Метаданни
Данни
- Серия
- Преспанска тетралогия (4)
- Включено в книгата
- Година
- 1966 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,6 (× 113гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- Сергей Дубина(8 юли 2007)
Източник: http://dubina.dir.bg
Издание:
ДИМИТЪР ТАЛЕВ
ГЛАСОВЕТЕ ВИ ЧУВАМ
ЧЕТВЪРТО ИЗДАНИЕ
Редактор Мария Кондова
Художник Дамян Николов.
Худ. редактор Кънчо Кънев.
Техн. редактор Веселина Недялкова.
Коректори Мария Йорданова и Маргарита Милчева.
Издателство „Български писател“, ДП „Димитър Благоев“, София, 1989 год.
Цена 3,49 лв.
История
- —Добавяне
Статия
По-долу е показана статията за Гласовете ви чувам от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0“.
| „Гласовете ви чувам“ | |
| Автор | Димитър Талев |
|---|---|
| Първо издание | 1966 г. България |
| Издателство | Български писател |
| Оригинален език | български |
| Жанр | исторически роман |
| Вид | роман |
| Предходна | „Илинден“ |
„Гласовете ви чувам“ е последният роман на Димитър Талев от тетралогията му за живота и революционните борби на българите в Македония през XIX и началото на XX век, включваща още „Железният светилник“, „Преспанските камбани“ и „Илинден“.
Романът е завършен през лятото на 1965 година и е публикуван през пролетта на 1966 година[1].
Сюжет
Внимание: Текстът по-долу разкрива сюжета на произведението (или части от него)!
Сюжетът на творбата проследява живота на младия син на Лазар и Ния Глаушеви Борис след потушаването на Илинденско-Преображенското въстание.
В гр. О.
Борис Глаушев се настанява в гр. О. (Битоля), където става учител в местно българско училище и е избран за член на окръжния комитет на ВМОРО. Глаушев става свидетел на конфликтите в комитета между социалиста Стефан Кибаров, председателят Богдан Бобев и секретарят Симеон Венчев, който на своя глава решава да си сътрудничи със сърбите и сърбоманите. Венчев е отстранен от комитета, след което негов човек прострелва Кибаров. В отговор поддръжникът на Кибаров, евреинът Езра, убива Венчев, а Кибаров е откаран от своите хора на лечение в България.
Йосиф от Рапа
Сърбоманът Йосиф от Рапа (литературен образ на Глигор Соколович – Ляме[2]) повежда чета из Македония с цел посредством подкупи, заплахи и насилие да сърбизира българското население. Той е уловен в засада от българския войвода Дойчин (чийто прототип е Арсо Локвички[3]), но успява да се измъкне с помощта на писмо, подписано и подпечатано от секретаря на О-ския окръжен революционен комитет Орловски (Симеон Венчев) и датирано от ноември 1905 г., в което се казва „... Той се ползва с нашето доверие ... ако се подчинява на Устава ... да му се помага ... въпреки че е дошъл от Сърбия.“ и с думите, че се е срещнал с Пере Тошев, който бил одобрил дейността му, стига да е верен на организацията. „За Дойчина по-голям човек от Пере Тошев в организацията нямаше.“ Той пуска Йосиф, но му заповядва да не се връща повече в неговия район. След като се измъква от засадата Йосиф се ожесточава поради унижението, което е преживял пред четниците си и решава да започне открита сърбоманска дейност. Той отива в село Дупки, където Дойчин е застрелял неговия човек Мишко. Йосиф събира селото, но селският ръководител на ВМОРО Алексо се крие от сърбоманския войвода в хамбара си. Йосиф вика жената на Алексо, която идва с малкия си син и отрича мъжа ѝ да е в селото. Когато обаче Йосиф заплашва да отреже главата на сина ѝ, Алексо се появява на площада. След като не може да го накара да се обяви за сърбин, Йосиф кара „доктора на четата“, Бърко, да го дере жив, след което го обесва с краката надолу и го застрелва.
