Димитър Талев
Гласовете ви чувам (48)

XLIX

Заседаваше окръжният комитет на Вътрешната организация в пълния си състав. Така бе поискал Богдан Бобев, председателят. Той бе изпратил люде по два и три пъти до всекиго от членовете на комитета, да им напомни за деня и часа на заседанието. Събраха се на уговорено тайно място и всички в очакване, че Бобев ще им съобщи нещо много важно. Влезли бяха в града и двамата нелегални членове на комитета — окръжният войвода Петър Донев-Караджата и един от околийските войводи в окръга.

Пушиха, мълчаха, рядко ще разменят по някоя ненужна дума, докато се събраха до един. Бобев седеше, както винаги и на всяко място, в ъгъла срещу вратата — да държи всички под око. Сега беше още по-мълчалив, по-затворен, по-студен. Търпеливо лежаха едрите му ръце върху масата пред него, но когато влезе в стаята най-закъснелият, Бобев рече, без да се промени ни най-малко широкото му бледо лице:

— Да е за сватба, ще дотърчите и преди чалгаджичте. — После се обърна към Илия Чешмеджиев, новия секретар, който седеше до масата и се готвеше да пише: — Тоя път нема да ни е нужен никакъв протокол.

Той винаги се противеше на многото писане по ко-митетските работи.

Борис Глаушев не очакваше, че тъкмо с него ще започне заседанието. Така бе намислил председателят и каза:

— Нашият другар Глаушев скоро се върна от една обиколка низ двете наши южни околии, най-пострадали във време на въстанието, а сега още повече страдат от андартите. Нека ни разкаже той що видел, що чул там. Да знаем и ние.

— Малко ли знай ме, малко ли сме чували… — изрече през тютюнджийската си кашлица Гьоре Коцев.

— Пак да чуем. Човек знае, но и позабравя. Борис вече бе говорил с председателя за своята обиколка с владиката. Сега Бобев искаше целият окръжен комитет да чуе разказа му, а председателят не беше човек на приумиците. Глаушев се изправи. Това не беше нужно, ала той в изненадата си се опита да надвие някак своето стеснение. Неравно започна и продължи разказът му:

—… Още много от изгорените къщи не са поправени. Още много от хората живеят в набързо приправени колиби вече трета зима. Глад, студ, болести… Заминали са от гурбетчиите, нали мнозина от тия места ходят по гурбет, и сега всички надежди на бездомните са в тех. Да изпратят по некоя пара за нови къщи, пък и за всичките им нужди. Искам да кажа и това, може би защото и аз съм учител: селяните там колкото мислят и се грижат за своите си домове, толкова и за училищата. Училищата са почти навсекъде изгорени или разрушени. За разрушените църкви редко ще споменат…

— А дедо владика? — обади се пак Гьоре Коцев. — Той какво… сърди ли се?

— Не се сърди. Само това каза еднаж: „Такъв си е нашият човек навсекъде. И ние, църковниците, ще требва да се поучим от това предпочитание. Църквата е майка на училището и негова майка требва да си остане.“

— Владишки приказки — махна Бобев с ръка. — Продължавай, Глаушев.

Чу се друг глас, равен, спокоен:

— А той там бръкна ли и в своята кесия?

С тия думи се обади Тале Кръстев — вторият от новите членове на комитета. Бобев се обърна неочаквано бързо към него и го гледа дълго, с присвити вежди. После рече:

— Стефан Кибаров си отиде, сега пък ти ли? Така се случи и с твоя избор.

Тале Кръстев устоя на погледа му, но нищо не отговори. Учител в едно от градските първоначални училища, той беше скромно, дори бедно облечен, без връзка на лошо колосаната му яка, нисък почти и закръглен, но не от тлъстини по него, а някак цял обърнат към себе си и с поприведения, широк гръб, и с прибраните отпред ръце, и със закривените навътре големи стъпала. Винаги беше зает, угрижен, винаги бързаше за някъде, мълчалив, умислен и само със своите първолачета в училището някак чудно се променяше, разтваряше се с живи, пъргави движения, с приветливи думи, с озарено лице.

