Метаданни
Данни
- Серия
- Преспанска тетралогия (4)
- Включено в книгата
- Година
- 1966 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,6 (× 113гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- Сергей Дубина(8 юли 2007)
Източник: http://dubina.dir.bg
Издание:
ДИМИТЪР ТАЛЕВ
ГЛАСОВЕТЕ ВИ ЧУВАМ
ЧЕТВЪРТО ИЗДАНИЕ
Редактор Мария Кондова
Художник Дамян Николов.
Худ. редактор Кънчо Кънев.
Техн. редактор Веселина Недялкова.
Коректори Мария Йорданова и Маргарита Милчева.
Издателство „Български писател“, ДП „Димитър Благоев“, София, 1989 год.
Цена 3,49 лв.
История
- —Добавяне
Статия
По-долу е показана статията за Гласовете ви чувам от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0“.
„Гласовете ви чувам“ | |
Автор | Димитър Талев |
---|---|
Първо издание | 1966 г. България |
Издателство | Български писател |
Оригинален език | български |
Жанр | исторически роман |
Вид | роман |
Предходна | „Илинден“ |
„Гласовете ви чувам“ е последният роман на Димитър Талев от тетралогията му за живота и революционните борби на българите в Македония през XIX и началото на XX век, включваща още „Железният светилник“, „Преспанските камбани“ и „Илинден“.
Романът е завършен през лятото на 1965 година и е публикуван през пролетта на 1966 година[1].
Сюжет
Сюжетът на творбата проследява живота на младия син на Лазар и Ния Глаушеви Борис след потушаването на Илинденско-Преображенското въстание.
В гр. О.
Борис Глаушев се настанява в гр. О. (Битоля), където става учител в местно българско училище и е избран за член на окръжния комитет на ВМОРО. Глаушев става свидетел на конфликтите в комитета между социалиста Стефан Кибаров, председателят Богдан Бобев и секретарят Симеон Венчев, който на своя глава решава да си сътрудничи със сърбите и сърбоманите. Венчев е отстранен от комитета, след което негов човек прострелва Кибаров. В отговор поддръжникът на Кибаров, евреинът Езра, убива Венчев, а Кибаров е откаран от своите хора на лечение в България.
Йосиф от Рапа
Сърбоманът Йосиф от Рапа (литературен образ на Глигор Соколович – Ляме[2]) повежда чета из Македония с цел посредством подкупи, заплахи и насилие да сърбизира българското население. Той е уловен в засада от българския войвода Дойчин (чийто прототип е Арсо Локвички[3]), но успява да се измъкне с помощта на писмо, подписано и подпечатано от секретаря на О-ския окръжен революционен комитет Орловски (Симеон Венчев) и датирано от ноември 1905 г., в което се казва „... Той се ползва с нашето доверие ... ако се подчинява на Устава ... да му се помага ... въпреки че е дошъл от Сърбия.“ и с думите, че се е срещнал с Пере Тошев, който бил одобрил дейността му, стига да е верен на организацията. „За Дойчина по-голям човек от Пере Тошев в организацията нямаше.“ Той пуска Йосиф, но му заповядва да не се връща повече в неговия район. След като се измъква от засадата Йосиф се ожесточава поради унижението, което е преживял пред четниците си и решава да започне открита сърбоманска дейност. Той отива в село Дупки, където Дойчин е застрелял неговия човек Мишко. Йосиф събира селото, но селският ръководител на ВМОРО Алексо се крие от сърбоманския войвода в хамбара си. Йосиф вика жената на Алексо, която идва с малкия си син и отрича мъжа ѝ да е в селото. Когато обаче Йосиф заплашва да отреже главата на сина ѝ, Алексо се появява на площада. След като не може да го накара да се обяви за сърбин, Йосиф кара „доктора на четата“, Бърко, да го дере жив, след което го обесва с краката надолу и го застрелва.
