Метаданни
Данни
- Серия
- Преспанска тетралогия (4)
- Включено в книгата
- Година
- 1966 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,6 (× 113гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- Сергей Дубина(8 юли 2007)
Източник: http://dubina.dir.bg
Издание:
ДИМИТЪР ТАЛЕВ
ГЛАСОВЕТЕ ВИ ЧУВАМ
ЧЕТВЪРТО ИЗДАНИЕ
Редактор Мария Кондова
Художник Дамян Николов.
Худ. редактор Кънчо Кънев.
Техн. редактор Веселина Недялкова.
Коректори Мария Йорданова и Маргарита Милчева.
Издателство „Български писател“, ДП „Димитър Благоев“, София, 1989 год.
Цена 3,49 лв.
История
- —Добавяне
Статия
По-долу е показана статията за Гласовете ви чувам от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0“.
„Гласовете ви чувам“ | |
Автор | Димитър Талев |
---|---|
Първо издание | 1966 г. България |
Издателство | Български писател |
Оригинален език | български |
Жанр | исторически роман |
Вид | роман |
Предходна | „Илинден“ |
„Гласовете ви чувам“ е последният роман на Димитър Талев от тетралогията му за живота и революционните борби на българите в Македония през XIX и началото на XX век, включваща още „Железният светилник“, „Преспанските камбани“ и „Илинден“.
Романът е завършен през лятото на 1965 година и е публикуван през пролетта на 1966 година[1].
Сюжет
Сюжетът на творбата проследява живота на младия син на Лазар и Ния Глаушеви Борис след потушаването на Илинденско-Преображенското въстание.
В гр. О.
Борис Глаушев се настанява в гр. О. (Битоля), където става учител в местно българско училище и е избран за член на окръжния комитет на ВМОРО. Глаушев става свидетел на конфликтите в комитета между социалиста Стефан Кибаров, председателят Богдан Бобев и секретарят Симеон Венчев, който на своя глава решава да си сътрудничи със сърбите и сърбоманите. Венчев е отстранен от комитета, след което негов човек прострелва Кибаров. В отговор поддръжникът на Кибаров, евреинът Езра, убива Венчев, а Кибаров е откаран от своите хора на лечение в България.
Йосиф от Рапа
Сърбоманът Йосиф от Рапа (литературен образ на Глигор Соколович – Ляме[2]) повежда чета из Македония с цел посредством подкупи, заплахи и насилие да сърбизира българското население. Той е уловен в засада от българския войвода Дойчин (чийто прототип е Арсо Локвички[3]), но успява да се измъкне с помощта на писмо, подписано и подпечатано от секретаря на О-ския окръжен революционен комитет Орловски (Симеон Венчев) и датирано от ноември 1905 г., в което се казва „... Той се ползва с нашето доверие ... ако се подчинява на Устава ... да му се помага ... въпреки че е дошъл от Сърбия.“ и с думите, че се е срещнал с Пере Тошев, който бил одобрил дейността му, стига да е верен на организацията. „За Дойчина по-голям човек от Пере Тошев в организацията нямаше.“ Той пуска Йосиф, но му заповядва да не се връща повече в неговия район. След като се измъква от засадата Йосиф се ожесточава поради унижението, което е преживял пред четниците си и решава да започне открита сърбоманска дейност. Той отива в село Дупки, където Дойчин е застрелял неговия човек Мишко. Йосиф събира селото, но селският ръководител на ВМОРО Алексо се крие от сърбоманския войвода в хамбара си. Йосиф вика жената на Алексо, която идва с малкия си син и отрича мъжа ѝ да е в селото. Когато обаче Йосиф заплашва да отреже главата на сина ѝ, Алексо се появява на площада. След като не може да го накара да се обяви за сърбин, Йосиф кара „доктора на четата“, Бърко, да го дере жив, след което го обесва с краката надолу и го застрелва.
Ангелика Милонас
От прозореца на стаята, където живее под наем, Борис Глаушев вижда през улицата младата гъркиня Ангелика Милонас, която живее в отсрещната къща и се показва на балкона, за да полива цветята си. Хазяйката му Фотина, гъркиня, женена за българин, посредничи между двамата и те се срещат. Младите се влюбват един в друг без да го признават пред себе си, а още по-малко пред другия. Когато вече са увлечени, Борис казва на Фотина да му купи обувки за малкия му син, чиято майка Ружа е убита от турците по време на въстанието, след което заминава да види родителите си в Преспа за Бъдник. Фотина е шокирана от новината, а и Борис се страхува, че узнавайки за това Ангелика няма да го погледне отново. В Преспа майката на Борис Ния кани младата вдовица и учителка Дона Крайчева на Бъдни вечер. Скоро след това опитът на българите да съборят камбанария, издигната от сърбомани е отблъснат от турския аскер с убийството с щик на Дона Крайчева, последвано от залп в множеството. Като се връща в Преспа Борис споделя с майка си Ния за Ангелика. След завръщането си в О. той узнава от Фотина, че Ангелика е болна, но все още иска да го вижда, въпреки новината, която е научила от Фотина за неговото положение. Борис иска веднага да я посети, но Фотини го възпира от страх от братята и бащата на Ангелика. Ангелика се разплаква от радост, научавайки, че Борис се е върнал и иска от Фотини да ѝ помогне да се изправи, за да погледне през прозореца. Борис е застанал на прозореца си и двамата се виждат за пръв път от толкова време. В стаята обаче влиза бащата на Ангелика Костас Милонас и научава за увлечението на дъщеря си по българина. Бащата забранява на Ангелика да се среща отново с Борис и предава чрез Фотини заплаха на Борис да не се среща с Ангелика „ако му е мил животът“. Фотина му казва, че майката на Борис е гъркиня (всъщност прабаба му по майчина линия е била гъркиня), но това не омеква сърцето на Костас. Той иска от Фотина да изпъди българина, обещавайки да ѝ плаща „кирата“, докато тя си намери друг „кираджия“. Фотина се уплашва и предупреждава Борис, но когато той я пита дали го пъди, тя не го прави. Борис казва, „Е, щом не ме пъдиш и аз нема да си отида. Тук ще стоя. И ще си взема Ангелика, Ангелика ще бъде моя.“
След като се връща от комитетско заседание Борис намира в стаята си писмо на френски от Ангелика донесено от малкия ѝ племенник Ригас, в което тя за първи път открито изразява любовта си към него и му изказва съжалението си, че не може го вижда колкото ѝ се иска, защото баща ѝ е научил за увлечението ѝ и я пази. Тя го предупреждава да се пази от братятя ѝ, които и баща ѝ не смее да уведоми за него, и го моли да има търпение тя да „прехвърли тая страшна планина“ (на омразата между гърците и българите) преди той да направи нещо.
