Метаданни
Данни
- Серия
- Преспанска тетралогия (4)
- Включено в книгата
- Година
- 1966 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,6 (× 113гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- Сергей Дубина(8 юли 2007)
Източник: http://dubina.dir.bg
Издание:
ДИМИТЪР ТАЛЕВ
ГЛАСОВЕТЕ ВИ ЧУВАМ
ЧЕТВЪРТО ИЗДАНИЕ
Редактор Мария Кондова
Художник Дамян Николов.
Худ. редактор Кънчо Кънев.
Техн. редактор Веселина Недялкова.
Коректори Мария Йорданова и Маргарита Милчева.
Издателство „Български писател“, ДП „Димитър Благоев“, София, 1989 год.
Цена 3,49 лв.
История
- —Добавяне
Статия
По-долу е показана статията за Гласовете ви чувам от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0“.
| „Гласовете ви чувам“ | |
| Автор | Димитър Талев |
|---|---|
| Първо издание | 1966 г. България |
| Издателство | Български писател |
| Оригинален език | български |
| Жанр | исторически роман |
| Вид | роман |
| Предходна | „Илинден“ |
„Гласовете ви чувам“ е последният роман на Димитър Талев от тетралогията му за живота и революционните борби на българите в Македония през XIX и началото на XX век, включваща още „Железният светилник“, „Преспанските камбани“ и „Илинден“.
Романът е завършен през лятото на 1965 година и е публикуван през пролетта на 1966 година[1].
Сюжет
Внимание: Текстът по-долу разкрива сюжета на произведението (или части от него)!
Сюжетът на творбата проследява живота на младия син на Лазар и Ния Глаушеви Борис след потушаването на Илинденско-Преображенското въстание.
В гр. О.
Борис Глаушев се настанява в гр. О. (Битоля), където става учител в местно българско училище и е избран за член на окръжния комитет на ВМОРО. Глаушев става свидетел на конфликтите в комитета между социалиста Стефан Кибаров, председателят Богдан Бобев и секретарят Симеон Венчев, който на своя глава решава да си сътрудничи със сърбите и сърбоманите. Венчев е отстранен от комитета, след което негов човек прострелва Кибаров. В отговор поддръжникът на Кибаров, евреинът Езра, убива Венчев, а Кибаров е откаран от своите хора на лечение в България.
Йосиф от Рапа
Сърбоманът Йосиф от Рапа (литературен образ на Глигор Соколович – Ляме[2]) повежда чета из Македония с цел посредством подкупи, заплахи и насилие да сърбизира българското население. Той е уловен в засада от българския войвода Дойчин (чийто прототип е Арсо Локвички[3]), но успява да се измъкне с помощта на писмо, подписано и подпечатано от секретаря на О-ския окръжен революционен комитет Орловски (Симеон Венчев) и датирано от ноември 1905 г., в което се казва „... Той се ползва с нашето доверие ... ако се подчинява на Устава ... да му се помага ... въпреки че е дошъл от Сърбия.“ и с думите, че се е срещнал с Пере Тошев, който бил одобрил дейността му, стига да е верен на организацията. „За Дойчина по-голям човек от Пере Тошев в организацията нямаше.“ Той пуска Йосиф, но му заповядва да не се връща повече в неговия район. След като се измъква от засадата Йосиф се ожесточава поради унижението, което е преживял пред четниците си и решава да започне открита сърбоманска дейност. Той отива в село Дупки, където Дойчин е застрелял неговия човек Мишко. Йосиф събира селото, но селският ръководител на ВМОРО Алексо се крие от сърбоманския войвода в хамбара си. Йосиф вика жената на Алексо, която идва с малкия си син и отрича мъжа ѝ да е в селото. Когато обаче Йосиф заплашва да отреже главата на сина ѝ, Алексо се появява на площада. След като не може да го накара да се обяви за сърбин, Йосиф кара „доктора на четата“, Бърко, да го дере жив, след което го обесва с краката надолу и го застрелва.
