Хорхе Луис Борхес
Преглед на творчеството на Хърбърт Куейн

Хърбърт Куейн умря в Роскомън; установих без особена изненада, че „Times Literary Supplement“^[1] му е отделил само половин колонка некрологична благосклонност, в която всеки хвалебствен епитет е смекчен (или строго порицан) от някое наречие. В съответния си брой „The Spectator“ е без съмнение не тъй лаконичен и може би по-сърдечен, макар че сравнява първата книга на Куейн — „Богът на лабиринта“ — с една от книгите на Агата Кристи, а други — с книгите на Гъртруд Стайн; подобни асоциации съвсем не са наложителни и едва ли щяха да зарадват покойния. Впрочем той никога не се е смятал за гениален — даже и през ония перипатетически вечери с литературни беседи, когато като човек, който порядъчно е измъчвал печатарските машини, неизменно влизаше в ролята на мосю Тест или на доктор Самюъл Джонсън… Даваше си съвсем ясна сметка за експерименталния характер на книгите си, смайващи може би с оригиналността си и с някаква лаконична прямота, но не и със силата на чувствата. „Аз съм като одите на Каули, писа ми той от Лонгфорд на 6 март 1939 година. Принадлежа не на самото изкуство, а и на историята на изкуството“. Според него нямаше наука, по-нисша от историята.

Изтъкнах едно скромно съждение на Хърбърт Куейн: с това съждение, естествено, не се изчерпва неговата мисъл. Флобер и Хенри Джеймс са ни приучили да смятаме, че произведенията на изкуството са рядкост и се създават трудно; шестнайсети век (да си спомним „Пътешествие до Парнас“^[2] или пък съдбата на Шекспир) не е споделял това безотрадно убеждение. Не го споделяше и Хърбърт Куейн. Той смяташе, че добрата литература е нещо най-обикновено и едва ли не всеки уличен диалог може да се издигне до нея. Смяташе още, че естетическият факт непременно съдържа елемент на удивление и че не е лесно да се удивляваш на онова, което е запазила паметта. Весело и искрено роптаеше срещу „робското и упорито съхраняване“ на стари книги… Не знам доколко приемлива е неговата мъглява теория; съзнавам обаче, че книгите му твърде много се стремят да предизвикат удивление.

Съжалявам, че заех на една дама — безвъзвратно — първата му публикувана книга. Както отбелязах, става дума за детективския роман „Богът на лабиринта“; нека добавя, че издателят я пусна в продажба в последните дни на ноември 1933 година. В първите дни на декември увлекателната и заплетена история на „Siamese Twin Mystery“^[3] завладя Лондон и Ню Йорк; склонен съм да припиша на това злополучно съвпадение неуспеха, който претърпя романът на нашия приятел. Но (нека бъда напълно искрен) и на неговото несъвършенство, и на студената и куха пищност на някои морски картини. Оттогава минаха седем години и вече не съм в състояние да възстановя подробностите на действието; ето неговия план, сега опростен (и изчистен) от забравата. В първите страници има едно загадъчно убийство, в средната част — мудно разследване; в последните страници — разкритие. Загадката е вече разрешена, следва дълъг ретроспективен пасаж, който съдържа такава фраза: „Всички смятаха, че срещата на двамата шахматисти е била случайна“. От тая фраза се разбира, че решението е погрешно. Разтревоженият читател преглежда съответните глави и открива друго решение, което е правилното. Читателят на тази странна книга се оказва по-проницателен от детектива.

Още по-еретичен е „регресивният разклоняващ се роман“ „April March“, чиято трета (и единствена) част е издадена през 1936 година. При преценка на този роман никой не отрича, че това е игра; редно е да напомним, че и авторът никога не го е смятал за нещо друго. „На това произведение, чувал съм го да казва, аз придавам главните черти на всяка игра: симетрия, произволни правила, скука“. Дори заглавието е малък каламбур — то не произлиза от лично име, не означава „Априлски марш“, а буквално „Април-март“. Някой бе отбелязал веднъж, че е доловил в романа отзвук от теориите на Дън; самият Куейн предпочита да напомни в предговора си за преобърнатия свят на Брадли, където смъртта предшества раждането, белегът — раната, а раната — удара (и се позовава на „Apperance and Reality“^[4], 1897, с. 215)^[5]. Световете, представени в „Април-март“, не са регресивни; регресивен е начинът, по който се описват. Регресивен и разклоняващ, както вече казах. Произведението се състои от тринайсет глави. В първата се предава двусмисленият диалог между неколцина непознати на един перон. Във втората се предават събитията, предшествали изложените в първата глава. В третата, също ретроспективна, се предават събитията от друг възможен предшестващ момент; в четвъртата — събитията от трети, още по-ранен момент. Всеки от тези три момента (които напълно се изключват помежду си) се разклонява на други три съвършено различни по характер момента. И така цялото произведение се състои от девет романа; всеки роман от три дълги глави. (Първата глава, естествено, е обща за всички останали.) От тези романи един има символичен характер; друг е свръхестествен; трети — детективски; четвърти — психологически; пети — комунистически; шести — антикомунистически и т.н. Тази структура вероятно ще ни стане ясна с помощта на следната схема:

  x1
y1  x2
  x3
  x4
z y2  x5
  x6
  x7
y3  x8
  x9

За такава структура е уместно да се повторят думите на Шопенхауер за дванайсетте Кантови категории: „Всичко е пожертвано заради страстта към симетрията“. Както може да се предположи, някои от деветте разказа са недостойни за перото на Куейн. Най-хубавият не е този, който е измислен най-напред, x4, а друг, фантастичен по характер, x9. Някои разкази губят заради постните шеги и ненужните псевдоразяснения. Който ги чете в хронологичен ред (например x3, y1, z), няма да усети своеобразния вкус на тази чудновата книга. Два разказа — x7, x8 — са лишени от индивидуална стойност; тяхното въздействие се дължи на съпоставянето им… Не зная трябва ли да спомена, че вече след публикуването на „April March“ Куейн отхвърли троичния ред и предсказа, че подражателите му ще изберат двоичния:

  x1
y1
  x2
z
  x3
y2
  x4

а демиурзите и боговете — безкрайния: безкрайни, безкрайно разклоняващи се истории.

Съвсем различна, но също ретроспективна е двуактната героическа комедия „Тайното огледало“. В разгледаните по-горе творби сложността на формата спъваше въображението на автора; тук то се разгръща по-свободно. Място на действието в първия акт (по-дългия) е имението на генерал Трейл, C.I.E.^[6], близо до Мелтън Моубри. Невидимият център на интригата е госпожица Ълрика Трейл, по-голямата дъщеря на генерала. Няколко диалога ни я представят като горда амазонка; подозираме, че литературата не я привлича; вестниците съобщават за годежа й с херцог Рътланд; вестниците опровергават това съобщение. Обожава я един драматург, Уилфред Куорлс; тя го е дарила веднъж с бегла целувка. Действащите лица притежават огромно състояние и древна кръв; чувствата са благородни, макар и бурни; диалогът се колебае сякаш между пустословието на Булуър-Литън и епиграмите на Уайлд или на Филип Гедала^[7]. Има нощ, има и славей; има таен дуел на една тераса. (Макар и едва доловими, тук-там има забавни противоречия, има гнусни подробности.) Действащите лица от първия акт се появяват и във втория — под други имена. „Драматургът“ Уилфред Куорлс е търговски посредник от Ливърпул; истинското му име е Джон Уилям Куигли. Госпожица Трейл съществува; Куигли никога не я е виждал, но с болезнена страст събира нейни снимки от списанията „Tatler“ или от „Sketch“. Куигли е автор на първия акт. Необикновеното или невероятно „имение“ всъщност е еврейско-ирландският пансион, в който живее — преобразен и възвисен от него… Действието в двата акта върви успоредно, но във втория всичко е малко зловещо, всичко се отсрочва или се проваля. След премиерата на „Тайното огледало“ критиката произнесе имената на Фройд и Жулиен Грин. Споменаването на първия ми се струва съвършено неоснователно.

Заговори се, че „Тайното огледало“ е фройдистка комедия; това благоприятно (и превратно) тълкуване осигури успеха й. За нещастие Куейн вече бе навършил четирийсет години; беше свикнал с несполуките и не можеше спокойно да се примири с тази промяна. Реши да си отмъсти. В края на 1939 година публикува „Твърдения“ — навярно най-оригиналната му книга, без съмнение най-малко хвалената и най-загадъчната. Куейн обичаше да казва, че читателите са изчезнал вид. „Няма европеец (разсъждаваше той), който да не е писател — потенциален или действителен“. Твърдеше още, че от всички блага, с които може да ни дари литературата, най-голямото е възможността да съчиняваме. Тъй като не всички са способни да изпитат това благо, мнозина ще трябва да се задоволяват с негови подобия. За такива „непълноценни писатели“, чието име е легион, Куейн съчини осемте разказа от книгата „Твърдения“. Във всеки от тях е набелязан или обещан един хубав сюжет, съзнателно провален от автора. В един — не най-добрия — са подсказани два сюжета. Читателят, подведен от тщеславието си, си въобразява, че сам ги е измислил. От третия — „Розата на Вчера“ — с цялото си простодушие извлякох „Кръглите развалини“, един от разказите в книгата „Градината с разклоняващите се пътеки“.