Метаданни
Данни
- Серия
- Преспанска тетралогия (4)
- Включено в книгата
- Година
- 1966 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,6 (× 113гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- Сергей Дубина(8 юли 2007)
Източник: http://dubina.dir.bg
Издание:
ДИМИТЪР ТАЛЕВ
ГЛАСОВЕТЕ ВИ ЧУВАМ
ЧЕТВЪРТО ИЗДАНИЕ
Редактор Мария Кондова
Художник Дамян Николов.
Худ. редактор Кънчо Кънев.
Техн. редактор Веселина Недялкова.
Коректори Мария Йорданова и Маргарита Милчева.
Издателство „Български писател“, ДП „Димитър Благоев“, София, 1989 год.
Цена 3,49 лв.
История
- —Добавяне
Статия
По-долу е показана статията за Гласовете ви чувам от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0“.
| „Гласовете ви чувам“ | |
| Автор | Димитър Талев |
|---|---|
| Първо издание | 1966 г. България |
| Издателство | Български писател |
| Оригинален език | български |
| Жанр | исторически роман |
| Вид | роман |
| Предходна | „Илинден“ |
„Гласовете ви чувам“ е последният роман на Димитър Талев от тетралогията му за живота и революционните борби на българите в Македония през XIX и началото на XX век, включваща още „Железният светилник“, „Преспанските камбани“ и „Илинден“.
Романът е завършен през лятото на 1965 година и е публикуван през пролетта на 1966 година[1].
Сюжет
Внимание: Текстът по-долу разкрива сюжета на произведението (или части от него)!
Сюжетът на творбата проследява живота на младия син на Лазар и Ния Глаушеви Борис след потушаването на Илинденско-Преображенското въстание.
В гр. О.
Борис Глаушев се настанява в гр. О. (Битоля), където става учител в местно българско училище и е избран за член на окръжния комитет на ВМОРО. Глаушев става свидетел на конфликтите в комитета между социалиста Стефан Кибаров, председателят Богдан Бобев и секретарят Симеон Венчев, който на своя глава решава да си сътрудничи със сърбите и сърбоманите. Венчев е отстранен от комитета, след което негов човек прострелва Кибаров. В отговор поддръжникът на Кибаров, евреинът Езра, убива Венчев, а Кибаров е откаран от своите хора на лечение в България.
Йосиф от Рапа
Сърбоманът Йосиф от Рапа (литературен образ на Глигор Соколович – Ляме[2]) повежда чета из Македония с цел посредством подкупи, заплахи и насилие да сърбизира българското население. Той е уловен в засада от българския войвода Дойчин (чийто прототип е Арсо Локвички[3]), но успява да се измъкне с помощта на писмо, подписано и подпечатано от секретаря на О-ския окръжен революционен комитет Орловски (Симеон Венчев) и датирано от ноември 1905 г., в което се казва „... Той се ползва с нашето доверие ... ако се подчинява на Устава ... да му се помага ... въпреки че е дошъл от Сърбия.“ и с думите, че се е срещнал с Пере Тошев, който бил одобрил дейността му, стига да е верен на организацията. „За Дойчина по-голям човек от Пере Тошев в организацията нямаше.“ Той пуска Йосиф, но му заповядва да не се връща повече в неговия район. След като се измъква от засадата Йосиф се ожесточава поради унижението, което е преживял пред четниците си и решава да започне открита сърбоманска дейност. Той отива в село Дупки, където Дойчин е застрелял неговия човек Мишко. Йосиф събира селото, но селският ръководител на ВМОРО Алексо се крие от сърбоманския войвода в хамбара си. Йосиф вика жената на Алексо, която идва с малкия си син и отрича мъжа ѝ да е в селото. Когато обаче Йосиф заплашва да отреже главата на сина ѝ, Алексо се появява на площада. След като не може да го накара да се обяви за сърбин, Йосиф кара „доктора на четата“, Бърко, да го дере жив, след което го обесва с краката надолу и го застрелва.