Ангелика Милонас
От прозореца на стаята, където живее под наем, Борис Глаушев вижда през улицата младата гъркиня Ангелика Милонас, която живее в отсрещната къща и се показва на балкона, за да полива цветята си. Хазяйката му Фотина, гъркиня, женена за българин, посредничи между двамата и те се срещат. Младите се влюбват един в друг без да го признават пред себе си, а още по-малко пред другия. Когато вече са увлечени, Борис казва на Фотина да му купи обувки за малкия му син, чиято майка Ружа е убита от турците по време на въстанието, след което заминава да види родителите си в Преспа за Бъдник. Фотина е шокирана от новината, а и Борис се страхува, че узнавайки за това Ангелика няма да го погледне отново. В Преспа майката на Борис Ния кани младата вдовица и учителка Дона Крайчева на Бъдни вечер. Скоро след това опитът на българите да съборят камбанария, издигната от сърбомани е отблъснат от турския аскер с убийството с щик на Дона Крайчева, последвано от залп в множеството. Като се връща в Преспа Борис споделя с майка си Ния за Ангелика. След завръщането си в О. той узнава от Фотина, че Ангелика е болна, но все още иска да го вижда, въпреки новината, която е научила от Фотина за неговото положение. Борис иска веднага да я посети, но Фотини го възпира от страх от братята и бащата на Ангелика. Ангелика се разплаква от радост, научавайки, че Борис се е върнал и иска от Фотини да ѝ помогне да се изправи, за да погледне през прозореца. Борис е застанал на прозореца си и двамата се виждат за пръв път от толкова време. В стаята обаче влиза бащата на Ангелика Костас Милонас и научава за увлечението на дъщеря си по българина. Бащата забранява на Ангелика да се среща отново с Борис и предава чрез Фотини заплаха на Борис да не се среща с Ангелика „ако му е мил животът“. Фотина му казва, че майката на Борис е гъркиня (всъщност прабаба му по майчина линия е била гъркиня), но това не омеква сърцето на Костас. Той иска от Фотина да изпъди българина, обещавайки да ѝ плаща „кирата“, докато тя си намери друг „кираджия“. Фотина се уплашва и предупреждава Борис, но когато той я пита дали го пъди, тя не го прави. Борис казва, „Е, щом не ме пъдиш и аз нема да си отида. Тук ще стоя. И ще си взема Ангелика, Ангелика ще бъде моя.“
След като се връща от комитетско заседание Борис намира в стаята си писмо на френски от Ангелика донесено от малкия ѝ племенник Ригас, в което тя за първи път открито изразява любовта си към него и му изказва съжалението си, че не може го вижда колкото ѝ се иска, защото баща ѝ е научил за увлечението ѝ и я пази. Тя го предупреждава да се пази от братятя ѝ, които и баща ѝ не смее да уведоми за него, и го моли да има търпение тя да „прехвърли тая страшна планина“ (на омразата между гърците и българите) преди той да направи нещо.
След като изтича известно време Борис неочаквано намира самата Ангелика да го чака у дома му и те правят любов в стаята му. Когато се връща при своите Ангелика е пресрещната от брат си Димитрис. Тя признава пред него за връзката си с Борис Глаушев и заедно с по-големия им брат Ставрос Димитрис заплашва, че ще убият Борис, ако отново двамата влюбени се погледнат. Ангелика отново изпраща писмо на Борис, в което му казва да не я търси, да не показва, че се интересува от нея, поне за известно време и да бъде търпелив и много предпазлив.
Комитетски дела
Докато е в Преспа за Бъдник Борис е изпратен заедно с други двама членове на околийския комитет, даскали като него, да вразуми войводата Кольо Ганев в село Дреново, който е решил да изгори селата Рапа и Пресад, защото някои от жителите им са се обявили за сърби под натиска на сърбоманския войвода Йосиф от Рапа. След като ядно ги изслушва и изпраща да спят обаче Ганев ги заплашва със смърт, което е дочуто и предадено на селския ръководител Кръстьо, който моли пратениците на комитета да напуснат селото, за да не може „улавия“ Ганев да изпълни заканата си. Те неохотно напускат селото под прикритието на нощта. На сутринта въоръжен с пушката си Кръстьо се изправя пред Ганев на селския мегдан. Ганев се разгневява, че даскалите са избягали, заплашва Кръстьо с „петдесет по голо“ и заповядва на четниците си да го хванат. Кръстьо ги предупреждава да не се приближават. Тогава Ханджията го застрелва отстрани.
