Метаданни
Данни
- Серия
- Преспанска тетралогия (4)
- Включено в книгата
- Година
- 1966 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,6 (× 113гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- Сергей Дубина(8 юли 2007)
Източник: http://dubina.dir.bg
Издание:
ДИМИТЪР ТАЛЕВ
ГЛАСОВЕТЕ ВИ ЧУВАМ
ЧЕТВЪРТО ИЗДАНИЕ
Редактор Мария Кондова
Художник Дамян Николов.
Худ. редактор Кънчо Кънев.
Техн. редактор Веселина Недялкова.
Коректори Мария Йорданова и Маргарита Милчева.
Издателство „Български писател“, ДП „Димитър Благоев“, София, 1989 год.
Цена 3,49 лв.
История
- —Добавяне
Статия
По-долу е показана статията за Гласовете ви чувам от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0“.
| „Гласовете ви чувам“ | |
| Автор | Димитър Талев |
|---|---|
| Първо издание | 1966 г. България |
| Издателство | Български писател |
| Оригинален език | български |
| Жанр | исторически роман |
| Вид | роман |
| Предходна | „Илинден“ |
„Гласовете ви чувам“ е последният роман на Димитър Талев от тетралогията му за живота и революционните борби на българите в Македония през XIX и началото на XX век, включваща още „Железният светилник“, „Преспанските камбани“ и „Илинден“.
Романът е завършен през лятото на 1965 година и е публикуван през пролетта на 1966 година[1].
Сюжет
Внимание: Текстът по-долу разкрива сюжета на произведението (или части от него)!
Сюжетът на творбата проследява живота на младия син на Лазар и Ния Глаушеви Борис след потушаването на Илинденско-Преображенското въстание.
В гр. О.
Борис Глаушев се настанява в гр. О. (Битоля), където става учител в местно българско училище и е избран за член на окръжния комитет на ВМОРО. Глаушев става свидетел на конфликтите в комитета между социалиста Стефан Кибаров, председателят Богдан Бобев и секретарят Симеон Венчев, който на своя глава решава да си сътрудничи със сърбите и сърбоманите. Венчев е отстранен от комитета, след което негов човек прострелва Кибаров. В отговор поддръжникът на Кибаров, евреинът Езра, убива Венчев, а Кибаров е откаран от своите хора на лечение в България.
Йосиф от Рапа
Сърбоманът Йосиф от Рапа (литературен образ на Глигор Соколович – Ляме[2]) повежда чета из Македония с цел посредством подкупи, заплахи и насилие да сърбизира българското население. Той е уловен в засада от българския войвода Дойчин (чийто прототип е Арсо Локвички[3]), но успява да се измъкне с помощта на писмо, подписано и подпечатано от секретаря на О-ския окръжен революционен комитет Орловски (Симеон Венчев) и датирано от ноември 1905 г., в което се казва „... Той се ползва с нашето доверие ... ако се подчинява на Устава ... да му се помага ... въпреки че е дошъл от Сърбия.“ и с думите, че се е срещнал с Пере Тошев, който бил одобрил дейността му, стига да е верен на организацията. „За Дойчина по-голям човек от Пере Тошев в организацията нямаше.“ Той пуска Йосиф, но му заповядва да не се връща повече в неговия район. След като се измъква от засадата Йосиф се ожесточава поради унижението, което е преживял пред четниците си и решава да започне открита сърбоманска дейност. Той отива в село Дупки, където Дойчин е застрелял неговия човек Мишко. Йосиф събира селото, но селският ръководител на ВМОРО Алексо се крие от сърбоманския войвода в хамбара си. Йосиф вика жената на Алексо, която идва с малкия си син и отрича мъжа ѝ да е в селото. Когато обаче Йосиф заплашва да отреже главата на сина ѝ, Алексо се появява на площада. След като не може да го накара да се обяви за сърбин, Йосиф кара „доктора на четата“, Бърко, да го дере жив, след което го обесва с краката надолу и го застрелва.