Ангелика Милонас
От прозореца на стаята, където живее под наем, Борис Глаушев вижда през улицата младата гъркиня Ангелика Милонас, която живее в отсрещната къща и се показва на балкона, за да полива цветята си. Хазяйката му Фотина, гъркиня, женена за българин, посредничи между двамата и те се срещат. Младите се влюбват един в друг без да го признават пред себе си, а още по-малко пред другия. Когато вече са увлечени, Борис казва на Фотина да му купи обувки за малкия му син, чиято майка Ружа е убита от турците по време на въстанието, след което заминава да види родителите си в Преспа за Бъдник. Фотина е шокирана от новината, а и Борис се страхува, че узнавайки за това Ангелика няма да го погледне отново. В Преспа майката на Борис Ния кани младата вдовица и учителка Дона Крайчева на Бъдни вечер. Скоро след това опитът на българите да съборят камбанария, издигната от сърбомани е отблъснат от турския аскер с убийството с щик на Дона Крайчева, последвано от залп в множеството. Като се връща в Преспа Борис споделя с майка си Ния за Ангелика. След завръщането си в О. той узнава от Фотина, че Ангелика е болна, но все още иска да го вижда, въпреки новината, която е научила от Фотина за неговото положение. Борис иска веднага да я посети, но Фотини го възпира от страх от братята и бащата на Ангелика. Ангелика се разплаква от радост, научавайки, че Борис се е върнал и иска от Фотини да ѝ помогне да се изправи, за да погледне през прозореца. Борис е застанал на прозореца си и двамата се виждат за пръв път от толкова време. В стаята обаче влиза бащата на Ангелика Костас Милонас и научава за увлечението на дъщеря си по българина. Бащата забранява на Ангелика да се среща отново с Борис и предава чрез Фотини заплаха на Борис да не се среща с Ангелика „ако му е мил животът“. Фотина му казва, че майката на Борис е гъркиня (всъщност прабаба му по майчина линия е била гъркиня), но това не омеква сърцето на Костас. Той иска от Фотина да изпъди българина, обещавайки да ѝ плаща „кирата“, докато тя си намери друг „кираджия“. Фотина се уплашва и предупреждава Борис, но когато той я пита дали го пъди, тя не го прави. Борис казва, „Е, щом не ме пъдиш и аз нема да си отида. Тук ще стоя. И ще си взема Ангелика, Ангелика ще бъде моя.“
След като се връща от комитетско заседание Борис намира в стаята си писмо на френски от Ангелика донесено от малкия ѝ племенник Ригас, в което тя за първи път открито изразява любовта си към него и му изказва съжалението си, че не може го вижда колкото ѝ се иска, защото баща ѝ е научил за увлечението ѝ и я пази. Тя го предупреждава да се пази от братятя ѝ, които и баща ѝ не смее да уведоми за него, и го моли да има търпение тя да „прехвърли тая страшна планина“ (на омразата между гърците и българите) преди той да направи нещо.
След като изтича известно време Борис неочаквано намира самата Ангелика да го чака у дома му и те правят любов в стаята му. Когато се връща при своите Ангелика е пресрещната от брат си Димитрис. Тя признава пред него за връзката си с Борис Глаушев и заедно с по-големия им брат Ставрос Димитрис заплашва, че ще убият Борис, ако отново двамата влюбени се погледнат. Ангелика отново изпраща писмо на Борис, в което му казва да не я търси, да не показва, че се интересува от нея, поне за известно време и да бъде търпелив и много предпазлив.
Комитетски дела
Докато е в Преспа за Бъдник Борис е изпратен заедно с други двама членове на околийския комитет, даскали като него, да вразуми войводата Кольо Ганев в село Дреново, който е решил да изгори селата Рапа и Пресад, защото някои от жителите им са се обявили за сърби под натиска на сърбоманския войвода Йосиф от Рапа. След като ядно ги изслушва и изпраща да спят обаче Ганев ги заплашва със смърт, което е дочуто и предадено на селския ръководител Кръстьо, който моли пратениците на комитета да напуснат селото, за да не може „улавия“ Ганев да изпълни заканата си. Те неохотно напускат селото под прикритието на нощта. На сутринта въоръжен с пушката си Кръстьо се изправя пред Ганев на селския мегдан. Ганев се разгневява, че даскалите са избягали, заплашва Кръстьо с „петдесет по голо“ и заповядва на четниците си да го хванат. Кръстьо ги предупреждава да не се приближават. Тогава Ханджията го застрелва отстрани.