Глаушев отива на заседание на комитета, на което се появява Даме Груев. Груев влиза в спор със социалиста Кибаров. Кибаров в подкрепа на социалистическите си идеали се позовава на устава на ВМОРО, който казва, че организацията се бори за автономна Македония, за освобождението на всички македонци, без оглед на вера и народност, и обвинява Груев, че е поискал помощ от България по време на Илинденското въстание. Груев казва, че може би трябва да се преосмисли устава и открито да се заяви, че целта на организацията е Македония да стане част от България, с което да се спечели подкрепата на българската държава и армия, тъй като гърците не са приели идеята за автономия и целят да се присъденият към Гърция, а новопоявилите се сърби също казват, че тази земя ще стане част от Сърбия. На заседанието се решава окръжният войвода Петър Донев-Караджата да отиде с чета от 25 души да прогони гръцките андарти (четници) от района на Мариовските села, които „са пропищели“ от тях, а Борис Глаушев, по прякор Милостивият, да придружи българския владика, който ще отиде по селата да раздава дарения, получени от България.
Борис тръгва с владиката и кервана с помощите от България, но владиката го заставя да остави револвера си, а на турския онбашия (десетник) казва, че му стига един човек охрана, а не трима, както са били изпратени, на което турчина склонява. Владиката и Борис отсядат в едно село, което през нощта е нападнато от гръцки андарти, а на селяните не достигат пушките, тъй като са скрили част от тях в планината. Андартите подпалват селската църква и няколко къщи и убиват няколко селяни, но се появява друга вълна от изстрели, оказала се от четата на Караджата, която изтласква гърците. На заседание на окръжния комитет в О., на което присъстват Петър Донев-Караджата и Борис Глаушев единодушно е решено в отговор да бъдат избити 12 гръцки първенци в О., включително гръцкия консул и двамата братя на Ангелика Милонас. Извършени са няколко покушения срещу гърците. Братята на Ангелика замислят убийството на Борис Глаушев, но Ставрос е ранен в краката от нападатели и е пренесен в къщата.
Битката на Стражица
Ангелика отива при Борис и го пита дали е участвал в решението за опита за покушение срещу братята ѝ, на което той отговаря утвърдително. Ангелика му казва, че е била решила да остане при него, но знанието, че той е решавал убийството на братята ѝ не ѝ позволява. Тя се връща в къщата на родителите си, взема нож от кухнята и чист чаршаф от един скрин, качва се на тавана, постила чаршафа на прашния под, коленичи на него и се пробожда в сърцето. На сутринта Борис чува писък от съседната къща. Димитрис Милонас хуква нагоре по улицата да доведе лекар. Борис кара Фотини да разбере какво е станало и след малко Фотини му казва, че Ангелика се е пробола с нож. Борис се облича за излизане и отива у Милонас, където е срещнат от Димитрис, който по молба на Борис не го връща. Борис е заведен до леглото на мъртвата, а баща ѝ казва на гръцки „Стани, Ангелика... Дошъл е твоят жених, стани да го посрещнеш...“
Борис Глаушев тръгва с чета из планините. Йосиф от Рапа научава, че организационните чети от три съседни околии са се събрали в една долина, дълбоко скрита в планините, за да решават съдбата му. Той се изкачва на скалите на един връх над долината, откъдето вижда 150 четници и още толкова селско опълчение. Йосиф праща двама селяни по различни пътеки към Преспа, за да кажат на каймаканина: „Под Стражица са се събрали над триста български комити. Йосиф от Рапа ти праща хабер.“
Комитите са предупредени за предателството от пратеник на околийския комитет в Преспа малко преди да се появят над хиляда души аскер откъм прохода при Стражица и други роти от други страни. Четиримата войводи повеждат хората си по уговорен план, но четниците, застанали на позиция да вардят прохода при Стражица отказват да ги последват. Заедно с четника Цветко, Борис Глаушев отива да им предаде строгата заповед на войводите да отстъпят. Четиридесетимата четници, заели позиция на една скална площадка и водени от Костурчето, Кирил Кончев и Юнкерът, обаче заявяват решимостта си да не отстъпят позицията. Глаушев решава да остане с тях, а с него и Цветко, „Ами и аз, даскале, като тия момчета. Не ти дава сърце да ги оставиш и да си отидеш. Мрете вие, пък аз ще си отида! Сърцето ти не дава. Ще се бием и ще мрем заедно. Нели съм излезъл четник! Това аз си го знаех още като... Пък, най-после, каквото даде Бог.“ С падането на нощта турците обсаждат върха.