Ангелика Милонас
От прозореца на стаята, където живее под наем, Борис Глаушев вижда през улицата младата гъркиня Ангелика Милонас, която живее в отсрещната къща и се показва на балкона, за да полива цветята си. Хазяйката му Фотина, гъркиня, женена за българин, посредничи между двамата и те се срещат. Младите се влюбват един в друг без да го признават пред себе си, а още по-малко пред другия. Когато вече са увлечени, Борис казва на Фотина да му купи обувки за малкия му син, чиято майка Ружа е убита от турците по време на въстанието, след което заминава да види родителите си в Преспа за Бъдник. Фотина е шокирана от новината, а и Борис се страхува, че узнавайки за това Ангелика няма да го погледне отново. В Преспа майката на Борис Ния кани младата вдовица и учителка Дона Крайчева на Бъдни вечер. Скоро след това опитът на българите да съборят камбанария, издигната от сърбомани е отблъснат от турския аскер с убийството с щик на Дона Крайчева, последвано от залп в множеството. Като се връща в Преспа Борис споделя с майка си Ния за Ангелика. След завръщането си в О. той узнава от Фотина, че Ангелика е болна, но все още иска да го вижда, въпреки новината, която е научила от Фотина за неговото положение. Борис иска веднага да я посети, но Фотини го възпира от страх от братята и бащата на Ангелика. Ангелика се разплаква от радост, научавайки, че Борис се е върнал и иска от Фотини да ѝ помогне да се изправи, за да погледне през прозореца. Борис е застанал на прозореца си и двамата се виждат за пръв път от толкова време. В стаята обаче влиза бащата на Ангелика Костас Милонас и научава за увлечението на дъщеря си по българина. Бащата забранява на Ангелика да се среща отново с Борис и предава чрез Фотини заплаха на Борис да не се среща с Ангелика „ако му е мил животът“. Фотина му казва, че майката на Борис е гъркиня (всъщност прабаба му по майчина линия е била гъркиня), но това не омеква сърцето на Костас. Той иска от Фотина да изпъди българина, обещавайки да ѝ плаща „кирата“, докато тя си намери друг „кираджия“. Фотина се уплашва и предупреждава Борис, но когато той я пита дали го пъди, тя не го прави. Борис казва, „Е, щом не ме пъдиш и аз нема да си отида. Тук ще стоя. И ще си взема Ангелика, Ангелика ще бъде моя.“
След като се връща от комитетско заседание Борис намира в стаята си писмо на френски от Ангелика донесено от малкия ѝ племенник Ригас, в което тя за първи път открито изразява любовта си към него и му изказва съжалението си, че не може го вижда колкото ѝ се иска, защото баща ѝ е научил за увлечението ѝ и я пази. Тя го предупреждава да се пази от братятя ѝ, които и баща ѝ не смее да уведоми за него, и го моли да има търпение тя да „прехвърли тая страшна планина“ (на омразата между гърците и българите) преди той да направи нещо.
След като изтича известно време Борис неочаквано намира самата Ангелика да го чака у дома му и те правят любов в стаята му. Когато се връща при своите Ангелика е пресрещната от брат си Димитрис. Тя признава пред него за връзката си с Борис Глаушев и заедно с по-големия им брат Ставрос Димитрис заплашва, че ще убият Борис, ако отново двамата влюбени се погледнат. Ангелика отново изпраща писмо на Борис, в което му казва да не я търси, да не показва, че се интересува от нея, поне за известно време и да бъде търпелив и много предпазлив.
Комитетски дела
Докато е в Преспа за Бъдник Борис е изпратен заедно с други двама членове на околийския комитет, даскали като него, да вразуми войводата Кольо Ганев в село Дреново, който е решил да изгори селата Рапа и Пресад, защото някои от жителите им са се обявили за сърби под натиска на сърбоманския войвода Йосиф от Рапа. След като ядно ги изслушва и изпраща да спят обаче Ганев ги заплашва със смърт, което е дочуто и предадено на селския ръководител Кръстьо, който моли пратениците на комитета да напуснат селото, за да не може „улавия“ Ганев да изпълни заканата си. Те неохотно напускат селото под прикритието на нощта. На сутринта въоръжен с пушката си Кръстьо се изправя пред Ганев на селския мегдан. Ганев се разгневява, че даскалите са избягали, заплашва Кръстьо с „петдесет по голо“ и заповядва на четниците си да го хванат. Кръстьо ги предупреждава да не се приближават. Тогава Ханджията го застрелва отстрани.