Глаушев отива на заседание на комитета, на което се появява Даме Груев. Груев влиза в спор със социалиста Кибаров. Кибаров в подкрепа на социалистическите си идеали се позовава на устава на ВМОРО, който казва, че организацията се бори за автономна Македония, за освобождението на всички македонци, без оглед на вера и народност, и обвинява Груев, че е поискал помощ от България по време на Илинденското въстание. Груев казва, че може би трябва да се преосмисли устава и открито да се заяви, че целта на организацията е Македония да стане част от България, с което да се спечели подкрепата на българската държава и армия, тъй като гърците не са приели идеята за автономия и целят да се присъденият към Гърция, а новопоявилите се сърби също казват, че тази земя ще стане част от Сърбия. На заседанието се решава окръжният войвода Петър Донев-Караджата да отиде с чета от 25 души да прогони гръцките андарти (четници) от района на Мариовските села, които „са пропищели“ от тях, а Борис Глаушев, по прякор Милостивият, да придружи българския владика, който ще отиде по селата да раздава дарения, получени от България.
Борис тръгва с владиката и кервана с помощите от България, но владиката го заставя да остави револвера си, а на турския онбашия (десетник) казва, че му стига един човек охрана, а не трима, както са били изпратени, на което турчина склонява. Владиката и Борис отсядат в едно село, което през нощта е нападнато от гръцки андарти, а на селяните не достигат пушките, тъй като са скрили част от тях в планината. Андартите подпалват селската църква и няколко къщи и убиват няколко селяни, но се появява друга вълна от изстрели, оказала се от четата на Караджата, която изтласква гърците. На заседание на окръжния комитет в О., на което присъстват Петър Донев-Караджата и Борис Глаушев единодушно е решено в отговор да бъдат избити 12 гръцки първенци в О., включително гръцкия консул и двамата братя на Ангелика Милонас. Извършени са няколко покушения срещу гърците. Братята на Ангелика замислят убийството на Борис Глаушев, но Ставрос е ранен в краката от нападатели и е пренесен в къщата.
Битката на Стражица
Ангелика отива при Борис и го пита дали е участвал в решението за опита за покушение срещу братята ѝ, на което той отговаря утвърдително. Ангелика му казва, че е била решила да остане при него, но знанието, че той е решавал убийството на братята ѝ не ѝ позволява. Тя се връща в къщата на родителите си, взема нож от кухнята и чист чаршаф от един скрин, качва се на тавана, постила чаршафа на прашния под, коленичи на него и се пробожда в сърцето. На сутринта Борис чува писък от съседната къща. Димитрис Милонас хуква нагоре по улицата да доведе лекар. Борис кара Фотини да разбере какво е станало и след малко Фотини му казва, че Ангелика се е пробола с нож. Борис се облича за излизане и отива у Милонас, където е срещнат от Димитрис, който по молба на Борис не го връща. Борис е заведен до леглото на мъртвата, а баща ѝ казва на гръцки „Стани, Ангелика... Дошъл е твоят жених, стани да го посрещнеш...“
Борис Глаушев тръгва с чета из планините. Йосиф от Рапа научава, че организационните чети от три съседни околии са се събрали в една долина, дълбоко скрита в планините, за да решават съдбата му. Той се изкачва на скалите на един връх над долината, откъдето вижда 150 четници и още толкова селско опълчение. Йосиф праща двама селяни по различни пътеки към Преспа, за да кажат на каймаканина: „Под Стражица са се събрали над триста български комити. Йосиф от Рапа ти праща хабер.“
Комитите са предупредени за предателството от пратеник на околийския комитет в Преспа малко преди да се появят над хиляда души аскер откъм прохода при Стражица и други роти от други страни. Четиримата войводи повеждат хората си по уговорен план, но четниците, застанали на позиция да вардят прохода при Стражица отказват да ги последват. Заедно с четника Цветко, Борис Глаушев отива да им предаде строгата заповед на войводите да отстъпят. Четиридесетимата четници, заели позиция на една скална площадка и водени от Костурчето, Кирил Кончев и Юнкерът, обаче заявяват решимостта си да не отстъпят позицията. Глаушев решава да остане с тях, а с него и Цветко, „Ами и аз, даскале, като тия момчета. Не ти дава сърце да ги оставиш и да си отидеш. Мрете вие, пък аз ще си отида! Сърцето ти не дава. Ще се бием и ще мрем заедно. Нели съм излезъл четник! Това аз си го знаех още като... Пък, най-после, каквото даде Бог.“ С падането на нощта турците обсаждат върха.
