Метаданни
Данни
- Серия
- Преспанска тетралогия (4)
- Включено в книгата
- Година
- 1966 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,6 (× 113гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- Сергей Дубина(8 юли 2007)
Източник: http://dubina.dir.bg
Издание:
ДИМИТЪР ТАЛЕВ
ГЛАСОВЕТЕ ВИ ЧУВАМ
ЧЕТВЪРТО ИЗДАНИЕ
Редактор Мария Кондова
Художник Дамян Николов.
Худ. редактор Кънчо Кънев.
Техн. редактор Веселина Недялкова.
Коректори Мария Йорданова и Маргарита Милчева.
Издателство „Български писател“, ДП „Димитър Благоев“, София, 1989 год.
Цена 3,49 лв.
История
- —Добавяне
Статия
По-долу е показана статията за Гласовете ви чувам от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0“.
| „Гласовете ви чувам“ | |
| Автор | Димитър Талев |
|---|---|
| Първо издание | 1966 г. България |
| Издателство | Български писател |
| Оригинален език | български |
| Жанр | исторически роман |
| Вид | роман |
| Предходна | „Илинден“ |
„Гласовете ви чувам“ е последният роман на Димитър Талев от тетралогията му за живота и революционните борби на българите в Македония през XIX и началото на XX век, включваща още „Железният светилник“, „Преспанските камбани“ и „Илинден“.
Романът е завършен през лятото на 1965 година и е публикуван през пролетта на 1966 година[1].
Сюжет
Внимание: Текстът по-долу разкрива сюжета на произведението (или части от него)!
Сюжетът на творбата проследява живота на младия син на Лазар и Ния Глаушеви Борис след потушаването на Илинденско-Преображенското въстание.
В гр. О.
Борис Глаушев се настанява в гр. О. (Битоля), където става учител в местно българско училище и е избран за член на окръжния комитет на ВМОРО. Глаушев става свидетел на конфликтите в комитета между социалиста Стефан Кибаров, председателят Богдан Бобев и секретарят Симеон Венчев, който на своя глава решава да си сътрудничи със сърбите и сърбоманите. Венчев е отстранен от комитета, след което негов човек прострелва Кибаров. В отговор поддръжникът на Кибаров, евреинът Езра, убива Венчев, а Кибаров е откаран от своите хора на лечение в България.
Йосиф от Рапа
Сърбоманът Йосиф от Рапа (литературен образ на Глигор Соколович – Ляме[2]) повежда чета из Македония с цел посредством подкупи, заплахи и насилие да сърбизира българското население. Той е уловен в засада от българския войвода Дойчин (чийто прототип е Арсо Локвички[3]), но успява да се измъкне с помощта на писмо, подписано и подпечатано от секретаря на О-ския окръжен революционен комитет Орловски (Симеон Венчев) и датирано от ноември 1905 г., в което се казва „... Той се ползва с нашето доверие ... ако се подчинява на Устава ... да му се помага ... въпреки че е дошъл от Сърбия.“ и с думите, че се е срещнал с Пере Тошев, който бил одобрил дейността му, стига да е верен на организацията. „За Дойчина по-голям човек от Пере Тошев в организацията нямаше.“ Той пуска Йосиф, но му заповядва да не се връща повече в неговия район. След като се измъква от засадата Йосиф се ожесточава поради унижението, което е преживял пред четниците си и решава да започне открита сърбоманска дейност. Той отива в село Дупки, където Дойчин е застрелял неговия човек Мишко. Йосиф събира селото, но селският ръководител на ВМОРО Алексо се крие от сърбоманския войвода в хамбара си. Йосиф вика жената на Алексо, която идва с малкия си син и отрича мъжа ѝ да е в селото. Когато обаче Йосиф заплашва да отреже главата на сина ѝ, Алексо се появява на площада. След като не може да го накара да се обяви за сърбин, Йосиф кара „доктора на четата“, Бърко, да го дере жив, след което го обесва с краката надолу и го застрелва.