Глаушев отива на заседание на комитета, на което се появява Даме Груев. Груев влиза в спор със социалиста Кибаров. Кибаров в подкрепа на социалистическите си идеали се позовава на устава на ВМОРО, който казва, че организацията се бори за автономна Македония, за освобождението на всички македонци, без оглед на вера и народност, и обвинява Груев, че е поискал помощ от България по време на Илинденското въстание. Груев казва, че може би трябва да се преосмисли устава и открито да се заяви, че целта на организацията е Македония да стане част от България, с което да се спечели подкрепата на българската държава и армия, тъй като гърците не са приели идеята за автономия и целят да се присъденият към Гърция, а новопоявилите се сърби също казват, че тази земя ще стане част от Сърбия. На заседанието се решава окръжният войвода Петър Донев-Караджата да отиде с чета от 25 души да прогони гръцките андарти (четници) от района на Мариовските села, които „са пропищели“ от тях, а Борис Глаушев, по прякор Милостивият, да придружи българския владика, който ще отиде по селата да раздава дарения, получени от България.
Борис тръгва с владиката и кервана с помощите от България, но владиката го заставя да остави револвера си, а на турския онбашия (десетник) казва, че му стига един човек охрана, а не трима, както са били изпратени, на което турчина склонява. Владиката и Борис отсядат в едно село, което през нощта е нападнато от гръцки андарти, а на селяните не достигат пушките, тъй като са скрили част от тях в планината. Андартите подпалват селската църква и няколко къщи и убиват няколко селяни, но се появява друга вълна от изстрели, оказала се от четата на Караджата, която изтласква гърците. На заседание на окръжния комитет в О., на което присъстват Петър Донев-Караджата и Борис Глаушев единодушно е решено в отговор да бъдат избити 12 гръцки първенци в О., включително гръцкия консул и двамата братя на Ангелика Милонас. Извършени са няколко покушения срещу гърците. Братята на Ангелика замислят убийството на Борис Глаушев, но Ставрос е ранен в краката от нападатели и е пренесен в къщата.
Битката на Стражица
Ангелика отива при Борис и го пита дали е участвал в решението за опита за покушение срещу братята ѝ, на което той отговаря утвърдително. Ангелика му казва, че е била решила да остане при него, но знанието, че той е решавал убийството на братята ѝ не ѝ позволява. Тя се връща в къщата на родителите си, взема нож от кухнята и чист чаршаф от един скрин, качва се на тавана, постила чаршафа на прашния под, коленичи на него и се пробожда в сърцето. На сутринта Борис чува писък от съседната къща. Димитрис Милонас хуква нагоре по улицата да доведе лекар. Борис кара Фотини да разбере какво е станало и след малко Фотини му казва, че Ангелика се е пробола с нож. Борис се облича за излизане и отива у Милонас, където е срещнат от Димитрис, който по молба на Борис не го връща. Борис е заведен до леглото на мъртвата, а баща ѝ казва на гръцки „Стани, Ангелика... Дошъл е твоят жених, стани да го посрещнеш...“
Борис Глаушев тръгва с чета из планините. Йосиф от Рапа научава, че организационните чети от три съседни околии са се събрали в една долина, дълбоко скрита в планините, за да решават съдбата му. Той се изкачва на скалите на един връх над долината, откъдето вижда 150 четници и още толкова селско опълчение. Йосиф праща двама селяни по различни пътеки към Преспа, за да кажат на каймаканина: „Под Стражица са се събрали над триста български комити. Йосиф от Рапа ти праща хабер.“
Комитите са предупредени за предателството от пратеник на околийския комитет в Преспа малко преди да се появят над хиляда души аскер откъм прохода при Стражица и други роти от други страни. Четиримата войводи повеждат хората си по уговорен план, но четниците, застанали на позиция да вардят прохода при Стражица отказват да ги последват. Заедно с четника Цветко, Борис Глаушев отива да им предаде строгата заповед на войводите да отстъпят. Четиридесетимата четници, заели позиция на една скална площадка и водени от Костурчето, Кирил Кончев и Юнкерът, обаче заявяват решимостта си да не отстъпят позицията. Глаушев решава да остане с тях, а с него и Цветко, „Ами и аз, даскале, като тия момчета. Не ти дава сърце да ги оставиш и да си отидеш. Мрете вие, пък аз ще си отида! Сърцето ти не дава. Ще се бием и ще мрем заедно. Нели съм излезъл четник! Това аз си го знаех още като... Пък, най-после, каквото даде Бог.“ С падането на нощта турците обсаждат върха.
