Метаданни
Данни
- Серия
- Преспанска тетралогия (4)
- Включено в книгата
- Година
- 1966 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,6 (× 113гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- Сергей Дубина(8 юли 2007)
Източник: http://dubina.dir.bg
Издание:
ДИМИТЪР ТАЛЕВ
ГЛАСОВЕТЕ ВИ ЧУВАМ
ЧЕТВЪРТО ИЗДАНИЕ
Редактор Мария Кондова
Художник Дамян Николов.
Худ. редактор Кънчо Кънев.
Техн. редактор Веселина Недялкова.
Коректори Мария Йорданова и Маргарита Милчева.
Издателство „Български писател“, ДП „Димитър Благоев“, София, 1989 год.
Цена 3,49 лв.
История
- —Добавяне
Статия
По-долу е показана статията за Гласовете ви чувам от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0“.
„Гласовете ви чувам“ | |
Автор | Димитър Талев |
---|---|
Първо издание | 1966 г. България |
Издателство | Български писател |
Оригинален език | български |
Жанр | исторически роман |
Вид | роман |
Предходна | „Илинден“ |
„Гласовете ви чувам“ е последният роман на Димитър Талев от тетралогията му за живота и революционните борби на българите в Македония през XIX и началото на XX век, включваща още „Железният светилник“, „Преспанските камбани“ и „Илинден“.
Романът е завършен през лятото на 1965 година и е публикуван през пролетта на 1966 година[1].
Сюжет
Сюжетът на творбата проследява живота на младия син на Лазар и Ния Глаушеви Борис след потушаването на Илинденско-Преображенското въстание.
В гр. О.
Борис Глаушев се настанява в гр. О. (Битоля), където става учител в местно българско училище и е избран за член на окръжния комитет на ВМОРО. Глаушев става свидетел на конфликтите в комитета между социалиста Стефан Кибаров, председателят Богдан Бобев и секретарят Симеон Венчев, който на своя глава решава да си сътрудничи със сърбите и сърбоманите. Венчев е отстранен от комитета, след което негов човек прострелва Кибаров. В отговор поддръжникът на Кибаров, евреинът Езра, убива Венчев, а Кибаров е откаран от своите хора на лечение в България.
Йосиф от Рапа
Сърбоманът Йосиф от Рапа (литературен образ на Глигор Соколович – Ляме[2]) повежда чета из Македония с цел посредством подкупи, заплахи и насилие да сърбизира българското население. Той е уловен в засада от българския войвода Дойчин (чийто прототип е Арсо Локвички[3]), но успява да се измъкне с помощта на писмо, подписано и подпечатано от секретаря на О-ския окръжен революционен комитет Орловски (Симеон Венчев) и датирано от ноември 1905 г., в което се казва „... Той се ползва с нашето доверие ... ако се подчинява на Устава ... да му се помага ... въпреки че е дошъл от Сърбия.“ и с думите, че се е срещнал с Пере Тошев, който бил одобрил дейността му, стига да е верен на организацията. „За Дойчина по-голям човек от Пере Тошев в организацията нямаше.“ Той пуска Йосиф, но му заповядва да не се връща повече в неговия район. След като се измъква от засадата Йосиф се ожесточава поради унижението, което е преживял пред четниците си и решава да започне открита сърбоманска дейност. Той отива в село Дупки, където Дойчин е застрелял неговия човек Мишко. Йосиф събира селото, но селският ръководител на ВМОРО Алексо се крие от сърбоманския войвода в хамбара си. Йосиф вика жената на Алексо, която идва с малкия си син и отрича мъжа ѝ да е в селото. Когато обаче Йосиф заплашва да отреже главата на сина ѝ, Алексо се появява на площада. След като не може да го накара да се обяви за сърбин, Йосиф кара „доктора на четата“, Бърко, да го дере жив, след което го обесва с краката надолу и го застрелва.