Ангелика Милонас
От прозореца на стаята, където живее под наем, Борис Глаушев вижда през улицата младата гъркиня Ангелика Милонас, която живее в отсрещната къща и се показва на балкона, за да полива цветята си. Хазяйката му Фотина, гъркиня, женена за българин, посредничи между двамата и те се срещат. Младите се влюбват един в друг без да го признават пред себе си, а още по-малко пред другия. Когато вече са увлечени, Борис казва на Фотина да му купи обувки за малкия му син, чиято майка Ружа е убита от турците по време на въстанието, след което заминава да види родителите си в Преспа за Бъдник. Фотина е шокирана от новината, а и Борис се страхува, че узнавайки за това Ангелика няма да го погледне отново. В Преспа майката на Борис Ния кани младата вдовица и учителка Дона Крайчева на Бъдни вечер. Скоро след това опитът на българите да съборят камбанария, издигната от сърбомани е отблъснат от турския аскер с убийството с щик на Дона Крайчева, последвано от залп в множеството. Като се връща в Преспа Борис споделя с майка си Ния за Ангелика. След завръщането си в О. той узнава от Фотина, че Ангелика е болна, но все още иска да го вижда, въпреки новината, която е научила от Фотина за неговото положение. Борис иска веднага да я посети, но Фотини го възпира от страх от братята и бащата на Ангелика. Ангелика се разплаква от радост, научавайки, че Борис се е върнал и иска от Фотини да ѝ помогне да се изправи, за да погледне през прозореца. Борис е застанал на прозореца си и двамата се виждат за пръв път от толкова време. В стаята обаче влиза бащата на Ангелика Костас Милонас и научава за увлечението на дъщеря си по българина. Бащата забранява на Ангелика да се среща отново с Борис и предава чрез Фотини заплаха на Борис да не се среща с Ангелика „ако му е мил животът“. Фотина му казва, че майката на Борис е гъркиня (всъщност прабаба му по майчина линия е била гъркиня), но това не омеква сърцето на Костас. Той иска от Фотина да изпъди българина, обещавайки да ѝ плаща „кирата“, докато тя си намери друг „кираджия“. Фотина се уплашва и предупреждава Борис, но когато той я пита дали го пъди, тя не го прави. Борис казва, „Е, щом не ме пъдиш и аз нема да си отида. Тук ще стоя. И ще си взема Ангелика, Ангелика ще бъде моя.“
След като се връща от комитетско заседание Борис намира в стаята си писмо на френски от Ангелика донесено от малкия ѝ племенник Ригас, в което тя за първи път открито изразява любовта си към него и му изказва съжалението си, че не може го вижда колкото ѝ се иска, защото баща ѝ е научил за увлечението ѝ и я пази. Тя го предупреждава да се пази от братятя ѝ, които и баща ѝ не смее да уведоми за него, и го моли да има търпение тя да „прехвърли тая страшна планина“ (на омразата между гърците и българите) преди той да направи нещо.
След като изтича известно време Борис неочаквано намира самата Ангелика да го чака у дома му и те правят любов в стаята му. Когато се връща при своите Ангелика е пресрещната от брат си Димитрис. Тя признава пред него за връзката си с Борис Глаушев и заедно с по-големия им брат Ставрос Димитрис заплашва, че ще убият Борис, ако отново двамата влюбени се погледнат. Ангелика отново изпраща писмо на Борис, в което му казва да не я търси, да не показва, че се интересува от нея, поне за известно време и да бъде търпелив и много предпазлив.
Комитетски дела
Докато е в Преспа за Бъдник Борис е изпратен заедно с други двама членове на околийския комитет, даскали като него, да вразуми войводата Кольо Ганев в село Дреново, който е решил да изгори селата Рапа и Пресад, защото някои от жителите им са се обявили за сърби под натиска на сърбоманския войвода Йосиф от Рапа. След като ядно ги изслушва и изпраща да спят обаче Ганев ги заплашва със смърт, което е дочуто и предадено на селския ръководител Кръстьо, който моли пратениците на комитета да напуснат селото, за да не може „улавия“ Ганев да изпълни заканата си. Те неохотно напускат селото под прикритието на нощта. На сутринта въоръжен с пушката си Кръстьо се изправя пред Ганев на селския мегдан. Ганев се разгневява, че даскалите са избягали, заплашва Кръстьо с „петдесет по голо“ и заповядва на четниците си да го хванат. Кръстьо ги предупреждава да не се приближават. Тогава Ханджията го застрелва отстрани.
Глаушев отива на заседание на комитета, на което се появява Даме Груев. Груев влиза в спор със социалиста Кибаров. Кибаров в подкрепа на социалистическите си идеали се позовава на устава на ВМОРО, който казва, че организацията се бори за автономна Македония, за освобождението на всички македонци, без оглед на вера и народност, и обвинява Груев, че е поискал помощ от България по време на Илинденското въстание. Груев казва, че може би трябва да се преосмисли устава и открито да се заяви, че целта на организацията е Македония да стане част от България, с което да се спечели подкрепата на българската държава и армия, тъй като гърците не са приели идеята за автономия и целят да се присъденият към Гърция, а новопоявилите се сърби също казват, че тази земя ще стане част от Сърбия. На заседанието се решава окръжният войвода Петър Донев-Караджата да отиде с чета от 25 души да прогони гръцките андарти (четници) от района на Мариовските села, които „са пропищели“ от тях, а Борис Глаушев, по прякор Милостивият, да придружи българския владика, който ще отиде по селата да раздава дарения, получени от България.