Ангелика Милонас
От прозореца на стаята, където живее под наем, Борис Глаушев вижда през улицата младата гъркиня Ангелика Милонас, която живее в отсрещната къща и се показва на балкона, за да полива цветята си. Хазяйката му Фотина, гъркиня, женена за българин, посредничи между двамата и те се срещат. Младите се влюбват един в друг без да го признават пред себе си, а още по-малко пред другия. Когато вече са увлечени, Борис казва на Фотина да му купи обувки за малкия му син, чиято майка Ружа е убита от турците по време на въстанието, след което заминава да види родителите си в Преспа за Бъдник. Фотина е шокирана от новината, а и Борис се страхува, че узнавайки за това Ангелика няма да го погледне отново. В Преспа майката на Борис Ния кани младата вдовица и учителка Дона Крайчева на Бъдни вечер. Скоро след това опитът на българите да съборят камбанария, издигната от сърбомани е отблъснат от турския аскер с убийството с щик на Дона Крайчева, последвано от залп в множеството. Като се връща в Преспа Борис споделя с майка си Ния за Ангелика. След завръщането си в О. той узнава от Фотина, че Ангелика е болна, но все още иска да го вижда, въпреки новината, която е научила от Фотина за неговото положение. Борис иска веднага да я посети, но Фотини го възпира от страх от братята и бащата на Ангелика. Ангелика се разплаква от радост, научавайки, че Борис се е върнал и иска от Фотини да ѝ помогне да се изправи, за да погледне през прозореца. Борис е застанал на прозореца си и двамата се виждат за пръв път от толкова време. В стаята обаче влиза бащата на Ангелика Костас Милонас и научава за увлечението на дъщеря си по българина. Бащата забранява на Ангелика да се среща отново с Борис и предава чрез Фотини заплаха на Борис да не се среща с Ангелика „ако му е мил животът“. Фотина му казва, че майката на Борис е гъркиня (всъщност прабаба му по майчина линия е била гъркиня), но това не омеква сърцето на Костас. Той иска от Фотина да изпъди българина, обещавайки да ѝ плаща „кирата“, докато тя си намери друг „кираджия“. Фотина се уплашва и предупреждава Борис, но когато той я пита дали го пъди, тя не го прави. Борис казва, „Е, щом не ме пъдиш и аз нема да си отида. Тук ще стоя. И ще си взема Ангелика, Ангелика ще бъде моя.“
След като се връща от комитетско заседание Борис намира в стаята си писмо на френски от Ангелика донесено от малкия ѝ племенник Ригас, в което тя за първи път открито изразява любовта си към него и му изказва съжалението си, че не може го вижда колкото ѝ се иска, защото баща ѝ е научил за увлечението ѝ и я пази. Тя го предупреждава да се пази от братятя ѝ, които и баща ѝ не смее да уведоми за него, и го моли да има търпение тя да „прехвърли тая страшна планина“ (на омразата между гърците и българите) преди той да направи нещо.
След като изтича известно време Борис неочаквано намира самата Ангелика да го чака у дома му и те правят любов в стаята му. Когато се връща при своите Ангелика е пресрещната от брат си Димитрис. Тя признава пред него за връзката си с Борис Глаушев и заедно с по-големия им брат Ставрос Димитрис заплашва, че ще убият Борис, ако отново двамата влюбени се погледнат. Ангелика отново изпраща писмо на Борис, в което му казва да не я търси, да не показва, че се интересува от нея, поне за известно време и да бъде търпелив и много предпазлив.
Комитетски дела
Докато е в Преспа за Бъдник Борис е изпратен заедно с други двама членове на околийския комитет, даскали като него, да вразуми войводата Кольо Ганев в село Дреново, който е решил да изгори селата Рапа и Пресад, защото някои от жителите им са се обявили за сърби под натиска на сърбоманския войвода Йосиф от Рапа. След като ядно ги изслушва и изпраща да спят обаче Ганев ги заплашва със смърт, което е дочуто и предадено на селския ръководител Кръстьо, който моли пратениците на комитета да напуснат селото, за да не може „улавия“ Ганев да изпълни заканата си. Те неохотно напускат селото под прикритието на нощта. На сутринта въоръжен с пушката си Кръстьо се изправя пред Ганев на селския мегдан. Ганев се разгневява, че даскалите са избягали, заплашва Кръстьо с „петдесет по голо“ и заповядва на четниците си да го хванат. Кръстьо ги предупреждава да не се приближават. Тогава Ханджията го застрелва отстрани.
Глаушев отива на заседание на комитета, на което се появява Даме Груев. Груев влиза в спор със социалиста Кибаров. Кибаров в подкрепа на социалистическите си идеали се позовава на устава на ВМОРО, който казва, че организацията се бори за автономна Македония, за освобождението на всички македонци, без оглед на вера и народност, и обвинява Груев, че е поискал помощ от България по време на Илинденското въстание. Груев казва, че може би трябва да се преосмисли устава и открито да се заяви, че целта на организацията е Македония да стане част от България, с което да се спечели подкрепата на българската държава и армия, тъй като гърците не са приели идеята за автономия и целят да се присъденият към Гърция, а новопоявилите се сърби също казват, че тази земя ще стане част от Сърбия. На заседанието се решава окръжният войвода Петър Донев-Караджата да отиде с чета от 25 души да прогони гръцките андарти (четници) от района на Мариовските села, които „са пропищели“ от тях, а Борис Глаушев, по прякор Милостивият, да придружи българския владика, който ще отиде по селата да раздава дарения, получени от България.
Борис тръгва с владиката и кервана с помощите от България, но владиката го заставя да остави револвера си, а на турския онбашия (десетник) казва, че му стига един човек охрана, а не трима, както са били изпратени, на което турчина склонява. Владиката и Борис отсядат в едно село, което през нощта е нападнато от гръцки андарти, а на селяните не достигат пушките, тъй като са скрили част от тях в планината. Андартите подпалват селската църква и няколко къщи и убиват няколко селяни, но се появява друга вълна от изстрели, оказала се от четата на Караджата, която изтласква гърците. На заседание на окръжния комитет в О., на което присъстват Петър Донев-Караджата и Борис Глаушев единодушно е решено в отговор да бъдат избити 12 гръцки първенци в О., включително гръцкия консул и двамата братя на Ангелика Милонас. Извършени са няколко покушения срещу гърците. Братята на Ангелика замислят убийството на Борис Глаушев, но Ставрос е ранен в краката от нападатели и е пренесен в къщата.