Ангелика Милонас
От прозореца на стаята, където живее под наем, Борис Глаушев вижда през улицата младата гъркиня Ангелика Милонас, която живее в отсрещната къща и се показва на балкона, за да полива цветята си. Хазяйката му Фотина, гъркиня, женена за българин, посредничи между двамата и те се срещат. Младите се влюбват един в друг без да го признават пред себе си, а още по-малко пред другия. Когато вече са увлечени, Борис казва на Фотина да му купи обувки за малкия му син, чиято майка Ружа е убита от турците по време на въстанието, след което заминава да види родителите си в Преспа за Бъдник. Фотина е шокирана от новината, а и Борис се страхува, че узнавайки за това Ангелика няма да го погледне отново. В Преспа майката на Борис Ния кани младата вдовица и учителка Дона Крайчева на Бъдни вечер. Скоро след това опитът на българите да съборят камбанария, издигната от сърбомани е отблъснат от турския аскер с убийството с щик на Дона Крайчева, последвано от залп в множеството. Като се връща в Преспа Борис споделя с майка си Ния за Ангелика. След завръщането си в О. той узнава от Фотина, че Ангелика е болна, но все още иска да го вижда, въпреки новината, която е научила от Фотина за неговото положение. Борис иска веднага да я посети, но Фотини го възпира от страх от братята и бащата на Ангелика. Ангелика се разплаква от радост, научавайки, че Борис се е върнал и иска от Фотини да ѝ помогне да се изправи, за да погледне през прозореца. Борис е застанал на прозореца си и двамата се виждат за пръв път от толкова време. В стаята обаче влиза бащата на Ангелика Костас Милонас и научава за увлечението на дъщеря си по българина. Бащата забранява на Ангелика да се среща отново с Борис и предава чрез Фотини заплаха на Борис да не се среща с Ангелика „ако му е мил животът“. Фотина му казва, че майката на Борис е гъркиня (всъщност прабаба му по майчина линия е била гъркиня), но това не омеква сърцето на Костас. Той иска от Фотина да изпъди българина, обещавайки да ѝ плаща „кирата“, докато тя си намери друг „кираджия“. Фотина се уплашва и предупреждава Борис, но когато той я пита дали го пъди, тя не го прави. Борис казва, „Е, щом не ме пъдиш и аз нема да си отида. Тук ще стоя. И ще си взема Ангелика, Ангелика ще бъде моя.“
След като се връща от комитетско заседание Борис намира в стаята си писмо на френски от Ангелика донесено от малкия ѝ племенник Ригас, в което тя за първи път открито изразява любовта си към него и му изказва съжалението си, че не може го вижда колкото ѝ се иска, защото баща ѝ е научил за увлечението ѝ и я пази. Тя го предупреждава да се пази от братятя ѝ, които и баща ѝ не смее да уведоми за него, и го моли да има търпение тя да „прехвърли тая страшна планина“ (на омразата между гърците и българите) преди той да направи нещо.
След като изтича известно време Борис неочаквано намира самата Ангелика да го чака у дома му и те правят любов в стаята му. Когато се връща при своите Ангелика е пресрещната от брат си Димитрис. Тя признава пред него за връзката си с Борис Глаушев и заедно с по-големия им брат Ставрос Димитрис заплашва, че ще убият Борис, ако отново двамата влюбени се погледнат. Ангелика отново изпраща писмо на Борис, в което му казва да не я търси, да не показва, че се интересува от нея, поне за известно време и да бъде търпелив и много предпазлив.
Комитетски дела
Докато е в Преспа за Бъдник Борис е изпратен заедно с други двама членове на околийския комитет, даскали като него, да вразуми войводата Кольо Ганев в село Дреново, който е решил да изгори селата Рапа и Пресад, защото някои от жителите им са се обявили за сърби под натиска на сърбоманския войвода Йосиф от Рапа. След като ядно ги изслушва и изпраща да спят обаче Ганев ги заплашва със смърт, което е дочуто и предадено на селския ръководител Кръстьо, който моли пратениците на комитета да напуснат селото, за да не може „улавия“ Ганев да изпълни заканата си. Те неохотно напускат селото под прикритието на нощта. На сутринта въоръжен с пушката си Кръстьо се изправя пред Ганев на селския мегдан. Ганев се разгневява, че даскалите са избягали, заплашва Кръстьо с „петдесет по голо“ и заповядва на четниците си да го хванат. Кръстьо ги предупреждава да не се приближават. Тогава Ханджията го застрелва отстрани.