Битката започва призори, най-напред при Стражица, а след това и на други две места в планината (виж: Битка на Ножот). Когато турците се приближават на сто и петдесет или двеста крачки, четниците откриват огън: „Четниците стреляха съсредоточено, упорито, пукаха безспир четиридесет и две пушки, редиците на аскера изоставяха след себе си все повече ранени и убити.“ Аскерът, воден от офицерите с извадени саби, достига до скалистата височина, където е разпръснат „сред трясъка на десетки бомби“. „Докъм пладне турците атакуваха три пъти Стражица, но не можаха да заемат каменистия ѝ връх.“ Жегата напича, а на турците е раздаден обяд. Следобед турци се изкачват на съседен на Стражица рид и започват стрелба с маузери. Костурчето е първият покосен от огъня. Турците превземат с щурм каменната площадка под върха и избиват двайсетината ѝ защитници. Другите двайсетина четници са между скалите при върха, където „викаше Юнкерът: „Нема вече време, нема време! Чупете пушките! Събирайте се насам! Насам... Борис сложи нова пачка в пушката си. Последната. И последователно изстреля петте патрона в турската тълпа. Не беше нужно да се прицелва. Не поглеждаше и дали са улучили куршумите му...“ Борис разбива о скалата пушката си, после и Цветковата, хваща Цветко под мишница и го повежда към едно по-широко място, където са се уговорили да се съберат четниците. Там останалите живи четници викат, прегръщат се, чупят пушките си, за да не попаднат в ръцете на турците. Цветко откопчава една бомба от патрондаша си, отвинтва капачката ѝ и я удря в камъка.
В Преспа се разчува за засадата и битката в планината. Загинали са една трета от четниците, а Йосиф от Рапа останал незасегнат и навлязъл с четата си и по тамошните села. При Лазар Глаушев идва „капитан Перуко, от чуждите офицери инструктори, каквито имаше по всички македонски градове.“ Той показва на Лазар „кадро“, което е направил на загиналите на Стражица. Лазар Глаушев разпознава тялото на сина си. Офицерът оставя снимката на Глаушев, който я скрива от жена си и не ѝ казва какво е научил.
На другия ден в дюкяна на Лазар Глаушев влиза председателя на околийския комитет в Преспа и му казва, че Борис е тежко ранен, но жив и е отнесен от другарите му от О. „в некакво село“. След няколко дена при тях пристига учителката от О. Мария Йорданова, която им съобщава, че Борис е изпратен по канала на организацията в България. Учителката им предлага да му занесе нещо, тъй като заминава да следва в Софийския университет.
„През зимата на тая година в сражение с турците бе убит Даме Груев.“ – така завършва сагата на Димитър Талев.
Издания
- Книгата е издадена от изд. „Български писател“ на 30 април 1966 г., по-малко от 6 месеца преди смъртта на автора, в тираж 20 100.
- Преиздадена е от същото издателство през 1976, 1980, 1986, 1989 г.
- Издание на ИК „Анубис“, 2000 г.
- Издание на изд. „Захарий Стоянов“, 2004 г. (ISBN 954-739-443-6)
Бележки
- ↑ Братислав Талев: До края на живота си баща ми се надяваше, че истината за Македония ще възтържествува, в-к „Македония“, брой 34, 23 септември 1998 г.
- ↑ Църнушанов, Коста. Сърбизиране на македонския казионен „литературен език“. Част втора // Македонски преглед XIV (2). 1991. с. 22.
- ↑ Църнушанов, Коста. Героите на Димитър Талев, Спектър 69. Книга за наука, техника и култура, с. 167.
