Метаданни
Данни
- Серия
- Преспанска тетралогия (4)
- Включено в книгата
- Година
- 1966 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,6 (× 113гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- Сергей Дубина(8 юли 2007)
Източник: http://dubina.dir.bg
Издание:
ДИМИТЪР ТАЛЕВ
ГЛАСОВЕТЕ ВИ ЧУВАМ
ЧЕТВЪРТО ИЗДАНИЕ
Редактор Мария Кондова
Художник Дамян Николов.
Худ. редактор Кънчо Кънев.
Техн. редактор Веселина Недялкова.
Коректори Мария Йорданова и Маргарита Милчева.
Издателство „Български писател“, ДП „Димитър Благоев“, София, 1989 год.
Цена 3,49 лв.
История
- —Добавяне
Статия
По-долу е показана статията за Гласовете ви чувам от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0“.
„Гласовете ви чувам“ | |
Автор | Димитър Талев |
---|---|
Първо издание | 1966 г. България |
Издателство | Български писател |
Оригинален език | български |
Жанр | исторически роман |
Вид | роман |
Предходна | „Илинден“ |
„Гласовете ви чувам“ е последният роман на Димитър Талев от тетралогията му за живота и революционните борби на българите в Македония през XIX и началото на XX век, включваща още „Железният светилник“, „Преспанските камбани“ и „Илинден“.
Романът е завършен през лятото на 1965 година и е публикуван през пролетта на 1966 година[1].
Сюжет
Сюжетът на творбата проследява живота на младия син на Лазар и Ния Глаушеви Борис след потушаването на Илинденско-Преображенското въстание.
В гр. О.
Борис Глаушев се настанява в гр. О. (Битоля), където става учител в местно българско училище и е избран за член на окръжния комитет на ВМОРО. Глаушев става свидетел на конфликтите в комитета между социалиста Стефан Кибаров, председателят Богдан Бобев и секретарят Симеон Венчев, който на своя глава решава да си сътрудничи със сърбите и сърбоманите. Венчев е отстранен от комитета, след което негов човек прострелва Кибаров. В отговор поддръжникът на Кибаров, евреинът Езра, убива Венчев, а Кибаров е откаран от своите хора на лечение в България.
Йосиф от Рапа
Сърбоманът Йосиф от Рапа (литературен образ на Глигор Соколович – Ляме[2]) повежда чета из Македония с цел посредством подкупи, заплахи и насилие да сърбизира българското население. Той е уловен в засада от българския войвода Дойчин (чийто прототип е Арсо Локвички[3]), но успява да се измъкне с помощта на писмо, подписано и подпечатано от секретаря на О-ския окръжен революционен комитет Орловски (Симеон Венчев) и датирано от ноември 1905 г., в което се казва „... Той се ползва с нашето доверие ... ако се подчинява на Устава ... да му се помага ... въпреки че е дошъл от Сърбия.“ и с думите, че се е срещнал с Пере Тошев, който бил одобрил дейността му, стига да е верен на организацията. „За Дойчина по-голям човек от Пере Тошев в организацията нямаше.“ Той пуска Йосиф, но му заповядва да не се връща повече в неговия район. След като се измъква от засадата Йосиф се ожесточава поради унижението, което е преживял пред четниците си и решава да започне открита сърбоманска дейност. Той отива в село Дупки, където Дойчин е застрелял неговия човек Мишко. Йосиф събира селото, но селският ръководител на ВМОРО Алексо се крие от сърбоманския войвода в хамбара си. Йосиф вика жената на Алексо, която идва с малкия си син и отрича мъжа ѝ да е в селото. Когато обаче Йосиф заплашва да отреже главата на сина ѝ, Алексо се появява на площада. След като не може да го накара да се обяви за сърбин, Йосиф кара „доктора на четата“, Бърко, да го дере жив, след което го обесва с краката надолу и го застрелва.