След като изтича известно време Борис неочаквано намира самата Ангелика да го чака у дома му и те правят любов в стаята му. Когато се връща при своите Ангелика е пресрещната от брат си Димитрис. Тя признава пред него за връзката си с Борис Глаушев и заедно с по-големия им брат Ставрос Димитрис заплашва, че ще убият Борис, ако отново двамата влюбени се погледнат. Ангелика отново изпраща писмо на Борис, в което му казва да не я търси, да не показва, че се интересува от нея, поне за известно време и да бъде търпелив и много предпазлив.
Комитетски дела
Докато е в Преспа за Бъдник Борис е изпратен заедно с други двама членове на околийския комитет, даскали като него, да вразуми войводата Кольо Ганев в село Дреново, който е решил да изгори селата Рапа и Пресад, защото някои от жителите им са се обявили за сърби под натиска на сърбоманския войвода Йосиф от Рапа. След като ядно ги изслушва и изпраща да спят обаче Ганев ги заплашва със смърт, което е дочуто и предадено на селския ръководител Кръстьо, който моли пратениците на комитета да напуснат селото, за да не може „улавия“ Ганев да изпълни заканата си. Те неохотно напускат селото под прикритието на нощта. На сутринта въоръжен с пушката си Кръстьо се изправя пред Ганев на селския мегдан. Ганев се разгневява, че даскалите са избягали, заплашва Кръстьо с „петдесет по голо“ и заповядва на четниците си да го хванат. Кръстьо ги предупреждава да не се приближават. Тогава Ханджията го застрелва отстрани.
Глаушев отива на заседание на комитета, на което се появява Даме Груев. Груев влиза в спор със социалиста Кибаров. Кибаров в подкрепа на социалистическите си идеали се позовава на устава на ВМОРО, който казва, че организацията се бори за автономна Македония, за освобождението на всички македонци, без оглед на вера и народност, и обвинява Груев, че е поискал помощ от България по време на Илинденското въстание. Груев казва, че може би трябва да се преосмисли устава и открито да се заяви, че целта на организацията е Македония да стане част от България, с което да се спечели подкрепата на българската държава и армия, тъй като гърците не са приели идеята за автономия и целят да се присъденият към Гърция, а новопоявилите се сърби също казват, че тази земя ще стане част от Сърбия. На заседанието се решава окръжният войвода Петър Донев-Караджата да отиде с чета от 25 души да прогони гръцките андарти (четници) от района на Мариовските села, които „са пропищели“ от тях, а Борис Глаушев, по прякор Милостивият, да придружи българския владика, който ще отиде по селата да раздава дарения, получени от България.
Борис тръгва с владиката и кервана с помощите от България, но владиката го заставя да остави револвера си, а на турския онбашия (десетник) казва, че му стига един човек охрана, а не трима, както са били изпратени, на което турчина склонява. Владиката и Борис отсядат в едно село, което през нощта е нападнато от гръцки андарти, а на селяните не достигат пушките, тъй като са скрили част от тях в планината. Андартите подпалват селската църква и няколко къщи и убиват няколко селяни, но се появява друга вълна от изстрели, оказала се от четата на Караджата, която изтласква гърците. На заседание на окръжния комитет в О., на което присъстват Петър Донев-Караджата и Борис Глаушев единодушно е решено в отговор да бъдат избити 12 гръцки първенци в О., включително гръцкия консул и двамата братя на Ангелика Милонас. Извършени са няколко покушения срещу гърците. Братята на Ангелика замислят убийството на Борис Глаушев, но Ставрос е ранен в краката от нападатели и е пренесен в къщата.
