисля, че ще дойде.

 

 

В девет часа вечерта „Адмиралското кафене“ се превърна в нещо като главна квартира. Бяха пристигнали двама нови репортьори. Единият пишеше дописката си на масата в дъното. Отвреме-навреме един фотограф слизаше от стаята си.

— Нямате ли деветдесетградусов спирт? Абсолютно ми е необходим, за да изсуша лентите… Кучето е знаменито… Казвате, че наблизо има аптека?… Затворена ли?… Няма значение…

В коридора, дето беше телефонният апарат, един журналист диктуваше равнодушно дописката си:

— Мегре, да… М като Морис… А като Артур… Да… И като Изидор… Отбелязвайте всички имена наведнъж… Мишу… М… И… шу, като шу[1]… Като брюкселско зеле… Не, не, не като пу[2]. Един момент… ще ви дам заглавията… Това ще бъде челната колона, нали?… Да!… Кажете на шефа, че трябва да бъде на първа страница…

Объркан, инспекторът Льороа търсеше непрестанно с очи Мегре, сякаш да се залепи о него. В ъгъла единствен търговският пътник приготвяше утрешната си обиколка, като си помагаше със „Справочник на окръзите“. Отвреме-навреме той викаше на Ема:

— Шофие… кинкалерия на едро, нали? Благодаря…

Ветеринарният лекар бе извадил куршума и бе направил стегната превръзка на задната част на кучето.

— Голямо тегло теглят тия животни!…

Постлаха стар чаршаф върху сламата в килера с под от плочи, вратата на който водеше към двора и към стълбите за зимника. Кучето лежеше там само, на десет сантиметра от един къс месо, но не го поглеждаше.

Кметът дойде с кола. Старец с бяла брадичка, много изискан, с отмерени жестове. Той присви очи, навлизайки в тая атмосфера на военен пост или по-точно — на команден пункт.

— Кои са тия господа?

— Журналисти от Париж…

Кметът се нервира.

— Великолепно! Утре цяла Франция ще приказва за тая глупава история!… Все още ли не сте открили нищо?…

— Разследването продължава! — измърмори Мегре с такъв тон, с какъвто би казал: „Това не е ваша работа!“

Защото въздухът бе наситен с възбуда. Нервите на всички бяха изопнати до крайност.

— Ами вие, Мишу, няма ли да се приберете в къщи?…

Погледът на кмета бе презрителен, укоряващ Доктора в страхливост.

— Тъй както върви — в двайсет и четири часа ще имаме обща паника… Аз вече казах, че трябва да се арестува някой, който и да е…

И той подчерта последните си думи с поглед, отправен към Ема.

— Зная, че не мога да ви давам заповеди… А колкото до местната полиция, вие сте й оставили нищожна роля… Но ще ви кажа следното: още една драма, само една — и катастрофата ще настъпи… Хората очакват нещо… Дюкяните, които всеки неделен ден са отворени до девет часа, сега са със заключени капаци… Тая нелепа статия в „Брестки фар“ изплаши населението…

Кметът не бе свалил бомбето си и отивайки си, още повече го нахлупи; той каза:

— Ще ви бъда много задължен, господин комисар, ако ме осведомявате… И повтарям ви, че всичко, което се върши сега — се върши на ваша отговорност…

— Голяма бира, Ема! — поръча Мегре.

Не можеше да се попречи на журналистите да отсядат в „Адмиралски хотел“, както и да се настаняват в кафенето, да телефонират и да изпълват зданието с шумно сноване насам-нататък. Те искаха мастило, хартия. Разпитваха Ема, която ги гледаше слисана.

Навън — черна нощ с просвет от луната. Той придаваше романтичен вид на отрупаното с тежки облаци небе, вместо да го освети. И тая кал, която се лепеше по всички обувки, защото в Конкарно улиците още бяха без каменна настилка!

— Льо Помре каза ли ви, че ще дойде? — рече Мегре на Мишу.