Битката започва призори, най-напред при Стражица, а след това и на други две места в планината (виж: Битка на Ножот). Когато турците се приближават на сто и петдесет или двеста крачки, четниците откриват огън: „Четниците стреляха съсредоточено, упорито, пукаха безспир четиридесет и две пушки, редиците на аскера изоставяха след себе си все повече ранени и убити.“ Аскерът, воден от офицерите с извадени саби, достига до скалистата височина, където е разпръснат „сред трясъка на десетки бомби“. „Докъм пладне турците атакуваха три пъти Стражица, но не можаха да заемат каменистия ѝ връх.“ Жегата напича, а на турците е раздаден обяд. Следобед турци се изкачват на съседен на Стражица рид и започват стрелба с маузери. Костурчето е първият покосен от огъня. Турците превземат с щурм каменната площадка под върха и избиват двайсетината ѝ защитници. Другите двайсетина четници са между скалите при върха, където „викаше Юнкерът: „Нема вече време, нема време! Чупете пушките! Събирайте се насам! Насам... Борис сложи нова пачка в пушката си. Последната. И последователно изстреля петте патрона в турската тълпа. Не беше нужно да се прицелва. Не поглеждаше и дали са улучили куршумите му...“ Борис разбива о скалата пушката си, после и Цветковата, хваща Цветко под мишница и го повежда към едно по-широко място, където са се уговорили да се съберат четниците. Там останалите живи четници викат, прегръщат се, чупят пушките си, за да не попаднат в ръцете на турците. Цветко откопчава една бомба от патрондаша си, отвинтва капачката ѝ и я удря в камъка.
В Преспа се разчува за засадата и битката в планината. Загинали са една трета от четниците, а Йосиф от Рапа останал незасегнат и навлязъл с четата си и по тамошните села. При Лазар Глаушев идва „капитан Перуко, от чуждите офицери инструктори, каквито имаше по всички македонски градове.“ Той показва на Лазар „кадро“, което е направил на загиналите на Стражица. Лазар Глаушев разпознава тялото на сина си. Офицерът оставя снимката на Глаушев, който я скрива от жена си и не ѝ казва какво е научил.
На другия ден в дюкяна на Лазар Глаушев влиза председателя на околийския комитет в Преспа и му казва, че Борис е тежко ранен, но жив и е отнесен от другарите му от О. „в некакво село“. След няколко дена при тях пристига учителката от О. Мария Йорданова, която им съобщава, че Борис е изпратен по канала на организацията в България. Учителката им предлага да му занесе нещо, тъй като заминава да следва в Софийския университет.
„През зимата на тая година в сражение с турците бе убит Даме Груев.“ – така завършва сагата на Димитър Талев.
Издания
- Книгата е издадена от изд. „Български писател“ на 30 април 1966 г., по-малко от 6 месеца преди смъртта на автора, в тираж 20 100.
- Преиздадена е от същото издателство през 1976, 1980, 1986, 1989 г.
- Издание на ИК „Анубис“, 2000 г.
- Издание на изд. „Захарий Стоянов“, 2004 г. (ISBN 954-739-443-6)
Бележки
- ↑ Братислав Талев: До края на живота си баща ми се надяваше, че истината за Македония ще възтържествува, в-к „Македония“, брой 34, 23 септември 1998 г.
- ↑ Църнушанов, Коста. Сърбизиране на македонския казионен „литературен език“. Част втора // Македонски преглед XIV (2). 1991. с. 22.
- ↑ Църнушанов, Коста. Героите на Димитър Талев, Спектър 69. Книга за наука, техника и култура, с. 167.