Битката на Стражица
Ангелика отива при Борис и го пита дали е участвал в решението за опита за покушение срещу братята ѝ, на което той отговаря утвърдително. Ангелика му казва, че е била решила да остане при него, но знанието, че той е решавал убийството на братята ѝ не ѝ позволява. Тя се връща в къщата на родителите си, взема нож от кухнята и чист чаршаф от един скрин, качва се на тавана, постила чаршафа на прашния под, коленичи на него и се пробожда в сърцето. На сутринта Борис чува писък от съседната къща. Димитрис Милонас хуква нагоре по улицата да доведе лекар. Борис кара Фотини да разбере какво е станало и след малко Фотини му казва, че Ангелика се е пробола с нож. Борис се облича за излизане и отива у Милонас, където е срещнат от Димитрис, който по молба на Борис не го връща. Борис е заведен до леглото на мъртвата, а баща ѝ казва на гръцки „Стани, Ангелика... Дошъл е твоят жених, стани да го посрещнеш...“
Борис Глаушев тръгва с чета из планините. Йосиф от Рапа научава, че организационните чети от три съседни околии са се събрали в една долина, дълбоко скрита в планините, за да решават съдбата му. Той се изкачва на скалите на един връх над долината, откъдето вижда 150 четници и още толкова селско опълчение. Йосиф праща двама селяни по различни пътеки към Преспа, за да кажат на каймаканина: „Под Стражица са се събрали над триста български комити. Йосиф от Рапа ти праща хабер.“
Комитите са предупредени за предателството от пратеник на околийския комитет в Преспа малко преди да се появят над хиляда души аскер откъм прохода при Стражица и други роти от други страни. Четиримата войводи повеждат хората си по уговорен план, но четниците, застанали на позиция да вардят прохода при Стражица отказват да ги последват. Заедно с четника Цветко, Борис Глаушев отива да им предаде строгата заповед на войводите да отстъпят. Четиридесетимата четници, заели позиция на една скална площадка и водени от Костурчето, Кирил Кончев и Юнкерът, обаче заявяват решимостта си да не отстъпят позицията. Глаушев решава да остане с тях, а с него и Цветко, „Ами и аз, даскале, като тия момчета. Не ти дава сърце да ги оставиш и да си отидеш. Мрете вие, пък аз ще си отида! Сърцето ти не дава. Ще се бием и ще мрем заедно. Нели съм излезъл четник! Това аз си го знаех още като... Пък, най-после, каквото даде Бог.“ С падането на нощта турците обсаждат върха.
Битката започва призори, най-напред при Стражица, а след това и на други две места в планината (виж: Битка на Ножот). Когато турците се приближават на сто и петдесет или двеста крачки, четниците откриват огън: „Четниците стреляха съсредоточено, упорито, пукаха безспир четиридесет и две пушки, редиците на аскера изоставяха след себе си все повече ранени и убити.“ Аскерът, воден от офицерите с извадени саби, достига до скалистата височина, където е разпръснат „сред трясъка на десетки бомби“. „Докъм пладне турците атакуваха три пъти Стражица, но не можаха да заемат каменистия ѝ връх.“ Жегата напича, а на турците е раздаден обяд. Следобед турци се изкачват на съседен на Стражица рид и започват стрелба с маузери. Костурчето е първият покосен от огъня. Турците превземат с щурм каменната площадка под върха и избиват двайсетината ѝ защитници. Другите двайсетина четници са между скалите при върха, където „викаше Юнкерът: „Нема вече време, нема време! Чупете пушките! Събирайте се насам! Насам... Борис сложи нова пачка в пушката си. Последната. И последователно изстреля петте патрона в турската тълпа. Не беше нужно да се прицелва. Не поглеждаше и дали са улучили куршумите му...“ Борис разбива о скалата пушката си, после и Цветковата, хваща Цветко под мишница и го повежда към едно по-широко място, където са се уговорили да се съберат четниците. Там останалите живи четници викат, прегръщат се, чупят пушките си, за да не попаднат в ръцете на турците. Цветко откопчава една бомба от патрондаша си, отвинтва капачката ѝ и я удря в камъка.
В Преспа се разчува за засадата и битката в планината. Загинали са една трета от четниците, а Йосиф от Рапа останал незасегнат и навлязъл с четата си и по тамошните села. При Лазар Глаушев идва „капитан Перуко, от чуждите офицери инструктори, каквито имаше по всички македонски градове.“ Той показва на Лазар „кадро“, което е направил на загиналите на Стражица. Лазар Глаушев разпознава тялото на сина си. Офицерът оставя снимката на Глаушев, който я скрива от жена си и не ѝ казва какво е научил.
На другия ден в дюкяна на Лазар Глаушев влиза председателя на околийския комитет в Преспа и му казва, че Борис е тежко ранен, но жив и е отнесен от другарите му от О. „в некакво село“. След няколко дена при тях пристига учителката от О. Мария Йорданова, която им съобщава, че Борис е изпратен по канала на организацията в България. Учителката им предлага да му занесе нещо, тъй като заминава да следва в Софийския университет.
„През зимата на тая година в сражение с турците бе убит Даме Груев.“ – така завършва сагата на Димитър Талев.
Издания
- Книгата е издадена от изд. „Български писател“ на 30 април 1966 г., по-малко от 6 месеца преди смъртта на автора, в тираж 20 100.
- Преиздадена е от същото издателство през 1976, 1980, 1986, 1989 г.
- Издание на ИК „Анубис“, 2000 г.
