Димитър Талев
Гласовете ви чувам (12)

XII

Борис Глаушев се отправи за квартирата си. Не искаше да среща вече никого, боеше се от всякакви срещи. Отказа се и от вечеря. Усещаше блудкава преситеност в празния си стомах, засъхналата му уста горчеше. Само това бе останало от изпитата ракия. Изчезнала бе бързо шеметната унесеност, чувството, че се откъсваш от земята, дръзката устременост на мислите, бялото, лъжливо сияние, което се излъчваше от предметите. Изчезнала бе цялата лъжлива възбуда. Останала бе само тая блудкавост и някакво чувство на виновност. Но това не беше само от ракията. Това беше и от циничната проповед на Дяконов, от неговата жалка уплаха, от срещата в квартирата на Венчев, от внезапно обладало го омерзение, от непрестанната мъчителна тревога, която сега бе оживяла с още по-голяма сила.

Беше още в първите часове на нощта, но тия по-странични улици глъхнеха безлюдни в студената, враждебна тъмнина на ноемврийската нощ, бързите самотни стъпки на Глаушев се чуваха надалеч, с някакъв застрашителен, издайнически шум. Окръжният комитет бе наредил на всички по-известни работници на Организацията, пък и на всички по-видни българи в града да не се движат нощем сами и без оръжие. Битката между гърци и българи продължаваше с още по-голямо ожесточение. Двете враждебни организации се дебнеха непрестанно, познаваха се взаимно, всяка познаваше най-дейните работници на другата, начините й на действие; караниците, сбиванията, убийствата не спираха — изпълняваха се заповеди и присъди, често ставаха опасни срещи, взаимната омраза подтикваше и едните, и другите към разпри, побоища, към кръвопролития и без решения, без заповеди и присъди. В града силите бяха едва ли не равни, при все че гърците и власите гърко-мани бяха значително по-малко от българите, но бяха добре организирани, бяха единни. На тяхна страна бяха и турците — турската власт подклаждаше умело това взаимоунищожително разделение между гяурите, като покровителствуваше по-слабите, по-малобройните.

Борис Глаушев не носеше оръжие. След убийството на аскера той се боеше да сложи револвер в пазвата си. В страха си да не се случи пак подобно нещо залъгваше се с успокоителни мисли — той беше още нов в О., не би предизвикал никого, би съумял и да избегне всяка опасна среща. Изпитваше и омерзение към тая кървава разпра с гърците, по-силно от гнева му към тях, по-силно и от всяко опасение за делото на Организацията. Ала все пак, в това мъртвило по улицата и в нощната тъмнина, която изглеждаше още по-злокобна при потайното мъждукане на редките улични фенери, при плътно затворените порти и осветените прозорци тук и там, уплашено опулени в тъмнината, сърцето биеше бързо, очите дебнеха всяка сянка, ушите долавяха всеки шум. Смешен, безразсъден детски страх от тъмнината, от който и досега не беше се освободило напълно сърцето му, но това беше и един досущ основателен страх за живота. Все пак Борис не носеше оръжие и стъпките му отекваха твърдо, равномерно по пустата улица. Така и се спря той да отключи портата на квартирата си — без да бърза, без да се оглежда, макар че тук би го дебнал враг да го дочака с най-голяма сигурност.

И ето пак, както всяка вечер напоследък, когато се връщаше дори и много по-късно, дори след полунощ подир някоя среща с другари от Организацията, вратата на балкона зад него, на другата страна на улицата, тихо, едва чуто скръцна. Той очакваше тоя шум; толкова тих, а нахлу буйно в него. Ангелика е пак там, в сянката под широката стряха над балкона. Тоя път Борис се обърна. Досега се бе самозалъгвал и бе искал да си внуши, че това е случайно, момичето излиза по някаква работа или да подиша свеж нощен въздух край своите саксии. Пък и не би желал да зяпа по чуждите балкони, да заговаря момичето нощем. Така си бе мислил, но винаги се бе ослушвал дали ще се чуе пак познатото поскръцване, дали ще усети невидимото присъствие на Ангелика Милонас, дали ще го посрещне тя пак така мълчаливо от своя балкон… Но сега той се обърна към нея. Портата зад него остана отворена, както я бе побутнал.