— Да… Той отиде да вечеря в къщи…

— Къде живее той? — попита един журналист, който нямаше вече какво да върши.

Доктора му каза, а комисарят сви рамене и дръпна Льороа в един ъгъл.

— Имате ли оригинала на статията, публикувана тая заран?

— Току-що го получих… Той е в стаята ми… Текстът е писан с лява ръка от лице, което се е страхувало, че ще познаят почерка му…

— Марка няма ли?…

— Не! Писмото е пуснато в пощенската кутия на вестника… На плика е означено: „Извънредно бързо“…

— Значи най-късно в осем часа сутринта някой вече е знаел за изчезването на Жан Сервиер, знаел е, че колата е или ще бъде изоставена близо до реката Сен-Жак и че по седалката ще бъдат забелязани кървави петна… И тоя някой, свръх всичко, е знаел, че някъде ще бъдат открити следи от непознато лице с големи крака…

— Невероятно!… — въздъхна инспекторът. — Що се отнася до следите, аз ги изпратих в Дирекцията на полицията чрез белинограма[3]. Там вече са проверили. Получих отговор: следите не са на никого от зарегистрираните престъпници…

Човек не можеше да се измами: и Льороа бе обзет от страха, който царуваше наоколо. Но най-отровен от тоя вирус, ако би могло да се каже тъй, беше Ернест Мишу, чийто силует бе още по-нищожен поради контраста със спортното облекло, с твърде свободните жестове и самоувереността на журналистите.

Той не знаеше де да се дене. Мегре го попита:

— Няма ли да лягате?…

— Не още… Никога не заспивам преди един часа след полунощ…

Той се опита да се усмихне неумело и показа два златни зъба.

— Откровено казано, какво мислите вие за всичко това?

Светещият часовник в стария град изби десет пъти. Повикаха комисаря на телефона. Беше кметът.

— Още ли нищо?…

Нима и той също очакваше нова драма?

Но в същност не очакваше ли и самият Мегре? Все пак той отиде да види жълтото куче, което се бе простряло и отвори, без да се страхува, едното си око, гледайки приближаването му. Комисарят го погали по главата и прибра малко сламата под нозете му.

Той видя хотелиера зад себе си.

— Смятате ли, че господата от вестниците ще останат задълго?… Защото в такъв случай трябва да помисля за продукти… Пазарът е утре в шест часа…

Ако не познавахте Мегре, бихте се объркали в подобен случай, като съзрете как големите му очи са втренчени в челото ви, като че без да ви виждат, и след това, като го чуете да измърморва нещо неразбрано, отдалечавайки се с такъв вид, сякаш не си струва трудът да ви обръща внимание.

Влезе репортьорът на „Пти Паризиен“, изтърсвайки измокрената си мушама.

— Я!… Вали ли?… Какво ново, Грослен?…

Пламъче блещукаше в очите на младия човек, който каза тихичко няколко думи на придружаващия го фотограф и после откачи телефонната слушалка.

— „Пти Паризиен“, госпожице… Служба по печата… Предимство!… Какво?… Имате директна връзка с Париж?… тогава дайте бързо… Ало!… Ало!… „Пти Паризиен“ ли е?… Госпожица Жермен?… Свържете ме със стенографката от службата… Тук е Грослен!

Гласът му беше нетърпелив. А погледът сякаш предизвикваше събратята му, които го слушаха. Мегре, който минаваше зад него, се спря да чуе.