- Издание на изд. „Захарий Стоянов“, 2004 г. (ISBN 954-739-443-6)
Бележки
- ↑ Братислав Талев: До края на живота си баща ми се надяваше, че истината за Македония ще възтържествува, в-к „Македония“, брой 34, 23 септември 1998 г.
- ↑ Църнушанов, Коста. Сърбизиране на македонския казионен „литературен език“. Част втора // Македонски преглед XIV (2). 1991. с. 22.
- ↑ Църнушанов, Коста. Героите на Димитър Талев, Спектър 69. Книга за наука, техника и култура, с. 167.
Външни препратки
- Гласовете ви чувам – онлайн издание
- Гласовете ви чувам Архив на оригинала от 2011-02-03 в Wayback Machine. – онлайн издание
LIX
Костурчето остана на площадката, да ръководи довършването на позицията. Другите двама поведоха Бориса нагоре по скалите, излязоха на самия връх на Стражица, една заоблена като яйце скала. Оттук се виждаше цялата околност — надиплените планински възвишения, чиито очертания чезнеха в сгъстилия се в далечината син вечерен здрач, потъмнелите гори по тях, голите им, скалисти гърбове, сгушилото се в пазвите им село. Сега небето светлееше пепеливосинкаво, та зелената поляна долу, в подножията на Стражица, сивите скали и червенеещите се разядени брегове по отсрещните височини тлееха като негови далечни отражения. Вдясно и доста близу до Стражица се издигаха две по-високи стръмнини, очертаваха се върху вечерното ясно небе голите им хребети. Борис Глаушев се загледа в тях, но нищо не каза. Заговори Кирил Кончев, спокойно, дори пренебрежително:
— Като залегнем по тия скали, само с тежка артилерия ще могат да ни изкарат. Това е истинска крепост.
На площадката ще застанат двайсет души. Другаде мъчно може да се мине, а там ще стоят двайсет души.
Борис се извърна — каменната площадка не се виждаше. Половината от четниците ще стоят там — добре. Едва сега той посочи с брада двете по-близки височини:
— Оттам, хе, могат да ни бият.
— Могат. Какво да правим… не можем да заемем и тях.
Юнкерът стисна устни презрително:
— Агите може и да не се сетят да ги заемат.
Минаха по-нататък, слязоха на една по-ниска скала — двамата млади командири сякаш искаха дори и с някаква гордост да покажат цялата позиция на присъединилия се към тях член на окръжния комитет, който беше при това и по-стар с четирипет години.
— Гледайте там — посочи с ръка Юнкерът.
Оттук, право надолу, се виждаше проходът, изпълнен вече с гъста, студена сянка. По дъното му пълзеше пътят, белееше се смътно реката, между ниски брегове и храсти, но шумът й едва се дочуваше. Пътят като че ли беше оживял — по него се точеше гъста върволица от тъмни човешки фигури, подобно на жива верига от мравки, които усърдно пренасят нещо до мравуняка си. Аскер. Стотици, хиляди. Тримата мъже гледаха една минута мълчаливо. Никой от тях не бе изрекъл думите, които в първия миг бяха дошли на езика му. Гледайки сякаш не друго, а реката долу, Кирил Кончев каза:
— По-зле ще сме с водата. Под скалата оттатък има изворче, едвам сълзи. Ще го пазим, докато… докато можем. Наредих да напълнят всички манерки и каквото има там за вода.
На една височина отвъд прохода бяха застанали четирима конници, виждаха се все още ясно силуетите им. Юнкерът се пошегува:
— И те кроят свои планове.
Внезапно заклокочи гъста стрелба, някъде по-далеко, като изпод земята, като да се пукаха мехури. Ослушаха се, стрелбата не спираше. Кирил Кончев рече:
— Трябва да има и другаде аскер. Обсажда четите. Стрелбата насочи погледите им. Право на изток, по
голия, тревист склон на друга една височина, огрян от бледата, жълтеникава зара на ведрия залез, отеднаж изникнаха две групи от човешки фигурки, далеч една от друга, едната от двайсетина души, другата по-многобройна. Току-що бяха излезли и двете от гъсталака в подножията на височината; оттам, от гъсталака долу, идеше и бързата, нестихваща стрелба. Двете групи се надпреварваха — всяка бързаше, тичаше да заеме върха на височината. По-бързите между тях излизаха по-напред, но никой не изоставаше. Само от по-малката дружина се отдели един, който с невероятна бързина се катереше към върха и все повече се отдалечаваше от другарите си. Юнкерът плесна с ръце в състезателска възбуда и радост:
— Това е Мурго! Войводата. Той е като коза. Само кости и жили. Факир на бързината! Никой друг не може да тича така.
Изпреварилият другарите си скоро изчезна някъде на върха на височината. И току се зачуха оттам изстрели, пет един след друг, приглушени от далечината, от разбърканата стрелба долу, но ясни като удари с чукче. Докато другарите на изчезналия на върха продължаваха да тичат нагоре, другата купчина видимо взе да се колебае, някои от нея и се спряха. Малко по-късно първата дружинка вече цяла зае върха, запу-каха оттам пушки, изпреварените обърнаха гръб и се втурнаха надолу по стръмнината. Види се, и други бяха наблюдавали от скалите на Стражица надбягването насреща — наблизу се чу вик:
— Урааа…
— Ясно — рече Кирил Кончев. — Аскерът гледа да ни хване всички в обръч, а нашите там бързат да заемат по-добри позиции. Ние тук сме най-добре.