Битката на Стражица
Ангелика отива при Борис и го пита дали е участвал в решението за опита за покушение срещу братята ѝ, на което той отговаря утвърдително. Ангелика му казва, че е била решила да остане при него, но знанието, че той е решавал убийството на братята ѝ не ѝ позволява. Тя се връща в къщата на родителите си, взема нож от кухнята и чист чаршаф от един скрин, качва се на тавана, постила чаршафа на прашния под, коленичи на него и се пробожда в сърцето. На сутринта Борис чува писък от съседната къща. Димитрис Милонас хуква нагоре по улицата да доведе лекар. Борис кара Фотини да разбере какво е станало и след малко Фотини му казва, че Ангелика се е пробола с нож. Борис се облича за излизане и отива у Милонас, където е срещнат от Димитрис, който по молба на Борис не го връща. Борис е заведен до леглото на мъртвата, а баща ѝ казва на гръцки „Стани, Ангелика... Дошъл е твоят жених, стани да го посрещнеш...“
Борис Глаушев тръгва с чета из планините. Йосиф от Рапа научава, че организационните чети от три съседни околии са се събрали в една долина, дълбоко скрита в планините, за да решават съдбата му. Той се изкачва на скалите на един връх над долината, откъдето вижда 150 четници и още толкова селско опълчение. Йосиф праща двама селяни по различни пътеки към Преспа, за да кажат на каймаканина: „Под Стражица са се събрали над триста български комити. Йосиф от Рапа ти праща хабер.“
Комитите са предупредени за предателството от пратеник на околийския комитет в Преспа малко преди да се появят над хиляда души аскер откъм прохода при Стражица и други роти от други страни. Четиримата войводи повеждат хората си по уговорен план, но четниците, застанали на позиция да вардят прохода при Стражица отказват да ги последват. Заедно с четника Цветко, Борис Глаушев отива да им предаде строгата заповед на войводите да отстъпят. Четиридесетимата четници, заели позиция на една скална площадка и водени от Костурчето, Кирил Кончев и Юнкерът, обаче заявяват решимостта си да не отстъпят позицията. Глаушев решава да остане с тях, а с него и Цветко, „Ами и аз, даскале, като тия момчета. Не ти дава сърце да ги оставиш и да си отидеш. Мрете вие, пък аз ще си отида! Сърцето ти не дава. Ще се бием и ще мрем заедно. Нели съм излезъл четник! Това аз си го знаех още като... Пък, най-после, каквото даде Бог.“ С падането на нощта турците обсаждат върха.
Битката започва призори, най-напред при Стражица, а след това и на други две места в планината (виж: Битка на Ножот). Когато турците се приближават на сто и петдесет или двеста крачки, четниците откриват огън: „Четниците стреляха съсредоточено, упорито, пукаха безспир четиридесет и две пушки, редиците на аскера изоставяха след себе си все повече ранени и убити.“ Аскерът, воден от офицерите с извадени саби, достига до скалистата височина, където е разпръснат „сред трясъка на десетки бомби“. „Докъм пладне турците атакуваха три пъти Стражица, но не можаха да заемат каменистия ѝ връх.“ Жегата напича, а на турците е раздаден обяд. Следобед турци се изкачват на съседен на Стражица рид и започват стрелба с маузери. Костурчето е първият покосен от огъня. Турците превземат с щурм каменната площадка под върха и избиват двайсетината ѝ защитници. Другите двайсетина четници са между скалите при върха, където „викаше Юнкерът: „Нема вече време, нема време! Чупете пушките! Събирайте се насам! Насам... Борис сложи нова пачка в пушката си. Последната. И последователно изстреля петте патрона в турската тълпа. Не беше нужно да се прицелва. Не поглеждаше и дали са улучили куршумите му...“ Борис разбива о скалата пушката си, после и Цветковата, хваща Цветко под мишница и го повежда към едно по-широко място, където са се уговорили да се съберат четниците. Там останалите живи четници викат, прегръщат се, чупят пушките си, за да не попаднат в ръцете на турците. Цветко откопчава една бомба от патрондаша си, отвинтва капачката ѝ и я удря в камъка.
В Преспа се разчува за засадата и битката в планината. Загинали са една трета от четниците, а Йосиф от Рапа останал незасегнат и навлязъл с четата си и по тамошните села. При Лазар Глаушев идва „капитан Перуко, от чуждите офицери инструктори, каквито имаше по всички македонски градове.“ Той показва на Лазар „кадро“, което е направил на загиналите на Стражица. Лазар Глаушев разпознава тялото на сина си. Офицерът оставя снимката на Глаушев, който я скрива от жена си и не ѝ казва какво е научил.
На другия ден в дюкяна на Лазар Глаушев влиза председателя на околийския комитет в Преспа и му казва, че Борис е тежко ранен, но жив и е отнесен от другарите му от О. „в некакво село“. След няколко дена при тях пристига учителката от О. Мария Йорданова, която им съобщава, че Борис е изпратен по канала на организацията в България. Учителката им предлага да му занесе нещо, тъй като заминава да следва в Софийския университет.