Борис тръгва с владиката и кервана с помощите от България, но владиката го заставя да остави револвера си, а на турския онбашия (десетник) казва, че му стига един човек охрана, а не трима, както са били изпратени, на което турчина склонява. Владиката и Борис отсядат в едно село, което през нощта е нападнато от гръцки андарти, а на селяните не достигат пушките, тъй като са скрили част от тях в планината. Андартите подпалват селската църква и няколко къщи и убиват няколко селяни, но се появява друга вълна от изстрели, оказала се от четата на Караджата, която изтласква гърците. На заседание на окръжния комитет в О., на което присъстват Петър Донев-Караджата и Борис Глаушев единодушно е решено в отговор да бъдат избити 12 гръцки първенци в О., включително гръцкия консул и двамата братя на Ангелика Милонас. Извършени са няколко покушения срещу гърците. Братята на Ангелика замислят убийството на Борис Глаушев, но Ставрос е ранен в краката от нападатели и е пренесен в къщата.
Битката на Стражица
Ангелика отива при Борис и го пита дали е участвал в решението за опита за покушение срещу братята ѝ, на което той отговаря утвърдително. Ангелика му казва, че е била решила да остане при него, но знанието, че той е решавал убийството на братята ѝ не ѝ позволява. Тя се връща в къщата на родителите си, взема нож от кухнята и чист чаршаф от един скрин, качва се на тавана, постила чаршафа на прашния под, коленичи на него и се пробожда в сърцето. На сутринта Борис чува писък от съседната къща. Димитрис Милонас хуква нагоре по улицата да доведе лекар. Борис кара Фотини да разбере какво е станало и след малко Фотини му казва, че Ангелика се е пробола с нож. Борис се облича за излизане и отива у Милонас, където е срещнат от Димитрис, който по молба на Борис не го връща. Борис е заведен до леглото на мъртвата, а баща ѝ казва на гръцки „Стани, Ангелика... Дошъл е твоят жених, стани да го посрещнеш...“
Борис Глаушев тръгва с чета из планините. Йосиф от Рапа научава, че организационните чети от три съседни околии са се събрали в една долина, дълбоко скрита в планините, за да решават съдбата му. Той се изкачва на скалите на един връх над долината, откъдето вижда 150 четници и още толкова селско опълчение. Йосиф праща двама селяни по различни пътеки към Преспа, за да кажат на каймаканина: „Под Стражица са се събрали над триста български комити. Йосиф от Рапа ти праща хабер.“
Комитите са предупредени за предателството от пратеник на околийския комитет в Преспа малко преди да се появят над хиляда души аскер откъм прохода при Стражица и други роти от други страни. Четиримата войводи повеждат хората си по уговорен план, но четниците, застанали на позиция да вардят прохода при Стражица отказват да ги последват. Заедно с четника Цветко, Борис Глаушев отива да им предаде строгата заповед на войводите да отстъпят. Четиридесетимата четници, заели позиция на една скална площадка и водени от Костурчето, Кирил Кончев и Юнкерът, обаче заявяват решимостта си да не отстъпят позицията. Глаушев решава да остане с тях, а с него и Цветко, „Ами и аз, даскале, като тия момчета. Не ти дава сърце да ги оставиш и да си отидеш. Мрете вие, пък аз ще си отида! Сърцето ти не дава. Ще се бием и ще мрем заедно. Нели съм излезъл четник! Това аз си го знаех още като... Пък, най-после, каквото даде Бог.“ С падането на нощта турците обсаждат върха.
Битката започва призори, най-напред при Стражица, а след това и на други две места в планината (виж: Битка на Ножот). Когато турците се приближават на сто и петдесет или двеста крачки, четниците откриват огън: „Четниците стреляха съсредоточено, упорито, пукаха безспир четиридесет и две пушки, редиците на аскера изоставяха след себе си все повече ранени и убити.“ Аскерът, воден от офицерите с извадени саби, достига до скалистата височина, където е разпръснат „сред трясъка на десетки бомби“. „Докъм пладне турците атакуваха три пъти Стражица, но не можаха да заемат каменистия ѝ връх.“ Жегата напича, а на турците е раздаден обяд. Следобед турци се изкачват на съседен на Стражица рид и започват стрелба с маузери. Костурчето е първият покосен от огъня. Турците превземат с щурм каменната площадка под върха и избиват двайсетината ѝ защитници. Другите двайсетина четници са между скалите при върха, където „викаше Юнкерът: „Нема вече време, нема време! Чупете пушките! Събирайте се насам! Насам... Борис сложи нова пачка в пушката си. Последната. И последователно изстреля петте патрона в турската тълпа. Не беше нужно да се прицелва. Не поглеждаше и дали са улучили куршумите му...“ Борис разбива о скалата пушката си, после и Цветковата, хваща Цветко под мишница и го повежда към едно по-широко място, където са се уговорили да се съберат четниците. Там останалите живи четници викат, прегръщат се, чупят пушките си, за да не попаднат в ръцете на турците. Цветко откопчава една бомба от патрондаша си, отвинтва капачката ѝ и я удря в камъка.