Ангелика Милонас
От прозореца на стаята, където живее под наем, Борис Глаушев вижда през улицата младата гъркиня Ангелика Милонас, която живее в отсрещната къща и се показва на балкона, за да полива цветята си. Хазяйката му Фотина, гъркиня, женена за българин, посредничи между двамата и те се срещат. Младите се влюбват един в друг без да го признават пред себе си, а още по-малко пред другия. Когато вече са увлечени, Борис казва на Фотина да му купи обувки за малкия му син, чиято майка Ружа е убита от турците по време на въстанието, след което заминава да види родителите си в Преспа за Бъдник. Фотина е шокирана от новината, а и Борис се страхува, че узнавайки за това Ангелика няма да го погледне отново. В Преспа майката на Борис Ния кани младата вдовица и учителка Дона Крайчева на Бъдни вечер. Скоро след това опитът на българите да съборят камбанария, издигната от сърбомани е отблъснат от турския аскер с убийството с щик на Дона Крайчева, последвано от залп в множеството. Като се връща в Преспа Борис споделя с майка си Ния за Ангелика. След завръщането си в О. той узнава от Фотина, че Ангелика е болна, но все още иска да го вижда, въпреки новината, която е научила от Фотина за неговото положение. Борис иска веднага да я посети, но Фотини го възпира от страх от братята и бащата на Ангелика. Ангелика се разплаква от радост, научавайки, че Борис се е върнал и иска от Фотини да ѝ помогне да се изправи, за да погледне през прозореца. Борис е застанал на прозореца си и двамата се виждат за пръв път от толкова време. В стаята обаче влиза бащата на Ангелика Костас Милонас и научава за увлечението на дъщеря си по българина. Бащата забранява на Ангелика да се среща отново с Борис и предава чрез Фотини заплаха на Борис да не се среща с Ангелика „ако му е мил животът“. Фотина му казва, че майката на Борис е гъркиня (всъщност прабаба му по майчина линия е била гъркиня), но това не омеква сърцето на Костас. Той иска от Фотина да изпъди българина, обещавайки да ѝ плаща „кирата“, докато тя си намери друг „кираджия“. Фотина се уплашва и предупреждава Борис, но когато той я пита дали го пъди, тя не го прави. Борис казва, „Е, щом не ме пъдиш и аз нема да си отида. Тук ще стоя. И ще си взема Ангелика, Ангелика ще бъде моя.“
След като се връща от комитетско заседание Борис намира в стаята си писмо на френски от Ангелика донесено от малкия ѝ племенник Ригас, в което тя за първи път открито изразява любовта си към него и му изказва съжалението си, че не може го вижда колкото ѝ се иска, защото баща ѝ е научил за увлечението ѝ и я пази. Тя го предупреждава да се пази от братятя ѝ, които и баща ѝ не смее да уведоми за него, и го моли да има търпение тя да „прехвърли тая страшна планина“ (на омразата между гърците и българите) преди той да направи нещо.
След като изтича известно време Борис неочаквано намира самата Ангелика да го чака у дома му и те правят любов в стаята му. Когато се връща при своите Ангелика е пресрещната от брат си Димитрис. Тя признава пред него за връзката си с Борис Глаушев и заедно с по-големия им брат Ставрос Димитрис заплашва, че ще убият Борис, ако отново двамата влюбени се погледнат. Ангелика отново изпраща писмо на Борис, в което му казва да не я търси, да не показва, че се интересува от нея, поне за известно време и да бъде търпелив и много предпазлив.
Комитетски дела
Докато е в Преспа за Бъдник Борис е изпратен заедно с други двама членове на околийския комитет, даскали като него, да вразуми войводата Кольо Ганев в село Дреново, който е решил да изгори селата Рапа и Пресад, защото някои от жителите им са се обявили за сърби под натиска на сърбоманския войвода Йосиф от Рапа. След като ядно ги изслушва и изпраща да спят обаче Ганев ги заплашва със смърт, което е дочуто и предадено на селския ръководител Кръстьо, който моли пратениците на комитета да напуснат селото, за да не може „улавия“ Ганев да изпълни заканата си. Те неохотно напускат селото под прикритието на нощта. На сутринта въоръжен с пушката си Кръстьо се изправя пред Ганев на селския мегдан. Ганев се разгневява, че даскалите са избягали, заплашва Кръстьо с „петдесет по голо“ и заповядва на четниците си да го хванат. Кръстьо ги предупреждава да не се приближават. Тогава Ханджията го застрелва отстрани.