„През зимата на тая година в сражение с турците бе убит Даме Груев.“ – така завършва сагата на Димитър Талев.
Издания
- Книгата е издадена от изд. „Български писател“ на 30 април 1966 г., по-малко от 6 месеца преди смъртта на автора, в тираж 20 100.
- Преиздадена е от същото издателство през 1976, 1980, 1986, 1989 г.
- Издание на ИК „Анубис“, 2000 г.
- Издание на изд. „Захарий Стоянов“, 2004 г. (ISBN 954-739-443-6)
Бележки
- ↑ Братислав Талев: До края на живота си баща ми се надяваше, че истината за Македония ще възтържествува, в-к „Македония“, брой 34, 23 септември 1998 г.
- ↑ Църнушанов, Коста. Сърбизиране на македонския казионен „литературен език“. Част втора // Македонски преглед XIV (2). 1991. с. 22.
- ↑ Църнушанов, Коста. Героите на Димитър Талев, Спектър 69. Книга за наука, техника и култура, с. 167.
Външни препратки
- Гласовете ви чувам – онлайн издание
- Гласовете ви чувам Архив на оригинала от 2011-02-03 в Wayback Machine. – онлайн издание
LII
Валията на О. даваше прием. Тия приеми ставаха два пъти в годината в едно широко помещение на долния кат на конака. Валията даде последните си нареждания и вече се готвеше да се прибере в едно от задните отделения на конака, където беше частното му жилище, за да облече парадното си облекло, когато дотича башполицът Сабри ефенди.
— Вали паша ефенди… току-що стана убийство в чаршията при часовника.
Шефът на о-ската полиция бе облякъл най-новата си униформа и като че ли беше недоволен тъкмо защото му пречеха да вземе участие в тържеството. Валията помръдна устни — синкави и влажни, ясно очертани между подстриганите мустаки и кръглата прошарена брада. Той каза:
— Днес ли намериха…
— Убит е, вали паша ефенди, Ставрос Петракис. Един от най-богатите гърци в О.
— Знам го. Българският комитет, нали?
— По всичко изглежда.
— Никой не е заловен, а?
— Още никой, вали паша ефенди.
— Направете нужното. Но без много шум. Днес… без много шум. Те като че ли нарочно…
— Не вярвам, вали паша ефенди. Нели знаете, не е за пръв път. Избиват се… гърци, българи…
— И добре правят, но днес… Ще се помисли, че нарочно. За да бъде и срещу нас. Изпълнете дълга си, башполиц ефенди.
Сабри ефенди излезе на площада пред конака и тръгна надолу по улицата край реката, следван от един полицейски юзбашия и няколко заптиета. Къде ще търси убийците, щом вече са успели да избягат? Потъваха вдън земя, дяволите да ги вземат, и от едната, и от другата страна. Имаше къде да се крият — цели махали техни сънародници, наежени едни срещу други, убиецът може да влезе във всяка порта, стига да е от неговите. Оставаха пак обиските по махалите: когато убиецът е българин — по българските махали, когато е грък — по гръцките. И винаги с едни и същи резултати, тоест с никакви резултати. Работата на полицията санким беше да покаже, че не гледа само сеир със скръстени ръце. Знаеха се главатарите и на едната, и на другата страна, Сабри ефенди познаваше и мнозина от хората им, но… трябва да ги заловиш на самото място. И после, нели каза и вали паша ефенди: нека се избиват, нека се изтребват взаимно, така и за дьовлета е по-добре.
Свечеряваше се. Тая най-оживена улица от двете страни на реката тежеше от люде и особено по това време, когато всеки бързаше да привърши своя ден. Сред общата врява и тропот, през непрестанния шум на пълноводната пролетна река, който изпълваше дълбокото й корито, тук се дочуваха и трите езика на пъстрото население на О., най-вече българският със своето изобилие от ясни звуци. На български говореха и тия, които не можеха да се разбират с другите на собствения си език — евреи, власи, ариаути, цигани. Башполицът вървеше бързо през навалицата, всеки му правеше път, после мнозина се извръщаха да погледнат още еднаж полицаите. Разчуло се бе за новото убийство, някои бяха чули изстрелите, други бяха видели убития, както бе легнал насред улицата, досам него бе паднала в праха и една едра охридска белвица1, която едващо бе купил от насрещната рибарница.
Башполицът и людете му изчезнаха надолу. Бързо се затвори сред навалицата и пътеката след тях — нямаше време да мисли човек дълго за други неща освен за работата, която трябваше да свърши, преди да се стъмни. На един от многобройните дървени мостове тук бяха се спрели двама млади мъже и нещо се препираха. Никой не се заслушваше в разпрата им, бързаха людете край тях, та и ги побутваха в бързината си на тесния мост. От аптеката срещу моста излезе доктор Василис Фотиадис — висок, сух мъж със строг поглед, рано още облечен в светъл, добре скроен европейски костюм, прихванал тънък бастун от абаносово дърво с дългата си жилеста ръка, която беше прихлупена до китката от колосаната, снежнобяла ръкавела на ризата му.