Ангелика Милонас
От прозореца на стаята, където живее под наем, Борис Глаушев вижда през улицата младата гъркиня Ангелика Милонас, която живее в отсрещната къща и се показва на балкона, за да полива цветята си. Хазяйката му Фотина, гъркиня, женена за българин, посредничи между двамата и те се срещат. Младите се влюбват един в друг без да го признават пред себе си, а още по-малко пред другия. Когато вече са увлечени, Борис казва на Фотина да му купи обувки за малкия му син, чиято майка Ружа е убита от турците по време на въстанието, след което заминава да види родителите си в Преспа за Бъдник. Фотина е шокирана от новината, а и Борис се страхува, че узнавайки за това Ангелика няма да го погледне отново. В Преспа майката на Борис Ния кани младата вдовица и учителка Дона Крайчева на Бъдни вечер. Скоро след това опитът на българите да съборят камбанария, издигната от сърбомани е отблъснат от турския аскер с убийството с щик на Дона Крайчева, последвано от залп в множеството. Като се връща в Преспа Борис споделя с майка си Ния за Ангелика. След завръщането си в О. той узнава от Фотина, че Ангелика е болна, но все още иска да го вижда, въпреки новината, която е научила от Фотина за неговото положение. Борис иска веднага да я посети, но Фотини го възпира от страх от братята и бащата на Ангелика. Ангелика се разплаква от радост, научавайки, че Борис се е върнал и иска от Фотини да ѝ помогне да се изправи, за да погледне през прозореца. Борис е застанал на прозореца си и двамата се виждат за пръв път от толкова време. В стаята обаче влиза бащата на Ангелика Костас Милонас и научава за увлечението на дъщеря си по българина. Бащата забранява на Ангелика да се среща отново с Борис и предава чрез Фотини заплаха на Борис да не се среща с Ангелика „ако му е мил животът“. Фотина му казва, че майката на Борис е гъркиня (всъщност прабаба му по майчина линия е била гъркиня), но това не омеква сърцето на Костас. Той иска от Фотина да изпъди българина, обещавайки да ѝ плаща „кирата“, докато тя си намери друг „кираджия“. Фотина се уплашва и предупреждава Борис, но когато той я пита дали го пъди, тя не го прави. Борис казва, „Е, щом не ме пъдиш и аз нема да си отида. Тук ще стоя. И ще си взема Ангелика, Ангелика ще бъде моя.“
След като се връща от комитетско заседание Борис намира в стаята си писмо на френски от Ангелика донесено от малкия ѝ племенник Ригас, в което тя за първи път открито изразява любовта си към него и му изказва съжалението си, че не може го вижда колкото ѝ се иска, защото баща ѝ е научил за увлечението ѝ и я пази. Тя го предупреждава да се пази от братятя ѝ, които и баща ѝ не смее да уведоми за него, и го моли да има търпение тя да „прехвърли тая страшна планина“ (на омразата между гърците и българите) преди той да направи нещо.
След като изтича известно време Борис неочаквано намира самата Ангелика да го чака у дома му и те правят любов в стаята му. Когато се връща при своите Ангелика е пресрещната от брат си Димитрис. Тя признава пред него за връзката си с Борис Глаушев и заедно с по-големия им брат Ставрос Димитрис заплашва, че ще убият Борис, ако отново двамата влюбени се погледнат. Ангелика отново изпраща писмо на Борис, в което му казва да не я търси, да не показва, че се интересува от нея, поне за известно време и да бъде търпелив и много предпазлив.
Комитетски дела
Докато е в Преспа за Бъдник Борис е изпратен заедно с други двама членове на околийския комитет, даскали като него, да вразуми войводата Кольо Ганев в село Дреново, който е решил да изгори селата Рапа и Пресад, защото някои от жителите им са се обявили за сърби под натиска на сърбоманския войвода Йосиф от Рапа. След като ядно ги изслушва и изпраща да спят обаче Ганев ги заплашва със смърт, което е дочуто и предадено на селския ръководител Кръстьо, който моли пратениците на комитета да напуснат селото, за да не може „улавия“ Ганев да изпълни заканата си. Те неохотно напускат селото под прикритието на нощта. На сутринта въоръжен с пушката си Кръстьо се изправя пред Ганев на селския мегдан. Ганев се разгневява, че даскалите са избягали, заплашва Кръстьо с „петдесет по голо“ и заповядва на четниците си да го хванат. Кръстьо ги предупреждава да не се приближават. Тогава Ханджията го застрелва отстрани.
Глаушев отива на заседание на комитета, на което се появява Даме Груев. Груев влиза в спор със социалиста Кибаров. Кибаров в подкрепа на социалистическите си идеали се позовава на устава на ВМОРО, който казва, че организацията се бори за автономна Македония, за освобождението на всички македонци, без оглед на вера и народност, и обвинява Груев, че е поискал помощ от България по време на Илинденското въстание. Груев казва, че може би трябва да се преосмисли устава и открито да се заяви, че целта на организацията е Македония да стане част от България, с което да се спечели подкрепата на българската държава и армия, тъй като гърците не са приели идеята за автономия и целят да се присъденият към Гърция, а новопоявилите се сърби също казват, че тази земя ще стане част от Сърбия. На заседанието се решава окръжният войвода Петър Донев-Караджата да отиде с чета от 25 души да прогони гръцките андарти (четници) от района на Мариовските села, които „са пропищели“ от тях, а Борис Глаушев, по прякор Милостивият, да придружи българския владика, който ще отиде по селата да раздава дарения, получени от България.