Глаушев отива на заседание на комитета, на което се появява Даме Груев. Груев влиза в спор със социалиста Кибаров. Кибаров в подкрепа на социалистическите си идеали се позовава на устава на ВМОРО, който казва, че организацията се бори за автономна Македония, за освобождението на всички македонци, без оглед на вера и народност, и обвинява Груев, че е поискал помощ от България по време на Илинденското въстание. Груев казва, че може би трябва да се преосмисли устава и открито да се заяви, че целта на организацията е Македония да стане част от България, с което да се спечели подкрепата на българската държава и армия, тъй като гърците не са приели идеята за автономия и целят да се присъденият към Гърция, а новопоявилите се сърби също казват, че тази земя ще стане част от Сърбия. На заседанието се решава окръжният войвода Петър Донев-Караджата да отиде с чета от 25 души да прогони гръцките андарти (четници) от района на Мариовските села, които „са пропищели“ от тях, а Борис Глаушев, по прякор Милостивият, да придружи българския владика, който ще отиде по селата да раздава дарения, получени от България.
Борис тръгва с владиката и кервана с помощите от България, но владиката го заставя да остави револвера си, а на турския онбашия (десетник) казва, че му стига един човек охрана, а не трима, както са били изпратени, на което турчина склонява. Владиката и Борис отсядат в едно село, което през нощта е нападнато от гръцки андарти, а на селяните не достигат пушките, тъй като са скрили част от тях в планината. Андартите подпалват селската църква и няколко къщи и убиват няколко селяни, но се появява друга вълна от изстрели, оказала се от четата на Караджата, която изтласква гърците. На заседание на окръжния комитет в О., на което присъстват Петър Донев-Караджата и Борис Глаушев единодушно е решено в отговор да бъдат избити 12 гръцки първенци в О., включително гръцкия консул и двамата братя на Ангелика Милонас. Извършени са няколко покушения срещу гърците. Братята на Ангелика замислят убийството на Борис Глаушев, но Ставрос е ранен в краката от нападатели и е пренесен в къщата.
Битката на Стражица
Ангелика отива при Борис и го пита дали е участвал в решението за опита за покушение срещу братята ѝ, на което той отговаря утвърдително. Ангелика му казва, че е била решила да остане при него, но знанието, че той е решавал убийството на братята ѝ не ѝ позволява. Тя се връща в къщата на родителите си, взема нож от кухнята и чист чаршаф от един скрин, качва се на тавана, постила чаршафа на прашния под, коленичи на него и се пробожда в сърцето. На сутринта Борис чува писък от съседната къща. Димитрис Милонас хуква нагоре по улицата да доведе лекар. Борис кара Фотини да разбере какво е станало и след малко Фотини му казва, че Ангелика се е пробола с нож. Борис се облича за излизане и отива у Милонас, където е срещнат от Димитрис, който по молба на Борис не го връща. Борис е заведен до леглото на мъртвата, а баща ѝ казва на гръцки „Стани, Ангелика... Дошъл е твоят жених, стани да го посрещнеш...“
Борис Глаушев тръгва с чета из планините. Йосиф от Рапа научава, че организационните чети от три съседни околии са се събрали в една долина, дълбоко скрита в планините, за да решават съдбата му. Той се изкачва на скалите на един връх над долината, откъдето вижда 150 четници и още толкова селско опълчение. Йосиф праща двама селяни по различни пътеки към Преспа, за да кажат на каймаканина: „Под Стражица са се събрали над триста български комити. Йосиф от Рапа ти праща хабер.“
Комитите са предупредени за предателството от пратеник на околийския комитет в Преспа малко преди да се появят над хиляда души аскер откъм прохода при Стражица и други роти от други страни. Четиримата войводи повеждат хората си по уговорен план, но четниците, застанали на позиция да вардят прохода при Стражица отказват да ги последват. Заедно с четника Цветко, Борис Глаушев отива да им предаде строгата заповед на войводите да отстъпят. Четиридесетимата четници, заели позиция на една скална площадка и водени от Костурчето, Кирил Кончев и Юнкерът, обаче заявяват решимостта си да не отстъпят позицията. Глаушев решава да остане с тях, а с него и Цветко, „Ами и аз, даскале, като тия момчета. Не ти дава сърце да ги оставиш и да си отидеш. Мрете вие, пък аз ще си отида! Сърцето ти не дава. Ще се бием и ще мрем заедно. Нели съм излезъл четник! Това аз си го знаех още като... Пък, най-после, каквото даде Бог.“ С падането на нощта турците обсаждат върха.