Не оставаше незабелязан и между о-ските граждани, но те го знаеха като премного мълчалив и още с това, че думите му, когато поискаше да каже нещо, падаха като удар. Съгражданите му го смятаха за много умен, обаче не само по това, което чуваха от него, а и по това също, което премълчаваше. Тале Кръстев досега не участвуваше много дейно в народните работи — беше десетник на една от групите в махалата, дето беше и училището му. Избирането му за окръжния комитет дойде някак неочаквано и пак оттам, от тая многолюдна махала.

— Това ти е демокрацията — каза тогава Бобев с нескрита ирония.

В сегашната бележка на Богдан Бобев нямаше ирония, имаше повече строгост, та Борис Глаушев побърза да отговори, да не би да започне разпра между председателя и новия член на комитета:

— Бръкна в кесията си и дедо владика. И това искам да кажа, че с раздаденото не ще се помогне много на пострадалите, но те всички го приеха с голема радост. Грижата, съчувствието към тех ги радваше много повече от това, което получаваха, при всичката им немотия.

Чу се от разни страни:

— Е, харно. Добре, добре. То винаги си е така, в такива случаи. И после, нели иде тая помощ от България…

Мълчеше само Бобев. Мълчеше и Тале Кръстев. Борис Глаушев пое издълбоко въздух и продължи с нова сила, с видимо вълнение:

— Помощите, владиката… това не е най-важното. И войводата беше там, Петър Донев — потърси той с очи окръжния войвода, повиши глас, започна гласът му да трепери: — Немат край страданията на тия хора там, не се свършват страданията им и стават още по-големи, стават страшни. Да ви припомня само за село Зелеииче, дето беха избити тринайсет души, да ви припомня и за село Загоричани, Дето беха разстреляни и изклани от андарти седемдесет и осем души селяни — мъже, жени, деца, — а сега вече нема село в тия две околии, в което да не са влизали гръцки чети. И нема село, в което да не са палени къщи, да не са убивани хора, да не са бити, мъчени, заплашвани със смърт. Има селца от по десет-петнайсет къщи, а са убивани в тех по десет и

повече души, от всека къща по един, по двама. Убивани са и жени, и деца, и стари хора, видех аз с очите си. Сега е по-страшно, казват там, отколкото след въстанието, когато нахлу по селата аскер и башибозук да пали, да коли, да граби, да плени. Аскерът като порой миназамина, каквото направи — направи. Сега там треперят хората ден и нощ, ден и нощ чакат да се покаже отнекъде андартска чета, не знае човек откъде, свободно се движат навсекъде гръцките чети и по всеко време. Пазят се некак хората, по всички села излиза милиция да пази, там са и нашите районни чети, не са малки, а гърците често се движат по педесет, по шейсет души, та и повече. И всичко това, тия мъки, тия кърви, тия пожари, всичко това става в името на Христовата църква, за величието на Елада. Станете гърци, върнете се към патриаршията, повтарят гръцките агитатори, за да живеете спокойно и щастливо. Станете гърци, иначе ще ви унищожим, камък на камък нема да остане от селата ви. Но — прекъсна изеднаж Глаушев разказа си — аз вече повтарям известни работи.

— Повтори ги още един път — отвърна му тутакси Бобев, като че ли го бе дебнал да каже тъкмо тия думи. — Да не се забравят. Да не се забравят! — Глаушев бе седнал на мястото си, но Бобев продължи: — Да чуем, Глаушев, да чуем и окръжния войвода, какво мислите вие, като очевидци, какво мислите, че е нужно да се предприеме срещу гръцките чети, срещу тая напаст.

— Видехме и това с очите си — скочи отново Борис. — Видехме какво требва да се предприеме: Петър Донев с трийсетина добре въоръжени момчета веднага прогони андартите.

Едва сега се поразведри лицето на председателя, той кимна с глава и рече сговорчиво:

— Такова е решението и на рилския конгрес миналата година. Срещу оръжието — с оръжие.