Щом доктор Фотиадис стъпи на моста, единият от спорещите там рязко се отдели от другия, пресрещна доктора и от две стъпки извади срещу него револвер.
---
1 Белвица — вид сладководна риба.
Бързо се сляха с шума на реката три изстрела. Доктор Фотиадис трепна, изпъна се с широко разтворени очи, сякаш не можеше да се начуди на станалото пред него. Силната му ръка хвана по-здраво бастуна и натисна върха му връз протърканите греди на моста. Това беше за единдва мига, до третия изстрел. После докторът се просна възнак с целия си ръст между двете разкривени перила на моста, бастунът му светна със сребърната си ръчка и отскочи встрани. На закопчаното му сако бързо се появи влажно кърваво петно. Минувачите бяха отворили широк кръг наоколо и като че ли най-напред искаха да видят всичко докрай, едва след това се развикаха, заозъртаха се, някои се спуснаха да помагат на падналия:
— Бре, що стана?
— Умре човекът…
— Я що кръв!
Доктор Фотиадис лежеше неподвижен, около него се насъбраха още повече люде, нямаше ги само двамата млади мъже — убиеца и другия, — които се бяха спрели на моста, за да дочакат жертвата си.
И когато беше всичко свършено, любопитните на моста бяха влезли вече в оживен, шумен разговор, през поразредената върволица по улицата се зададе Сабри ефенди, башполицът, с празничната си униформа. Бързаше до него и юзбашията, след тях без нужда подтичваха заптиетата.
Докато се мръкна съвсем, убити бяха още трима гърци, а други двама бяха ранени. По улиците, в магазина на единия от убитите, друг бе убит пред портата му, тъкмо бе понечил да влезе в своя дом. От убийците не беше заловен нито един. Разчу се, че бил ранен един от тях, ранил го нападнатият, който също бил успял да извади оръжието си. Тая вечер улиците на О. опустяха по-рано. По всички чаршии, та и по махалите пукаха револвери, падаха люде. Никой не се спираше да погледа дори лъскавите файтони на руския и на австрийския консул, охранените атове, които тракаха с подкованите си копита и дигаха искри по калдъръмите накъм конака на вали паша ефенди.
Въпреки тревожната вечер гостите в конака се събраха до един. И когато бе влязъл вече и последният в широкото приемно помещение, разтвори се вътрешната му врата, показа се там самият вали паша в парадното си облекло, цяло отрупано със сърма и злато, с рубини и брилянти по многобройните медали и звезди на гърдите. Аленееше се на силната светлина високият, сложен право над очите фес на валията, изпод дългия черен сюртук се червенееха широките лампази на немного добре изгладените панталони. Той огледа помещението и най-напред двата кристални полилея, провесени от дървения, синьо боядисан таван, многобройните ламби по стените. Всичко беше в ред. Зад домакина стояха и други о-ски сановници — белееше се голямата чалма на главния мюфтия, стърчеше високо сивият кавалерийски калпак на пашата на дивизията, жълтееха се лицата на люде, които цял живот прекарват на затворено, под сянка, пушат непрекъснато цигари и наргилета, изпиват по двайсетина кафета всеки ден, а някои тайно се наслаждават на силна ракия или афион.
Гостите се бяха наредили в широк полукръг и никой не искаше да остане зад другия — гологлави, с напомадени коси, с навирени краища на мустаките, във фракове, в колосани бели ризи с бисерни или брилянтени копчета или в униформи, извезани със злато и сребро. В отделна група, току до чужденците, стояха пет-шест души офицери и по-млади турци с фесове, но също във вечерно европейско облекло. Там наблизу бяха застанали и двама чуждестранни офицери, изпратени като инструктори в Турция. Срещу по-младите турци и по-далеч от тях, но близу до вътрешната врата, от която влезе валията, стояха една по-голяма купчина от местните най-първи бегове и агалари, турци и арнаути, в разкошните си носии от злато и коприна. В залата нямаше нито една жена. Валията помръдна със синкавите си устни, като да се усмихна, кимна приветливо на разни страни и се приближи първом към германския консул, който и без това се бе изправил най-близу. Домакинът, следван от главния мюфтия и най-близките си помощници, се ръкува редом с всички чуждестранни гости, размени по няколко любезни думи на хубав френски език. Той се ръкува най-после с българския княжески търговски агент, който и сам бе застанал на края на редицата. Те само си кимнаха — сдържано, студено, без да си кажат ни една дума. О-ските турски и арнаутски първенци гледаха със застинали, недружелюбни лица как вали паша ефенди се поздравяваше с чужденците по техния скверен обичай; валията, санким, и мустаките си стрижеше по гяурски. Той поздрави приветливо, макар и без да се ръкува, и групата на турските офицери и по-млади турци, които също бяха облечени в зевзешки „френски“ дрехи, оставаше само да хвърлят и фесовете си. Към тях, най-първите хора на О. и на целия вилает, валията едва на последно място отправи тържествено темане. Язък за исляма и за дьовлета, щом се вмирисва от главата! Но… де бакалъм1 докъде ще докарат работите тия стригани мустаки и тесни панталони… Все пак аллах няма да изостави своите правоверни!