В Преспа се разчува за засадата и битката в планината. Загинали са една трета от четниците, а Йосиф от Рапа останал незасегнат и навлязъл с четата си и по тамошните села. При Лазар Глаушев идва „капитан Перуко, от чуждите офицери инструктори, каквито имаше по всички македонски градове.“ Той показва на Лазар „кадро“, което е направил на загиналите на Стражица. Лазар Глаушев разпознава тялото на сина си. Офицерът оставя снимката на Глаушев, който я скрива от жена си и не ѝ казва какво е научил.
На другия ден в дюкяна на Лазар Глаушев влиза председателя на околийския комитет в Преспа и му казва, че Борис е тежко ранен, но жив и е отнесен от другарите му от О. „в некакво село“. След няколко дена при тях пристига учителката от О. Мария Йорданова, която им съобщава, че Борис е изпратен по канала на организацията в България. Учителката им предлага да му занесе нещо, тъй като заминава да следва в Софийския университет.
„През зимата на тая година в сражение с турците бе убит Даме Груев.“ – така завършва сагата на Димитър Талев.
Издания
- Книгата е издадена от изд. „Български писател“ на 30 април 1966 г., по-малко от 6 месеца преди смъртта на автора, в тираж 20 100.
- Преиздадена е от същото издателство през 1976, 1980, 1986, 1989 г.
- Издание на ИК „Анубис“, 2000 г.
- Издание на изд. „Захарий Стоянов“, 2004 г. (ISBN 954-739-443-6)
Бележки
- ↑ Братислав Талев: До края на живота си баща ми се надяваше, че истината за Македония ще възтържествува, в-к „Македония“, брой 34, 23 септември 1998 г.
- ↑ Църнушанов, Коста. Сърбизиране на македонския казионен „литературен език“. Част втора // Македонски преглед XIV (2). 1991. с. 22.
- ↑ Църнушанов, Коста. Героите на Димитър Талев, Спектър 69. Книга за наука, техника и култура, с. 167.
Външни препратки
- Гласовете ви чувам – онлайн издание
- Гласовете ви чувам Архив на оригинала от 2011-02-03 в Wayback Machine. – онлайн издание
XXX
Борис Глаушев се събуди рано, още по тъмно. Спал бе добре тая нощ, дълбоко, без сънища. В пълна забрава, в пълна безчувственост. От голяма умора, или пък това беше някакво бягство на тялото, на душата му. Не — това беше поради благодатната, топлата атмосфера в бащиния дом. До първия миг на пробуждането. Всичко започна отново, преди още да отвори очи. СтаЯта бе съвсем изстинала, усети той студ по лицево си, а с това започна и тревожният ход на мислите му. Спомни си той за мразовитата нощ преди няколко дни, когато те тримата се бяха залутали с двата коня в снежната пустош и до разсъмване не бяха се отдалечили ни на петстотин метра от селото. Не можеха да държат оглавниците на добичетата от студ, студът бе проникнал чак до мозъка на костите им. А още същия ден се узна в града за убийството на Кръстьо, селския ръководител. Защо те тримата се бяха съгласили толкова лесно да напуснат селото? За да избягнат безполезните разпри с налудничавия войвода — така се бяха залъгвали. Сега Борис виждаше, че бяха побягнали. Лесно се бяха оставили Кръстьо да ги изпрати, да ги отдалечи от селото, от войводата — той се боеше за тях, но те се бяха бояли за себе си. Защо бяха отишли те там, нели за да вразумят войводата? А бяха побягнали. Трябваше да останат докрай, трябваше да останат и на другия ден, пък нека смахнатият да ги избие. Ако бяха те тримата в селото, нямаше да стане това, което е станало още същата сутрин, нямаше да загине ръководителят. Той е загинал заради тях. Ако бяха останали там, биха свършили и работата си до някакъв по-добър край. И да ги бе разстрелял Ганев, това би било по-логична последица. Така би трябвало човек да върши всяка своя работа, да не се отклонява от нея. Да посреща всички последици, каквито и да са те. Като Кръстьо, простия селски ръководител. А те, тримата даскали…
Той потрепера от студ и бързо придръпна йоргана, сгуши се под него. С подобни мисли се събуждаше всяка сутрин. Всяко утро, всеки нов ден го заварваше сред недовършени задачи, неразрешени, необясними противоречия, сред тежки, мъчителни грижи. Преди не беше тъй, преди и немного отдавна всичко му беше по-ясно. Преди мъчнотиите бяха срещу него, а сега бяха в него. Разклатили се бяха всичките му опори, замъглили се бяха, потънали бяха в мрак много предишни негови представи и схващания. Той ли се бе променил, или пък светът около него? Защо трябваше да загине Дона, защо загина Кръстьо от Дреново? Това стана само за няколко дни. Дона бе убита всъщност от люде, които говореха, макар и по своему, за освобождението на Македония, а Кръстьо загина от ръката на българин, от ръката на организационен войвода. Обяснения имаше — истинските убийци на Дона Крайчева бяха оръдия на кралство Сърбия, които се ползуваха с подкрепата и на турската власт, а българските неразбории бяха направили околийски войвода човек като Никола Ганев. Обяснения имаше, ала по-важно беше, че гинеха люде като Дона и Кръстьо от Дреново. Днес Македония имаше повече врагове. И тъкмо след въстанието, когато тя би трябвало да заслужи почитта, възхищението, съчувствието на всички. Къде беше противоречието? В света ли беше противоречието, или пък той самият, Борис Глаушев, не можеше да разбере нещо много важно, не можеше да стигне до истинските причини? Това последното Борис не можеше да приеме, но то внасяше дълбок смут в него, разколебаваше вярата му, внасяше мрак в мислите му. Какво остава от човешката вяра, когато всичко наоколо й противоречи, всичко й противодействува? Силата на вярата се превръща на разяждаща мъка или… на вик сред глухи. Борис потръпна и под топлата завивка. Нямаше ли да съмне по-скоро?