— Май ще се поразбъркат плановете на войводите! — засмя се по момчешки Юнкерът.
Студентът промълви философски:
— Както всички човешки планове…
Дотича през скалите четник и отдалече викна:
— Те… ни сардисват!
— А ти какво си мислиш… — погледна го студентът, но побърза нататък.
Глаушев и Юнкерът го последваха.
Поляната долу, дето малко преди това беше сборището на четите, бе почерняла от аскер. Вляво и вдясно по подножията на Стражица се бяха проточили доста
гъсти колони, които обграждаха височината. Юнкерът извика:
— Всички по местата си!
Четниците и без това бяха по местата си, а сега наклякаха на коляно, други залегнаха зад ръбовете на скалите, по междините — кой където си бе избрал по-сгодно място. Настъпи късото затишие преди битка, когато и най-храбрите чуват бързите, кънтящи удари на сърцето си. Някой там, уж се бе закрил, а се виждаше как се напряга да пикае.
— У бре… Не можеш ли некъде по-нататък?
— Остави човека бре!
Стана пак тихо. Кирил Кончев дигна очи към тъмнеещото небе:
— Вече се стъмва. Е, утре ще бъде каквото ще бъде.
Между четниците настана оживение, някои се изправиха, също и други след тях. Зачуха се бързи разговори, подвиквания. Юнкерът бутна фуражката си на тила:
— Вие какво? Я стойте по местата си! Нема защо да ни гледат агите отдолу, да ни броят. Може и да ни нападнат все пак.
— Турците не се бият нощем — чу се по-отдалеко. — Пък и не могат да ни видят сега отдолу.
Юнкерът се обърна към Глаушев:
— Вие къде, господин Глаушев, къде ще застанете? — И не дочака отговор: — Ще застанем на различни места ние тримата. Подвойводата долу на площадката. Тук повечето са неопитни.
— И аз не съм опитен в тая работа — рече Борис.
— Все пак да има на всички страни по един началнически глас. Това е много важно за бойците.
Зъбите на студента се бялнаха в сгъстяващия се здрач:
— Ех, какъв генерал ще излезе от тебе! — После бързо добави, сякаш сам да заличи шегата си: — Утре, утре. Сега… ще нощуваме. Виж само за часовите. Ти ги разбираш тези работи.
Борис попита:
— Какво стана с моя другар?
— Тука съм, даскале — чу се наблизу гласът на Цветко, а и той самият се изправи край една скала там, сякаш се бе крил досега.
— И ти остана, а?
— Останах.
— Ела, ела с мене. Ние заедно…
Намериха си място откъм поляната, сякаш искаха тъкмо нея да пазят, макар сега там да шетаха аскери. Глаушев седна, опря гръб на един камък, който изпущаше като жива своя сила набраната през деня слънчева топлина.
— Седни, Цветко, седни!
Борис подпря до себе си своята дълга манлихера. Цветко мълчаливо се отпусна близу до него — нямаше по-широко място между камъните, сви дългите си нозе, да не пречи на даскала. Той също остави пушката, дръпна чантата си в скута, чу се как меко издрънча пълната му манерка.
— Да бехме похапнали, даскале, докато се още се вижда. Имаш ли си ядене? Ами водица? Аз напълних манерката долу, на изворчето. Дай, ако… Ей сега ще изтичам.
— Имам, имам.
Придръпна и Борис чантата си. Наоколо и по-далечко между скалите се дочуваха приглушени гласове на четниците, отделни думи. Наблизу бяха залегнали и други двама. Цветко дъвчеше шумно и сладко, чу се и бълбукането на манерката му. Отхапна няколко залъка и Глаушев, останал бе в чантата му и къс от днешното варено месо. Цветко се засмя с пълна уста:
— Тъмно веке, ама човек се намира устата си. Се зее тая проклета човешка пещера, иска си своето.
Борис каза тихо:
— Защо не се върна в четата, Цветко… Можеше да се върнеш.
Цветко побърза да сдъвче залъка си, да го глътне. После рече също така бързо:
— Ами и аз, даскале, като тия момчета. Не ти дава сърце да ги оставиш и да си отидеш. Мрете вие, пък аз ще си отида! Сърце ти не дава. Ще се бием и ще мрем заедно. Нели съм излезъл четник! Това аз си го знаех още като… Пък, най-после, каквото даде бог. Ами ти? И ти можеше да се върнеш в четата.
Глаушев не отговори веднага. После едваедва въздъхна:
— И аз като тебе, Цветане.
Това не беше неговият пълен, неговият истински отговор. Не можеше да отговори той така леко и просто като младото селянче. И да остави последната грижа на бога. Да, той остана с тия четиридесет мъже, които бяха решили да се бият и да умрат. Най-напред и той, досущ като Цветко, по сърце. По сърце и по съвест. Поради това, което беше най-постоянно в него, най-твърдо, най-непроменливо, най-непоколебимо в него; което беше същност на неговата природа. Той не можеше да обърне гръб на тия люде — четници, борци, — да се обърне и да си отиде, изпълнил задачата, която бе приел пред войводите. Да се скрие зад тая задача; да използува най-сетне и едно свое право — дошъл е с голям риск, предал е заповедта на войводите и ето, отива си в четата. А тия тук да стоят, да мрат, щом искат. Не, Борис не можеше да ги остави и… да побегне, макар ис… право. Ала не беше само това. Нели и той като тях беше борец за… Заклел се бе да пролее кръвта си, обрекъл се бе. Като тях, като Цветко. Нима това трябваше да става с някаква благоразумна сметка, с някакви съображения, с използуване на права? Любовта към родината, към поробената родина, към нейната правда не може да има степени, не може да има граници, да се дели и дава на драмове. Също и думата на един борец, също и клетвата на един борец за свобода. Дотук всъщност и той като Цветко, другаря му, милото селско момче. Но, мислеше си по-нататък Борис Глаушев, не беше и само това.