Засноваха слуги с огромни, лъснати на силната светлина подноси, пълни с различни кристални и порцеланови чаши, чинии, със сребърни лъжички по тях. Слугите разнасяха мълчаливо, неуморно между гостите и чак до самия край на приема ракии и коняци, скъпи, прочути вина, пенливо шампанско, а още повече благоуханни, разноцветни, пресладки шербети, различни сладкиши, тежки на вкус и на вид, пропити обилно с чисто овче масло и гъсти сиропи. От време на време подносите тръгваха пълни с кръгли чашки горчиво и сладко кафе и после пак с напитки, шербети, сладкиши. Купища папироси се виждаха навсякъде и не се свършваха, а някои от бейовете и агаларите измъкнаха дългите си чибуци от абанос и орех, от кехлибар и филдиш, от сребро и злато, да има гяурите на що да се чудят, като лапат цигарите си направо в устата. За късо време синкав тютюнев пушък изпълни залата, смесвайки се с непреодолимата миризма на газ от многобройните ламби, които нагорещЯваха все повече въздуха в затвореното помещение.
Гостите скоро се разделиха на по-малки и по-големи групички. Валията се разположи на грамадно меко кресло в единия ъгъл, седна до него и главният мюфтия, прибирайки скромно дългите поли на широката си горна дреха от лъскав черен плат. Гостите се редуваха да поприказват с валията и най-продължително гръцкият и сръбският консул, които проявяваха особена почтителност към високия представител и пълномощник на негово императорско величество султана. И не гъркът, който си оставаше сдържан, строг, дори мрачен човек, а сърбинът се опита, макар и отдалеко, да спомене за убийствата по улиците на града тая вечер.
---
1 Де бакалъм — де да видим.
Валията тутакси го прекъсна с нескривано недоволство:
— Консул ефенди… Вие няма от какво да се оплачете, а другото си е наша работа.
Не се отчая, не се стъписа сръбският консул и никой не би подозрял у него сега, по лицето му, размазано от угодлива усмивка, суровата придирчивост, с която се отнасяше в работата си, към своите подчинени, дори и към всецяло предания сръбски книжар в О. Пера Джамбазович. Той каза на валията:
— Бог ми е свидетел, вали паша ефенди… От нищо не можем да се оплачем. Но ние сме искрени ваши приятели и се измъчваме, когато злосторници се опитват да смущават реда и спокойствието в държавата ви. Те са посегнали и на един от нашите хора, книжарина ни в града, но той успял да се запази.
— Знам. И бъдете спокоен, всеки ще си получи заслуженото.
Присъединиха се и други от гостите, валията се по-нзвърна гърбом към сърбина и поведе разговор с тях. Одобрително клатеше главният мюфтия бялата си чалма едва ли не на всяка дума на валията, при все че не разбираше ни дума от френския му разговор с тия високомерни гяури.
Друга, по-голяма група се бе събрала около представителя на могъща Русия. Там се присъедини и сръбският консул, застана току до руския си колега и като че ли нямаше никакво намерение да се отделя от него, следейки разговорите му с живо, макар и мълчаливо участие. По-весела, но не и шумна група се бе образувала около английския консул, който стоеше неподвижен, изправил високо червеното си, избръснато до кръв лице, преструвайки се, че нищо не чува, нищо не вижда. Неколцината турски офицери и тия от чуждестранната мисия по гръмко прогласените реформи в Турция непрестанно се дебнеха, но не се спираха да поприказват, презирайки се взаимно. Само австрийският и италианският консул шетаха непрекъснато по всички посоки в залата, като да беше тук тяхно място, минаваха от група на група, почетоха дори и мълчаливата, мрачна тайфа на бейовете и агаларите и където беше единият, там бързаше да отиде и другият. Дебнаха се и те и се надпреварваха в лошо прикривано съперничество
при всяка среща, при всеки разговор както с турците, така и с колегите си.
Единствен българският княжески консул (или агент) стоя дълго уединен сред тия отделни купчинки. Той и по облеклото, и по цялата си външност беше някак отделен от другите в залата. Облечен беше наистина по всички правила, но костюмът му не беше много нов, твърдата му непокорна коса не беше добре вчесана, не беше и наскоро подстригвана. Самият той беше едър, плещест мъж, с големи ръце и стъпала, с умен, понякога уплашен поглед, широкото му лице не изглеждаше да се усмихва често. Той беше стеснителен, неразговорлив и дори плах сред всички тия чужденци, нужни му бяха големи усилия, за да се държи като тях. И тъкмо поради своята нерешителност не се присъединяваше към нито една от групите, ала тия насреща мислеха за него различно: че е високомерен, че е прекалено самонадеян, упорит, необщителен, прикрит, коварен, че е просто глупав. Което бяха дочували за народа му, за прословутия тогавашен княз на България, приписваха го и на него. И всички бяха убедени, че се меси в революционните борби в Македония, че ги ръководи, че за това именно е изпратен в О., което беше самата истина, обаче не за него, а за двамата му колеги — гърка и сърбина. Той се срещаше рядко с другите консули, канеше още по-рядко в българското консулство, общуваше с малцина от колегите си и малцина го познаваха такъв, какъвто беше наистина.