Някъде из къщата се чу лек, едва доловим шум. Той трепна, като да бе очаквал през цялото време тъкмо тоя шум:
— Мама…
Ослуша се напрегнато. Към нея полетя мисълта му, към неговата майка. Да… някъде долу едва чуто се отвори и се затвори врата. Тя, друг не можеше да бъде. Станала бе милата — нели той днес трябваше пак да замине за О. Ето и стълбата поскръцва под леките й стъпки. Открехна се безшумно и вратата на стаята му.
— Добро утро, мамо!
— Добро утро, чедо. Днеска е много студено вън. Дойдох да ти запаля печката. Да станеш на топло. Рекох си да не те събудя, но пък и не е много рано, нели сега късно се разденва. Зима… Наспа ли се добре, сине?
Той усети как се отпусна тя на колена пред ламаринената печка, сетне драсна кибрит и Борис я видя в светлината на колебливото пламъче. О, мама… Облечена беше в извехтяло късо кюркче, с вечната черна шамия на главата. Очите й блеснаха срещу малкото пламъче, клепачите й бяха зачервени. Тя все си поплакваше през последните дни, колкото и да се опитваше да се сдържа, да крие сълзите си, поплакала си бе на вярно и тая сутрин, в деня на неговото заминаване. Самичка, докато бе шетала в готварницата, сега бе останала само червенината по клепачите й. Бледото й лице беше чисто от нощните сенки, изглеждаше дори свежо, види се, бе го наплискала със студена вода още преди да започне всекидневната си работа. Днес работата й беше повечко. Печката веднага забуботи — Ния бе я подредила още предната вечер с по-сухи дърва и борина, за да не тропоти сега, да я запали с един кибрит, Борко може да спи още или може да иска да си поспи. Весело затрептя, запърпа светлина през малкия отвор на печката, долу по килима, по присвитите колена на Ния, дори и в стаята като че ли отеднаж стана по-топло. По черното стъкло на прозореца студено проблясваха налепени там цветя, звезди и ленти — неръкотворни везби от бяла, ледена коприна, смръзналият се дъх на зимната нощ. Но тя беше вън, черната зимна нощ, и леденият й дъх не можеше да проникне през твърдото стъкло. Бързо се успокои и сърцето на Бориса, олекна на сърцето му, невеселите му мисли потънаха някъде, прогони ги тая светлинка, радостното буботене на печката и още повече тая близост с майка му, която бе приседнала недалеч от леглото, прогони ги лицето й, което се белееше в треперливата здрачи на. Борис си мислеше като в някакъв отдих, като в някакво просветление: „Около майката е всичко ясно и добро. Така е с всички майки и за всички хора. Защо не е така с всички големи неща в човешкия живот? Отечество, народ, бог, правда, истина… Те са едни и същи, едни-единствени за всички хора. Разногласията, противоречията са извън тех, противоречията са в хората. Ако хората изхождат от тех в своите дела и мисли, ще дойде и съгласието, ще дойде и единомислието. Единомислието, без което не може да се отиде по-нататък, да се стигне до общата цел. В своите мисли и дела хората изхождат от себе си, всеки човек поотделно. А имат общи цели, всички големи цели са общи. Живеят заедно и как би могъл човек да живее сам за себе си, без другите, без техната подкрепа и помощ?…“
— Що се замисли толкова, сине? Кажи ми нещо…
И той пак се върна при нея, с нова радост, видя я по-ясно в засилилата се светлина, лицето й беше обърнато към него. Повлекли го бяха по-светли, по-бодри мисли, той се върна сега към нея със своите най-хубави мисли:
— В О., майко, аз си харесах едно девойче.