— Да се постегнат четите — започна Караджата, окръжният войвода, като човек, който знае що говори, и продължи: — Да влезат и по-будни хора в нашите чети. Андартските чети ги водят офицери, а между самите андарти има подофицери, обучени войници от гръцката войска. И още нещо: да не чакаме те да ни нападат, да нападат нашите села, ами ние да ги нападаме и гоним. Ще кажа и за селската милиция: секо село може да даде

хора, но оръжие нема за сички. Старата болка за оръжие сега е още по-голема. Знам аз какво става с четника, как се чувствува той, като дигне манлихера на рамо и тури наган в пояса си.

— Да — мръдна с ръка по масата председателят, но мигом спря ръката си, като да бе допуснал непозволено движение, и дигна строги, мрачни очи към насядалите срещу него: — Това, за оръжието, вече се знае и требва да направим необходимото. Нужно е и време. А ето ще кажа аз: да ги ударим най-напред по главата. Здраво. Тука, в О. Тука да усетят най-напред нашата сила. Досега — ударим ги, ударят ни и те. А сега — да им смачкаме главата с един удар. — В стаята настана тишина и всички там впериха погледи в него. Не свали и той погледа си и гласът му стана по-твърд: За един ден или най-много за два дни да избием всичките им по-първи хора, като започнем от техния консул, от главатаря им. Заедно с него и доктор Василис Фотиадис, Ставрос Петракис, Сотирас Скуфас, Диамандис Кокинос, Никое Мавромихалис, Коцос Сакелариос, Стей-рос Грипарис, Танасис Янидис, Панайотис Георгиу, Димитрис Милонас, Ставрос Милонас.

Той млъкна. Някой там промълви:

— Единайсет. С консула — дванайсет.

— Да — рече Бобев. — С консула — дванайсет. Борис Глаушев усети как изстина, вледени се за

миг кръвта по цялото му тяло: последните двама бяха братята на Ангелика. После се видя хванат, притиснат между железни стени. И веднага се вдаде, вкопча се сякаш в гласа на Гьоре Коцев, обърна се цял към тоя глас, с душа, обладана от безмерно отчаяние. Гьоре Коцев заговори предпазливо, виждаше се уплахата му:

— Ами това, даскале, дето си го наумил, не е шега работа. За един ден, казваш, за два… толкова люде, и консулът с них. Големо нещо ще стане. Те нема да стоят со скръстени ръце и ние да ги трепаме. Ами турците? Как ще я наредиш ти, господин Бобев, тая работа, като по часовник, за ден-два и…

— Ще я наредя. Искам само вашето съгласие. Както е сега, поновому. Четите, четите… Я да видим ние тук що можем да направим! Ще ги поразим с един удар. И турците ще си прехапят езика. И чуждите консули, и всички. Търпехме ние много досега. Да не са по-силни

от нас! Само нашето търпение е големо и нашата нерешителност. Пропуснах да кажа, че ще ударим и тоя, Джамбазович, сръбския книжар. Или ще му хвърлим бомба в книжарницата. По същото време.

В стаята стана още по-тихо. Прозвуча гласът на Караджата и твърде весело в тая тишина:

— Добра работа си намислил, председателю. Само де да видиме как ще я свършим.

Той се огледа усмихнат, като да се радваше на смущението сред насядалите там. Някои бяха навели очи към пода, други не знаеха накъде да насочат погледите си, някой премести стола си, чу се сподавена въздишка. Богдан Бобев пак започна и като че ли всичко беше вече решено:

— На всекиго ще изпратя по две момчета. Знам кой къде се намира по всеко време. Те не се и крият. И консулът излиза всеки ден.

— Ти за консула — обади се пак Гьоре Коцев, –. с него тя не е толкоз лесна. Той не излиза сам, никога не е сам.

— Ще му изпратя и аз повече хора.

Пак тишина. Никой не се решаваше да възрази, а и никой не се решаваше да одобри, да даде открито съгласието си. Блазнеше неотразимо тая смела мисъл на председателя, будеше гордост, разпалваше честолюбиви @же ания, внушаваше примамливо чувство на сила и надмощие, ала и плашеше. Богдан Бобев като че ли и за това бе мислил:

— През тия дни всички вие и всички наши по-първи хора ще се пазят добре, ще ходят по дваматрима, пък и от къщи нема да излизат, а на некои ще пратя и от момчетата, да вървят с тех. Това ще бъде за тия два-три дни, после не ще има и никаква опасност. Главата на гръцкия комитет ще бъде отсечена и кой ще се реши сам да дигне оръжие?