През последните месеци — и може би кой знай откога — той беше в безизходност. Разпънат беше от противоречия, от съмнения, от колебания. И може би за всяко нещо в живота си. Той като че ли никога не можеше да намери самата истина за нещата и явленията, винаги оставаше в него някаква непълнота, незадоволеност, някакво съмнение. Той не познаваше чувството на самодоволство, на едно пълно успокоение, на пълна сигурност. Като Богдан Бобев; като Симеон Венчев, който не се колебаеше да стигне и до престъпление; като Стефан Кибаров с неговите смели, дръзки мисли. В него ли беше причината или извън него? В него беше жаждата му за истина, за справедливост. Но той не можеше да задоволи тая жажда — такива бяха людете около него, такъв беше редът, или безредието, на нещата около него, такъв объркан и неверен, лъжлив и несправедлив бешеживотът около него. Неутолената му жажда пораждаже всички негови съмнения, непрестанното му недоволство, нетърпението му, гнева му. Жаждата на дутата му или, още повече, неговата незадоволена съвест. Или може би неговите заблуждения, неговото незнание за другите люде, за живота им, за целия живот. Той ли единствен беше най-мъдрият, най-добросъвестният, най-справедливият? Но той беше още по-нетърпелив, още по-строг, по-гневен, още по-яростен съдия и към самия себе си. На себе си той нищо не прощаваше. Имаше часове, когато се бе презирал. Безизходност ли беше това или пък липса на път, на ясен път пред него? Липса на верни, на точни знания за людете, за живота им. В мислите му пак излезе Стефан Кибаров. И после, веднага след него — Дяконов. Единият, който знаеше накъде върви и вървеше смело, открито срещу всяка загадка, срещу всеки проблем и възел, разбулваше ги, разсичаше ги, даваше отговор; другият, който бе отрекъл всичко, потъпкал бе всичко, презрял бе, поругал бе всичко и безсрамието му бе се превърнало в негова гордост, в позорно бягство всъщност, което наричаше свое освобождение. Ала къде беше той самият? Беше далеко от единия, далеко и от другия.
— Умисли се ти много, учителе…
— Да, да — промълви Глаушев. — Стъмни се веке…
— Да. — И Глаушев добави с някаква загриженост към по-младия другар: — Нема ли да спим вече, Цветане?
— Ами… да спим. Аз тука, като в люлка, на камъка. А ти? Нема ли да ти е твърдо?
— Ще прекарам некак. Нели сме комити, Цветко. Борис усети как се засмя младият момък без глас в
тъмнината. Поразмърда се за минута Цветко, настани се по-сгодно върху камъка и затихна.
Глаушев не беше усетил как всичко наоколо изчезна, стопи се в гъста, плътна тъмнина, която се надигна от планинските долища и низини ведно с валма влажни, топли изпарения — горещия дъх на напечената земя, — надигна се тъмнината чак до най-високите върхове, забули с прозрачен мрак и небето. Нехаен сеяч бе пръснал звезди по цялото небе — едни сякаш по самата му
повърхност, между черните сенки на планинските върхове, едри и светли, други пък тънеха в неизбродимите му дълбини като тежки седефени зърна, а пред всички се кипреше Вечерницата, подела още по здрач своето тържествено шествие по нощното небе, или това беше невидим бродник, който скиташе със свещ в ръка от хоризонт до хоризонт. Луната я нямаше. Чернееше лицето на земята невидимо и тайнствено.
Ниско долу и сякаш кой знай колко далеч се дочуваше глуха врява. Аскерът. Види се, беше забранено там да се палят огньове, но се усещаше, че в подножията на височината се лутаха много люде, потънали, загубени в нощното чернило. Също и по-нататък, по отсрещните стръмнини и долища, но не се чуваше оттам никакъв звук, никакъв глас. По скалите тук ходеше тревожен нощен ветрец и довяваше час по час тихия сънен шепот на горите, горчивия им дъх. Прииждаше отдолу като проточена, задавена въздишка и шумът на реката сред настаналата нощна тишина. Тук, на самия връх, беше по-светло, но не можеше да се види откъде се процеждаше -тоя синкав, недоловим зрак. Някъде наблизу, може би зад съседната скала, двама или трима от четниците водеха неясен, разпокъсан разговор, умълчаваха се и пак започваха, като да не можеха да намерят думи или се мъчеха да прогонят тревожни мисли, неверен сън. Там негде се чу продрана кашлица, а някой по-насам хъркаше кротко, усърдно. Тихо, равномерно и съвсем близу дишаше Цветко, тъмната му сянка сякаш се бе сляла с топлата скала. Понамести се и Борис върху твърдото си каменно легло, ала сън не идваше. По едно време пред него внезапно се изправи черна човешка фигура и като че ли до самите звезди. Чу се гласът на Юнкера — мъчеше се той да говори по-тихо:
— Тук ли сте, господин Глаушев?