Глаушев отива на заседание на комитета, на което се появява Даме Груев. Груев влиза в спор със социалиста Кибаров. Кибаров в подкрепа на социалистическите си идеали се позовава на устава на ВМОРО, който казва, че организацията се бори за автономна Македония, за освобождението на всички македонци, без оглед на вера и народност, и обвинява Груев, че е поискал помощ от България по време на Илинденското въстание. Груев казва, че може би трябва да се преосмисли устава и открито да се заяви, че целта на организацията е Македония да стане част от България, с което да се спечели подкрепата на българската държава и армия, тъй като гърците не са приели идеята за автономия и целят да се присъденият към Гърция, а новопоявилите се сърби също казват, че тази земя ще стане част от Сърбия. На заседанието се решава окръжният войвода Петър Донев-Караджата да отиде с чета от 25 души да прогони гръцките андарти (четници) от района на Мариовските села, които „са пропищели“ от тях, а Борис Глаушев, по прякор Милостивият, да придружи българския владика, който ще отиде по селата да раздава дарения, получени от България.
Борис тръгва с владиката и кервана с помощите от България, но владиката го заставя да остави револвера си, а на турския онбашия (десетник) казва, че му стига един човек охрана, а не трима, както са били изпратени, на което турчина склонява. Владиката и Борис отсядат в едно село, което през нощта е нападнато от гръцки андарти, а на селяните не достигат пушките, тъй като са скрили част от тях в планината. Андартите подпалват селската църква и няколко къщи и убиват няколко селяни, но се появява друга вълна от изстрели, оказала се от четата на Караджата, която изтласква гърците. На заседание на окръжния комитет в О., на което присъстват Петър Донев-Караджата и Борис Глаушев единодушно е решено в отговор да бъдат избити 12 гръцки първенци в О., включително гръцкия консул и двамата братя на Ангелика Милонас. Извършени са няколко покушения срещу гърците. Братята на Ангелика замислят убийството на Борис Глаушев, но Ставрос е ранен в краката от нападатели и е пренесен в къщата.
Битката на Стражица
Ангелика отива при Борис и го пита дали е участвал в решението за опита за покушение срещу братята ѝ, на което той отговаря утвърдително. Ангелика му казва, че е била решила да остане при него, но знанието, че той е решавал убийството на братята ѝ не ѝ позволява. Тя се връща в къщата на родителите си, взема нож от кухнята и чист чаршаф от един скрин, качва се на тавана, постила чаршафа на прашния под, коленичи на него и се пробожда в сърцето. На сутринта Борис чува писък от съседната къща. Димитрис Милонас хуква нагоре по улицата да доведе лекар. Борис кара Фотини да разбере какво е станало и след малко Фотини му казва, че Ангелика се е пробола с нож. Борис се облича за излизане и отива у Милонас, където е срещнат от Димитрис, който по молба на Борис не го връща. Борис е заведен до леглото на мъртвата, а баща ѝ казва на гръцки „Стани, Ангелика... Дошъл е твоят жених, стани да го посрещнеш...“
Борис Глаушев тръгва с чета из планините. Йосиф от Рапа научава, че организационните чети от три съседни околии са се събрали в една долина, дълбоко скрита в планините, за да решават съдбата му. Той се изкачва на скалите на един връх над долината, откъдето вижда 150 четници и още толкова селско опълчение. Йосиф праща двама селяни по различни пътеки към Преспа, за да кажат на каймаканина: „Под Стражица са се събрали над триста български комити. Йосиф от Рапа ти праща хабер.“
Комитите са предупредени за предателството от пратеник на околийския комитет в Преспа малко преди да се появят над хиляда души аскер откъм прохода при Стражица и други роти от други страни. Четиримата войводи повеждат хората си по уговорен план, но четниците, застанали на позиция да вардят прохода при Стражица отказват да ги последват. Заедно с четника Цветко, Борис Глаушев отива да им предаде строгата заповед на войводите да отстъпят. Четиридесетимата четници, заели позиция на една скална площадка и водени от Костурчето, Кирил Кончев и Юнкерът, обаче заявяват решимостта си да не отстъпят позицията. Глаушев решава да остане с тях, а с него и Цветко, „Ами и аз, даскале, като тия момчета. Не ти дава сърце да ги оставиш и да си отидеш. Мрете вие, пък аз ще си отида! Сърцето ти не дава. Ще се бием и ще мрем заедно. Нели съм излезъл четник! Това аз си го знаех още като... Пък, най-после, каквото даде Бог.“ С падането на нощта турците обсаждат върха.