Борис Глаушев местеше поглед от човек на човек, избягваше да погледне само председателя. Няма ли някой да заговори по-смело, да даде най-точния отговор? Той сам бе влязъл в тоя въртоп, между тия смазващи го стени, с всички свои досегашни мисли и дела, та и с последните си думи, които едващо бе изрекъл. Дотук го бе довела логиката на борбата, нейната закономерност, може би и непонятният фатализъм в нея. Той самият бе говорил за четите, а как ще отхвърли една такава смела мисъл за съкрушителен удар върху гръцката въоръжена пропаганда, срещу гръцките домогвания, срещу гръцките удари? Ами тъкмо така трябва да се действува! И ето, заедно с тия хора, заедно с Караджата, той трябваше да дигне ръка за убийството на двамата братя на

Ангел ика.

Край стената срещу него Тале Кръстев едваедва се помръдна, стисна длани, потърка ги в някакво колебание. Борис впери в него очи, пълни с отчаяние и надежда. Заговори Кръстев, приведен сякаш сам над себе си, в гласа му сега нямаше никакво колебание:

— Ти се лъжеш, Бобев. С един удар! Тия ще избиеш, ако ги избиеш, ще дойдат други. Гърците и гърко-маните в О. са хиляди. Ами да си направим добра сметка! В Македония и Одринско те са стотици хиляди. Зад тех е и Гърция. С офицерите си, с хазната си. И турците им помагат. Как я мислиш ти тая работа? — Той дигна поглед към председателя и продължи: — На удара — с удар. Удар след удар. Я да помислим ние дали не може по друг начин с тех…

— Ха! — плъзна Бобев и двете си ръце върху масата. — Казах ли аз… Ти слушай… Имахме ние и преди такъв чешит като тебе. Тук и преди тебе се е говорило за други начини. Нема други начини! Не виждаш ли те какво правят? Избиха хората ни бе! Още ли други начини? Не искат. Не приемат. Не ни разбират. Те държат за Гърция.

— А ние? Требва да ги накараме да ни разберат, да ни поверват. Докато се държим и ние, и те за кобура, не можем да се разберем по друг начин. И да искаме. Аз и не съм съгласен с тебе. С твоя… удар.

— Тогава седи там и мълчи. Чухме те и те разбрахме.

— Ааа… Да мълча! — поизви Кръстев учудени очи към председателя, долната му челюст се отпусна.

Той не каза нищо повече. И току се поогледа, като че ли търсеше откъде да мине, стана и излезе от стаята. Никой не се и опита да го спре, а Бобев сякаш не забеляза излизането му.

И пак така весело прозвуча гласът на Петър Донев,

окръжния войвода:

— Що се удремахте бре? Нема друго, това му е майката. Ама да го направите! Да го направите…

 

Когато излезе Борис Глаушев от заседанието на окръжния комитет, вече минаваше полунощ. Тръгна не към жилището си, а по друга, противоположна посока. Вървеше като насън, когато човек мисли и върши най-неочаквани неща, по някакви тъмни подтици, които се пораждат все пак в него, идат от дълбините на душата му. Борис знаеше само това, че му беше противно и страшно да се връща в стаята си, не искаше да минава пред портата на Ангеликиния дом, да гледа затворените му прозорци. Вървеше и вървеше, за да бъде по-далеко от своята улица, и не забелязваше накъде върви.

Градът бе заспал дълбоко в тая тиха и топла пролетна нощ, всеки бе намерил къде да се прибере, да се скрие, заключил бе вратата си, за да не смущава никой нощната му почивка, да се отдаде по-спокойно на съня, който затваря очите, упоява, отнима силите за защита срещу опасности и злини. Кепенците на старите дюкяни бяха спуснати, здраво бяха залостени железните капаци и ролетки на каменните мази, по вратите им висяха тежки катанци — отишли си бяха стопаните с плаха вяра, дано бог да запази имота им по-добре от несигурните лостове, железа и заключалки. В нощната тъмнина вън бяха останали само скитащите улични кучета, мъждивите пламъчета на фенерите по мостовете и кръстопътищата, вечният шум на реката между високите каменни брегове и далеко там горе тържествуващото пролетно небе. Не се мяркаха вече нито сънливите пазванти с дългите тояги, нито наежените нощни девриета — оставили бяха те на аллаха своята досадна работа, нека той да бди и пази в тая глуха нощ.