Битката започва призори, най-напред при Стражица, а след това и на други две места в планината (виж: Битка на Ножот). Когато турците се приближават на сто и петдесет или двеста крачки, четниците откриват огън: „Четниците стреляха съсредоточено, упорито, пукаха безспир четиридесет и две пушки, редиците на аскера изоставяха след себе си все повече ранени и убити.“ Аскерът, воден от офицерите с извадени саби, достига до скалистата височина, където е разпръснат „сред трясъка на десетки бомби“. „Докъм пладне турците атакуваха три пъти Стражица, но не можаха да заемат каменистия ѝ връх.“ Жегата напича, а на турците е раздаден обяд. Следобед турци се изкачват на съседен на Стражица рид и започват стрелба с маузери. Костурчето е първият покосен от огъня. Турците превземат с щурм каменната площадка под върха и избиват двайсетината ѝ защитници. Другите двайсетина четници са между скалите при върха, където „викаше Юнкерът: „Нема вече време, нема време! Чупете пушките! Събирайте се насам! Насам... Борис сложи нова пачка в пушката си. Последната. И последователно изстреля петте патрона в турската тълпа. Не беше нужно да се прицелва. Не поглеждаше и дали са улучили куршумите му...“ Борис разбива о скалата пушката си, после и Цветковата, хваща Цветко под мишница и го повежда към едно по-широко място, където са се уговорили да се съберат четниците. Там останалите живи четници викат, прегръщат се, чупят пушките си, за да не попаднат в ръцете на турците. Цветко откопчава една бомба от патрондаша си, отвинтва капачката ѝ и я удря в камъка.
В Преспа се разчува за засадата и битката в планината. Загинали са една трета от четниците, а Йосиф от Рапа останал незасегнат и навлязъл с четата си и по тамошните села. При Лазар Глаушев идва „капитан Перуко, от чуждите офицери инструктори, каквито имаше по всички македонски градове.“ Той показва на Лазар „кадро“, което е направил на загиналите на Стражица. Лазар Глаушев разпознава тялото на сина си. Офицерът оставя снимката на Глаушев, който я скрива от жена си и не ѝ казва какво е научил.
На другия ден в дюкяна на Лазар Глаушев влиза председателя на околийския комитет в Преспа и му казва, че Борис е тежко ранен, но жив и е отнесен от другарите му от О. „в некакво село“. След няколко дена при тях пристига учителката от О. Мария Йорданова, която им съобщава, че Борис е изпратен по канала на организацията в България. Учителката им предлага да му занесе нещо, тъй като заминава да следва в Софийския университет.
„През зимата на тая година в сражение с турците бе убит Даме Груев.“ – така завършва сагата на Димитър Талев.
Издания
- Книгата е издадена от изд. „Български писател“ на 30 април 1966 г., по-малко от 6 месеца преди смъртта на автора, в тираж 20 100.
- Преиздадена е от същото издателство през 1976, 1980, 1986, 1989 г.
- Издание на ИК „Анубис“, 2000 г.
- Издание на изд. „Захарий Стоянов“, 2004 г. (ISBN 954-739-443-6)
Бележки
- ↑ Братислав Талев: До края на живота си баща ми се надяваше, че истината за Македония ще възтържествува, в-к „Македония“, брой 34, 23 септември 1998 г.
- ↑ Църнушанов, Коста. Сърбизиране на македонския казионен „литературен език“. Част втора // Македонски преглед XIV (2). 1991. с. 22.
- ↑ Църнушанов, Коста. Героите на Димитър Талев, Спектър 69. Книга за наука, техника и култура, с. 167.