Ния се ослуша, тревожно потрепна сърцето й: „Някога той започна така и с Ружа…“ Тя каза:
— Харно, сине. Редно е за тебе.
Борис се приподигна, подпря се с лакът на възглавницата:
— За мене… мене ми е всичко ясно, но за нея… не знам. Живее срещу моята квартира, срещаме се, говорим. Сутрин ме чака да излеза, вечер — да се върна. Идва при хазайката ми, търси ме. И си мисля, че… но… Дадох на хазайката да купи обущенцата, които донесох за Бойко. Можех да ги купя и сам, но дадох
на нея, за да разбере, че имам дете, че съм вдовец, тя пък, знае се, веднага ще каже на Ангелика.
— Ангелика ли се казва?
— Ангелика. Тя е гъркиня, мамо.
Ния помълча, а не всичко можеше да се види по лицето й, каквато беше сдържана. Тя попита:
— После, чедо?
— После… Ангелика не се показа вече на прозореца, на балкона, както правеше всека сутрин. Не се показа, докато заминах. Само прозорците й светеха нощем, но тя живее там с баба си.
— Ами ти защо не си й казал сам и още в самото начало, още когато си усетил, че…
— Човек все избегва което може да му попречи. Най-сетне требваше да й кажа, разбира се, требваше да узнае всичко от мене. И може би от страх, но помислих, че по-добре ще е чрез хазайката. Мислех си, че така тя ще реши по-свободно. Да, щеше да бъде по-добре, ако аз самият… Ето сега съм в неизвестност. Или… може би тя е решила вече…
Ния пак помълча, сетне подзе, загледана в пламъка на печката:
— Аз забелезах още като те видех. То се забелезва некак, а и майката сичко забелезва, когато е за детето й. Тя е по-особена, тая болка у човека.
— Аз си имам други… други болки, мамо. Радост имах само с Ангелика.
— Тъй, тъй… — Ния като да не бе и прекъсвала мислите си: — Требвало да й кажеш сам, но не си й казал. Нищо. Това, най-после, не може да бъде най-го-лема пречка… вдовец с дете. Ти си още много млад.
Има некои, сметат го за голема пречка, но ако и тая девойка, Ангелика, ако това я уплашило, ти не жали много за нея, сине.
— Да, ако това й попречи… Не ще да е било много силно чувството й, ако това й попречи. В такъв случай аз нема да я потърся вече, ще сменя квартирата си. Това за нея, но… но когато човек преживее такова нещо, в него самия стават големи промени, в него остава нещо завинаги.
— В човешката обич лошите неща се забравят много бързо. И с това човешката обич е още по-хубава. Не само между мъжа и жената. С тая пречка, за твоето вдовство, както и со сека друга пречка ти ще познаеш колко е силна обичта на това момиче. На моето време аз и срещу баща си излезох, а моят баща, дедо ти Аврам Немтур, беше силен човек, силен и страшен. Аз не се уплаших. Наистина, баба ти Султана ме подучи, но аз требваше срещу баща си да излеза.
Ния млъкна, унесена в далечни, далечни спомени, но не каза нищо повече за себе си. Стана и приседна на леглото му — Борис се попридръпна да й стори по-удобно място. В стаята беше вече топло. Пред вратичката на печката трептеше още по-силна светлина, трептяха нейни бледи отражения по белите стени, по всички предмети наоколо, които сякаш бяха оживели, сякаш присъствуваха на разговора между майката и сина като стари, мълчаливи приятели, а зимната нощ беше все още там, зад плътно затворените прозорци. Ния продължи, сложила ръце в скута си:
— Когато сърцето на жената избере некого, за нея веке нема никакви пречки. За себе си тя е като слепа и глуха. Сичко иска и чака само за него и само от него. За себе си нищо, сичко за него. Тя става негова сенка. Ти по това ще познаеш. Когато веке нищо нема да ти отказва, когато от нищо нема да се бои, щом е за тебе. Тогава, в тоя свой час, жената е много силна и е най-хубава, разтваря се като цвете. Сичко това веднага се познава, ще го познаеш и ти.
— Но ето тя… не се показа вече на прозореца — каза Борис с пристиснато гърло.
Той беше твърде развълнуван от думите на майка си, от съмненията и надеждите, които предизвикваха в него. Ния като че ли усети това, посегна в гъстия здрач
и сложи леко ръката си върху йоргана, под който лежеше той — да го помилва, да го утеши. И рече с равен, спокоен глас:
— Може да е имало други причини. Ти сега ще видиш, като се върнеш. — Тя пак помълча един миг и пак заговори, негли само за себе си: — За нея, то се знай, аз нищо не мога да ти кажа. Дано да си случил добре. Сега аз, нели съм майка, боя се повеке и от тебе дори. Не само как си случил, но… Ти каза, че е гъркиня.
— Гъркиня е.