Сянката на девойката едва се виждаше в тъмнината, но той я виждаше по-ясно в мислите си. Два от прозорците на горния кат, вляво от балкона, бяха осветени; там беше, види се, нейната стая. Други три прозореца, вдясно от балкона, бяха тъмни, едва се белееха в гъстия мрак спуснатите им завеси; там, изглежда, спяха други някои от домашните й или пък беше гостната стая, в която се влизаше само в празничен ден. Четирите прозорчета на долния кат, по две от двете страни на портата, бяха и сега затворени — като слепи очи, дълбоко в каменната стена, с гъсти железни решетки, с прашни стъкла, както ги бе виждал толкова пъти досега. Това бяха зимниците на къщата или складовете на стария Милонас — бащата на Ангелика, — който държеше някъде из чаршиите магазин за обущарски кожи и гьонове заедно с двамата си синове. Другите стаи и другите люде в тая къща бяха вероятно на отвъдната страна, откъм вътрешния й двор. Борис прекоси улицата и се спря под балкона, промълви:

— Добър вечер, Ангелика.

— Добър вечер, господине — пошушна в отговор девойката.

— И сега ли, нощно време, наглеждате цветята? —

попита той също съвсем тихо, както му бе показала Ангелика.

Тя се приведе през оградата на балкона и сега те бяха толкова близу един до друг в тъмнината, като че ли само да протегнат ръце, и ще се докоснат.

— Не. Те са още неколко… есенни, докато ги хване сланата некоя сутрин. Така си умират, сланата ги изгаря. Вие обичате ли цветя, господине?

— Обичам. И моята майка също. Зимно време тя ги крие по стаите.

— Да, които могат да живеят на затворено. Некои веднага умират без слънце. И е жално да ги гледаш как умират ден след ден.

— Вие за тех… като да са наистина живи.

— Ами да! Те са живи. Можеш да си говориш с тех като с живи люде. Казват ти кога са жадни, кога са болни, кога ги припича слънцето, кога не им стига слънце. И когато се разцъфтят, когато са най-хубави, те като да се засмиват, радват се и те сами, притеглят те да ги погледнеш, да се наведеш да ги помиришеш. — Както се бе навела през оградата, тя изеднаж се извърна назад, после пак се приведе още по-ниско към него и бързо прошепна: — Иде некой от нашите. Лека нощ, лека нощ…

Тя изчезна навътре, преди да успее Борис да отговори на поздрава й. Той прекоси отново улицата и влезе в открехнатата порта, тихо я затвори, завъртя големия ключ. Щом се качи в стаята си, пристъпи към един от прозорците, приподигна завесата. Тъмни бяха сега всички прозорци на отсрещната къща. Ангелика навярно се бе прибрала в стаята си, духнала бе ламбата, за да не я завари някой от домашните й още будна. Или може би и тя сега стоеше зад приподигнатата завеса в стаята си, чакаше да види как ще светнат неговите прозорци. Лека нощ, мило девойче, лека нощ…

За няколко минути Борис се бе озовал в друг свят, сякаш не на тая тъмна и пуста улица, а далеч от тревожния мрак в него самия, от угнетителните му мисли. Той виждаше девойката в тъмната сянка на балкона, както я бе виждал преди на светло, различаваше чертите на лицето й както ги бе запомнил, в нейния шепот чуваше пълния й глас. Къде намираше толкова хубави думи за цветята и — дали това не беше негова прибързана радост — струваше му се, че тя бързаше да каже повече такива думи, за да го задържи по-дълго под балкона. И му се струваше още, че тя искаше с тях да му каже и нещо друго, по-важно, нещо за себе си, също и за него самия, като говореше за живите цветя, които умират без слънце, сланата ги изгаря, когато говореше за тяхната жива радост, за тяхното желание да ги погледнеш. Във всички свои думи човек вплита и други свои желания, други свои мисли, най-вече тия, които крие от другите люде, не се решава да изкаже или пък търси да ги изкаже по-хубаво — ето, като говори за цветята и тяхната жива красота. Борис се радваше на късия нощен разговор с момичето, ала още повече се радваше на това, което се пробуди в него за няколко минути и не стигна до мислите му, за да го приеме или отхвърли. Така то остана в него като жива топлина, като неизяснен копнеж. И той се помъчи да го задържи в себе си поне още малко и тук, в стаята си, докато чувствуваше как бързо оживяваха в него предишните му мисли, тревоги и болки.

Сега си спомни той, бързаше да си припомни, по-ясно, по-добре и по-иначе, колко пъти бе виждал Ангелика Милонас, припомни си по-ясно и двусмислените подмятания на хазайката за момичето, дяволития блясък в очите й, нескриваното й желание да им устройва срещи, радостта й, когато ги виждаше заедно.