Външни препратки
- Гласовете ви чувам – онлайн издание
- Гласовете ви чувам Архив на оригинала от 2011-02-03 в Wayback Machine. – онлайн издание
VII
Гръцкото консулство в О. беше в самия център на гръцките махали. Преди около шест месеца пристигна нов гръцки консул и той ходи цели два дни по града, докато намери тая сграда, в която консулството веднага се премести. Беше голяма, двукатна къща сред широк двор и градина, обградени с висока, здрава стена, с тежка дъбова порта и по-малка вратичка до нея. Собствениците й отстъпиха къщата си на консула не само поради завидно скъпия наем, но и от прегорещ патриотизъм на погърчени власи. Пред портата застана гавазин в разкошна арнаутска носия с широки ръкави и гъсто надиплена фустанела, с два револвера и кама с посребрена ръчка в кожения силях, с дълга, тежка сопа в ръката, за да пази той гостите на консулството и от двата едри песа, които често пускаха в двора. Пред вътрешната врата на консулството застанаха други двама пазачи, но те вече в гръцка, почти военна униформа, с лъскави копчета и с някакви знаци по високите твърди яки, липсваха само пагони на рамената им и кокарди на капите им. Пред консулството вън имаше неголям площад, съседите бяха изпитани гърци — новият консул за всичко бе помислил и най-много за това, консулството да бъде запазено добре от всички страни, да бъде една здрава крепост на елинизма в О. и в цялата тази част на Македония. Когато дойде за пръв път в О., консулът говореше из чаршията на горнобългарски, та някои го взеха за българин от България. Той наистина дойде от България, но беше чист грък и от самата столица на Гърция. Министърът му в Атина, преди да го изпрати в О., изпрати го за известно време на работа по гръцките консулства в България, да се обогатява с практика за работата си в Македония…
От няколко дни на малкия площад пред гръцкото консулство идваше един дрипав и мръсен селянин; идваше сутрин и сядаше до една стена към най-отдалечения край на площада, подпираше с гръб стената до късно. Бдителният гавазин забеляза, че той заговаряше минувачите, молеше ги да пренесе нещо, да нацепи дърва или да свърши друга някаква работа. Случи се на няколко пъти през тия дни и да го поведат със себе си някои от минувачите, селянинът подтичваше след тях
радостен, че ще изкара някоя парица или комат домашен хляб. През първите еднадве години след въстанието по улиците на О. се влачеха цели тълпи такива селяни от изгорелите села, гладни, голи, боси, търсеха подслон, залък хляб, топла дрешка. Търсеха каква да е работа, молеха се на минувачите, протягаха ръце, чукаха по портите, влизаха по дворищата. Децата им пищяха заедно с тях, а се случваше някое и да умре в ръцете на майка си, тя отнасяше мъртвото телце в някоя от църквите, или пък го слагаше край някоя стена на улицата, като не знаеше къде другаде да го сложи. Гавазинът пред консулството не се чудеше на тоя дрипльо, домъкнал се от някое далечно село, но защо все тук се върти, да грози улицата пред самото консулство? Арнаутинът на няколко пъти се накани да го прогони, пък го чуваше как се моли на минувачите и не се решаваше да дигне тоягата си срещу него.
В консулството често влизаха и излизаха люде, повечето тукашни гърци, но се мяркаха между тях и някакви чужди, непознати мъже, важни някакви, хубаво облечени, с нови дрехи, и може би бяха от другите европейски консулства в града, Селякът би могъл да изкара от тия чужденци някоя по-голяма пара, но не се решаваше да се приближи, а само ги следеше отдалеко, стъпка след стъпка. През тия дни излезе и сам консулът на няколко пъти. Най-напред излизаше пред портата единият от вътрешните пазачи, казваше нещо на гавазина, който тутакси загубваше спокойствие и търпение, трескаво опипваше силяха и оръжието си, опитваше сякаш тежестта на тоягата в ръката си, натискаше над очите арнаутската си капа. Скоро се появяваше и консулът, следван от някого между наперените чужденци. Той самият беше нисък, широкоплещест мъж, с едра, леко приведена глава и като че ли гледаше само пред себе си, й рядко ще се случи да хвърли наоколо бърз, остър поглед. Арнаутинът тръгваше пръв, развявайки фустанелата си, и горд като паун, вървеше напред, сякаш да отваря път с тоягата си, въртейки подозрителни очи на всички страни. Сетне тръгваше консулът заедно с чужденеца, на пет-шест стъпки след гавазина, а вътрешният пазач през това време стоеше изпънат като същ аскерин с лъскавите си копчета, но и той тръгваше след двамата мъже, щом отминеха те на други пет-шест стъпки. Подреждаше се цяло шествие, минувачите по улиците се извръщаха или дори се поспираха да погледат, но никой не забелязваше че то завършваше всъщност с дрипавия селяк. Щом консулът излизаше от консулството и тръгваше низ града с людете си, селякът също тръгваше след тях и ги следваше отдалеко. Това обаче не продължи много време.
Една сутрин, веднага, щом се показа селянинът на площада пред консулството, гавазинът му направи знак с тоягата си да се приближи. Селякът бързо дотича. Гавазинът побутна малката вратичка пред него:
— Влез да поработиш нещо там в градината. Те ще ти кажат там вътре.