Битката започва призори, най-напред при Стражица, а след това и на други две места в планината (виж: Битка на Ножот). Когато турците се приближават на сто и петдесет или двеста крачки, четниците откриват огън: „Четниците стреляха съсредоточено, упорито, пукаха безспир четиридесет и две пушки, редиците на аскера изоставяха след себе си все повече ранени и убити.“ Аскерът, воден от офицерите с извадени саби, достига до скалистата височина, където е разпръснат „сред трясъка на десетки бомби“. „Докъм пладне турците атакуваха три пъти Стражица, но не можаха да заемат каменистия ѝ връх.“ Жегата напича, а на турците е раздаден обяд. Следобед турци се изкачват на съседен на Стражица рид и започват стрелба с маузери. Костурчето е първият покосен от огъня. Турците превземат с щурм каменната площадка под върха и избиват двайсетината ѝ защитници. Другите двайсетина четници са между скалите при върха, където „викаше Юнкерът: „Нема вече време, нема време! Чупете пушките! Събирайте се насам! Насам... Борис сложи нова пачка в пушката си. Последната. И последователно изстреля петте патрона в турската тълпа. Не беше нужно да се прицелва. Не поглеждаше и дали са улучили куршумите му...“ Борис разбива о скалата пушката си, после и Цветковата, хваща Цветко под мишница и го повежда към едно по-широко място, където са се уговорили да се съберат четниците. Там останалите живи четници викат, прегръщат се, чупят пушките си, за да не попаднат в ръцете на турците. Цветко откопчава една бомба от патрондаша си, отвинтва капачката ѝ и я удря в камъка.
В Преспа се разчува за засадата и битката в планината. Загинали са една трета от четниците, а Йосиф от Рапа останал незасегнат и навлязъл с четата си и по тамошните села. При Лазар Глаушев идва „капитан Перуко, от чуждите офицери инструктори, каквито имаше по всички македонски градове.“ Той показва на Лазар „кадро“, което е направил на загиналите на Стражица. Лазар Глаушев разпознава тялото на сина си. Офицерът оставя снимката на Глаушев, който я скрива от жена си и не ѝ казва какво е научил.
На другия ден в дюкяна на Лазар Глаушев влиза председателя на околийския комитет в Преспа и му казва, че Борис е тежко ранен, но жив и е отнесен от другарите му от О. „в некакво село“. След няколко дена при тях пристига учителката от О. Мария Йорданова, която им съобщава, че Борис е изпратен по канала на организацията в България. Учителката им предлага да му занесе нещо, тъй като заминава да следва в Софийския университет.
„През зимата на тая година в сражение с турците бе убит Даме Груев.“ – така завършва сагата на Димитър Талев.
Издания
- Книгата е издадена от изд. „Български писател“ на 30 април 1966 г., по-малко от 6 месеца преди смъртта на автора, в тираж 20 100.
- Преиздадена е от същото издателство през 1976, 1980, 1986, 1989 г.
- Издание на ИК „Анубис“, 2000 г.
- Издание на изд. „Захарий Стоянов“, 2004 г. (ISBN 954-739-443-6)
Бележки
- ↑ Братислав Талев: До края на живота си баща ми се надяваше, че истината за Македония ще възтържествува, в-к „Македония“, брой 34, 23 септември 1998 г.
- ↑ Църнушанов, Коста. Сърбизиране на македонския казионен „литературен език“. Част втора // Македонски преглед XIV (2). 1991. с. 22.
- ↑ Църнушанов, Коста. Героите на Димитър Талев, Спектър 69. Книга за наука, техника и култура, с. 167.
Външни препратки
- Гласовете ви чувам – онлайн издание
- Гласовете ви чувам Архив на оригинала от 2011-02-03 в Wayback Machine. – онлайн издание
IV
Всички се пръснаха по разни посоки още от двора на гостоприемната къща. Това беше една нова махала на О., в която живееха само българи, преселили се повечето от околните села и най-много след въстанието: бяха все люде на Организацията или нейни помощници с жените и децата си заедно. И беше цял лабиринт тая махала — всяка къща, всеки двор и градина се свързваше с тайни проходи и междинни вратички, та можеше да се мине на голямо разстояние през махалата, без да се излезе на улица.