Външни препратки
- Гласовете ви чувам – онлайн издание
- Гласовете ви чувам Архив на оригинала от 2011-02-03 в Wayback Machine. – онлайн издание
XXXIX
Тодор Корчев лесно улови следите на Венчев. Симеон Венчев не се криеше нито преди, от гръцките терористи, нито сега, когато знаеше целият град, че негов човек бе стрелял по Стефан Кибаров. Той ходеше по О. все така напет, с леко позасукани мустаки, с ален фес, понатиснат над лявата вежда, големите му очи гледаха уверено и дори строго. Венчев не даваше с нищо да се забележи, че се бои от гръцките терористи или сега и от людете на Кибаров, пък и от Организацията, след като се бе разчуло за връзките му със сърбите, за отстраняването му от окръжния комитет. Придружаваха го навсякъде по двама, пък и по трима от неговите люде, но той бе наредил така, че да не личи това поне на пръв поглед. Не беше впрочем и страхът му преголям поради неговата самонадеяност и вродена дързост. Той избягваше да минава редовно по едни и същи улици, но свърталищата му, особено вечерно време, бяха все същите — две кръчми, където се събираше неговата група, и гостилницата на хотел „Вардар“, дето се хранеше често самият той и се срещаше с някои от людете, които отиваха там на чаша бира, както бе станало мода сред по-будните о-ски граждани. Откакто започна да го следи, Тодор Корчев узна и това, че Венчев през ден, през два нощуваше у една млада вдовица. Така и реши той, след като хвана тая следа ма Венчев — да го нападнат те с Езра не в жилището му, както бяха мислили преди, а при неговата вдовица. В жилището си Венчев винаги държеше по един от своите люде, но при вдовицата влизаше сам и по-късно вечер. Сутрин той излизаше рано оттам, ала и често се успиваше в обятията на младата си приятелка. Ето според това Тодор Корчев нареди цялата работа, която искаха да свършат те с Езра.
Корчев зъзна близу два часа в тъмната сянка под една стряха срещу хотел „Вардар“. Улиците по двата бряга на реката опустяха, остана само шумът на водата между високите брегове и долу, през проядените ледове, останаха двата фенера на двата края на дървения мост и насреща — блесналите стъклени прегради на хотелската гостилница. Тодор Корчев не можеше да види какво става в гостилницата — стъклата бяха гъсто запотени в студената нощ, — ала той знаеше, че вътре беше Симеон Венчев с двама от людете си. От своето скривалище Корчев виждаше ясно кой влиза в гостилницата, кой излиза и повече не му беше нужно. Дивечът беше вътре и той ще го чака да излезе. Ще го проследи отдалеко, да не го забележат двамата му хъртове, и ако Венчев се прибере у дома си, работата ще остане за друг път, ако пък влезе у приятелката си, ще му влязат те с Езра още тая нощ. Езра ще чака на уговореното място след шест часа — по-рано не е и нужно. Нека се успи, мискининът, по-сладко с курвата си. По-сгодни са за такава работа по-късните нощни часове…
Докато беше още рано, в първия час на нощта, вратата на гостилницата много пъти се отвори и затвори, влизаха и излизаха оттам люде по един, по двама и повече; знаеше се и това, че те бяха все българи — турчин и грък тук никога не влизаше, рядко ще влезе евреин по търговска някаква работа или ще влезе някой от власите, които по свои причини държаха за българската партия и бяха против гърците. Тодор Корчев не искаше да знае никого, той чакаше да се покаже на вратата на гостилницата Симеон Венчев с пазачите си. Ще го види той добре, макар и тъй, отдалеко, ще го види на светлината, която идеше откъм вътрешността на гостилницата, и още повече, когато се отвори вратата. Наблизу беше и пряката врата за хотела, окачен беше там силен фенер, виждаше се всичко ясно по тая страна на улицата.
Студът измъчваше табака най-много. И в мъката му имаше повече гняв, а по-малко болка. Струваше му се, че сега, към края на зимата, студът беше по-голям, отколкото беше нужно и редно. Що, няма ли да свърши най-сетне тая проклета зима! И като че ли това беше сега най-важното — зимата, студът, — като че ли нямаше за какво друго да мисли в тоя час. Нозете му бяха вкочанени във влажните кондури, по гърба му пълзеше ледена вода, рамената го боляха, като да беше окачен на стряхата, под която бе застанал. Палеше цигара от цигара (днес си бе направил цяла табакера, да има тъкмо за сега), криеше цигарата в шепата си — да не се забелязва огънчето й отдалеко, пък и му се струваше, че то стопля премръзналите му пръсти. Задържаше той по-дълго пръстите си и на устата, когато теглеше пушък от цигарата, задържаше ги в топличката влага, която течеше от носа и мокреше мустаките му. Всичко това беше поради проклетия студ. За друго Тодор Корчев и не мислеше. Само очите му бяха втренчени във вратата на гостилницата отсреща и нищо не пропущаха, нищо нямаше да пропуснат. Минаваше му от време на време смътно през ума, че може да го забележи под стряхата някой пазвантин или деврие, може да поиска да го претърси, а в пояса му беше втикнат револвер. Ех — на късмет. Иначе не може. Ако е само пазвантинът, може и да му светне един… само дето ще развали работата. Ако е деврие… дано да го забележи и той по-отдалеко. Не, това не беше най-важното. И трябва да се стои тук, трябва!