Битката започва призори, най-напред при Стражица, а след това и на други две места в планината (виж: Битка на Ножот). Когато турците се приближават на сто и петдесет или двеста крачки, четниците откриват огън: „Четниците стреляха съсредоточено, упорито, пукаха безспир четиридесет и две пушки, редиците на аскера изоставяха след себе си все повече ранени и убити.“ Аскерът, воден от офицерите с извадени саби, достига до скалистата височина, където е разпръснат „сред трясъка на десетки бомби“. „Докъм пладне турците атакуваха три пъти Стражица, но не можаха да заемат каменистия ѝ връх.“ Жегата напича, а на турците е раздаден обяд. Следобед турци се изкачват на съседен на Стражица рид и започват стрелба с маузери. Костурчето е първият покосен от огъня. Турците превземат с щурм каменната площадка под върха и избиват двайсетината ѝ защитници. Другите двайсетина четници са между скалите при върха, където „викаше Юнкерът: „Нема вече време, нема време! Чупете пушките! Събирайте се насам! Насам... Борис сложи нова пачка в пушката си. Последната. И последователно изстреля петте патрона в турската тълпа. Не беше нужно да се прицелва. Не поглеждаше и дали са улучили куршумите му...“ Борис разбива о скалата пушката си, после и Цветковата, хваща Цветко под мишница и го повежда към едно по-широко място, където са се уговорили да се съберат четниците. Там останалите живи четници викат, прегръщат се, чупят пушките си, за да не попаднат в ръцете на турците. Цветко откопчава една бомба от патрондаша си, отвинтва капачката ѝ и я удря в камъка.
В Преспа се разчува за засадата и битката в планината. Загинали са една трета от четниците, а Йосиф от Рапа останал незасегнат и навлязъл с четата си и по тамошните села. При Лазар Глаушев идва „капитан Перуко, от чуждите офицери инструктори, каквито имаше по всички македонски градове.“ Той показва на Лазар „кадро“, което е направил на загиналите на Стражица. Лазар Глаушев разпознава тялото на сина си. Офицерът оставя снимката на Глаушев, който я скрива от жена си и не ѝ казва какво е научил.
На другия ден в дюкяна на Лазар Глаушев влиза председателя на околийския комитет в Преспа и му казва, че Борис е тежко ранен, но жив и е отнесен от другарите му от О. „в некакво село“. След няколко дена при тях пристига учителката от О. Мария Йорданова, която им съобщава, че Борис е изпратен по канала на организацията в България. Учителката им предлага да му занесе нещо, тъй като заминава да следва в Софийския университет.
„През зимата на тая година в сражение с турците бе убит Даме Груев.“ – така завършва сагата на Димитър Талев.
Издания
- Книгата е издадена от изд. „Български писател“ на 30 април 1966 г., по-малко от 6 месеца преди смъртта на автора, в тираж 20 100.
- Преиздадена е от същото издателство през 1976, 1980, 1986, 1989 г.
- Издание на ИК „Анубис“, 2000 г.
- Издание на изд. „Захарий Стоянов“, 2004 г. (ISBN 954-739-443-6)
Бележки
- ↑ Братислав Талев: До края на живота си баща ми се надяваше, че истината за Македония ще възтържествува, в-к „Македония“, брой 34, 23 септември 1998 г.
- ↑ Църнушанов, Коста. Сърбизиране на македонския казионен „литературен език“. Част втора // Македонски преглед XIV (2). 1991. с. 22.
- ↑ Църнушанов, Коста. Героите на Димитър Талев, Спектър 69. Книга за наука, техника и култура, с. 167.
Външни препратки
- Гласовете ви чувам – онлайн издание
- Гласовете ви чувам Архив на оригинала от 2011-02-03 в Wayback Machine. – онлайн издание
LX
Битката започна още в зори; най-напред на Стражица, после, скоро едно след друго, на още две места из планината.