Българският представител навсякъде привличаше чуждите погледи, но още повече сега, на тая среща. Никой тук не се съмняваше, че той единствен знае всичко за днешните убийства, при все че той не знаеше нищо повече от другите в залата; революционните комитети в О-ската област се отнасяха с нужната почтителност към българския консул, но никога не споделяха с него своите планове. А той сега, усамотен в тая по своему тържествена зала, изглеждаше на всички, чак и на вали паша ефенди, тайнствен и страшен, човек с голяма сила в непохватните си ръце. Дълго време не се приближи никой да му заговори. Дори и слугите се спираха по-рядко пред него със своите подноси, макар че той единствен от чужденците им говореше на турски:
— Достатъчно. Взех си вече…
Пръв стана и пристъпи към българина чак на другия край на залата руският консул. Тоя път сърбинът не можа да придружи руския си колега, а остана като затънал в дебелия килим на пода, както бе скочил от мястото си, за да последва русина. Все пак той не го напущаше от погледа си, не можеше да прикрие също и своята ревност. Русинът и българинът останаха сами, изправени един срещу друг, докато всички там следяха бдително всяко тяхно движение и дори се ослушваха отдалече, като се преструваха, че нищо не забелязват. Русинът заговори на своя си език и това беше цялата му предпазливост:
— Не се е случвало да поговорим за това, но аз съм възхитен от храбростта и себеотрицанието на вашите революционери. Спомням си и сега за четата на Узунов в село Цер, за самоубийството й. Безпримерен героизъм, господин княжески агент, но вие, българите, не можахте да ги използувате достатъчно за своята кауза, както биха направили други, например гърците или сърбите. Да. Това обаче, което стана тази вечер по улиците на града, това аз не одобрявам. Християни, избиват се взаимно и в чия полза?
— Това е работа на революционната организация, господин консул. Гърците не остават по-назад. Гръцките чети избиват мирното българско население, палят селата.
— Знам. Но трябва да разберете и вие, и те: от вашето взаимно изтребление печелят други. Не вие.
— Сърбите следват примера на гърците. Организацията, изглежда, е принудена да се защитава.
— Сърбите… И те не слушат.
— В Македония нямаше сърби, господин консул. Доскоро нямаше никакви сърби.
— А сега има! Нужно е да се съобразяваме с фактите, нели?
Българинът замълча, но личеше усилието му да се сдържа. Замълча и русинът, но после каза с позатихнал глас:
— Моето отечество ви мисли само доброто.
— Да. Ние очакваме само добро от вашата велика родина. И справедливост тоже.
Руският консул кимна и се оттегли. Сърбинът побърза пак да се присламчи към него.
Започна нещо като поклонение пред българина, предпазливо или уж някак случайно. Най-напред се приближи италианският консул — твърде жив, макар и вече немного млад човек, приветлив, засмян, той сякаш се радваше, че бе изпреварил другите си колеги. Надалеко се чу френският му говор с подчертан италиански акцент:
— Вие сте толкова самотен, господин консул, защо стоите така, да не би да не сте разположен, здравето е, което обуславя всичко и особено при нашата…
— Не, не… Добре съм — едва успя да каже българинът.
— Да… Турските сладкиши са чудесни, само че малко тежки, нужно е да се консумират по-бавно, на почивки, и това, разбира се, не е случайно, отговаря напълно на темперамента на източния човек. Все пак превъзходно нещо е италианският вермут, питие божествено, възхитително, чудно, омайно, разлива се като огън по жилите, вдъхновява, буди радостни, мечтателни, крилати, смели мисли. Нели така? — Той завъртя твърде подвижните си очи, да огледа залата, и като спря неспокоен и някак заговорнически поглед върху лицето на събеседника си, продължи с понижен тон: — Казвал съм ви и друг път, ние сме ви най-добрите, най-безкористните приятели, винаги сме във ваша защита, винаги и навсякъде, и това не е случайно, съдбата на Италия напомня вашата съдба и още преди векове, по времето на Рим, ние сме живеяли в една могъща общност, заедно с цялото Средиземноморие. Нищо не ни разделя и сега, а по-скоро ни свързва едно здраво приятелство, учител на вашите революционери е нашият велик Гарибалди, едно име, което…
Австрийският консул, който не изпущаше от очи тия двама свои колеги, не можа, изглежда, да чака повече. Приближи се направо — какви поверителни разговори можеха да се водят на такова място? Той издържа спокойно съкрушителния поглед на италианеца и дори му кимна приветливо. Италианецът рязко се обърна и се отдалечи, а той го проследи за миг с ироничен поглед, после лицето му придоби съсредоточен, малко угрижен или може би съчувствен израз. С това лице се загледа австриецът в българина и като да очакваше предварително неговото съчувствие.