Не се знаеше дали не бе извършено предателство и дали девриетата не идваха направо да заловят людете на окръжния комитет, или пък това беше още едно от безбройните претърсвания на бунтарската махала, но застрашените побързаха да се отдалечат през дворове и градини от къщата, в която се бяха събрали. Само Стефан Кибаров излезе направо на улицата и докато в началото бързаше, за да се отдалечи по-скоро, после се отпусна и тръгна спокойно, като да се връщаше от разходка. „Ще ме заловят на улицата и що друго? — мислеше си той. — И в мене нема да намерят нищо подозрително.“ Той се натъкна тъкмо на деврието (цял един взвод аскер), което беше предвождано от началника на полицията в О. Сабри ефенди. Кибаров се насочи да мине през аскера, нямаше и къде другаде да свие, но на две стъпки пред него се изпречи в тъмнината самият башполиц1, учителят чу неговия тих, но ясен, твърд глас:
— Къде по това време, даскале?
Сабри ефенди говореше добре български и познаваше всички по-видни българи в О., пък и в другите градове на окръга, но учителите и свещениците познаваше най-добре.
— Ето, вървя си мирно по улицата, Сабри ефенди — отвърна Кибаров с предизвикателно спокойствие. — Забранено ли е?
— Не е забранено, даскал ефенди, не е забранено. Макар да е наредено с фенер да се ходи нощно време.
---
1 Башполиц — главен полицай, началник на полицията.
Но ти, хелбете1, не си ни крадец, ни убиец, може даже и оръжие да не носиш в себе си,
— Оръжие аз не нося.
Полицаят се ослуша за миг, да познае истината по думите, по гласа на завеяния даскал, който ходеше по града като плашило с тая капела, с това косище и брадище… Не, той не носеше оръжие, но дали не би се намерила в него някоя хартийка, някое интересно писъмце? И башполицът каза с тихия си, ясен глас:
— Аз ти вервам, даскал ефенди, но — посочи той с глава застаналия до него офицер, — но ето, забитинът2 на аскера не иска да те пусне, иска да те обискираме.
Той се извърна, промърмори нещо на турски и веднага двама заптии застанаха от двете страни на Кибаров. Донесоха отнякъде и запален фенер, който се полюляваше в ръката на някакво заптие и накъсаната му светлина опипваше людете наоколо, навъсените им лица, оръжията им. Един онбашия3 старателно претърси учителя, но намери само носната му кърпа, часовника и няколко дребни монети в джеба на жилетката му. Полицаят стана още по-любезен:
— Прощавай, даскал ефенди… Но не ходи нощно време, ефенди, по такива места, нели виждаш, може и нещо по-лошо да ти се случи.
— А вие, ефенди, не закачайте мирните люде. Стефан Кибаров би желал да нареди добре полицая,
но бидейки член на окръжния комитет на Организацията, стесняваше се да играе ролята на невинно засегнат поданик на падишаха. Гласът на полицая стана по-остър:
— Мирните люде ние не закачаме, даскал ефенди. Ние търсим лошите люде и ще ги намерим. Ако не днес, то утре, даскал ефенди. Е, хайде сега, добра ти нощ, даскале… — дигна той ръка към ниско нахлупения си черен полицейски калпак.
Учителят едвам се провря през струпаните там ас, керлии и заптии, които неохотно му правеха път в тъмнината.
Той се спря на една улица близу до конския пазар,
---
1 Хелбете — разбира се.
2 абит (ин) 4 офицер.
3 Онбашия - десетник.
пред малка къщурка, на два метра от земята, разперила прихлупени стрехи. Две разкривени прозорчета бяха обърнати към улицата, затулени с черги или врещи, но личеше през тях, че вътре свети. Кибаров побутна портичката и тя веднага се отвори — той не за пръв път влизаше в тоя дом. От други няколко прозорчета в малкото, тъмно дворче струеше червеникава светлина, откъм къщата се дочуваше разбъркан говор и сред него се надигаше едно след друго болезнен детски писък. Вътре се виждаха две стаички с отворени врати към тясно, мрачно ходниче. На една от вратите се бяха струпали няколко деца на различни възрасти, чорлави, раздърпани, види се, наскачали от леглото си, и гледаха с опулени, любопитни очи насреща, кът другата стая, където се надигаше врява и тъничкият, плачлив детски писък. Там се спря и учителят. Дребничката жена на табака Тодор Корчев държеше високо, с две ръце газена ламба, извърнала сухото си лице, побеляло като тебешир. В ъгъла насреща, на ниския миндер, бе седнал евреинът Езра, също табак, цяла грамада от кости и жили, а в скута си бе взел по-голямото момче на Корчез, което се опитваше да се изтръгне от великанските му ръчища и пищеше вече прегракнало. Единият крак на момчето, тъпичък и разголен до острото, ръбесто коляно, беше в ръцете на друг някакъв мъж, който бе извил гръб към вратата и движеше ритмично напред-назад разперените си лакти. До него бе застанал Тодор Корчев със сахан в ръка, а в другия ъгъл на миндера седеше младият учител Добринов, с тясно разстроено лице, като че ли не момчето в скута на Езра, а той изпитваше непоносимо болка. В ниската стая миришеше на газ и зехтин, лъщеше наплескан със зехтин и голият крак на момчето. Някаква невидима сянка лежеше върху тия люде, някаква обща грижа. Кибаров попита от прага:
— Що става тук?