Външни препратки
- Гласовете ви чувам – онлайн издание
- Гласовете ви чувам Архив на оригинала от 2011-02-03 в Wayback Machine. – онлайн издание
LXII
Скръбната тишина, която изпълваше Глаушевия дом, отново бе нарушена и сега още по-шумно. Разчу се бързо низ Преспа, а също и по цяла Македония за големите битки, за четиридесет и двамата на Стражица, които не се дадоха на турските табори. Разчу се и за Бориса Глаушев, който също бе на Стражица. И както винаги, отгоре кипеше пяната на човешката суета и гордост -шумяха и се тупаха в гърдите, хвалеха се с чуждите подвизи най-много тия, които никога нямаше да застанат на Стражица. За храбрите загинали мъже се говореше като че ли по-малко, може би защото е трудно да се намерят думи, може би защото стават излишни и най-силните думи, когато се говори за истински подвиг. Повече се говореше за турците; че били над три хиляди души срещу триста; че са дигнали от боището цели кервани със свои убити и ранени; че са ограбили мъртвите герои. Не се приказваше впрочем само от суета и гордост — поробеният народ търсеше удовлетворение в робската си неволя, търсеше храна за изгладнялата си душа. По-рядко се споменаваше, че събраните там чети бяха разбити — паднали бяха в сраженията близу една третина от четниците; че Йосиф от Рапа и неговите сърбо-мански свърталища бяха останали незасегнати. За това мислеха и говореха, повече мислеха, а по-малко говореха най-мъдрите; тия, които знаят, че като стане едно,
ще стане и друго след него; че всяко човешко дело, добро или лошо, има свои неизбежни последици. У най-разсъдливите великото жертвоприношение на Стражица предизвикваше колкото гордост, толкова и мъчителни грижи, дори отчаяние. Може би защото разсъдливите са повече склонни към скръб и по-малко към радост. Песимистите, чиято мрачна мъдрост е в съмнението, нарекоха самоизбиването на младежите на Стражица победа на измяната и предателството. Може би защото се разчу, че след разбиването на четите там Йосиф от Рапа навлязъл със своята чета и по тамошните села, да мъчи и покорява слаби души.
Всичко това мина през Глаушевия дом, мина през сърцата на Лазара и Ния Глаушеви. Чуха го от разни люде, казано и речено с всякакви думи. И трябваше да го претърпят.
Ния още нищо не знаеше. Лазар още нищо не беше й казал, когато се втурна в двора й учителят Белчо — човек шумен и все в някаква възбуда. Падна на колена пред нея, посегна да целува ръката й, задавяйки се в някакво изстъпление, хлипайки с обилни сълзи:
— О, майко геройска! Гордей се, целият народ ще ти бъде благодарен за великата жертва, която даде!…
Ния усети как изтръпна сърцето й в зло предчувствие, ала противно й беше това сълзливо буйство на учителя, отдръпна по-далеко ръката си и каза хладно, дори строго:
— Стани, учителе, стани. Що има?
Белчо рипна, сега пък обзет от глупешко изумение:
— Нищо ли не знаеш, майко Глаушева? За Бориса, за твоя син?
— Нищо не знам. Що има, учителе?
— О, проклета да е устата ми, ако се отвори първа да произнесе вестта, която ще те потопи във вечна скръб! Прощавай, прощавай…
Той взе да се дърпа назад, обърна се и се втурна към портата като подгонен.
Наближаваше да се стъмни. Ния едвам дочака Лазара да се върне от чаршията. Той не каза нищо за сина им. Ния му поля да се умие и едва след това го попита, без да го гледа в лицето, за да не вижда смущението му, ако имаше от какво да се смущава:
— Що има за Бориса?
— Още нищо не се знай — отговори Лазар, бършейки ръцете си. — Станало големо сражение, има много загинали. Споменават се мнозина, та и наш Борис, но нищо не се знай още. Затова и нищо не ти казах.
Повече и не продумаха. Ния отиде и запали кандилото пред иконостаса, при все че не беше време, и кандилото остана да гори през всичките тия дни.
Лазар Глаушев научи и това — казаха му го комитетски люде, — че Борис наистина е бил с тия чети. Той не премълча пред Ния тая вест, но прибави:
— Да не се предаваме на скръб, жено, докато не узнайме самата истина. Що ли не се говори при такива случаи…
Ния нищо не му отвърна — нямаше повече сили да го утеши и тя на свой ред.
Когато оставаха сами, мълчаха и двамата пред недопитата чаша на тяхната неизмерима горест — на самото й дъно все още проблясваше капка от надежда. Така е винаги с човешките скърби, дори и когато очите виждат пресъхналото дъно на горчивата чаша.
На третия или четвъртия ден в дюкяна на Лазар Глаушев влезе капитан Перуко, от чуждите офицери инструктори, каквито имаше по всички македонски градове. Лазар стана да го посрещне, подаде му столче близу до своето място там. Чужденецът бе научил по нещо български и турски и започна разговора направо, както мислеше, че трябва да бъде по войнишки.
— Господин Глаушев, аз съм приятел на вашия народ. И се прекланям пред неговия героизъм.
— Благодариме ви, господин капитан — отговори Лазар предпазливо…
— Аз бях на Стражица. Четиридесет и двама мъже загинаха там. Могли са да се оттеглят, но предпочели смъртта, като истински герои. Мнозина от тях са се самоубили. Майор Етхем бей, който командуваше аскера на Стражица, беше удивен. Ето, каза на войниците си, вижте как умират комитите! Той е от новите турци. Истински офицер.