Вратата на гостилницата сега се отваряше по-рядко и все по-рядко. Които посетители бяха се отбили за малко, бяха си отишли вече, а вътре оставаха само тия, които обичаха да се заседяват. И Симеон Венчев беше от тях — Корчев знаеше това, нели днес си бе направил цяла табакера цигари. Можеше да си обуе и шаячни калцуни с по-широки обуща, но така пък ще тича по-бързо, ако стане нужда. Сърдеше се той на студа, на зимата, а себе си успокояваше приятелски, вразумително, като да имаше друг някой в самия него:
— Трай. Не може иначе. Работата требва да се свърши.
Какво имаше тук повече да се мисли и говори? Само тоя проклет студ… И очите му не се откъсваха от вратата на гостилницата. Минаваха минута след минута, минаха и часове. Градският часовник беше наблизу и ясно се чуваха ударите му, но Корчев не ги броеше — не беше работата в часовете…
Табакът го видя още щом се показа. Блесна аленият му фес, бялна се широкото му лице с тъмната сянка на мустаките, рамената му препречиха за един миг вратата. Малко преди него бе излязъл един от пазачите, но Корчев не го позна. Веднага след Венчев излезе и вторият му пазач и сега Корчев виждаше ясно и тримата. Тръгнаха те надолу край реката — Венчев напред, те двамата току зад него. Не беше много опасно сега, в късния нощен час и по тая широка, пуста улица. Тримата мъже вървяха доста бавно и дори някак отпуснато — яли бяха сито и бяха пили в затоплената гостилница, улицата пред тях беше отворена. Корчев вървеше далеко след тях, колкото да не ги изпусне от погледа си.
— Дан… дан…
Градският часовник удари шест пъти. Корчев преброи и шестте удара и като че ли само по това искаше да провери дали Езра беше на уговореното място. С Езра иначе не можеше и да бъде, освен ако е умрял, преди да чуе часовника. Следвайки тримата мъже, Тодор Корчев отмина втория и третия мост надолу по реката. Като наближи третия, Касапския мост, съгледа там, на отвъдния край на моста, сянката на евреина. Отдръпнал
се бе Езра нататък, за да не го забележат тримата, но Корчев го позна в тъмнината или по-скоро се досети,
че е той.
Тримата наближаваха края на града, когато Венчев се спря и се обърна към пазачите си. Той им каза нещо и току се отправи по една тясна уличка, която започваше оттук — нямаше вече съмнение, че отиваше при любовницата си. Корчев се върна бързо назад и хлътна в друга една уличка — да не го срещнат пазачите на Венчев, ако се върнат по същия път, както и стана. Той видя в тъмното как пресякоха те същата уличка и отминаха нагоре по реката. После се спусна бързо, на пръсти, с безшумни стъпки по следите на Венчев. И тъкмо чу как той затвори след себе си портата на своята приятелка. Видя и как светнаха прозорците навътре. Къщата беше ниска, но не беше много висока и стената, която я ограждаше, та се виждаше горната част на прозорците й. Корчев бе оглеждал всичко туй, знаеше кое къде е, но пак поогледа, да не би да не е забелязал нещо. Всичко бе забелязал, всичко виждаше и сега. Къщата беше сред широчък двор и някак усамотена сред другите къщи наоколо, откъм задната й страна имаше малка врата, от ония, които стопаните им често забравят да заключат, пък не е много трудно да ги откърти човек и от пантите им. Всичко бе огледал той и всичко бе премислил. Коконата живееше с една стара жена и, то се знай, когато блудницата имаше гост, никой друг не можеше да влезе в къщата й. Сега вътре бяха само двете жени и той — Венчев. А наоколо — тишина, заспала и тя дълбоко, не можеш да я разбудиш ни с удар, ни с вик, ни с гръм. Сгодно време. Само като се започне, да се бърза, разбира се. На нощната тишина не може да се вярва. И Венчев… не би се дал лесно. А сега нямаше защо да се бърза. Нека почака Езра на моста, докато предателят заспи в прегръдките на своята джадия — сладък и дълбок ще бъде сънят му след любовната умора. В такива случаи мъжът е като изтърбушен, като плъжок на слънце. Поогледа Корчев с тия си мисли още еднаж всичко наоколо и се отправи назад, към моста, където го чакаше Езра.