Когато зави турската тръба долу, на поляната, на Стражица бяха будни само часовите. Сладък е сутрин сънят на младите люде. Пръв скочи Юнкерът от своето временно гнездо между скалите. И се разтича, завика с гръмлив глас:
— Ставай! Заемай местата си! — Спусна се Юнкерът и накъм каменната площадка, която не се виждаше отгоре, чу се и нататък командата му: — Ставай!
Наскачаха всички, спали бяха с пушките си. Само
Хашлакът се протегна като в пухено легло, прозина се сладко, огледа се с учудени очи; после се надигна, прибра дългите си, сухи ръце и нозе, прехвана острите колена. Другарите му като че ли не го забелязваха, а той — ту по един, ту по друг от тях:
— Миле… Бальо… Дайте да запаля бе! За последен път бе!
— У, да пукнеш с тия цигари! Селото гори, бабата… Само за това мислиш, не остави тютюн у хората.
— Един за всички и всички за един, момчета — викна Хашлакът въодушевено и току проточи глас като просяк пред църковна врата: — Дайте за душата си, хорааа… Днес ще става погребението ниии…
Намери се някой, даде му цигара.
Между скалите се разнасяше тиха врява. Затихна и гласът на Юнкера. Всички бяха по местата си в един неравен кръг между скалите, по един, по двама, да бранят от всички страни каменната си крепост, да бият турчина. Едващо бе заел мястото си Борис Глаушев, до него приклекна Цветко, обърна се със засмяно лице, с влажни очи:
— Аз до тебе, даскале… Нели сме дружина!
— Добре, Цветко.
Около устата на младия момък се бе появила сивкава бледност, в бързо разредяващата се утринна дрезгавина ясно се тъмнееха тъничките мустачки на горната му устна.
Турците се надигнаха в гъсти редици още от подножията на височината. Пъплеха бавно нагоре през високата папрат, заобикаляха разхвърляните туктам едри камъни, изчезваха за миг под разперените зелени шатри на редките дървеса, край разлюлените вършини на купчините храсталак. Виждаха се ясно отгоре и още по-ясно при ведрия изгрев на летния ден. Ярко аленееха в зеленината фесовете им, лицата им изглеждаха като мътнобелезникави петна, пушките също тояжки в ръцете им. Пред редиците и зад редиците на аскера крачеха усамотено офицери и никой не бързаше — личеше отдалеко силата на това множество, чувствуваха и те, види се, своята мощ, толкова много един до друг. Някой от четниците не изтрая — екна издебело изстрел на манлихера.
— Не стреляй! — екна отново гласът на Юнкера и сякаш на различни места едновременно, разтича се той пак между скалите: — Пести патроните! Далеко са още! Слушай моята команда!
Ала не мина много, и битката започна без неговата команда. Нов прибързан изстрел повлече гъст пукот от всички страни на каменистия връх. Турците бяха на сто и петдесет или двесте крачки — кой ли би чакал да дойдат още по-близу, би се сдържал пред такъв примамлив прицел. А те идеха, идеха, мълчаливо, самоуверено. Туктам зад веригите им изоставаха мъртви или ранени, като захвърляни в зелената папрат, гъстите тъмни редици сякаш се отърсваха от тях. Четниците стреляха съсредоточено, упорито, пукаха безспир четиридесет и две пушки, редиците на аскера изоставяха след себе си все повече ранени и убити. Някои от тях, по-леко ранени, седяха във високата папрат или пропълзяваха зад някой камък, зад храст или дърво, други слизаха надолу — свършили сякаш работата си, бързаха да се върнат, откъдето бяха тръгнали.