Лазар мълчеше. Чужденецът продължи:
— Знам аз и за вашия син. Моля — дигна ръка той. — Не искам нищо от вас. Нищо не питам. Искам
само да ви покажа една фотография. Смятам го за свой дълг.
Лазар усети как дишането му започна силно да се затруднява. Капитанът бръкна под мундира си, извади навита на руло фотографска хартия, подаде я на Лазар а:
— Погледнете. Може би ще ви интересува.
Лазар разгъна коравата хартия — нужни му бяха усилия, за да скрие нетърпението си. Лъскавата снимка не беше много ясна, но виждаше се там всичко: налягалите между камъните мъртъвци, някои полуголи, а други и съвсем голи. Изгледът им беше още по-внушителен при тая голота. Още по-мъжествени и чисти изглеждаха те в своята смърт. Лазар веднага позна своя син. Лицето му беше цяло черно от кръвта, с която бе зацапано, ала бащините очи познават не само по лицето. Бащините очи познаха по ръката, както беше отпусната край неподвижното тяло; познаха още повече по всички и най-дребни неща, които бяха само негови, по цялото негово положение, както бе легнал край скалата. Но Лазар Глаушев не показа нищо пред чужденеца. Той не бързаше, не можеше да откъсне поглед от снимката и това рече с твърд, напрегнат глас:
— Защо са голи, господин капитан?
— Тая паплач… аскерът. Нахвърлили са се да ги събличат.
— Не ги ли спре началникът им? — дигна поглед най-сетне Глаушев.
— Беше късно вече.
— А, късно. А вие, господин капитан, ги… кадро-сахте.
— Да. Нужна ми е тая фотография. Нужна ми е за моята архива.
Лазар Глаушев зави снимката и му я подаде; ръцете му не трепереха. Той каза:
— Тука не е моят син.
Офицерът го погледна един миг и не повярва — все пак Глаушев не можеше да скрие бледността по лицето си.
— Задръжте я, господин Глаушев. Аз я донесох за
вас. Може би други ще познаят някого. Това са ваши хора.
Лазар прибързано дръпна ръката си — дойде му да притисне снимката към гърдите си и се уплаши в същото време да не би чужденецът да си я вземе. Но това беше само за миг. Той се обърна спокойно и я сложи в сандъчето, дето стояха търговските му тефтери. Привидното му спокойствие вече не го напусна.
— Да, господин капитан, наши хора. Наши деца. А вие сега, що… само ще ги кадросвате ли? Ще имате и други такива кадра, ще имате.
Чужденецът на часа го разбра:
— Господин Глаушев… Уверявам ви. Ние сме безсилни. Искаме да помогнем на християнското население в Македония, но турците ни пречат. Виждаме всичко, но сме безсилни.
— Не казвам за вас, господин капитан. Виждам, добър човек сте вие, приятел наш. Но аз за Европа говоря. Не е безсилна тя, но само себе си гледа. И с доброто, което божем иска да ни направи. И още много такива кадра ще види тя. Как са ги убили ще види и голи са ги съблекли.
Офицерът стана да си върви:
— Аз се срамувам, господин Глаушев. Срамувам се като европеец. Жестока е неправдата към вашия народ. Сбогом, господин Глаушев.
Лазар го изпрати до вратата на дюкяна си.
Отиде, извади снимката от сандъчето, но не я погледна отново; по-добре я виждаше в себе си, остана тя завинаги пред погледа му, остана завинаги в него. Зави я внимателно в чиста хартия, скри я в пазвата си. И може би за пръв път Лазар Глаушев не знаеше какво да прави по-нататък. Какво ще прави най-напред с Ния, какво ще й каже. Снимката той няма да й показва — ще познае тя сина си и по-добре от него. Ще остане образът на мъртвия още по-дълбоко в нея. С черно лице, а е същият Борис. Техният син. Кадрото няма да и показва той и засега няма нищо да й казва. Стига й тая рана, сегашната. Нека поработи времето върху тая рана, времето — целителят, утешителят. Едно е да ти умре в ръцете, да го видиш мъртво в ръцете си, да трепериш, както някога, когато беше мъничък синът им и толкова често болен, та и колко пъти двамата бяха изпитвали смъртен страх за живота му; друго е да не си видял с очите си, да живееш само в страх, но и с малка поне надежда. Той няма да убие в Ния тая малка надежда. Няма да й покаже черното лице на мъртвия, както го видя и го вижда той сега.