Езра беше там. На отвъдния край на моста, дето фенерът беше счупен и не светеше. Евреинът изглеждаше още по-едър в гъстия здрач, тъмна грамада на края на
моста, застанал там сякаш от сто години. Корчев се приближи мълчаливо, запали цигара. Тодор Корчев не бързаше; като хлебар, който чака да втаса тестото. После рече глухо:
— Хайде .
Беше си помислил: „Да не вземе оня дявол да се измъкне… Я по-добре ние да сме си там, на местото.“
— Ти върви след мене — промърмори той пак и избърза напред.
Всеки би познал евреина и в тъмното — знаеше го целият град поради великанския му ръст. Езра вървеше след водача си мълчаливо, послушно и не му беше трудно да го следва — една негова стъпка беше колкото две стъпки на Тодора Корчев.
Като се върнаха те двамата при къщата, в която беше Венчев, прозорците й още светеха. Отвори се там, зад оградата, врата, някой плисна, види се, леген с вода, после вратата отново тропна, изтрака ключ. Корчев въздъхна едва чуто:
— Докога ще…
Те двамата стояха край стената отсреща, нямаше от кого да се крият и прикриват. Светеше само горният край на прозорците отвъд оградата и нощният мрак сякаш бе станал още по-гъст, а колкото беше тъмно, беше още по-тихо, като да бе измряло всичко живо по света. Никой не ще мине тук по това време. Само тоя проклет студ… Корчев бе мушнал ръце в ръкавите на палтото си и току присвиваше ту едната, ту другата си нога, като щърк през мочур. Не можеше сега и да запуши. Езра стоеше до стената неподвижен, Корчев по-скоро го усещаше в тъмнината и с някакъв яд — евреинът нито се помръдваше, като че ли не усещаше ни студ, ни умора, чуваше се едва само хрипливото му дишане, дишаше той през устата си, спокойно, равномерно, неспирно, та нима ли да го задави кашлица? Корчев взе да се сърди и на себе си поради тия свои мисли и няма ли да угасне най-сетне тая проклета ламба!
Ламбата скоро угасна. Тъмнината, и тишината с нея, изеднаж похлупи, потисна всичко наоколо. Над ниския покрив едваедва светлееше облачното небе или тоя едвам доловим зрак в тъмнината беше някаква измама? Съвсем не беше нужно това, но Корчев напипа в гьмното ръката на Езра и го дръпна надолу — чакай,
не бързай, има още време. Евреинът и не бе помислил да бърза. Това беше работа на Корчев — кога да започнат. Езра чакаше. Чакаше само да го побутне Корчев, да му пошушне в ухото. Езра ще тръгне и всичко ще стане, както бяха говорили те двамата, както бе повтарял вече толкова пъти Корчев.
Мина още време и повече не беше нужно. Корчев блъсна евреина с лакът. Приближиха се като слепи до оградата, Корчев я опипа с длан. Езра се наведе ниско, но Корчев като че ли трябваше да се покатери на камила. Той безшумно скочи на отвъдната страна на оградата, отвори портата. Влезе и Езра в двора. Корчев го обхвана с две ръце, като да искаше да го прегърне, а то беше от ненужен страх, да не би гигантът да бутне нещо, да събори нещо, да дигне шум. Минаха към задната част на къщата. Спряха се пред задната врата. Корчев опипа и нея с двете си ръце, понатисна я, негли да провери здравината й. Сетне побутна пак евреина и се поотдръпна от вратата. Намести се там Езра, притисна плътно вратата, притисна я още по-силно, чу се леко, продължително скриптене, той не искаше да я изкърти отеднаж и все натискаше с цялото си тяло, задържайки с ръка в същото време вратата за дръжката на бравата й, да не би тя да отхвръкне, да се блъсне в стената. Корчев стоеше току зад него с наган в ръка, готов да стреля. Скриптенето на вратата пронизваше ушите му, но ето, беше тихо навътре в къщата и дано още малко, още малко… Вратата се отвори, те и двамата влязоха. Някъде вдясно светеше незагасена добре жар във високо изградено огнище. Наблизу там пошавна нещо, някаква тъмна, едвам видима купчина, после се чу като изпод земята плачливо, жално скимтене, треперливо, през разтракани зъби — сетиха се те двамата, това беше старата жена, която, изглежда, се бе свила на леглото си в ъгъла, покрила се бе презглава със завивката и не смееше да нададе вик, но и не можеше да задържи жалкия си хленч, тракането на своите разредени, изпотрошени зъби. Езра пристъпи нататък, отпусна се с цялото си туловище върху тъмната купчина и в следващия миг затихна там всякакъв глас и звук.