Борис Глаушев минаваше от улица в улица. Навлезе в една от чаршиите, ала нощното затишие и пустота бързо го прогониха оттам, ходи дълго ту по единия, ту по другия бряг на реката, видя през широката стъклена преграда, че все още светеше в ресторанта на хотел „Вардар“, светеше и през полузатворените капаци и врати на няколко от многобройните тук кръчми и кафенета. После той излезе на малкия площад, където се издигаше високата четвъртита кула на градския часовник, тихо, меланхолично ромонеше там колебливата, премаляла струйка на фонтана в белеещото се кръгло мраморно корито. Малко по-нататък започваше главната улица. Тук фенерите бяха по-чести, едва ли не на всеки ъгъл по многобройните улички, които се отклоняваха вляво и вдясно. Широката улица и сега, в тоя късен час, изглеждаше внушителна, солидна с високите си сгради, с островърхата кула на католическата църква, с яките врати и тежки железни, по на цяла стена капаци и ролетки на магазините, с едрия гъст калдъръм, та чак и със своята среднощна пустош, както се бе разтворила далеко напред в здрача на фенерите. Ясно отекваха между високите стени стъпките на нощния бродник. Вече към края на дългата улица той като че ли отеднаж се сети накъде бе тръгнал и току сви вляво. В началото на една от излизащите тук улички беше жилището на Дяконов.

Това беше малка, ниска тухлена постройка, предишен магазин, набързо приспособен за жилище. Оставен беше един прозорец към улицата, две каменни стъпала водеха направо до двукрила врата, на която още висяха железните халки за катанеца на доскорошната бакалница или обущарница. Дяконов се бе похвалил:

— Добре ми е. Сам. Никой не ме следи кога влизам, кога излизам. Направо от улицата се влиза.

Прозорецът, закрит с провиснала, цепната на горния край завеса, светеше. Тук, пред вратата, Борис се поколеба, но после бързо изкачи двете стъпала, почука. Навътре изскърца стол или легло. Чу се шепот, сподавеният глас на Дяконов, неясни думи, Глаушев се притъкми да слезе пак на улицата, но вратата се отвори, в широкия сноп светлина се показа Дяконов, гологлав, по жилетка. Той не позна изеднаж Бориса или пък не можеше да повярва на очите си, после започна да ръмжи, да грухти самодоволно:

— Виж ти, виж ти… Ама че гостенин! Как така се реши… Влизай, влизай.

Той дори улови Бориса за лакътя и го въведе. Обърна се, затвори вратата, сложи там някаква кука.

— Ти не си сам… — придръпна се Глаушев.

— Е, де… Не си ли виждал жена!

Помещението беше почти празно — виждаха се само най-необходими вещи. Желязно легло в ъгъла, маса край стената, два стола, в другия ъгъл беше пътническият куфар на обитателя, прихлупен набързо, изпод капака му се подаваше крайчец на хасена дреха,

на пода до него бе сложен леген и съд за вода. На пирони по стената висяха зимният балтон и сакото на Дяконов, нечиста кърпа за лице. На масата бяха изоставени остатъци от храна, омазнена хартия, бутилка, водна чаша с недопито вино. Бутнати бяха там, на единия край на масата, две-три оръфани книги. На стената, ниско над масата, бе окачена газена ламба със зацапано стъкло. На доста широкото легло се бе разположила млада, мургава циганка по риза, алените й шалвари заемаха на едри дипли едва ли не половината от леглото, долу, на пода, бяха захвърлени прашните й обувки, остро-носи, с високи, разкривени токове. Докато Борис разглеждаше стаята стеснително, понамръщил нос от тежката смесена миризма на застоял въздух, тютюнев пушък, газ, черните очи на циганката светеха вперени в него, любопитни и алчни.