Мисълта му се въртеше все около Ния. Или ще се върне, ще блесне като светкавица двайсет години назад, или пак насам, ще се спре върху най-дребно нещо, но пак все за Бориса и навсякъде с черното му лице. И говореше, говореше Лазар Глаушев непрестанно в мислите си, не можеше да се спре, както някога, да държи мислите си, да ги направлява; те сами, против неговата воля, шукват насам, натам, не спират. А във всяка една мисъл и черният образ на мъртвия син. Той и Ния, майка му. За пръв път тя се отделяше някак от него, от Лазара, в тия му мисли — беше някак по-друга в майчината си жалост, откакто бяха чули за Бориса, не беше неговата Ния, неговата жена. Беше някъде по-високо от него, където не можеше да я стигне с всичката своя жалост за техния син. И няма да я чуеш да изохка, да се оплаче. Само се топи все повече, само чезне, лицето й стана съвсем прозрачно. Понякога само сълзите й ще потекат — човешките сили все имат граница.
Затихнала бе чаршията в летния следобед. Не влизаше човек и в неговия дюкян — кой ще тръгне да търси сега жито или брашно, всеки имаше снопи на нивата си, който имаше нива. Надзърна от вратата Йоне Мрандзул, съседът му, човек премного любопитен, намигна с око, пошушна:
— Що търси у тебе капитан Перуко? Чудна работа… Намери Лазар Глаушев сила в себе си да се усмихне,
да се пошегува:
— Още по-чудно ми е, Йоне, че ти чак сега идваш да питаш. Не дойде по-рано, как ти дотрая сърнето? — После добави: — Дойде да попита капитанът пшеницата как ще върви тая година. Нели знайш, те сичко искат да научат.
Отиде си Йоне Мрандзул.
Всички тия неща, дори и всички негови тежки мисли, бяха като трепкането на водата, кога подухне ветрец. А вирът беше дълбок, да потъне в него човек, да
се удави. И все пак, забеляза Лазар Глаушев, някакъв зрак имаше в нея, в дълбоката вода. Случило се бе нещо най-страшно — що друго би могло да бъде по-страшно за човека в неговия личен живот, когато загуби човек единственото си дете? Най-страшно, ала той, и Ния също, не беше ли го очаквал, не бяха ли го очаквали те двамата, откакто Борис влезе в Организацията и сега още повече, откакто беше четник? Очаквали го бяха те с майка му, приели го бяха. И само надеждата бе вървяла с тях, макар че понякога и много пъти надеждата им ставаше колкото едно просено зърно. Сега и тая надежда, колкото просено зърно, бе угаснала в него. Само зракът бе останал и не угасваше в дълбокия вир, в който бе потънал Лазар Глаушев, в който се давеше. Той промълви:
— Дадох ти аз моята най-голяма жертва и ти я прие… Той не спомена името божие — далеко беше бог, далеко беше небесният зрител. Към кого отправи старият човек тая своя молитва? Към Македония ли, която нямаше образ; към народа ли, който имаше хиляди и хиляди образи; към свободата ли, която беше само далечна светлина? Лазар Глаушев не назова никакво име в най-горещата си молитва, ала от нея извираше зракът в дълбокия вир.
Двайсет и четири часа прекара Лазар Глаушев в тая своя мъка, държа я скрита в сърцето си. Не беше малко време с такава мъка в сърцето, с най-милия образ пред очите, почерней от смъртта, с такава болка в сърцето и без никакъв отдих. Като се върна вечерта вкъщи, той беше още по-кротък, за да изглежда примирен; беше още по-грижлив към Ния и намираше още по-хубави думи, за да крепи надеждата й. Дойдоха пак люде — из града ходеха какви ли не и още по-тревожни приказки за битката при Стражица. Лазар води разговор с тях, като да беше нужно той тях да успокоява, а не те него и скръбната майка. Винаги бе казвал — човек да стои на повърхнината, да не се оставя да потъне — и сега бе дошъл час да покаже пред людете тая голяма човешка сила. Показваше я спокойно, уверено, та се чудеха на силата му тия, които бяха дошли от добро сърце да раздумват и него, и Ния.