— Ти знайш, моята баба по майка била също гъркиня. Имах роднини гърци. Те по сичко са като нас. Само гордостта им е по-голема. И по-кибар са от нас, по-изкусни. Тия, нашите гърци, са повекето граждани, а ние, повекето от нас, сме селяни или от село дошли. А иначе ние с гърците много си приличаме. Само… само омразата между нас е преголема. Как ли ще минете вие двамата през такава омраза… Тя те знай, че си българин, нели?
— Знае.
— Има ли свои… баща, майка, братя, роднини? Те какво?
— Има… има и братя, и… Те нищо не знаят. Само хазайката ми. И тя е гъркиня.
— Ох, не знам, чедо. Господ да те пази. Нема нищо по-лошо от омразата между людете. Внимавай и ти повеке, пази се повеке. Чуваме и тука за О., за селата там. надолу. Гонят се гърци, българи, убиват се и какви ли не страхотии.
— То е друго, майко.
— Друго… Една омраза ражда друга омраза.
Ния не искаше да говори повече за това, което не можеше да се промени, не искаше да говори повече и за своите страхове и безпокойства — в себе си и за себе си ще ги държи тя, защо да тревожи Бориса сега, в тоя негов час и преди неговото заминаване. Дай боже всичко да се обърне на добро…
Ламаринената печка се зачерви от всички страни и цялата стая, с четирите си бели стени, грейна в топло розово сияние. Личеше там всяка вещ и всяка шарка по килима, всяка чупка и извивка по дървения таван, също и белите цветя и звезди по черните прозорци, между шарените, едва приподигнати завеси. Личеше всичко като
в розова мъгла, като в сън, като в приказка. И те двамата там, майката и синът, умълчани, затихнали. Омразата ражда омраза — с тия думи бързо изчезва, бързо се прекъсва всеки сън и всяка приказка. Ния стана:
— Заседех се с тебе, Борко, добре ми е, но времето минава. Ти… полежи си.
Тя погледна печката и се запъти да излезе, но се чу отвън сега гласът на Лазара Глаушев:
— Нийо… тука ли си…
— Се ме търси — усмихна се Ния. — Когато е вкъщи, не може да седи сам.
На вратата, срещу светналата печка, се показа и самият Лазар.
— Какво вие… гугукате ли си, майка и син…
— Влизай, дедо Лазаре. И ти да си поприказваш со синчето ни. Не стоя той, Борко, дълго с нас. Хайде, като ви приготвя закуската, ще ви повикам.
Борис скочи от леглото по нощна дреха, сложи стол за баща си край печката, прихвана го да седне. Те двамата останаха сами. Борис прибра книгата, която бе чел през нощта, седна и той на леглото, очаквайки да заговори пръв старият.
— Ти кажи, Борисе, там, в окружния комитет, да отстранят от нашата околия тоя Ганев. Не е за нас той и особено сега, след това, което стана с Кръсте от Дпеново.
— Къде да го отстранят, татко? Където и да е, ще си остане същият. За Кръсте той направо куршум заслужава. Под съд требва да иде.
Лазар помълча малко при тия думи на сина си, погледна прозорците, които неусетно бяха започнали да синеят. Така, загледан в прозорците, той каза:
— Куршум, велиш. Под съд. Според най-строгия закон така и требва да бъде. Но има и. нещо друго: в това положение, в което сме ние сега, ударени от сички страни, требва да се пазиме най-много да не почнем и сами помежду си да се изтребваме. Това е най-лошото, което може да ни се случи. С това започва и най-големо безредие, нема да се гледа кой крив, кой прав. Кой со закон и кой без закон. И какъвто и да е законът, секой може во своя полза да го обърне. — Той се загледа в лицето на сина си при светлеещия здрач в стаята. — Ето сега за Ганев. Законът, колкото и да е строг, не го лови. Ще каже Ганев, че неговият помощник убил Кръсте та, за да запази него, войводата си. Нели така се разбра и ти така ми каза: Кръсте пръв дигнал пушка.
— Те са го накарали да дигне пушка! Принудили са го.
— Когато извършеното е очевидно, законът може да помогне. Когато за едно и също нещо може да се каже, да се твърди едно и друго, законът не секогаш може да помогне, пък може и да напакости. А човешките работи са повекето такива — може за них да се каже и едно, и друго, секой говори и съди за них, както разбира и както иска. Ганев ще каже, че ръководителят нарушил неговата заповед, и ще откаже за вас тримата, че искал да ви погуби.