— Седни — обади се зад гърба му Дяконов.

— Прощавай, аз…

— Седни — повтори Дяконов, после се обърна към циганката, махна с ръка: — А ти… Хайде, гит1!

Циганката не се и помръдна. Борис се разбърза:

— Аз си отивам, Дяконов… Минавах оттук и… Остави я, къде по това време…

— Няма да те пусна. За нея не бери грижа. Тя не се плаши от нищо. Хайде мари!

Циганката лениво провеси нозе от леглото, нахлузи обувките си, стана. Беше дребничка, стройна, подигна ръце да оправи шалварите си, измъкна отнякъде червено, износено елече, облече го, без да бърза. С нужни и ненужни движения показваше мека, котешка грация и току кривеше към госта засмени, приканващи очи. Борис едваедва я погледна. Сега тя бързо изтропоти с токовете си по разсъхналия се дъсчен под, отвори сама вратата и я хлопна след себе си.

Дяконов смигна на госта:

— Опитвал ли си циганка… Огън, братче!

— Остави…

— Добре, добре. Ха сега седни. Ти не си дошъл то-ку-така. Недей сега като сърдито дете. Ще си поприказваме.

Глаушев седна. Седна и Дяконов на другата страна

---

1 Гит — върви, върви си.

 

на масата. Извади табакера, започна да си свива цигара:

— Такъв си е моят живот… По своя воля го карам, ти знаеш. Винце, женички и всички там сладости. И най-хубавата сладост… картите — залепи той с обилна слюнка цигарата, запали я, без да бърза. Чувствуваше се у дома си. — От нищо не се гнуся, от нищо не се отказвам, стига да ми харесва. Отхвърлям всичко, което ми пречи, което не ми е нужно. Виждаш моето благословено жилище. Не ми е нужно нищо повече. Излишни грижи и главоболия. Виж: леглото ми е щирочко и меко. Идва веднаж един от колегите. Чистник, ужаси се. Как може в такава дупка! Учител си казва, гимназиален, с голяма заплата. Мене парите за друго ми са нужни. Женичките! Дарявам ги щедро, когато мога. Те обичат това. Картите, нали знаеш, от карти никой не забогатява, но това, което изпитва човек с тях, не се изплаща с никакви пари и богатства. Ти, впрочем, не разбираш от тия работи — духна той пушък от цигарата си.

Глаушев мълчеше с нескрита досада и все пак сега не бързаше да си отиде. И като че ли очакваше нещо по-друго от домакина, нещо по-важно, по-особено. Той се задържаше с мъка на неудобния стол, с отвращение дишаше смрадливия въздух в тая бърлога, но смътно чувствуваше, че бе дошъл да търси нещо тук, от тоя противен човек. Докато го чакаше да свърши с тия свои отдавна познати приказки, Глаушев шареше с очи наоколо нетърпеливо, разсеяно, сведе поглед върху няколкото книги на масата, покрити с прах, отдавна неразтваряни и най-отгоре — Пшибишевски. Гласът на Дяконов наново стигна до него:

— Какво става с твоето гъркинче?

— Кое… гъркинче? — попита Глаушев колебливо и цял се изчерви.

— Е де, е де! Целият град говори за твоята голяма любов, само ти криеш главата си в пясъка. Не ми е чудно. Всички тия, като тебе, живеят с лъжливи представи за живота, с илюзиите си. Замотават се с железни мрежи, които сами си заплитат, сами си мятат примка на шията. Слушай, Глаушев — протегна към него Дяконов косматата си ръка с разперени пръсти, опули подпухналите си, възпалени очи: — Ела с мене само три дни и аз

ще те науча да живееш. Ще ти разкрия истинския живот, ще ти дам да вкусиш от всичките му благини, ще видиш и хората такива, каквито са.

— Къде? В кръчмите, в комарджийниците, с циганките?

— Ами да! Там кипи истинският живот. И знаеш ли, аз се запознах с двама турци, много интересни хора. Офицер е единият. Ние, казва, ще възродим Турция. Ще дадем свобода на всички народи и ще вървим всички заедно. Цяла партия има сред най-просветените турци за една нова Турция. Виждаш ли какво знам аз?