Селякът влезе и, виждаше се, с някакво нетърпение. Гавазинът дръпна вратичката, затвори я след него. В двора на консулството го посрещна един от вътрешните пазачи и му каза нещо на гръцки. Селянинът не го разбра и разговорът им продължи със знаци. Заведе го той най-напред в готварницата на консулството — една ниска тухлена постройка към задната част на главната, сграда. Готвачът и помощникът му бяха започнали вече всекидневната си работа. От голямата зидана пещ лъхаше горещина, широката желязна плоча отгоре й беше силно нажежена, по многобройните колелета бяха наслагани лъснати тенджери, в един голям тиган цвърчаха шумно тестени късчета, които бързо бухваха в кипящото масло и щом ставаха златистокафяви, готвачът ги събираше с една разлата, надупчена лъжица и ги слагаше в широко блюдо. Селякът въртеше очи с широко разтворени ноздри, докато пазачът му направи знак да седне до една маса, а помощникът на готвача сложи пред него обилно ядене. Пазачът търпеливо го почака да се нахрани, после все така със знаци и недоизречени думи го изведе в градината и му нареди да прекопае голяма част от нея.
Копа селянинът до пладне и прекопа широко място. Пазачът се навърташе все около него. На обед селякът яде пак в готварницата, дадоха му тоя път и една голяма чаша вино. Като го посрещаха и гощаваха така, той се поотпусна, откъсна си на няколко пъти от провесените гранки на дървесата едри късни ябълки и круши, да разхлади гърлото си, опита се да разгледа по-нашироко градината и двора, въпреки че при всяко негово мръдване на една или на друга страна пазачът отеднаж изникваше насреща.
Като прекопа селянинът посоченото му място, пазачът го поведе към най-отдалечения край на градината, който беше цял затулен от високо израснали бъзови храсти, и там му нареди да изкопае една дупка, широка две на две крачки и дълбока до човешки бой. Селякът опита с копачката колебливо-толкава дупка за няколко часа, колкото оставаха до стъмване… Пък и беше вече уморен.
— Защо не каза по-рано… — притъкми се той да се откаже, макар да знаеше, че гъркът няма да разбере приказката му. Пръстта беше влажна и мека, селянинът се примири най-сетне: — Пък докъдето стигна… И утре е ден.
Когато почна да се здрачава между сенчестите храсталаци на градината, копачът бе стигнал вече докъм рамената си в дупката. Пръстта беше все така мека, копането вървеше бързо, но селякът бе работил през целия ден и му ставаше все по-трудно, колкото влизаше по-надълбоко. Започна да го обхваща и някакъв смътен страх, като се виждаше така потънал. Пазачът беше през всичкото време някъде наблизу и селянинът пак се опита да влезе в разговор с него, колкото да се изкаже, без да очаква ясен отговор:
— Стига вече, а? Да дойда утре да довърша. Гъркът само пристисна устни, приподигна рамена.
Селякът продължи:
— А защо ли ви е такава дупка… Бунар ли ще правите, вар ли ще гасите, боклука ли ще събирате в нея? Дявол ви знай …
Пазачът и тоя път нищо не отговори, нито би могъл да отговори. За дупката знаеше сигурно само господин консулът.
Консулът гледаше повече пред себе си и като че ли нищо не виждаше, но забелязал бе той селяка на площада пред консулството при своите излизания в града. И няколко дни по-късно нареди на пазачите си да въведат селянина в градината, да го накарат да копае там през целия ден, да изкопае същата тази дупка, да се Държат те добре с него и добре да го хранят. Сега, привечер, консулът седеше зад писалището си, ала не в кабинета на долния кат на консулството, където посрещаше всичките си посетители, а в малкия кабинет на горния кат, до спалнята му. На две-три стъпки пред писалището седяха изпънати на столовете си двама от горделивите млади мъже, които се навъртаха в консулството. Седяха те със строг, почтителен израз на грижливо избръснатите си лица, а единият от тях беше и с обръснат, лъснал череп. Дигнал към тоя последния открит, настойчив поглед, консулът рече:
— Докладвайте, поручик! Най-напред за Мелас. Поручикът преглътна, но запази спокойствие, макар
това да му костваше големи усилия. И започна с твърд, надебелял глас, който все пак издаваше неговото вълнение:
— Получиха се и подробности. Славният андарт Микис Зезас1, благородният Павлос Мелас, началник на всички наши чети в Костурско и Битолско, наистина е намерил своята геройска смърт. Безстрашният воин и отмъстител на седемнайсети септември влиза с четата си в село Прекопана, хваща българския свещеник, също и българския учител, които са били страшилища за околността, и ги наказва със смърт. Попът не искал да умре лесно, та са му отсекли главата. През село Белкамен Павлос Мелас се насочва към село Неред, за да унищожи там други пет български чудовища. На деветнайсети септември цялата чета на Мелас е събрана в една къща и се готви да нападне кафенето на селския площад, където са петимата злодеи. В този момент нашите съгледали към сто и петдесет души аскер, пехота и кавалерия, които влизали в селото. Преди да успее да ги задържи началникът им, пет-шест души от четата му, неопитни и страхливи, спущат се да бягат към близката планина. Последват ги и другите. В къщата остават само Мелас и още един от другарите му. Когато малко по-късно и той стига в полите на планината, цялата чета се е разпръснала, а някои са се отдалечили твърде много. Турците са открили страшен огън по нашите…
Консулът се придръпна на стола си:
— Но как… Това за пръв път се случва!