Борис тръгва с владиката и кервана с помощите от България, но владиката го заставя да остави револвера си, а на турския онбашия (десетник) казва, че му стига един човек охрана, а не трима, както са били изпратени, на което турчина склонява. Владиката и Борис отсядат в едно село, което през нощта е нападнато от гръцки андарти, а на селяните не достигат пушките, тъй като са скрили част от тях в планината. Андартите подпалват селската църква и няколко къщи и убиват няколко селяни, но се появява друга вълна от изстрели, оказала се от четата на Караджата, която изтласква гърците. На заседание на окръжния комитет в О., на което присъстват Петър Донев-Караджата и Борис Глаушев единодушно е решено в отговор да бъдат избити 12 гръцки първенци в О., включително гръцкия консул и двамата братя на Ангелика Милонас. Извършени са няколко покушения срещу гърците. Братята на Ангелика замислят убийството на Борис Глаушев, но Ставрос е ранен в краката от нападатели и е пренесен в къщата.
Битката на Стражица
Ангелика отива при Борис и го пита дали е участвал в решението за опита за покушение срещу братята ѝ, на което той отговаря утвърдително. Ангелика му казва, че е била решила да остане при него, но знанието, че той е решавал убийството на братята ѝ не ѝ позволява. Тя се връща в къщата на родителите си, взема нож от кухнята и чист чаршаф от един скрин, качва се на тавана, постила чаршафа на прашния под, коленичи на него и се пробожда в сърцето. На сутринта Борис чува писък от съседната къща. Димитрис Милонас хуква нагоре по улицата да доведе лекар. Борис кара Фотини да разбере какво е станало и след малко Фотини му казва, че Ангелика се е пробола с нож. Борис се облича за излизане и отива у Милонас, където е срещнат от Димитрис, който по молба на Борис не го връща. Борис е заведен до леглото на мъртвата, а баща ѝ казва на гръцки „Стани, Ангелика... Дошъл е твоят жених, стани да го посрещнеш...“
Борис Глаушев тръгва с чета из планините. Йосиф от Рапа научава, че организационните чети от три съседни околии са се събрали в една долина, дълбоко скрита в планините, за да решават съдбата му. Той се изкачва на скалите на един връх над долината, откъдето вижда 150 четници и още толкова селско опълчение. Йосиф праща двама селяни по различни пътеки към Преспа, за да кажат на каймаканина: „Под Стражица са се събрали над триста български комити. Йосиф от Рапа ти праща хабер.“
Комитите са предупредени за предателството от пратеник на околийския комитет в Преспа малко преди да се появят над хиляда души аскер откъм прохода при Стражица и други роти от други страни. Четиримата войводи повеждат хората си по уговорен план, но четниците, застанали на позиция да вардят прохода при Стражица отказват да ги последват. Заедно с четника Цветко, Борис Глаушев отива да им предаде строгата заповед на войводите да отстъпят. Четиридесетимата четници, заели позиция на една скална площадка и водени от Костурчето, Кирил Кончев и Юнкерът, обаче заявяват решимостта си да не отстъпят позицията. Глаушев решава да остане с тях, а с него и Цветко, „Ами и аз, даскале, като тия момчета. Не ти дава сърце да ги оставиш и да си отидеш. Мрете вие, пък аз ще си отида! Сърцето ти не дава. Ще се бием и ще мрем заедно. Нели съм излезъл четник! Това аз си го знаех още като... Пък, най-после, каквото даде Бог.“ С падането на нощта турците обсаждат върха.