— Ало!… Вие ли сте, госпожица Жан? Бързо, нали!… Има още време да се приготвят няколко издания за провинцията… Другите ще го имат само в изданието за Париж… Ще кажете на редакционния секретар да нагласи дописката… Аз нямам време… „Аферата Конкарно… Нашите предвиждания излязоха верни… Ново престъпление…“ Ало! Да, престъпление!… Или ако обичате — „един убит човек“…

Всички бяха млъкнали. Доктора като омагьосан тръгна към журналиста, който, все така разпален, тържествуващ и трепетен, продължаваше:

— „След господин Мостаган, след журналиста Жан Сервиер — господин Льо Помре!…“ Да… Преди малко ви предадох буква по буква името му… „Току-що е намерен мъртъв в стаята си… У дома си!… Няма рани… Мускулите са изопнати и всичко говори за отравяне…“ Чакайте… Завършете с: „Ужасът цари“… Да!… Тичайте при секретаря на редакцията… След малко ще ви продиктувам дописка за парижкото издание, но съобщението трябва да се помести в изданията за провинцията…

Той закачи слушалката, избърса потта си и хвърли наоколо си ликуващ поглед.

Телефонът вече работеше отново.

— Ало!… Комисарят ли е?… От четвърт час се мъчим да ви намерим… Тук е домът на Льо Помре… Бързо! Той е мъртъв!…

И гласът повтори зловещо:

— Мъртъв!

Мегре погледна наоколо си. Почти по всички маси имаше празни чаши. Ема, с лице на мъртвец, не откъсваше очи от полицая.

— Никой да не пипа нито една чаша, нито една бутилка!… — заповяда той. — Чувате ли, Льороа?… Не мърдайте оттук!

С мокро от пот чело Доктора бе дръпнал шалчето си и сега се виждаше мършавият му врат и ризата му, която се държеше с едно двойно копче.

 

 

Когато Мегре пристигна в апартамента на Льо Помре, един лекар от съседната къща бе направил вече първите констатации.

Там беше една около петдесетгодишна жена, собственицата на зданието, която бе телефонирала.

Хубава къща от сив камък, обърната към морето. И през всеки двайсет секунди светещият сноп на фара запалваше прозорците.

Един балкон. Прът за знаме и табела с датския герб.

Тялото бе простряно върху червеникавия килим на квартирата, отрупана с дребни евтини украшения. Отвън пет души гледаха пристигането на комисаря, без да промълвят дума.

По стените — снимки на актриси, изрязани и сложени в рамки, изображения от лекомислени вестници и няколко снимки на жени, надписани за него.

Ризата на Льо Помре бе разкъсана. Обущата му бяха още тежки от кал.

— Стрихнин! — каза лекарят. — Или поне бих се заклел, че е така… Погледнете очите му… И особено вземете пред вид вцепенението на тялото… Агонията е продължила повече от половин час… А може би и повече…

— Къде бяхте вие? — попита Мегре хазяйката.

— Долу… Господин Льо Помре наемаше целия първи етаж и се хранеше у мене… Той дойде за вечеря към осем часа… Почти нищо не яде… Спомням си, че ми каза, че електричеството било слабо, когато лампите светеха както всеки друг път. Каза ми, че пак ще излезе, но че преди това ще вземе един аспирин, защото главата му тежала…

Комисарят погледна лекаря въпросително.

— Точно така!… Първите признаци…

— Колко време след поглъщането на отровата се проявяват те?

— Зависи от дозата и от организма… Понякога след половин час… Друг път след два…

— А смъртта?…

— … настъпва едва след общата парализа. Но преди това има местни парализи… Така, той вероятно се е опитал да повика някого… Беше легнал на тоя диван.

Същият диван, който бе спечелил прозвището на квартирата на Льо Помре „Къщата на срамотите“! Лекомислените изображения около него бяха по-Многобройни, отколкото другаде. Нощната лампичка отцеждаше розова светлина.

— Той се е мятал като в криза от delirium tremens… Смъртта го е връхлетяла на земята…

Мегре отиде до вратата, която един фотограф се канеше да отвори, и я затвори под носа му. Той правеше сметка полугласно:

— Льо Помре е излязъл от „Адмиралското кафене“ малко след седем часа вечерта… Пил един коняк с вода… Четвърт час по-късно той е пил и ял тук… Според това, което ми казвате за действието на стрихнина, той еднакво би могъл да погълне отровата както там, така и тук…

Мегре веднага отиде в партерния етаж, дето хазяйката плачеше, обиколена от три съседки.