— Вие знаете — започна той с една все пак сдържана интимност, — знаете за техните намерения да скочат на Балканите, тесен им е, стиска ги техният ботуш. Те впрочем не са толкова страшни за нас, не са страшни те за никого. Господин колега… — Тук австриецът се опита да докосне с ръка българина, но изеднаж дръпна ръката си и я притисна към копринения ревер на своя безукорен фрак, пое въздух с тънките си, леко потрепващи ноздри и продължи: — Господин колега… Вие, българите, пък и всички по-малки славянски народи имате само един наистина опасен враг: руската мечка. Пазете се да не ви погълне.
— Не го чувам за пръв път, уважаеми колега — възрази нетърпеливо и доста рязко българинът. — Ние не се боим от никого, ние се осланяме на нашата национална правда.
— Правда, правда — усмихна се тънко австриецът. — Господин колега… силата е, която решава всичко. Вие сте малък народ, вам ви е нужно да се опрете на нещо по-солидно.
— Разбирам. Ами какво ще кажете за солунското пристанище?
Австриецът стисна устни, тънките му устни съвсем изчезнаха. И като че ли искаше да промени разговора:
— Австро-Унгарската империя е до голяма степен, до твърде голяма степен славянска държава. Поляци, чехи, словаци, словенци, хървати, сърби… Никъде славяните не са така свободни. Нито дори в Русия, която… Австро-унгарската монархия е монархия либерална в най-добрия смисъл на тая дума.
— Да, да… — отвърна разсеяно българинът, отправил поглед някъде край събеседника си.
Приближи се един от чуждестранните офицери. Австриецът млъкна и се обърна към него, офицерът кимна и на двамата, после заговори с българина и с някаква подчертана откровеност.
— Ние сме тук по силата на мюрнбегските решения1 на двамата императори и трябва да кажа, че дойдохме с най-добра воля, но усилията ни не дават очакваните резултати. Не ни се дава отникъде необходимото съдействие.
---
1 По името на австрийския град Мюрнберг, където през есента на 1903 г. е станала среща между руския и австрийския император и където е била изработена програма за реформи в Македония.
Дори и от ваша страна, господин консул, от страна на тукашното българско население, което е най-заинтересовано. Днешните изстрели тук, във вилаетския град, потвърждават това. Жалко, господин консул, жалко. Вашите революционери пилеят напразно силите си и отегчават още повече положението на християнското население. Смели хора, ще кажа като войник, но безполезно ще остане тяхното себеотрицание. Борбата им се изражда в междуособици, които правят все по-трудна всяка външна помощ. Българинът приподигна рамена:
— Тукашното българско население не намира за много ефикасна външната помощ. Поне досега. Стигна се само до някакви реформи, които засягат… пъдарите, полските пазачи. Нарекоха ги пъдарски реформи. Е, да, вашето присъствие, присъствието на чуждестранните военни мисии все пак вдъхва по-добри надежди сред тукашното християнско население, доколкото…
Край тримата мъже някак внезапно изникна един от турските офицери. Той бе дочул последните думи на българския консул и с това започна.
— Господа, прощавайте, че се намесвам, но… не.щастията на Турция започнаха, откакто некадърни наши управници, хора изостанали, назадничави, допуснаха да се месят в нейните работи, да се разпореждат с нейните съдбини чужди, външни сили. Коя друга държава би позволила подобно нещо? — В смелото възражение на турчина нямаше ни следа от предизвикателство, някак прекалено изискана беше и цялата му външност, всеки негов жест, както и парижкият му френски говор. Той продължи, като задържаше пламналия си поглед все по-дълго върху българина: — Нашата страна трябва да бъде и ще бъде обновена коренно, ще се намерят сили, които ще изградят едно здраво вътрешно сцепление и ще изведат държавата ни по пътя на напредъка. Това и само това ще бъде от обща полза за всички населяващи Турция народи, които, схванали веднаж общите си интереси, могат да стигнат й до едно общо обединяващо име.
Българският консул, към когото всъщност беше насочено това изказване на офицера, подхвана колебливо и твърде дипломатично!
— Ние случайно попаднахме на тая тема., . Моята
дейност тук, в качеството ми на княжески търговски агент, се ограничава…
Сега турчинът изеднаж разкри като че ли друг свой образ — той прекъсна българина с един неочаквано рязък жест:
— Не, не, господин консуле! Ние с вас, българите, можем да се разберем най-добре и трябва да се разберем.
Застаналите там трима мъже чуваха не за пръв път проповед на един младотурчин, но сега я чуваха в конака на валията. Приближи се и представителят на Франция, мълчаливо усмихнат. Той, види се, бе решил, че може да направи това сега, без да предизвика каквото и да е подозрение. Ала в същия момент един далечен и сякаш подземен мощен гръм изпълни залата, заглуши тихата, неравна врява между стените й.
Турският офицер млъкна и се ослуша. Заоглеждаха се и всички там, но в следващия миг всеки побърза да покаже по някакъв начин, че нищо не е чул, нищо не е забелязал. Само откъм ъгъла, където се бяха умълчали сред облак тютюнев дим о-ските агалари, долетя издебело несдържан глас:
— Бомба. А? Я гледай ти…
Приемът не продължи още много. Сякаш всички гости отеднаж забелязаха, че вали паша ефенди беше вече уморен.