Битката започва призори, най-напред при Стражица, а след това и на други две места в планината (виж: Битка на Ножот). Когато турците се приближават на сто и петдесет или двеста крачки, четниците откриват огън: „Четниците стреляха съсредоточено, упорито, пукаха безспир четиридесет и две пушки, редиците на аскера изоставяха след себе си все повече ранени и убити.“ Аскерът, воден от офицерите с извадени саби, достига до скалистата височина, където е разпръснат „сред трясъка на десетки бомби“. „Докъм пладне турците атакуваха три пъти Стражица, но не можаха да заемат каменистия ѝ връх.“ Жегата напича, а на турците е раздаден обяд. Следобед турци се изкачват на съседен на Стражица рид и започват стрелба с маузери. Костурчето е първият покосен от огъня. Турците превземат с щурм каменната площадка под върха и избиват двайсетината ѝ защитници. Другите двайсетина четници са между скалите при върха, където „викаше Юнкерът: „Нема вече време, нема време! Чупете пушките! Събирайте се насам! Насам... Борис сложи нова пачка в пушката си. Последната. И последователно изстреля петте патрона в турската тълпа. Не беше нужно да се прицелва. Не поглеждаше и дали са улучили куршумите му...“ Борис разбива о скалата пушката си, после и Цветковата, хваща Цветко под мишница и го повежда към едно по-широко място, където са се уговорили да се съберат четниците. Там останалите живи четници викат, прегръщат се, чупят пушките си, за да не попаднат в ръцете на турците. Цветко откопчава една бомба от патрондаша си, отвинтва капачката ѝ и я удря в камъка.
В Преспа се разчува за засадата и битката в планината. Загинали са една трета от четниците, а Йосиф от Рапа останал незасегнат и навлязъл с четата си и по тамошните села. При Лазар Глаушев идва „капитан Перуко, от чуждите офицери инструктори, каквито имаше по всички македонски градове.“ Той показва на Лазар „кадро“, което е направил на загиналите на Стражица. Лазар Глаушев разпознава тялото на сина си. Офицерът оставя снимката на Глаушев, който я скрива от жена си и не ѝ казва какво е научил.
На другия ден в дюкяна на Лазар Глаушев влиза председателя на околийския комитет в Преспа и му казва, че Борис е тежко ранен, но жив и е отнесен от другарите му от О. „в некакво село“. След няколко дена при тях пристига учителката от О. Мария Йорданова, която им съобщава, че Борис е изпратен по канала на организацията в България. Учителката им предлага да му занесе нещо, тъй като заминава да следва в Софийския университет.
„През зимата на тая година в сражение с турците бе убит Даме Груев.“ – така завършва сагата на Димитър Талев.
Издания
- Книгата е издадена от изд. „Български писател“ на 30 април 1966 г., по-малко от 6 месеца преди смъртта на автора, в тираж 20 100.
- Преиздадена е от същото издателство през 1976, 1980, 1986, 1989 г.
- Издание на ИК „Анубис“, 2000 г.
- Издание на изд. „Захарий Стоянов“, 2004 г. (ISBN 954-739-443-6)
Бележки
- ↑ Братислав Талев: До края на живота си баща ми се надяваше, че истината за Македония ще възтържествува, в-к „Македония“, брой 34, 23 септември 1998 г.
- ↑ Църнушанов, Коста. Сърбизиране на македонския казионен „литературен език“. Част втора // Македонски преглед XIV (2). 1991. с. 22.
- ↑ Църнушанов, Коста. Героите на Димитър Талев, Спектър 69. Книга за наука, техника и култура, с. 167.
Външни препратки
- Гласовете ви чувам – онлайн издание
- Гласовете ви чувам Архив на оригинала от 2011-02-03 в Wayback Machine. – онлайн издание
LIII
Рано сутринта у Глаушев влезе учителят Добринов. Борис бе седнал да поправя ученически тетрадки. Стана да посрещне неочаквания гост. Добринов беше не според характера си сдържан и някак церемониален:
— Получи се писмо от Кибаров. Поздравлява те, пита за тебе. Абонирал те е за списанието „Работническо дело“ и за „Работнически вестник“. Ще ги получаваш чрез австрийската поща в Солун. Имаш ли там някого?
— Не. И аз не знам как да…
— Ние ще имаме грижата. Изпълнявам поръчката на Кибаров.
Борис също се сдържаше в своята радост за Кибаров, пък и не беше склонен тая сутрин към никакви прояви на радост. Той попита:
— Къде е Кибаров? Как е?
— Учител е в Пловдив. — Младият човек вече трудно се сдържаше: — Добре бил. Да. Само че окуцял. За иял живот. За спомен от неговото македонствуване.