— Да. За пръв път. Досега нашите благополучно се разминаваха с аскера. Врагът ни е общ, но…
---
1 Микис Зезас — андартски псевдоним на Павлос Мелас.
Докладът е съставен по гръцки източници.
Господин консул, аз мисля, че ние не бива да имаме пълна яра в турците.
— То се знае, но ние имаме споразумение с тях, макар и неподписано. Общият враг ни налага и обща дейност. Вие знаете, наши офицери предложиха да постъпят в турската армия за обща борба срещу българите.
— Да — продума с равен глас другият седнал срещу консула млад мъж. — И аз бях между тях.
Консулът мълчаливо му кимна и се обърна пак към първия:
— Продължавайте. Искам всичко да знам. Макар и със закъснение.
Строгото лице на поручика придоби някакъв тържествен израз, в гласа му сега се дочуваха дълбоки, плътни звуци:
— Началникът се оттегля на почивка в село Елеово. На осми октомври от Гърция пристигат нови четиридесет души наши хора. Една част от тях заминават за Воденско, а други остават с Мелас. Четата му нараства до шестдесет души и на десети октомври се връща пак в Неред, за да накаже ония петимата разбойници. Тук му съобщават, че в селото има българска чета. Седем души. Нашите обсаждат квартирата им, откриват огън. Стрелят и комитите отвътре. Къщата била много здрава и нашите се опитват да я запалят. Виждайки, че не се постига нищо, Мелас подир два часа заповядва да се дигне обсадата. Комитите хвърлят бомба, която ранява един от нашите борци.
Поручикът млъкна за малко и лицето му сега беше мрачно. Когато заговори отново, гласът му бе позатихнал, но звучеше скръбен и гневен в същото време:
— Между хората на Мелас е имало недостойни за нашата велика идея, недостойни да бъдат другари на такъв един герой. — Консулът подигна вежди, изблещи очи, но нищо не продума. Поручикът кимна рязко в отговор на изблещения му поглед и продължи с още позатихнал глас: — Да. Едни се оплаквали, че са болни, други, че са им били скъсани цървулите… Началникът изпраща болните в Белкамен и с тридесет и пет души се отправя за село Статица. Тук, в това проклето село, Павлос Мелас намери своята смърт. Нашите били разпределени вквартири. Подли българи от това село накарали кмета да съобщи с писмо до аскера в съседното село Кономлади, че в тия и тия къщи в селото им квартирува четата на българския войвода Митре Влаха. Подлеците мислили, че само по тоя начин ще привлекат аскера в селото си. И наистина това съобщение било протелеграфирано в Костур и Лерин и от всички страни се насочил аскер към Статица…
Тук поручикът отново млъкна и наведе очи. Той продължи със затруднено дишане, с пресекнал глас, ала и с нарастващ гняв:
— Началникът пристигнал в Статица с четата си през нощта на дванайсети октомври, след като пътувал осем часа под пороен дъжд. Тук нашите прекарали остатъка от нощта и другия ден. Излизането било опасно. Могло е да бъдат забелязани от български селяни, селото има осемдесет къщи и почти всички са български. Началникът чакал да се стъмни, пък и дъждът продължавал. Към четири часа по шосето, което минава през Статица, пристига аскер към сто и двайсет души. Началникът заповядва нашите да се крият. Войската отива към центъра на селото, но после се връща и почва да разбива с приклади и секири вратата на една от квартирите на нашите. На тридесет метра от нея била и квартирата на Мелас. През цялото време нашите не предприемат нищо, понеже имали заповед от началника да не стрелят срещу аскера и дори когато са заставени, да стрелят във въздуха. Така направили и осемте души четници, които били в нападнатата квартира. Тогава войниците оставят вратата, заемат позиции насреща и започват силна стрелба. По останалите квартири не става нищо, турците нищо не предприемат. Щом се стъмва, началникът изпраща по другите квартири заповеди какво да се прави, но… пратеникът му не намерил никого. Нашите… обладани от паника, са се пръснали из близката гора. Като вижда Мелас, че е така мизерно изоставен, решава да се притече на помощ на нападнатите с малкото си хора и им заповядва да излязат. И тук обаче… той се оказва нещастен. Нито един от четниците, които са били с него, не се решава да излезе от квартирата. Възмутен, той излиза сам и стреля срещу турците. Турците го забелязват в тъмнината, стрелят и го раняват. Той бил принуден да се върне при хората си, но… те и сега не проявяват никаква смелост. Измъчван от раната си — въздъхна поручикът, но продължи със засилен
глас, — началникът подобно на старите арматоли1 помолил да му отсекат главата, за да не падне жив в ръцете на турците, но., . те и това не направили. И Павлос Мелас се е застрелял сам с пистолета си.