Иззад планинските върхове на изток изеднаж пламна п горещото юлско слънце. Засия весело зеленината по редищата, озъбиха се сиви скали, потекоха червени разровени брегове, дълги, бледи сенки се промъкваха една след друга през дълбоките долища, по хладните усои. Високо над хоризонта се бе дигнало цяло шествие от бели облачета, рееха се по светналото небе — тържествени знаменосци на изгряващото слънце. Никой от хилядите люде из планината не подигаше очи към небето. Когато настъпващият по склоновете на Стражица аскер наближи още повече каменистия връх, чуха се отново тръби — ту по-ясно и наблизу, ту изтихо, някъде по-далеч. Засвяткаха изтеглените саби на офицерите, поколебаха се и току се люшнаха нагоре сгъстените вериги на аскера. И някак много по-късно, през пукота на пушките, нахлу между скалите на върха глух, ала мощен вик:
— Аллааах… Аллааах…
Живата вълна се блъсна от няколко страни в подножията на скалистия връх и там се разпадна сред трясъка на десетки бомби. Разпокъсан на отделни по-големи и по-малки групи, аскерът бързо се дръпна наназад,
а после и цялата навалица се втурна надолу, разпиля се по стръмните склонове, сподирена от пукота на четнишките пушки, от дружен вик:
— Уууррраааа…
Върху най-високата скала изникна Хашлакът, разперил дългите си ръце и пушката му нагоре, сякаш да стигне високото небе:
— Чакайте бреее… вашата мама читашка!
Като съпровод на поразредилата се стрелба на Стражица другаде някъде низ планината заклокочи и не спря бърз, разбъркан пукот. Започнало бе и там сражение.
Докъм пладне турците атакуваха три пъти Стражица, но не можаха да заемат каменистия й връх. При последното си отстъпление те смъкнаха надолу всичките си ранени и убити. Но битката не беше свършила.
Започна разредена, ленива стрелба. Останали бяха турци около четнишката позиция, скрити зад камъни, дървеса или в трапища и дупки, стреляха по скалите нагоре, стреляха и четниците по тях, следяха се, дебнеха се, целеха се продължително и от двете страни. Аскерът далеко надолу се пръсна на купчинки, но никъде не се прекъсна живият обръч, който бе обхванал Стражица. Четниците наблюдаваха как раздадоха храна на войниците, които насядаха да обядват. Още по-далеко нататък, в сянката на един дъб, бяха се разположили група офицери и се виждаше как шетаха около тях войници, да им прислужват. Посегнаха към торбите си и някои от четниците, които имаха сърце да се хранят.
Някой се обади:
— Да слезем долу, да обедваме заедно. Нихните торби са по-пълни.
— Турски хлеб аз не ям. И хлебът им смърди на тия некръстени кучета.
— Ех, пък ти… Хлебът си е хлеб.
Надигнаха се гласове за вода, задрънкаха празни манерки. Мнозина бяха изпразнили манерките си още през време на битката. Наскачаха неколцина да събират празните съдове, спуснаха се надолу, накъм изворчето, ала скоро се върнаха:
— Не може да се налее… Пукат, майката им. Не дават да припари човек до извора.
Пиха от тия, които имаха вода, подаваха си един през друг манерките, и пиха по-жадно сега, когато водата беше малко.
— Ей, по еднадве глътки! Ще останем съвсем без вода.
Някой промърмори:
— Не ще и ни требва много вода…
— Миряса и Хашлакът. Нема веке тютюн у никого.
Така мина близу два часа време. По-рядко се чуваше и изстрел, сякаш колкото да се знае, че противниците продължаваха да стоят един срещу друг. Кипеше сражение сега по височините оттатък поляната. Честата стрелба се сливаше в един общ екот, като глуха, далечна гръмотевица и само час по час ще се отдели самотен, ясен изстрел или трясък на бомба, ще се изсипе отеднаж гъста редица от гърмежи, като че ли съвсем наблизу:
— Татататата…
Четниците на Стражица все надаваха ухо натам по-надигаха се и да погледнат.
— Ще се измъкнат нашите.
Никой не отговори. Нямаше и какво да се говори. Тия там, отсреща, ще се измъкнат, но тия тук, по обсадените скали, няма да се измъкнат. Това е и никой нищо не може да промени.
Слънцето сякаш не се и помръдваше, както се бе дигнало над Стражица. Изчезнали бяха някъде и белите облачета. По снишилия се побелял небосвод между забулените в мъгла и слънчев блясък планински върхове наоколо се стичаше на широки потоци нажежено, светнало олово. Скалите на върха пареха. Четниците се притискаха към бледите сенчици, които едвам покриваха едната страна на блесналия камък. Там ще сложи някой рошавата си глава, но не може да я скрие в камъка.