— Какво значи това, Добринов? Македонствуване! Да не би да е некаква професия…
Добринов се загледа в него, сякаш и сам изненадан от своята грешка. Сетне потърси подходящ отговор:
— Така ви наричат… македонствующи и… Какви са тия нови кърви, Глаушев! Снощи са хвърлили и бомба в двора на гръцкото консулство. Сега чакайте да ви върнат по същия начин. И така до безкрай, докато има кого да убивате.
— Не, Добринов. Това е борба.
— Навтизате все повече в задънена улица.
— Задънена улица? Македонската трагедия става още по-тежка, още по-страшна, това е всичко.
-Виж ти какво трагично… примирение Кибаров пише: „Дано на него поне се отворят очите.“ За тебе
пише това.
— Да ми се отворят очите?…
— Нема ли да излезеш? Време е вече.
— Не. Имам свободен час.
— Да, вие гимназиалните… Ние, простите даскали, и сутрин, и следобед. Случва се да връзваме и гащичките на сополанковците.
Глаушев го гледаше мълчаливо.
— Сбогом, Глаушев.
Борис го чу как изтропоти по стълбата надолу. И си мислеше: „Ето и на него, тая буйна глава, всичко му е ясно За всичко си има отговор. Не говори като мене за трагедии…“ Той въздъхна. И седна да продължи работата си с ученическите тетрадки [???] да не забеляза колко време се минало, някъде, немного далеч, се изсипаха разбъркани изстрели. После още няколко. Глаушев скочи. През мозъка му минаха Гнени стрели. Това е за някого от братята на Ангелика Той понечи да се спусне към отворения прозорец но веднага се спря. Какво искаше да види? Или искаше да го видят на прозореца, застанал да погледа сеир! Той се оттегли още по-навътре в стаята и усети как сърцето му започна да изстива, ледена вълна припълзяваше и нагоре, към гърлото му. И като че ли всичко ставаше сега, пред очите му, и все по-ясно, по-страшно, адски мъчително. Той бе чул само изстрелите някъде по тяхната улица, но мислите му тичаха нататък, душата му търсеше Ангелика. Някой пробяга по улицата, чуха се тревожни гласове, после писък. Ето, ето…
Предната вечер двамата братя Милонас се бяха прибрали заедно и по-рано. Придружаваше ги и един от слугите им, въоръжен и той като тях с револвер. Разчуло се бе за убийствата и че всички убити бяха гърци. Братята Милонас ги познаваха — всичките бяха между първите люде на гръцкия комитет. Мъжете Милонас забелязаха или така им се стори, че и пред техния магазин се мяркаха подозрителни младежи от българите. Тогава Костас Милонас едва ли не насила накара синовете си да се приберат вкъщи. И двамата не искаха да покажат страх.
Прибраха се благополучно вкъщи. Когато малко по-късно се прибра и баща им, донесе вест за ново убийство. Димитрис се притъкми да излезе отново, да намери другарите си, да получи заповеди, да се разпореди и сам с людете от своята група. Застанаха срещу него и трите жени — майка му, снаха му Дросо, Ангелика. Молеха го да не излиза, плачеха, чупеха пръсти.
— Какво искате? — гневеше се той. — Тия зверове ни избиват, а ние ще се крием по къщите си!
Баща му се опита да го вразуми:
— Димитрис, ако има нещо, някаква нужда, ще ти пратят човек. Какво може да се направи така изеднаж? Ще се съберете утре, ще решите…
Очите на Ставрос, по-стария брат, вървяха все подир жена му и подир Ригас, който се въртеше между възрастните, искаше да разбере що ставаше с тях. Ставрос си мислеше: ако излезе Димитрис, трябва да излезе и той с него; не можеше да го остави сам по улиците в такова време. Димитрис долови борбата в по-стария и това го задържа повече, отколкото сълзите на майка му. Но той изля злобно безсилния си гняв върху Ангелика:
— Ти пък защо ми се пречкаш? Или се боиш за… за някого, а?
Умълчаха се всички там. Не каза нищо, нищо не отговори и Ангелика. Оскърбена от злите думи на брат си, отиде и се затвори в своята стая.
Двамата братя слязоха долу, в стаята на Димитрис. Те бяха говорили вече и не един път за станалото тая вечер, ала от голямо вълнение все им се струваше, че имаше да си кажат още нещо, че не бяха се доизказали тъкмо за най-важното. По-мълчаливият, Ставрос, сега беше по-словоохотлив:
— Ние трябва да им върнем три пъти повече. Да ги накараме да се крият в миша дупка, да не смеят да излязат на улицата. Сега е време да ги разстроим, да ги разбием съвсем. Ако те можаха да направят това нещо, ние ще го направим много по-лесно. Турците сега ще чакат да видят ние какво ще направим.