Не беше нужно да пита — виждаше се, — но майката бързо обърна умолително лице по гласа му, през светлината на ламбата в ръцете й, като да очакваше някаква помощ от него:
— Изкълчило си е ногата и ето сега чичко му Спиро…
Детето нададе още по-силен вик и после изеднаж замря, заскимтя във внезапно облекчение.
— Е, намести се — рече Спиро. — Дай сега, КорчеЕице, да го превържем.
Спиро беше бръснар, вадеше болни зъби, изкусно наместваше и. изкълчени кости.
Евреинът дигна детето, като се пазеше да не докосне превързаната му нога, и го пренесе в другата стая. Корчевица донесе с просияло лице шарена пръстена кана с вино и сахан с орехи, после пак се върна с две ръбести стъклени чаши за даскалите.
— Махни чашите, жено. По-сладко е от гърнето. Дребничката женица се усмихна мълчаливо на мъжа
си, но не взе чашите и вече не се върна в стаята.
Шареното гърне тръгна от ръка на ръка, пи някак Яного жадно и Добринов, ала Кибаров отказа да пие. явно беше, тия петима мъже не се срещаха за пръв път. Като пиха по един или два пъти от каната, а някои свиха и цигари, Добринов се премести по-близу до ламбата и извади от задния джеб на панталона си брошура с яркочервени корици. Прелисти я и я прегъна на определена страница, огледа с бърз поглед насядалите там:
— Продължаваме, другари. — И като изправи прегънатата брошура доста надалече пред младите си очи, започна да чете още от първата дума с увлечение: — „… Още при престъпването прага на работилницата изпъква противоречието между господарския и работнишкия интерес. Работникът влиза там не само за себе си и не толкоз за себе си: със своя труд освен препитанието си той трябва да изкара и известна печалба за господаря. Той не само преработва материала, но и създава ценност, само част от която се пада нему, а другата част я обсебва господарят…“
— Спри дотук — протегна към него ръка Кибаров. Младият момък дигна към него недоволен поглед:
— Да бях стигнал до края…
— Не, не. По-лесно се асимилира на по-малки глътки. — Кибаров зашари с поглед по разсъхналите груби дъски на пода, после изправи глава с щръкнала напред брада и започна да тълкува и преповтаря току-Що прочетеното с по-прости думи, както си мислеше той, а всъщност с повече думи, опитвайки се да заинтересува по-пряко своите слушатели. Като изчерпа до самия му край засегнатия въпрос, той каза: — А ето сега по-нататък. Продължавай, Добринов.
Добринов зачете отново:
— „Друго едно противоречие, като следствие на първото, между интересите на господари и работници, се състои в продължителността на работното време. Първите искат възможно по-дълъг работен ден, докато вторите желаят неговото възможно скъсяване…“
Четенето и тълкуването продължиха доста време, но нито четецът, нито тълкувачът се заглеждаха в лицата на тримата слушатели, които всеки по своему приемаха това, което слушаха.