Като си легнаха те двамата тая нощ на широкото легло, всеки на мястото си, Лазар рече, за да облекчи съня на горката майка, за да й даде сън:
— Се още немаме сигурно известие. Чакам аз секой ден. Комитетът ще научи сичко как е било, ама още ходели големи потери по ония места.
— И аз това си мисля. Ще чакаме. Ще чакаме още. И тя като него, и Ния като него — с голямо търпение в сърцето.
На другия ден, може да се каже, по същото време, в дюкяна на Лазара влезе председателят на околийския комитет в Преспа.
— Радостна вест ти нося, дедо Лазаре. Борис е жив. Полюшна се наназад Лазар Глаушев, занемял от
изненада и от голяма, отеднаж бликнала радост. Председателят продължи:
— Ранен е само. Доста тежко. Тук, в левата му страна, до ребрата чак, и от левата му ръка бомбата е отнесла много нещо. Другарите му от О. веднага пратили доктор. Доктор Христов, нели го знаеш, сам поискал да отиде.
— Къде е… Къде е сега Борис?
— В некое от о-ските села ще да е. Не ми съобщават за селото.
Лазар Глаушев пак затвори сега вратата на дюкяна си по никое време и побърза за вкъщи, при Ния.
— Жив е наш Борис, жено. Ранен бил малко нещо, но добър доктор го лекувал.
Ния повтори неговите думи с премалял глас:
— Къде е той сега, Борис?
— В некакво село. На сигурно место.
Ния не можа да се държи повече на нозете си. Приседна на миндерчето в готварницата и едва сега разкри пред мъжа си цялата своя скръб. Тихо, кротко, без да охка и въздиша, само сълзи потекоха по страните й, каквито бяха бледи, останали сякаш без капка кръв. Остави я Лазар да си поплаче, но не се сдържа и рече с голямо умиление към нея:
— Блажени сте вие, жените, с тоя ваш извор от сълзи при скърби и радости.
Каза го, а и неговите очи бяха пълни със сълзи.
Преди години самата Ния тръгна да търси по преспанските села ранения си син, но тоя път, като минаха още няколко дни и те не получиха ново известие за Бориса, Лазар реши да отиде до О. и там да търси ранени я:
— Ще отида до О., може да науча нещо, а може и да го видя.
Неделя беше и той реши да замине на другия ден, в понеделник. Не стана нужда.
Тъкмо бе се върнал от църква и се спря в градината пред къщата, където Ния бе излязла да понагледа цветята си.
Откъм портата се чу глас:
— Добро утро… Водя ви гостенка.
Беше една от преспанските учителки — Лазар и Ния я познаваха, макар да влизаше за пръв път в двора им. До нея стоеше Мария Йорданова.
— Повелете…
Поканиха ги в градината — имаше де да се седне под хладна сянка край бълбукащата чешма, в топлото августовско утро. Йорданова огледа градината с любопитни радостни очи, но каза:
— Да влезем вътре, ако позволите. Имам да ви предам нещо.
Погледна я Ния за миг с бърза, тревожна сянка в погледа си, но срещна светналите очи на гостенката и мълчаливо поведе двете млади жени към каменната стълба на къщата. Влязоха в гостната стая.
— Имам аз роднини тук, в Преспа, дойдох да прекарам неколко дни при тех, нали сме във ваканция… подзе Мария Йорданова, но после изеднаж се обърна към Лазара: — Господин Глаушев, наредено ми е да ви съобщя, че вашият син, господин Борис Глаушев, е изпратен по канала на Организацията в България. Нужно било да се полекува там. Немало опасност за живота му, но било нужно да се лекува.
Помълчаха бащата и майката, да приемат тая нова вест и да се поуспокоят сърцата им. Лазар Глаушев рече:
— Благодариме ви, много сме ви благодарни. И на другарите му също, които са го изпратили да се лекува.
Йорданова продължи:
— Аз също заминавам за България. В София. Ще следвам в университета. Ако искате да изпратите нещо…
Сега се обади Ния:
— Благодариме ви, щерко. Ще му приготвя аз, малко нещо. За поздрав.
Гостенките скоро си отидоха.
По-късно, като седнаха двамата Глаушевци да обядват с внучето си, Лазар рече:
— Некогаш майка ми, баба Султана, казваше, нели помниш: като ти дойде зло, отваряй широко вратите на къщата си. Не иде то само. Ама същото е и с човешките радости, жено моя…
През зимата на тая година в сражение с турци бе убит Даме Груев.