— Българите може и да не са направили всичко, което са намислили.
— Нищо повече няма да направят. Ние вече знаем и ще се пазим по-добре.
— Да. Да. Иде ми нещо наум… . — повлече глас Димитрис, загледан в потъмнелите вече прозорци. Ставрос чакаше да чуе по-нататък. По-младият бързо обърна поглед към него и продължи: — Да наредим тоя… насреща.
Ставрос втренчи в него учудени, уплашени очи:
— Как… ние с тебе ли?
— Не, не — отвърна Димитрис. — Не ние с тебе, разбира се. Макар че ми иде ей сега да изтичам и да го надупча — стисна той зъби. После добави по-спокойно: — Ще му пратим един-двама от нашите момчета. Ще съобщим и на шефа. Но, искам да кажа, ние ще организираме работата. Ей го къде е, пред очите ни.
В мислите на двамата беше не само Борис Глаушев, но и Ангелика, сестра им. Димитрис каза:
— Ще решим по тоя начин и нашия семеен въпрос. — Някакво смущение мина в очите му и той бързо добави: — И, най-важното, ще ги ударим добре. Член е той на окръжния им комитет.
— Да, да, да. Е, как мислиш…
— Може да ни улесни тая… Фотини. Хазайката му. Може да пусне момчетата чак в стаята му.
— Тъй — помръдна нетърпеливо на стола си Ставрос. — Нека докаже, че е добра гъркиня. Но… все пак… дали ще се съгласи Фотини?
— Ще я убедим. Може и да я поуплашим.
— Да не вземе да му каже!
— Това поне няма да й позволим. Направо ще и кажа: главата ти ще хвръкне. И на мъжа ти. Къщата й ще запалим. Това поне няма да направи, дявол да я вземе!
Влезе Дросо, да ги покани за вечеря. Събраха се всички в трапезарията. И Ангелика. Бабичката, както винаги, остана в стаята си. Насядаха всеки на своето място около трапезата. Никой не продумваше. Само нож или вилица ще почукне чинията, ще избълбука вода в празна чаша, ще скръцне стол. Никакви думи не бяха нужни. Двамата млади мъже бяха застрашени от смърт, може би и старият, бащата. Вън, по улиците, ходеха убийци. А не можеха те, тримата, да стоят вкъщи, да се крият. Да покажат страх, да държат и магазина си затворен, да спрат работата си. Да дадат възможност на врага да покаже по-голяма сила, да го оставят да тържествува с победа над всички гърци в града. Тая вечер бяха паднали по улиците техни скъпи люде, най-добри патриоти, ръководители в гръцките народни работи. С мрачни лица, с наведени очи посягаха към чиниите си двамата братя, но се хранеха, както всеки път. То беше повече за да не покажат смущение пред жените. Старият Милонас не можеше да прикрие съвсем нито скръбта си по убитите народни люде, нито голямата си грижа за своите двама синове; с мъка преглъщаше редките залъци, ножът на два пъти падна от ръцете му. Очите на мълчаливата майка бяха пълни със сълзи — не можеше и тя да прикрие напълно голямата си майчина тревога — ще побърза да подаде хляб на единия или на другия от синовете си, да им подаде солницата, да им присипе от яденето, да им сложи в чинията по-вкусно късче; то беше винаги така, но сега го вършеше с още по-голямо старание, с още по-голяма обич, с още по-голяма нежност. Горделивата Дросо едва погълна дватри залъка и винаги спретната, премного чиста, сега на трапезата все току вадеше от ръкава си влажната носна кърпа.
Ангелика и малкият Ригас изглеждаха по-спокойни, макар очите и на двамата да горяха трескаво.