— Да — приподигна се Борис.
Юнкерът приклекна до него и заговори още по-тихо:
— Обсадили са ни. Аз изпълзех до тех. Можех да хвана жив некого или да застрелям дваматрима, тъй, съвсем близу в тъмнината, но… да бехме поне двама, иначе и те могат да ме спипат. Чувах разговора им, но не разбирам турски. Изглежда, че немат намерение
Г да ни нападат тая нощ. Нека си починат и момчетата. Утре… Май и на вас не ви се спи. Аз… обиколих часовите, сложил съм двама и при изворчето долу. Да не би да го подушат турците. — Той приседна върху камъка, помълча. Лицето му не се виждаше. И продължи, вече съвсем тихо: — Имам аз едно момиче в София. Да можех само два реда да му пиша. За сбогом. Но не може.
Борис търсеше с поглед лицето му в тъмнината. Юнкерът неочаквано скочи:
— Да ви оставя да поспите.
— Не, не…
Юнкерът се прехвърли зад близката скала, чу се как изскриптяха пирончетата по ботушите му.
Глаушев притисна гръб о камъка, сложил ръце върху изправените си колена, тихо, едвам чуто въздъхна. Той също не можеше да пише два реда на Ангелика. Ангелика беше мъртва. Нямаше я никъде по земята. Нямаше я в О., на тяхната улица, в бащината й къща, нямаше я на балкона, вратата на балкона беше затворена, цветята в саксиите съхнеха изоставени. Сега той не я търсеше там, а тогава отиде там да я потърси, да я види, в бащината й къща. Сега той не можеше да каже като Юнкера: „Имам аз едно момиче…“
През оная ранна сутрин той дочу в стаята си далечен, проглушен писък. Замря сърцето му. На часа си помисли за Ангелика. В съзнанието му премина само името й — ехо на далечния писък, но в него проехтя като страшен вик, като отчаяно стенание. Може би защото писъкът долетя до слуха му откъм нейната къща. После се узна, че извикала бабичката на Ангелика, и всички се учудваха откъде се намерила такава сила в немощната стара жена. Той изтича на прозореца. Нищо не се виждаше. Минаха двама по улицата и Борис забеляза, че се заглеждаха в къщата на Милонас. Може би се е случило нещо с брата на Ангелика, ранения. Портата насреща внезапно, рязко се отвори, отскочи оттам другият й брат, Димитрис Милонас, гологлав, с побеляло лице. Той изтича нагоре по улицата; там, малко по-нагоре, живееше лекар, също грък. Вън, в преддверието пред вратата на Борисовата стая, тропотеше Фотина, хазайката му, и някак по-силно, отколкото беше нужно. После тя почука и на вратата му.
— Даскале… Борис…
Той се спусна към вратата, дръпна я. Фотина помръдна устни, онемяла ли бе, и едва можа да продума:
— Що ли става там?…
— Сигурно раненият…
— Не, не. Той нищо, казаха ми. Нищо от такава рана, ами…
— Иди, иди виж долу…
Тя и сама се затече към стълбата. Когато Борис се върна на прозореца, отгоре бързо се приближаваха Димитрис Милонас и лекарят, влязоха в портата. Откъм къщата насреща вече нищо не се чуваше, но идеше оттам тревожна, страшна тишина. После срещу портата на Милонас се насъбраха няколко жени, още невчесани, няколко деца, току-що станали от леглото. Откъде изскочиха, какво бяха чули, какво бяха усетили, сънливи, с неумити лица, що говореха така оживено, махаха ръце?. Борис не се решаваше да отвори прозореца, да се покаже. Ето я и Фотина. Той я видя как слушаше със зяпнала уста, после тя дигна ръце, сплете пръсти.
Щом затропоти по стълбата, Борис се втурна към преддверието и я чу как тихо, жално плачеше още там, по стълбата.
— Какво е станало…
— Ангелика… Пробола се с нож.
Дотук той си спомняше всичко ясно. После се спусна пред погледа му мъгла, сива, гъста, задушлива, проникна, изпълни гърдите му, не му даваше да диша. Спряха, угаснаха и мислите му. Започна един кошмарен сън, без светлина, без мисли, без въздух в гърдите. Така си спомняше той и сега оня час. И не всичко си спомняше от това, което направи тогава без светлина, без мисли. Като обезумял, който не знае що върши, а всичко върши с машинална точност, той се облече за излизане и сега може би с по-голяма грижливост, слезе долу, мина през улицата и влезе у Милонас. Фотина бързаше след него, късите й нозе се преплитаха в диплите на фустана й, бързаше и не вярваше на очите си. Цялата къща стенеше — чуваха се плачове, разбъркан говор, отделни думи на чуждия език, тропот някъде на горния кат. Горе, в широкото преддверие, го пресрещна Димитрис
Милонас. Застанаха един срещу друг и мълчаливо се гледаха. Борис рече:
— Искам да я видя. — А после в неговия глас проплака самото му сърце: — Не ме спирайте… Кажете ми къде е.
Димитрис продължаваше да мълчи, втренчил в него черните си очи. Борис чакаше. Отнякъде изникна Дросо Милонас и там се вцепени, на другия край на преддверието. Димитрис се обърна, отправи се към стаята на Ангелика. Борис го последва.