Поручикът млъкна. Мълчаха един дълъг миг и тримата мъже с наведени очи.
— Слава на героя — продума консулът с издрезгавял глас.
— Той беше… поду бог! И умря като полубог! — дигна ръка вторият от двамата офицери. Той дори се изправи на нозе от прекомерно вълнение. — Павлос Мелас, безстрашният андартски началник и войник на Гърция, даде живота си за нея, за славата на елинизма, за нашата велика идея!
Другите двама мълчаха, загледани пред себе си. Седна на мястото си и той. Консулът рече:
— По-нататък, поручик…
Поручикът трепна — може би се откъсна от повлекли го мисли или пък искаше да покаже колко дълбоко бе засегнат от трагичната смърт на героя, сетне той наново дигна поглед към своя началник:
— След героичната смърт на Мелас петимата негови другари в квартирата му, подпомогнати от настъпилата гъста тъмнина, преоблечени, излезли един по един от къщата, като изоставили тялото на началника. Докато става всичко това, осмината наши в отсрещната къща продължавали стрелбата с турците и чакали помощ отвън, но напразно. Така минала нощта. Сутринта те всички са се предали на турците.
Консулът отеднаж се изтръгна от своята сдържаност, разпери и двете си ръце:
— Но как така турците! … Не са ли разбрали най-сетне, че това не са български комити, а наши хора?
Поручикът побърза, увлечен от неговата възбуда:
— Нашите са викали, че не са комити, давали сигнали със свирки, някои хвърлили и пушките си през прозорците… да покажат, че… Тъпи турци! Техните офицери после съжалявали, че вместо омразния Митре Влаха са убили нашия благороден Микис Зезас
— Мръсни и подли турчуля! — изръмжа консулът. — Трудно се върши с тях работа. Мелас писа писмо на ле
---
1 Арматол — въоръжен мъж, оръженосец, боец, сердар.
ринския каймакамин, че ние се борим срещу българските злодеи и защитаваме нашите братя от българските орди. Това е впрочем и решение на нашия комитет в Атина, такова е и нареждането на нашето правителство. Ние не искаме да закачаме турците, но ето сражението в Неред, сега този страшен удар с Мелас.
— Да, страшен! — подигна рязко глава поручикът. — Българите тържествуват. Разправят, че Мелас се е скрил в една плевня и там умрял от раната си, изоставен от своите другари. Едва се намерили неколцина от тях да отсекат главата му и да я отнесат. Ние трябва жестоко да отмъстим за героя, за мъченика! Да изпълним неговия завет и нашата най-голяма задача: българин да не остане!1 — тръсна юмрук поручикът.
— У него имаше и много пари. Държавни — забеляза консулът.
— Турският куршум пробил кемера му и когато Мелас се разпасал след раняването му, изсипали се лири.
— Това са държавни пари — повтори консулът.- За заплати, възнаграждения. Парите са по-добро оръжие и срещу турците. Дали са прибрани намерените
у Мелас?
— Кой ще посмее да ги заграби? — закани се другият офицер. — Щом са ги видели у него, пък и всички знаем, че у Мелас имаше пари.