От някое време на Ригас никак не беше ясно какво ставаше с големите вкъщи. Големите винаги са били
и чудни, и глупави, и неразбрани, и жестоки, и страшни, но тия, неговите, от някое време и особено днес бяха като луди. Ригас не знаеше що бе станало тая вечер в града. Чул бе през време на играта в махалата да гърмят някъде пушки, но това се случваше често; чул бе да говорят за някакво убийство, но и убийствата ставаха често. Гърци, българи, турци… Караха се, биеха се, убиваха се. Гърците бяха най-силни, най-богати, най-добри, най-чисти, най-умни. Някога тук, в О., е било Гърция, гръцко царство, и пак ще стане Гърция. Гърците ще прогонят турците, а българите ще станат също гърци; някога са били гърци и пак ще станат гърци. Които от тях не станат гърци, които не станат гърци… Ето за това се караха гърци и българи. Българите са лоши — били са гърци, а сега не са, не искат да бъдат. Затова и баща му, и чичо му, и майка му ги наричат варвари. Това значи нещо много лошо. Ригас беше грък и баща му също, и майка му, и чичо Димитрис, и дядо Костас, и баба, и Василис, и Ксантос, с които играеше, и братовчедът му Стерйос, и господин консулът… такъв един… главен, който идваше у тях на Коледа, на Великден с файтон и с гавазин, дядо и татко, и чичо Димитрис го посрещаха на портата и после го изпращаха пак до портата и там стоеше гавазинът с дълга фустанела и пищов на пояса. Ригас беше грък и му беше добре. И леля Ангелика беше гъркиня и на Ригас му беше още по-добре, че и тя беше гъркиня. Но той знае, че леля Ангелика ще се жени за българина, който живее у леля Фотини насреща; праща му леля писма и… Ригас не го обича, защото е българин и защото леля Ангелика… Но леля казва, че той е добър и не е варварин, и не е грък, но е много добър. Тя казва, че българите не са лоши, не са гърци, не са варвари, че са и те като гърците, и тоя насреща е като чичо Димитрис и още по-добър. Такива неразбрани са големите. И леля Ангелика. Но леля е най-хубава, най-добра, и от мама по-хубава. Той иска да бъде все по-близу до леля Ангелика и когато го прегръща тя и го целува, по-сладко е и от мама, когато го прегръща и… Той занесе писма на българина и никой не го усети, само те с леля Ангелика знаят, и пак ще му занесе писмо, ако каже леля. Ригас понякога го мрази, понякога… понякога го обича, понякога го… Тук сега всички са сърдити на леля Ангелика; мълчат,
не й говорят, не я закачат, както по-рано. И тя мълчи не се смее, както по-рано. Поглежда само него и той само в нея гледа и чака погледа й. Хубаво му е, когато го поглежда и сякаш му казва нещо хубаво или нещо весело за писмата, които занесе той на българина, и само те двамата знаят за това. Татко й е сърдит най-много, той и на него се сърди така, кара му се, мъчи го как да седи на стола, как да… И чичо Димитрис е много сърдит на леля Ангелика, и мама. Мама винаги е все нещо сърдита на леля и сега още повече, като си бърше носа и очите с кърпата. И дядо Костас, но той никога не се сърди истински, не се кара истински на леля Ангелика. Какви са неразбрани големите, и сърдити, и!…
Ангелика седеше на трапезата като нежелана гостенка, която не можеш да изпъдиш, седеше като чужда между своите. Тя знаеше всичко за станалото тая вечер и сърцето й леденееше от страх за братята й, за баща й. Като с друго някое свое сърце чувствуваше тя омразата на братята й към нея и още повече злата омраза на Дросо, чувствуваше строгостта, горчивото недоволство на родителите си. Като с друго сърце, защото те бяха най-близките нейни люде и тя не можеше да приема тяхната неоправдана омраза, техния несправедлив съд. Но те я отблъскваха от себе си, отстраняваха я от себе си. В паметта й горяха презрителните думи на Димитрис, жестоките му думи: „Ти пък защо?…“ Тя не беше ли тяхна сестра, не ги ли обичаше, не трепереше ли от страх за тях? И не беше ли гъркиня като тях? Ала не, не с тяхната сляпа омраза към другите. Те не познаваха Бориса и го мразеха. Тя го познаваше и виждаше тяхната несправедливост. Несправедлива беше и цялата тази омраза между едните и другите и може би всяка омраза между хората. Тая кървава борба… нели Борис й обясни, че няма правда в нея. Борис никога не лъже. Близките й сами я тласкат към него, обръщат я към него. Не само с гневните си думи, с това мълчание, с тая студенина около нея в родния й дом, на общата трапеза, но със своята несправедливост. И все пак тя ги обичаше. Дори и Дросо също с нейната дребна злоба, а колко повече обичаше своя добър татко! Другото беше някъде другаде в нея. О, Ригас, мое мило момче, душице чиста… Така и с всички тук около нея, с всички тия нейни мили хора. Татко, защо не ме поглеждаш? Тя
не можеше да понася повече мълчанието им, тишината в стаята. И току продума:
— Той говори по-иначе за нас. Не както вие говорите за него.