Тя беше сложена на леглото, с изпружени ръце край тънкото й тяло. Като бяла хартия беше нейното лице и сякаш бяха изписани по него с туш дъгите на веждите, под тях закръглените черни сенки на сплетените ресници, косата й около твърдото, студено чело, сенките на застиналите, неподвижни ноздри, сенките в ъглите на стиснатите, безкръвни мъртви устни. Ти ли си, Ангелика?
На пода се бе отпуснал Кост ас Милонас, заровил лице в леглото на мъртвата си щерка. До него се бе изправила майката и гледаше влезлия чужденец с няма, неизразима скръб и ако можеше да се учудва сега, не би се учудила, че го вижда край мъртвата. Тя докосна рамото на мъжа си, прошепна:
— Костас…
Старият Милонас подигна глава, обърна се към Бориса и забързано се изправи, ала едва дотам стигнаха силите му, едва да промълви:
— Стани, Ангелика… Дошъл е твоят жених, стани да го посрещнеш…
Борис не разбра думите му, не ги и чу, разбра и чу само името й. Той не забеляза и бабичката на Ангелика — тя беше там, на леглото си в другия ъгъл, и го гледаше със странна радост, или пък това беше стъкленият блясък на изплаканите старчески очи.
Ти ли си това, Ангелика? Ангелика или тая нейна бяла сянка мълчеше. Мълчаха и другите в стаята. Дълго, дълго. Нямаше какво да чака повече. Той се обърна, излезе в преддверието, чужд в тая скръбна къща, слезе по стълбата, нозете му едва крепяха огромния товар върху отпуснатите му плещи. След него вървеше Димитрис Милонас и го изпрати чак до портата. Къде бе изчезнал тогава малкият Ригас? Може би Ригас би му казал нещо повече. Нямаше го Ригас.
Споменът на Глаушев за тая последна среща с Ангелика остана много блед в паметта му, чужд и някак по-настрана в неговото съзнание. Нейният непознат отпреди, мъртвешки образ и всичко онова, което бяха видели — не той самият, а очите му. Помнеше той своята Ангелика, топлото й живо тяло, светлината в очите й, думите й, живия й глас. И сега тя беше, както винаги, тук, на скалата, с него. В мислите му нямаше по-ясен образ от нейния, по-чист, по-хубав. Ангелика сега беше неугасваща светлина в душата му. Да можеше да обхване тя цялата му душа, всичките му мисли… Тя го обикна с цялото си сърце, без колебания, без съмнения. Тя обикна и изстрада своята обич сред омразата, която я обкръжаваше. Тя умря за своята любов, щом не можеше да живее със своята любов. Неговата любов не беше като нейната, в неговата любов беше и омразата — мрачна, отровна сянка в нея. Ангелика, остани в мене, ти, светлина ясна и чиста, ти, любов, остани в мене…
Чу се някъде самотен изстрел. Нощта беше будна. Планината, изчезнала в нощния мрак, беше будна. Дигна се отеднаж нататък вихрушка от изстрели, изтрещяха бомби, разтърси се тъмнината наоколо. Някоя от четите се опитваше, види се, да пробие обсадата или вече я бе пробила. Скоро остана само ехото, което се обаждаше от разни страни, още един дълъг миг, после и то заглъхна. Остана пак само будната тревожна нощ.
Наблизу се чуха сърдити гласове, някой викна:
— Хашлак! За бой плачеш. Остави ни да спим!
— Ей, какви хора! Ще пукнат за сън. Утре ще спите бе! Ще заспите и… до второто пришествие, амииин!
Борис видя как върху камъка пред него се изправи дълга човешка сянка, виждаше се в избистрилия се мрак върху светлеещото звездно небе. Сянката се приведе:
— Нямате ли една цигарка…
— Не. Не пуша.
— Бррраво бе! Щастливи хора, без грижи!
— Я го виж! — обади се пак същият сърдит глас. —
Отиде и други да буди! Седни си най-сетне на задника. Хашлак!
Дългата сянка изчезна.
Глаушев въздъхна: всеки с грижите си и сега, в тая нощ. Цветко, току пред него, започна като че ли цял да зъзне, нададе тъничък, плачлив писък. Плачеше насън. Борис го побутна:
— Цветко, Цветане…
Младият момък се надигна уплашен:
— А!… Що има? Кой е?
— Сънуваше нещо… Или… може би ти е студено?
— Да… Страшен сън. Уплаших се, дявол да го вземе. Кое ли време е веке?
— Хайде, спи, спи.
Цветко наново се отпусна върху камъка, въздъхна по детски, затаи се. Опита се да легне по-удобно и Глаушев. Уморено беше тялото му, болеше го туктам от камъка под него. Само мисълта му като ярко пламъче блуждае, не спира, не заспива. И започва отначало. Да, той трябва да започне от самото начало. От основата. От здравата почва под нозете му: любов и вярност към тоя народ, към тая земя. Любов до смърт, като Ангелика. Утре… утре той ще се бие и ще умре. Като всички тия мъже тук, по скалите. Като Хашлака, който…
Месечината се надигна иззад хоризонта насреща бавно, помръкнала. Едната й половина беше превързана като с черна кърпа. Борис Глаушев спеше.