— Чиниите и чашите от вечерята!…

За няколко мига тя не можа да разбере. Тъкмо когато щеше да отговори, той бе видял вече в кухнята леген с още топла вода и отдясно чистите, а отляво — нечистите чинии и чаши.

— Аз миех съдовете, когато…

Дойде един градски полицай.

— Пазете къщата. Заповядайте всички да излязат навън освен собственицата… И никакви журналисти и фотографи!… Никой да не пипа нито една чаша, нито една чиния…

Трябваше в тая буря да се минат петстотин метра, за да се стигне до хотела. Градът бе потънал в тъмнина. Само два-три прозореца бяха осветени, и то на голямо разстояние един от друг.

Но на площада, при ъгъла на кея; трите зеленикави прозореца на „Адмиралски хотел“ бяха осветени, ала поради стъклата напомняха по-скоро някакъв чудовищен аквариум.

Когато се наближеше хотелът, долавяше се глъчка, телефонен звън и бръмченето на кола, която нагласяваха да тръгне.

— Къде отивате? — попита Мегре.

Той се бе обърнал към един журналист.

— Линията е заета! Отивам да телефонирам от другаде… След десет минути ще бъде много късно за моето парижко издание…

Инспекторът Льороа, изправен сред кафенето, приличаше на възпитател, който следи вечерните занимания на ученици. Някой непрестанно пишеше. Търговският пътник беше слисан, но крайно увлечен от тая нова за него атмосфера.

Всички чаши бяха останали по масите. Имаше чаши със столчета, в които са били наливани аперитиви, големи чаши за бира, още със следи от пяна, и малки чашки за ликьор.

— В колко часа бяха разчистени масите?… Ема се помъчи да си спомни.

— Не мога да кажа. Някои чаши раздигах една след друга… Някои си стоят там от следобед…

— Чашата на господин Льо Помре?…

— Какво пи той, господин Мишу?…

Вместо него отговори Мегре:

— Коняк с вода…

Тя изгледа поред чашите.

— Шест франка… Но аз сервирах уиски на един от господата, а цената е същата… Може да е тая чаша? А може и да не е…

Фотографът, който никак не беше се объркал, правеше снимки на цялата синьо-зеленикава стъклария, наредена по мраморните маси.

— Доведете ми аптекаря! — заповяда комисарят на Льороа.

И тая нощ стана наистина нощ на чашите и на чиниите. Донесоха и другите от къщата на датския вицеконсул. Репортьорите нахлуха в лабораторията на аптекаря като у дома си, а един от тях, бивш студент по медицина, взе участие дори в анализите.

По телефона кметът се бе задоволил да отсече рязко:

— … цялата отговорност носите вие…

Не се откри нищо. Но хотелиерът изскочи ненадейно и попита:

— Какво е станало с кучето?…

Килерът, дето го бяха оставили да лежи върху сламата, беше празен. Жълтото куче, което поради превръзката, пристягаща цялата му задна част, не можеше нито да върви, нито да се влече, бе изчезнало.

Чашите не показваха нищо.

— Чашата на господин Льо Помре е била може би измита… Не знам вече… В тая навалица!… — каза Ема.

У хазяйката също тъй половината от съдовете бяха минали през топла вода.

Ернест Мишу, с пръстен цвят на лицето, се интересуваше особено от изчезването на кучето.

— Дошли са за него през двора!… Там има един вход към кея… Нещо като задънена улица… Трябваше да се заключи вратата, господин комисар… Иначе… Помислете само, той е успял да се вмъкне тук, без никой да види!… И да си отиде с кучето в ръце!…

Би казал човек, че той не смееше да напусне дъното на кафенето и че гледа да бъде колкото е възможно по-далеч от вратите.

Бележки

[1] Chou (фр.) — зеле. — Б. пр.

[2] Pou (фр.) — въшка. — Б. пр.

[3] Предаване през разстояние на чертежи, рисунки, снимки. — Б. пр.