Той видя Ангелика скоро след като я завари на разговор с хазайката в мрачния проход под къщата, те бяха пак там и двете. Тоя път девойката беше по-разговорлива, но скоро си отиде. И което Борис забеляза или не можа сам да забележи, Фотина побърза по своему да му разясни:

— И тя е учена като тебе. В гимназията учи неколко години, но после се поразболе и я спреха. Идва с мене да си поприказва, комшии сме, пред очите ми е израснала, но с тебе разговорът й е по-друг. Пък и нели сте млади люде… — попримижа Фотина, да подсети за това, което не се решаваше да доизкаже. — Ако е гъркиня, а ти българин, радва ти се, като те види, аха! Нели и аз съм гъркиня, пък се омъжих за българин. Тя и по-добре говори от мене на български, с децата е израснала тука, на улицата, а те са повекето българчета в нашата махала. Двама братя има, те ще й се карат, ако узнаят, че се среща с тебе, но тя е хитра, Ангелика, пък и кой ще отиде да им казва! На младите не бива да се пречи, на младите човек требва само да се радва…

Глаушев я остави долу, в прохода — не би спряла Фотина още дълго. Забелязал бе и той, доколкото имаше следи от гръцко произношение в българския говор на Ангелика Милонас, това придаваше на говора й особена прелест. Той я срещна още няколко пъти ту в прохода, където се застояваха с хазайката, ту горе, на чардака, и все някак на пътя му, когато се връщаше вкъщи. Завари ги двете и в стаята си. Ангелика силно се изчерви:

— Прощавайте… Тетка Фотина поиска да ми покаже как е наредила стаята ви.

Когато си отиде тя, хазайката се опита на свой ред да се извини:

— Ами се ме разпитва как съм наредила стаята. Виждам, иска й се да погледне. Те са богати, у них е по-добре наредено. Тя мене открай време си ме обича, тука у нас, като в своя къща, а сега, хехе, още по-често ме търси…

Борис не се ловеше на подмятанията й, търсеше тя развлечение за себе си или радости, които бе загубила.

Всичко това премина пред погледа му като внезапно изгряла светлина, която пак угасва в мрака и мракът остава още по-черен. Глаушев побърза да запали ламбата, огледа стаята, като да търсеше нещо с очи, но не посмея да погледне в ъгъла зад вратата — свързан беше тоя ъгъл със спомена му за убития турчин. А оттам започна нестройното хоро на мислите му.

Минало бе доста време от убийството, но споменът за това убийство бе останал в него като скрита болка, която оживяваше, дълбаеше го често, особено когато останеше сам с мислите си или тук, в своята стая, където убитият войник бе застанал сякаш на стража в ъгъла, стоеше там невидимата му сянка (както и в спомените на Бориса), невидим, мълчалив обвинител. Към нея, невидимата, бяха насочени всичките му мисли за убийството, когато се измъчваше от разкаяние или оплакваше убития. Глаушев сам ковеше доводи срещу себе си с ожесточение срещу самия себе, възбуденото му въображение създаваше живи образи на убития, трогателни картини от неговия живот и като правеше така престъплението си още по-осъдително — сам се измъчваше и с това, което измисляше. Сега като че ли изеднаж блесна пред него самата истина и спрял се сред стаята, прошепна бързо, задъхано:

— От страх го убих.-И гласно повтори:-От страх!