Цветко се оплака:
— Да не беше барем тоя огън… Набъбналите му устни лепнеха.
— Ще мине, Цветане. Още малко — рече Глаушев, без да го погледне. Като на дете, което искаш да залъжеш, щом не можеш да му помогнеш.
Цветко мигом се обърна към него, с големи, уплашени очи. Ще мине. Как ще мине?
Тръгнаха да обикалят позицията Кирил Кончев, Юнкерът, качил се бе тук и Костурчето, отдалеко се чуваше поиздрезгавелият му тенор. Питаха те четниците за патроните, по колко патрона имат още; да ги пазят, да не пускат на вятъра куршум.
— Турци много — шегуваше се Костурчето, тръсвайки буйните си къдри.
Повикаха и Бориса. Между изправилите се скали имаше едно по-широко място, осеяно с по-дребни и по-едри камъни. Там се събраха четиримата. Кирил Кончев се заоглежда, като да търсеше къде да седне, и каза някак поучително:
— Тук ще се съберем… накрая. Виж, като в църква.
— Ти пък!… Църква — сопна му се весело Костурчето. — Да не искаш да повикаме и попове?
Юнкерът дигна фуражката си и я натисна на същото й място, опъна ръце като за доклад.
— Патроните се привършват. Никой не каза, че има повече. Тук ще дадем последния отпор и… край.
— Немаме вече много грижи — рече Глаушев и се притъкми да се върне на мястото си при Цветко.
Неочаквано по камънака наоколо като че ли се изсипа рядка, едра градушка. Нямаха време и не беше нужно да се оглеждат: по близкия рид насреща пукаха изтънко маузери. Там се бе настанил аскер и стреляше по скалите на Стражица. По камъните тупкаха твърдо, отскачаха и съскаха куршуми. Костурчето изеднаж трепна с опулени очи и така остана за миг. Най-напред падна пушката му, после и той самият се просна с целия си ръст. Спуснаха се над него и тримата. Мъртъв. Юнкерът се изправи с побеляло лице:
— Сега там, на площадката, кой… Кирил Кончев рече навъсен:
— По-добре да не знаят там. Ще се справят и сами. Юнкерът прибра бързо патроните на Костурчето,
дигна пушката му и я разби о близката скала, захвърли ядно останалата в ръцете му цев. Пръснаха се и тримата мълчаливо. Рядката оловена градушка чукаше по скалите.
Турците отново се бяха дигнали на пристъп и пълзяха насам от всички страни.
— Тататааа, тататаааа — повтаряха настойчиво тръбите им.
Святкаха сабите на офицерите, смешно, ала и застрашително се поклащаха високите калпаци на неколцина от тях при всяка стъпка по стръмнината. Алените фесове на аскера сега, на слънцето, цъфтяха на дълги редици, по-други изглеждаха и смуглите лица на войниците. И бързаха нагоре, по-отдалеко се чу сега и бойният им век:
— Аллааах…
Тоя път те негли бяха решили да не се връщат. Сгъсти се и стрелбата на маузерите от насрещния рид.
Започнаха стрелба и четниците, почти всички едновременно. Никой не мислеше за патроните си, не можеше и да мисли срещу настъпващия аскер. Никой и не се радваше, като виждаше как все повече ранени и убити се смъкваха от гъстите турски редици, търкулваха се в разлюшкалата се папрат.
Турците удариха най-напред четнишката позиция на каменната площадка. Навсякъде другаде беше много по-трудно да се мине. Струпаха се там стотици срещу двайсетина, напираха с бясна, отчаяна ярост, човек до човек, насочили дългите си щикове. Офицерите шибаха със сабите си, без нужда — войниците сами се надпреварваха, блъскаха се един в друг, прескачаха, газеха повалените си другари. Дори се умълчаха в сляпата си решителност. За късо време, за няколко минути, те прегазиха площадката, заляха я, нахвърлиха се върху неколцината останали живи четници, нахвърлиха се и върху мъртвите, да ги мушкат и порят с ножовете си, да тъпчат и ритат с подкованите си обуща окървавените им глави.
Никой от четниците горе, между скалите, не забеляза какво стана оттатък, на каменната площадка. Не се отдели, не побягна нагоре нито един от нейните защитници.