Те и тримата бяха неграмотни люде, а Езра беше и евреин. Те не разбираха всяко нещо в книжовния език, на който беше написана брошурата, не разбираха добре и книжовния език на Кибаров. Ловяха се за отделни думи и за по-ясните мисли в писаното, много неща допълваха и разясняваха по свой начин, със свои думи и мисли. Младото даскалче четеше бързо и сякаш се караше някому, мъгляви бяха често и разясненията на Кибаров, който говореше като на себе си и кимаше глава на собствените си мисли. Ала ясно беше за тримата прости люде, че в тая книжка се говореше за техния живот, за техните мъки, за неправдата спрямо тях, за недоволството им, за гнева им, за тяхната омраза. Много нещо от останалото се разбираше само по себе си, а което пък беше съвсем неясно, така и си оставаше, те и не се опитваха да го запомнят, не го и забелязваха. Работниците, работният народ бяха те самите и всички като тях бедни люде. На другата страна и срещу тях бяха богатите. На другата страна бяха господарите и тия, които имаха капитали — точно така пишеше и в книжката. Така е било Винаги. Но какво сега? Сега това трябва да се промени. Господарите да се премахнат, богатствата им да се вземат, да им се отнеме всичко, което са заграбили от залъка на бедните, от техния труд, от тяхната мъка. Това е право. Работниците, работният народ и всички бедни ще се дигнат срещу богатите, срещу господарите, срещу всички чорбаджии, да вземат богатствата им, големството им, да премахнат всяка неправда. Да няма богати и господари, всички да бъдат едно и еднакви, да бъдат равни. Така пише. Всичко, що е в ума на бедния, ето, писано е в книга и е писано с такива учени думи. Това беше и в призказките на тия двама даскали, които Дойдоха сами при тях, дойдоха Да ги потърсят, макар да
не са като тях, а са учени люде и с Добра плата. Предишното тъмно недоволство на тримата бедни мъже, което иДеше от целия им живот и като че ли се бе родило заедно с тях, сега се изясняваше все повече с техни думи и с тия хубави, справедливи Думи, които идеха от червената книжка. В същото време недоволството им растеше и се превръщаше в силен гняв, в яростна злоба, в жажда и всякакви желания, в жажда за мъст, за борба и разплата, в някаква горчива радост. И целият този кипеж в мислите им, в сърцата им се наричаше правда, тяхна бедняшка правда, строга, гневна, ето и в тая книжка и с всяка дума на двамата тия учени люде.
Ала имаше и някаква тревожна тъмнина в това, което оставаше неясно, идеше оттам и някакъв страх. Кога ще започне и как ще започне тая борба, тая разплата, как ще се вземе богатството от богатите, как ще се надвие, как ще се порази господарството им, голямата им сила? И как ще се наложи, как ще се възцари народната, сиромашката правда? Да се дигнат отеднаж всички бедни, целият работен народ… Така пише в книгите, така говорят даскалите. Или Да вземат Да изловят чорбаджиите един по един и в реката като овни с ножа, или по къщите им нощно време, тегли им огъня, или по чаршията, по магазините им, както правят турците, като рекат Да изтеглят ятагана… Аъа после? Само дотам ли, само за това ли? Ами турците? Турците и те ще бъдат с тях, с чорбаджиите, нели и те са аги, господари. И пашата ще бъде с тях, и заптиите, и целият аскер… Но нели за това се направи тоя комитет, тая организация против турците, а те и тримата бяха влезли в нея…
Такива мисли бродеха в умовете на тия бедни люде, но двамата учители не можеха да познаят всички техни мисли, Да дадат отговор на всички техни мисли — много повече се взираха в това, което четяха, много повече се водеха по своите собствени мисли. За себе си учителите имаха отговор за всяко нещо, за всеки въпрос, ала не познаваха всичките мисли на тримата прости люДе, не познаваха мрака в душите им, не можеха Да дадат ясен отговор на тревогите, на страховете им, оставяха ги сами да търсят отговор, сами с тъмнината им, с простия им ум. Голямо беше старанието на двамата учители, голяма беше и вярата им, но за много неща те оставаха вън от мислите на тримата бедни люде, далеч от мрачините в душите им, започваха и свършваха със своите книжки, вървяха подир своите собствени мисли, вървяха сляпо подир своята вяра.
Така завърши и тоя път тяхната среща. Четоха учителите, тълкуваха, слушаха напрегнато табаците и берберинът, после настана мълчание в малката стая, под ниския й таван, и някаква хладина остана между стените й. Двамата учители бяха уморени, а другите не бяха задоволени, разчоплени бяха само всичките им рани, останаха те пак в някакъв здрач, угаснали бяха припламналите светлини и уж се бе отворил някакъв път, а сега го нямаше, отново бе изчезнал. И все пак те тримата бяха видели светлини, видели бяха път в здрача. Най-сетне по-ясно беше в Организацията, а те и тримата като Кибаров бяха в нея.
Трябваше да излязат един по един и най-напред си отиде бръснарят. Отиде си след него и Добринов, по-младият учител. Тогава Корчев каза на Кибаров, който също се тъкмеше да си тръгне:
— Ти почакай, даскале… Искаме да поговориме с тебе ние тука с Езра.