Страхливостта на Дяконов тая вечер го бе погнусила. Чул бе той и всяка дума на страхливеца за човешкия страх. Съживил се бе като че ли и неговият страх. Той си мислеше, че се бе родил с него. Страхът му беше в него преди всичките му спомени, беше едва ли не във всичките му мисли и чувства. Сега виждаше това по-ясно от всеки друг път. Колко пъти бе го наричал грижа, тревога, усърдие, предвидливост, та дори благоразумие и мъдрост, та дори и любов. Наричал го бе дори храброст… Ужасяващите го видения през детската му възраст, сънищата му, пълни с чудовищни преживелици и случки, но колко пъти като че ли те, сънищата, бяха истинският му живот. През детските си години, а то не беше много отдавна, той бе си ги мислил за свой истински живот. Със страх беше пропита и неговата обич към майка му. Колко много се бе страхувал да не би тя да се разболее, да не би да умре, да не би да изчезне някак, да я загуби, непрестанно бе треперил да не й се случи нещо лошо. И после, по-нататък… в целия му живот и най-вече откакто бе влязъл в народната борба, все тоя мъчителен страх. Или пък това беше вътре в него една упорита, непримирима борба със страха. Бързо, мигновено се изнизаха в паметта му случки, преживелици, срещи. И ония мигове, когато някой би помислил, че той проявява пълно, геройско безстрашие. Когато трябваше да чака самата смърт, когато трябваше да застава срещу самата смърт. Тогава, в тия мигове и в тия безкрайни дни и нощи, това не винаги беше горда, възвисяваща, освобождаваща, радостна храброст, а много по-често жестока борба със страха, крайно напрежение да се устои срещу страха и колко пъти е бил нужен само още един миг, за да се превърне неговата твърдост и храброст в крушение. Така беше при раняването му в четата на Гьоре Павлев, пък и още когато заяви, че ще постъпи в тая чета; така беше и в окопа през време на въстанието, когато нахлу аскерът, и после, Докато го съдеха в Битоля, а въжето на бесилката висеше над главата му… Ами чак и тая вечер, когато се прибираше в тъмнината… Също и в решението му, в упоритостта му да не носи оръжие. В целия му живот… това непрекъснато, яростно съпротивение срещу страха, преживените поражения пред страха, които бе успявал да скрива пред другите и не винаги бе успявал да скрива. Ами това най-сетне, което успяваше да скрие от другите, никога не можеше да скрие от себе си!…

Той уби турчина от страх. Когато напуснаха оная нощ къщата и бързаха да излязат вън от града, Богдан Бобев бе му казал наистина, че носи опасни книжа, които в никой случай не бива да попаднат в ръцете на турците, ала когато Борис извади револвера срещу внезапно изскочилия войник, нито помисли за тия книжа, а натисна спусъка. Не бе помислил ни за опасните книжа, ни за това, че биха могли с Бобев да се отърват от аскера по друг някакъв начин. Той бе извършил едно кърваво престъпление, отнел бе един човешки живот само от страх. От същия този страх, който беше и в неговите скърби и терзания, в гнева му, в омразата му към самия себе, в тая ожесточена борба със самия себе, в това изтощително настървение, с което се ровеше в себе си, във всеки свой помисъл, съдеше се сам себе, ловеше всеки свой трепет. Тоя страх с име и без име, с лъжливи имена, но навсякъде все същият, все същата верига за душата, тъмнина за мислите, за най-смелите мисли. Какъв е човекът с тоя страх в сърцето, какъв е животът му? Какъв човек е той самият, Борис Глаушев, какъв е животът му, целият му досегашен живот? И какъв би бил животът му без страх, мислите му, сърцето му без страх, без тоя остър, студен железен шип в сърцето, който се забива дълбоко при всеки негов удар?… За него оставаше утехата, удовлетворението, насладата от всяка победа над страха. И една мисъл, че много пъти в страха му беше може би и неговата съвест. В страха от грешки, от всяка лъжа.

Мярна му се пред погледа Дяконов със своето дръзко лице, със своето уплашено лице. Борис Глаушев извърна глава. Не, неговият страх не беше като жалката уплаха на Дяконов. Не беше. Той винаги се бе изправял срещу своя страх, винаги бе тръгвал срещу него, борил се бе и бе го надвивал. Глаушев рязко се обърна и пристъпи досам ъгъла зад вратата. Посегна с ръка — нямаше нищо в ъгъла, светлината на ламбата проникваше и дотук. Той проговори с нечути думи към невидимия мъртвец: „Аз те убих от страх. Страхът ми тоя път излезе по-силен от мене. Помрачи разсъдъка ми, вледени сърцето ми. Можех да те спра с думи, да се уловя с две ръце за пушката ти, ние бехме двама срещу тебе. И колко много още може да се направи, преди да се посегне върху живота на човека. Даже и с риск човек да загуби собствения си живот. Аз те убих. Такава е омразата ни, враждата ни и моят страх в нея. Но ти си вече мъртъв. Да знам, че негде имаш майка или може би жена, деца, бих ги помолил да ми простят. Защото аз те убих най-напред от страх…“ Той се върна отново към другия край на стаята, но невидимата сянка остана пак там, в ъгъла зад вратата. Той не можа да я прогони, да я умилостиви. Ала оттам, откъм другия край на стаята, където бе застанал сега, той пак се обърна към вратата: „Такива като тебе убиха моята жена, убиха майката на детето ми. Тя беше невинна, тя е бранила живота си, своята женска чест, своята любов. Такива като тебе я убиха. Такава е нашата омраза, нашата човешка омраза…“ Борис Глаушев търсеше оправдания.