Приподигнал лявата си ръка напред (в дясната беше револверът му), влачейки нозе дебнешком, като че ли опипваше пода с тях, Корчев се приближи до високото огнище и раздуха купчинката жар. Обърна се назад — бледа алена светлинка бе озарила готварницата. В ъгъла се бе изправила едва ли не до тавана сянката на Езра, неподвижна, но изпълваше целия ъгъл, а току зад евреина, ниско в нозете му, се виждаше одър, на него се тъмнееше купчина от завивки и под тях беше бабичката — не се виждаше нищо от нея, не се движеше тя, не издаваше никакъв шум, но тъкмо това показваше, че беше там. Малко по-нататък две смътно очертани стъпала водеха към затворена врата. Корчев пристъпи, прошари с пръсти, нямаше брава тая вътрешна врата, а само проста желязна затварачка, която леко подигна и бавно придръпна вратата, цял настръхнал, да не би да изскърца. Вратата безшумно се отвори — намазани бяха резетата й с газ, Симеон Венчев не можеше да понася скърцане и стържене, погрижила се бе приятелката му и за това. Насреща бледо просветнаха два тесни прозореца, а между тях беше входната врата на къщата. Корчев сложи леко нога на едното стъпало, после на другото, а току зад него беше вече и евреинът. Влязоха, близу един до друг, в малко преддверие. Върху варосаните стени се тъмнееха две врати, вляво и вдясно. Корчев бе забелязал още отвън, че светеха прозорците на стаята вляво. И се притъкми да се приближи, протегна ръка назад да поведе и евреина. В тоя миг изпука някаква дъска под нозете на Езра, стори им се, че изтрещя изстрел в тишината. Те и двамата затаиха дъх, но миг по-късно се чу и тъпичък, сънен женски глас откъм вратата вляво:
— Бабо Зицо… ти ли си? Бабо Зицо!
Двамата мъже се втурнаха нататък, Езра отмести с една ръка другаря си, а в другата си ръка стискаше ножа. Той блъсна с рамо, вратата с трясък се отвори, трясъкът й не можа да заглуши един проточен, прегракнал писък, в насрещния ъгъл се белееше легло, там шаваха люде, не се виждаше нищо ясно, ала евреинът позна Венчев, който се бе надигнал от леглото с протегната ръка накъм близката масичка. Езра се хвърли върху него. Жената бе млъкнала, не се и помръдваше, може би бе припаднала на леглото или бе занемяла от ужас, чуваше се само борбата между двете мъжки тела, пукане на стави, търкане и дращене, пресекнало, бързо дишане, после, много скоро, и един къс, задавен вик:
— А…
Евреинът бе мушнал дългия си нож в гърдите на
Венчев, отдолу нагоре, и го завъртя, разклати го. Той усети как се отпусна раненият в ръцете му, извади ножа, но го заби още еднаж току до ключицата му…
— Свърши ли бре?
Езра нищо не отговори. Корчев пак прошепна:
— Хайде и тая тука. Никой нищо да не знай.
Езра протегна ръка към жената, преди още да го чуе докрай. А тя като че ли отеднаж се събуди и се затръшка, задърпа се, но пръстите на Езра стискаха разголената й шия.
Корчев прибра револверите на Венчев — два, набара ги върху масичката. Излязоха те с евреина спокойно като стопани, а къщата остана зад тях, потънала в мрак и занемяла със своята страшна тайна.