— Не си научил нищо ново. Знае се вече за партията на младотурците. Ти си научил едва сега и сигурно в некоя комарджийница.

— Какво от това? Те са свободни хора, тия двамата. По кръчмите и комарджийниците, момче, хората свалят маските си. — Той посегна към бутилката. — Да пием ли по едно вино?

— Не, не.

Дяконов приподигна рамена, изпи недопитото вино от чашата, обърса с цяла шепа мустаките си и още с шепата на уста продължи:

— Едно трябва да разбереш ти добре: човекът по природа си е порочен. Глупци са всички пророци и апостоли, които искат да спасяват човека от греха. И ти си от тях, знам те аз. Освободи се, човече, от всички там…

Борис стана. Дяконов го проследи с поглед:

— Къде сега пък…

— Не чух нищо ново от тебе. И това с младотурците…

Изправи се и Дяконов:

— Искам да те… разтоваря.

Борис втренчи в него жадни очи, притаи дъх. Дяконов продължи:

— Ти се измъчваш. Сам се измъчваш. Като светците пустинници и стълпници. На колело с ножове, в кипящ катран. Докъде доведоха тия фанатици грешното човечество? Чух, че си ходил с владиката. Нямаше те… колко време. Какво научи от него, от духовния християнски княз? Нищо. Само лъжи и заблуди. Празни думи. Истината е в мене. Мръсна, но истина. Като я познаеш, няма и да се гнусиш от нея. Ще се научиш и да живееш.

Глаушев отново се бе върнал към себе си. Той каза:

— Ето, ето защо се тълпят около тебе учениците, защо обичат да те слушат. Ти ги учиш да живеят по-лесно. От нищо да не се отказват. От нищо да не се гнусят. Сочиш им съблазните на греха. Заповедайте, вземете си. Яжте, пийте, веселете се. Идете при циганките. Позволено е всичко. Разправяха, че един от шестокласниците запалил цигарата си от твоята цигара.

— Да. Запали си цигарата. А по-добре ли е да пушат по нужниците?

— Не. По-добре е да не пушат.

— Кой ти каза? Хубавата цигара е истинско блаженство.

— Сладостите на греха, нали? И така: надолу, надолу. По дъното. То притегля, а ти легай и пълзи. Да ти е по-лесно.

— Ти пък нагоре, нагоре. А виждам, че вече се задъхваш. Сърцето ти ще се пръсне. Въздух не ти стига. Дотичал си при мене с изплезен език. Тежко ти е. Залюбил си гъркинче, а гърците тук убиват приятелите ти. Сега ти… накъде?

Борис бледнееше все повече, след всяка негова дума. Избледняха дори и сините кръгчета на очите му, останаха сред тях само разширените черни точки на зениците. Дяконов се преструваше, че нищо не забелязва, и се опитваше да прикрие обладалото го чувство на тържествуващо надмощие. Той посегна да сложи ръка върху рамото на Глаушев, но отдръпна ръката си, притисна я на меките си, затлъстели гърди и продължи покровителствено, отпуснал смирено своите подпухнали, зачервени клепачи:

— Аз ще ти кажа как да излезеш от това положение. Вземи си гъркинчето и… бягай някъде по-далеко. В България или където искаш! Тук жив ще те изедат. И нашите, и техните. Знам, знам — пристисна той отпуснатите си устни, присви трагично вежди: — Комитетът, борбата… Нека други да… Поне докато ти мине огънят.

— Нели? — усмихна се едва Глаушев. Лицето му бързо върна цвета си, засияха сините му очи, само двете черни точки в тях като че ли станаха още по-черни. Той въздъхна: — Да, да. Ти наистина искаш… да ме спасиш.

— Тъй — кимна Дяконов. — Тъй. Умному мало довлеет. Но… Знам ли те? Да не те хванат пак твоите…

— Лека нощ, Дяконов. Голем умник си ти, бога ми.

Дяконов се загледа в него подозрително. Чакаше да чуе какво ще каже по-нататък. Глаушев се обърна и излезе от леговището му.