Отдавна не беше си спомнял за Ружа. Но защо, като си спомни след толкова време за жена си, почувствува, че някъде наблизу в мислите му, в спомена му беше и Ангелика Милонас? И повече затова се обърна той сега с такива думи към войника, когото бе убил, повече затова потърси и оправдание. Почувствува той също, че някъде в мислите му, някъде по-далеко, беше и Мария Йорданова. Стоеше младата учителка някъде там, сдържана, със спокойно лице, с поглед, който всичко следи и забелязва. С нея би желал да си поговори Борис в тоя час, но тя стои някъде по-далеко, той не може да я види ясно, да я приближи към себе си. И като че ли се прибоява от нея, от нейната смирена строгост, от погледа й, който всичко вижда. Той призовава по-близу Ружа, селянката, сам се приближава към нея забързано и виновно. Спомня си я със скръб и обич, чувствува я съвсем близу в мислите си, но ето не може и нея да види по-ясно, да си спомни ясно чертите й, гласа и, думите й. Вече трета година, откакто не беше я виждал — оправдаваше се той пак, а знаеше, че бяха минали не три, а малко повече от две години и това не беше много време, за да избледнее толкова образът й в неговата памет. Клетата хубава, чиста селска душица! Предаде му се телом и духом, прие любовта му и се подчини на волята му, но не се отказа от своята селска руба, повехна, задуши се в градската къща на Лазар Глаушев. Любовта й към родното село, към родната планина не беше по-малка от любовта й към него, към Бориса (или това беше все същата любов), не беше по-малка и нейната селяшка гордост — за своята любов и за своята гордост тя даде живота си. „Руже, Руже! Детето ни расте, то ме гледа с твоите хубави очи. То е в ръцете на моята майка, на нея казва «мамо». Така иска моята майка, за да познава и то тая най-свидна дума. Но ти си мъртва, Руже, мъртва, Ти си вече прах и ето аз не мога да видя добре лицето ти, очите ти…“

Той би разказал на Мария Йорданова за Ружа, за своята селска девойка, но се боеше от младата учителка. Каква е всъщност вината му, има ли той някаква вина? Времето е безмилостно към човека. Още повече към мъртвия човек. Борис се обърна към Ангелика Милонас, потърси Ангелика в мислите си. По-леко му беше с нея, по-светло, по-радостно. Той подигна пак завесата на прозореца — къщата насреща тънеше в мрак. Ангелика спи. Ами утре той пак ще я види, ще чуе гласа й, ще й се порадва!

Борис Глаушев се улови като в някакво бягство. Сякаш искаше да се приюти при тия три жени в сегашната си мъка и безизходност. Както някога в детската си възраст при своята майка. Къде искаш да избягаш, да се скриеш, стой на мястото си! Това са твои лични скърби и радости, това с Ружа, с Ангелика, с Мария Йорданова, та също и това с убития аскер. Богдан Бобев също би го убил, без да трепне, без да се окайва и съди. Това е борба, в пазвата на Бобев имаше опасни книжа, ти извади револвер срещу щика на турчина, срещу дулото на пушката му. И ако трябва, пак ще извадиш оръжие, пак ще убиеш. Или отстрани се, не задръствай пътя на борбата! Не, не можеше да се отстрани Борис Глаушев, не можеше да търси други пътища. У Богдан Бобев беше всичко ясно. Борис си спомни как го водеше той в тъмнината през дворищата и градините, през вратичките и оградите, с бързи, твърди стъпки. Яснота, сигурност се виждаше и в разсъжденията на Стефан Кибаров дори и когато не можеш да приемеш нЯкои негови мисли. Кибаров разсъждава логично, една негова мисъл следва друга мисъл, едната е потвърждение на другата. Там е неговото място, в борбата, при тия мъже както преди при Милош Банков, при Кузман Велянов, при Гьоре Павлев. Близу до Бобев, рамо до рамо. В него има някаква здрава опора, той самият е здрава опора. Близу и до светлината в смелите думи на Кибаров. Стефан Кибаров умее всичко да разясни, да осмисли, той води някъде далеко, води надалеко. Борис като че ли едва сега стъпи на земята. Той започна бързо да се готви за сън и си мислеше: „Утре Бобев требва да свика другарите. Нека Венчев обясни пред тех това със сръбския консул. Пред Бобев и пред Кибаров. Ясно и просто, Да нема своеволия, да нема бъркотии в народните работи. Както в моите мисли, както в мене…“

Той духна ламбата и си легна в тъмното. И пак сякаш да избяга от себе си, ала дълго не можа да заспи.