— Да казва той каквото си ще. Всичко се вижда…
— Вижда се, ама законът не го вижда, законът гледа само пред себе си. Вижда се, защото ти си бил там, защото ние с тебе знайме какъв човек, какъв работник беше Кръсте, бог да го прости. А друг некой иначе ще види тая работа, иначе ще я съди. Ето какъв е законът. Аз не казвам да не се зачита законът — не, още по-лошо е беззаконието, — но много пъти става нужда да се помага на закона с ум и разум и още повеке да се помага на съдията. Като се отстрани Кольо Ганев, може, да речем, в България да го прогонят, белки се смири, белки се укроти бесът в него. По-лошо е, като убил, да убият и него. Такава една работа не се знай как може да продължи, как може да свърши. Не води към добър край еврейският закон „Зъб за зъб, око за око“. Ще върнем ли ние Кръсте та от гроба, като убием неговия убиец? Нема да го върнем, ами гробовете ще станат два и три. Най-добре би било да не става такова нещо, да не се пролива братска кръв. Чувал съм аз още, че Ганев бил много храбър. Само акълът му, високомерието му… но така е с людете: ще го търпиш за едно, ще го зачиташ за друго, ще го търпиш и ще се трудиш да го поправиш. Сега нам ни са нужни сички наши сили.
— Татко, ти по… по християнски, а нашата работа не е съвсем християнска. Некога ти си бил по-строг.
— Може да съм бил некога по-строг, но аз и сега мисля и разсъждавам за нашето народно дело. Боя се да не вкараме дявола между нас, боя се да не разпилеваме силите си, ами да гледаме да ги събираме на едно место, в нашата обща работа. И после, на стари години аз познавам по-добре човешката душа. Сичко има в човека, синко, и не можеш да разделиш людете на добри и
на лоши. Лошите да сложиш на една страна, добрите —
на друга страна.
— Това е некакво примирение, татко.
— Не е примирение, а е благоразумие. Мудрост. Аз говоря за тебе, Борисе, като си се качил сега толкова високо. В окружния комитет…
— А да знаеш как е там, горе, както казваш! Самият дявол е влезъл между нас. Всичко започва най-напред оттам, от по-горе. Нужна е строгост и непримиримост пред злото.
— Преголемата строгост стига до по-големи грешки. Големата строгост плаши людете и ги прогонва. Ти накарай лошия да се срамува от лошото, а не бързай да го наказваш. Така людете по-лесно се събират за обща работа и по-здраво се държат. Мене ми се чини,че също с гърците, пък даже и со сърбите требва да се потърсят и други пътища, не само с оружие и кръв.
— О, татко… Сърбите!
— Чакай, чакай — подигна ръка Лазар. — Едно време ние се разправяхме с Кътърката, но сега и двете държави са срещу нас, и Сърбия, и Гърция. Та и сама
България сега търси дружба со Сърбия.
— А в същото време Сърбия изпраща тук чети, които колят нашия народ.
— Това е така и е много грозно, но ти виж как се заплитат работите и колко повеке ум ни е нужен.
— Всичко това е отвратително, позорно и аз не мога да го приема.
— Не казвам да го приемеш, а казвам как да излезем срещу него за наша полза.
Борис скочи и едва ли не проплака със стиснати зъби:
— Те ни убиха Дона… Нашето безумие погуби Кръсте и…
Той махна отчаяно с ръка и тръгна да се разхожда низ стаята.
Лазар го проследи с тъжни очи.
— Ето виждаш ли… — пое той дъх издълбоко и продължи, без да сваля поглед от сина си: — Борисе, чедо… Боли ме и мене премного. Но ти земаш секо
нещо прекомерно присърце. Това те мъчи и те хвърля в голем гнев. Това те води до отчаяние, сине. Борис се спря сред стаята:
— Ти знаеш ли, че аз убих един аскер така, без нужда, само… само от страх! Аз, който страдам от всека човешка болка наравно с тоя, който я изпитва. Откъде иде това, как става? От слабост или от некакво лошо безредие в човека?
Той гледаше баща си с ужасени очи, но лицето на Лазара, погледът му с нищо не се промени, спокоен беше и гласът на стария човек:
— Мене също много ме учудва и наскърбява това твое убийство. Но, синко: секо човешко дело има свой корен. Така требва да бъде. Ти потърси корена и ще го намериш. Ако не по-плитко, потърси го по-дълбоко. От страх, ама не ще да е било само от страх. Нужно е коренът да се знай на секо нещо.
Борис понечи да тръгне пак низ стаята, но се върна и седна на леглото, обхвана с ръце колената си, наведе, притисна чело върху тях. Лазар протегна ръка, сложи я мълчаливо върху главата му, нежно, колебливо го помилва.
Борис си спомни за същата ласка на майка си тая сутрин, за нейната лека ръка върху йоргана, с който бе покрит. И без да подига глава, сякаш да не прекъсне милувката на бащината ръка, продума:
— Хубаво ми е тук, с вас двамата… в тоя наш дом. И това е може би най-хубавото, най… най-постоянното в човека, най-постоянна негова нужда. Всичко това, което ме обгражда тук, което сваля от рамената ми сто оки, освобождава сърцето, насища го и го радва.
Той млъкна и заклати глава, да я притисне още повече върху твърдите си колена.