— Добре. Кажете какво има.
— Седни, седни. — Насядаха отново тримата и сега мислите на Тодор Корчев бяха по-ясни: — Много пъти сме си говорили с Езра, рекохме и с тебе да поговорим, даскале. Ами какво ще кажеш… Да вземем ние комитета, а? Да вземем ние Организацията! Ето ти да си на местото на Бобев, а тоя мискинин Венчев и съвсем да го затрием. Те двамата, другото е лесно. Чакай, даскале, чакай! Ти защо тъй…
Кибаров бе скочил, преди Да го изслуша докрай.
— Не, не, не! Това требва Да разбереш ти, човече: ние, нашата партия е решително против всякакъв индивидуален терор, против такива убийства на тоя, на оня — сети се да поясни той. — С такива убийства нищо не може да се постигне, а може само да се пречи на нашето дело. Ние се готвим да смъкнем буржоазията с общи усилия и един път завинаги, а не с убийства като анархистите. Какво ще се постигне? Премахнеш един, на негово место идва друг.
— Аз казвам за Организацията, даскале.
— Нема значение. Ние сме навсекъде и във всичко
едни и същи, с едни и същи, неизменни разбирания и начала.
Табакът не го разбираше, не искаше и да го слуша, а бързаше да се изкаже:
— Тука у нас, като държиш Организацията, силата е в ръцете ти. Нели и ние за въстание и като направим автономията, ще бъде по наш ум и ред. С нас ще тръгне и целият народ.
Кибаров се бе замислил и стоеше неподвижен сред стаята, с шапката си на глава, както се бе приготвил да си отива. Най-сетне проговори, все така загледан пред себе:
— Да вземем Организацията… — Той се изкашля и продължи с изяснен глас, дигнал очи към двамата табаци: — И аз съм мислил за това. Това е впрочем и в тактиката на нашата партия, да се проникне навсекъде, да се отнемат всички позиции на буржоазията, да се овладеят народните маси напълно и навсекъде. Организацията — да, но не така, с убийства, и… ние требва да я овладеем с нашия социалистически мироглед и убеждения. Вие говорете с вашите другари, както досега, събирайте ги около себе си, привличайте ги на нашите срещи…
— Това е така, даскале, но като хванем комитета, сички ще тръгнат с нас, кое от страх, кое… те, людете, са като овците, подир коча вървят и… под гегата на овчаря още по-сговорно.
— Не, Тодоре, ти некои работи още не разбираш.
— Може и да не разбирам, но като изринем Венчев, сички негови момчета ще дойдат при нас. Венчев се против тебе говори, против нас говори и момчетата му се зъбят, той ги учи.
— Знам.
— Ти помисли, даскале, и дай изин. — Корчев се изправи, стана след него и Езра. — Дай позволение, даскале, и другото остави на нас. Ние с Езра, нели го виждаш, като го сграбчи Езра, с два пръста ще му изваДи душата.
Стефан Кибаров неволно погледна Езра, както се бе изправил евреинът срещу него, и главата му, твърде малка за великанското му тяло, стигаше досам тавана.
---
Коч — овен, водач на стадото.
Езра бе разтворил ръце едва ли не от стена до стена, да покаже силата си, но страшно беше и застиналото му лице, голо, бледно, дори жълто, с две синкави, мътни зеници, спрени безучастно върху Кибаров. Езра говореше рядко, но малкото му думи бяха ясни и точни. Той усети сега уплахата на учителя, дори по-добре от него самия, и не можа да премълчи. Поприсви очи и синкавите му зеници потънаха в гъсти мрежи от ситни бръчки. Гласът му беше глух, някак влажен, хриплив и като да излизаше от неговия широк плосък корем.
— Даскале… Което ти пречи, удари с казмата1. В корена му. Той, Венчев, ще те изпревари, ако му дадеш време.
Стефан Кибаров за всичко намираше думи, а сега не знаеше що да отговори. Само някакви неясни мисли останаха в ума му и някакъв мъчителен смут. Внезапно се разбърза, размаха ръце:
— Не, не… Вие не бързайте… Не може така отеднаж и какво сте намислили вие? Аз не за себе си, но… Не, не! Аз не одобрявам и, най-сетне, требва добре да се обмисли. Вие не бързайте, не бързайте.
Той веднага си отиде. Не можеше да остане повече с тия люде — уплаши се от тях и от своите объркани мисли.