Сами дойдоха тия думи на езика й, Ангелина не можеше да ги спре. Всички дигнаха погледи към нея — едни и същи, изумени, невярващи, ужасени; само погледът на детето беше ясен, жадно очакващ. Димитрис удари по масата, ударът екна в стаята оглушителен:
— Мълчи, безсрамнице!
Ангелика сякаш нищо не чу, тя и нищо не виждаше, вперила някъде пред себе си огромни, нетрепкащи очи;
— Потърсете го, намерете го! Поговорете… Гласът й стихна, изчезна, стопи се в едно мъртво
мълчание.
Някъде отдалеко дойде гласът на Ставрос, по-стария брат, глух, равен, ала пълен със страшна ярост:
— Да не си ми сестра и ето тук… татко, мама… ще ти извия врата като на бясна кучка!
Гневен беше и гласът на Костас Милонас, бащата, макар да трепереше от страх и болка:
— Стани! Върви си в стаята!
Ангелика се изправи, отстрани стола зад себе си като навита кукла, която движи ръце и нозе с втренчени, изписани с боя, безжизнени очи. Така и излезе от стаята. Ригас остро изхлипа и цял подскочи на своя стол. Едващо затвори девойката вратата след себе си, мощен, макар и далечен гръм се блъсна в прозорците, стъклата звънко потрепераха.
— Що е пък това?… — огледа Костас Милонас людете си на трепезата, дори и празния стол на Ангелика.
Сълзите, които през цялото време пълнеха очите на майката Милонас, потекоха изеднаж по тръпнещите й, посърнали бузи. Тя мълчаливо се прекръсти.
Ставрос се загледа в брат си, после каза предпазливо:
— Може… може да са нашите…
Димитрис като че ли търсеше нещо с поглед по масата и отговори разсеяно:
— Утре ще видим.
Мълчаливо се разотидоха всички по стаите.
На сутринта Костас Милонас отиде да отвори магазина си, както обикновено. Двамата братя Милонас излязоха малко по-късно — тоя път заедно и всеки носеше по два револвера под сакото си.
Утринната улица беше тиха и почти празна. Мяркаха се дваматрима забързани минувачи, и те, види се, на път за чаршията. Портите бяха все още затворени, сънливо се пулеха прозорците по къщите от двете страни на улицата, празни, със спуснати завеси. Братята вървяха немного близу един до друг и се оглеждаха на всяка стъпка, местеха напрегнати, зорки погледи от порта на порта — къщите по тая улица бяха повечето български. Като наближиха горния край на улицата, където тя пресичаше друга улица, Димитрис мушна ръка под сакото си и хвана здраво дръжката на единия револвер; тук, на кръстопътя, за тях двамата беше най-опасно и после там някъде, близу до магазина им.
И наистина, точно тук, на това сгодно място, внезапно изскочиха срещу тях двама млади мъже, които се притъкмиха да минат от двете им страни. Димитрис извади единия си револвер, те също извадиха револвери и може би един миг по-бързо, но той ги принуди да стрелят по-отдалеч. Спрели се бяха двама срещу двама по на седем-осем крачки и стреляха бързо, ала още при първите изстрели Ставрос Милонас се отпусна и седна на земята, подпря се на двете си ръце. Димитрис мина пред него да го запази, стреляйки сега по-съсредоточено. Двамата младежи започнаха да отстъпват, като изстрелваха последните патрони в револверите си, после се втурнаха да бягат, единият — на едната страна, другият — на другата по напречната улица. Димитрис премести в другата си ръка вече празния револвер, извади другия и гръмна още няколко пъти, но младежите изчезнаха. Той се огледа — наоколо не се виждаха никакви други люде. Извърна се към брат си:
— Удариха ли те?
— Помогни ми да стана.
Ставрос не беше изпуснал револвера си, но беше пребледнял и току до него се бе образувала локва кръв потъмняла от уличния прах. Димитрис го хвана под мишницата, подигна го, но и самият Ставрос се изправи.
— В двата крака — рече раненият, като да се караше някому. — На единия крак не мога да стъпвам. Долу някъде боли…
— Хайде. Не бой се. Хайде, можеш ли?
Сега, като утихна стрелбата и се виждаше какво бе станало, наизлязоха от портите и други неколцина мъже. Ставрос не можеше да движи лявата си нога — беше като откъсната от тялото му. Дигнаха го на ръце и го понесоха по празната улица.