Метаданни
Данни
- Серия
- Преспанска тетралогия (4)
- Включено в книгата
- Година
- 1966 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,6 (× 113гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- Сергей Дубина(8 юли 2007)
Източник: http://dubina.dir.bg
Издание:
ДИМИТЪР ТАЛЕВ
ГЛАСОВЕТЕ ВИ ЧУВАМ
ЧЕТВЪРТО ИЗДАНИЕ
Редактор Мария Кондова
Художник Дамян Николов.
Худ. редактор Кънчо Кънев.
Техн. редактор Веселина Недялкова.
Коректори Мария Йорданова и Маргарита Милчева.
Издателство „Български писател“, ДП „Димитър Благоев“, София, 1989 год.
Цена 3,49 лв.
История
- —Добавяне
Статия
По-долу е показана статията за Гласовете ви чувам от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0“.
„Гласовете ви чувам“ | |
Автор | Димитър Талев |
---|---|
Първо издание | 1966 г. България |
Издателство | Български писател |
Оригинален език | български |
Жанр | исторически роман |
Вид | роман |
Предходна | „Илинден“ |
„Гласовете ви чувам“ е последният роман на Димитър Талев от тетралогията му за живота и революционните борби на българите в Македония през XIX и началото на XX век, включваща още „Железният светилник“, „Преспанските камбани“ и „Илинден“.
Романът е завършен през лятото на 1965 година и е публикуван през пролетта на 1966 година[1].
Сюжет
Сюжетът на творбата проследява живота на младия син на Лазар и Ния Глаушеви Борис след потушаването на Илинденско-Преображенското въстание.
В гр. О.
Борис Глаушев се настанява в гр. О. (Битоля), където става учител в местно българско училище и е избран за член на окръжния комитет на ВМОРО. Глаушев става свидетел на конфликтите в комитета между социалиста Стефан Кибаров, председателят Богдан Бобев и секретарят Симеон Венчев, който на своя глава решава да си сътрудничи със сърбите и сърбоманите. Венчев е отстранен от комитета, след което негов човек прострелва Кибаров. В отговор поддръжникът на Кибаров, евреинът Езра, убива Венчев, а Кибаров е откаран от своите хора на лечение в България.
Йосиф от Рапа
Сърбоманът Йосиф от Рапа (литературен образ на Глигор Соколович – Ляме[2]) повежда чета из Македония с цел посредством подкупи, заплахи и насилие да сърбизира българското население. Той е уловен в засада от българския войвода Дойчин (чийто прототип е Арсо Локвички[3]), но успява да се измъкне с помощта на писмо, подписано и подпечатано от секретаря на О-ския окръжен революционен комитет Орловски (Симеон Венчев) и датирано от ноември 1905 г., в което се казва „... Той се ползва с нашето доверие ... ако се подчинява на Устава ... да му се помага ... въпреки че е дошъл от Сърбия.“ и с думите, че се е срещнал с Пере Тошев, който бил одобрил дейността му, стига да е верен на организацията. „За Дойчина по-голям човек от Пере Тошев в организацията нямаше.“ Той пуска Йосиф, но му заповядва да не се връща повече в неговия район. След като се измъква от засадата Йосиф се ожесточава поради унижението, което е преживял пред четниците си и решава да започне открита сърбоманска дейност. Той отива в село Дупки, където Дойчин е застрелял неговия човек Мишко. Йосиф събира селото, но селският ръководител на ВМОРО Алексо се крие от сърбоманския войвода в хамбара си. Йосиф вика жената на Алексо, която идва с малкия си син и отрича мъжа ѝ да е в селото. Когато обаче Йосиф заплашва да отреже главата на сина ѝ, Алексо се появява на площада. След като не може да го накара да се обяви за сърбин, Йосиф кара „доктора на четата“, Бърко, да го дере жив, след което го обесва с краката надолу и го застрелва.
Ангелика Милонас
От прозореца на стаята, където живее под наем, Борис Глаушев вижда през улицата младата гъркиня Ангелика Милонас, която живее в отсрещната къща и се показва на балкона, за да полива цветята си. Хазяйката му Фотина, гъркиня, женена за българин, посредничи между двамата и те се срещат. Младите се влюбват един в друг без да го признават пред себе си, а още по-малко пред другия. Когато вече са увлечени, Борис казва на Фотина да му купи обувки за малкия му син, чиято майка Ружа е убита от турците по време на въстанието, след което заминава да види родителите си в Преспа за Бъдник. Фотина е шокирана от новината, а и Борис се страхува, че узнавайки за това Ангелика няма да го погледне отново. В Преспа майката на Борис Ния кани младата вдовица и учителка Дона Крайчева на Бъдни вечер. Скоро след това опитът на българите да съборят камбанария, издигната от сърбомани е отблъснат от турския аскер с убийството с щик на Дона Крайчева, последвано от залп в множеството. Като се връща в Преспа Борис споделя с майка си Ния за Ангелика. След завръщането си в О. той узнава от Фотина, че Ангелика е болна, но все още иска да го вижда, въпреки новината, която е научила от Фотина за неговото положение. Борис иска веднага да я посети, но Фотини го възпира от страх от братята и бащата на Ангелика. Ангелика се разплаква от радост, научавайки, че Борис се е върнал и иска от Фотини да ѝ помогне да се изправи, за да погледне през прозореца. Борис е застанал на прозореца си и двамата се виждат за пръв път от толкова време. В стаята обаче влиза бащата на Ангелика Костас Милонас и научава за увлечението на дъщеря си по българина. Бащата забранява на Ангелика да се среща отново с Борис и предава чрез Фотини заплаха на Борис да не се среща с Ангелика „ако му е мил животът“. Фотина му казва, че майката на Борис е гъркиня (всъщност прабаба му по майчина линия е била гъркиня), но това не омеква сърцето на Костас. Той иска от Фотина да изпъди българина, обещавайки да ѝ плаща „кирата“, докато тя си намери друг „кираджия“. Фотина се уплашва и предупреждава Борис, но когато той я пита дали го пъди, тя не го прави. Борис казва, „Е, щом не ме пъдиш и аз нема да си отида. Тук ще стоя. И ще си взема Ангелика, Ангелика ще бъде моя.“
След като се връща от комитетско заседание Борис намира в стаята си писмо на френски от Ангелика донесено от малкия ѝ племенник Ригас, в което тя за първи път открито изразява любовта си към него и му изказва съжалението си, че не може го вижда колкото ѝ се иска, защото баща ѝ е научил за увлечението ѝ и я пази. Тя го предупреждава да се пази от братятя ѝ, които и баща ѝ не смее да уведоми за него, и го моли да има търпение тя да „прехвърли тая страшна планина“ (на омразата между гърците и българите) преди той да направи нещо.
След като изтича известно време Борис неочаквано намира самата Ангелика да го чака у дома му и те правят любов в стаята му. Когато се връща при своите Ангелика е пресрещната от брат си Димитрис. Тя признава пред него за връзката си с Борис Глаушев и заедно с по-големия им брат Ставрос Димитрис заплашва, че ще убият Борис, ако отново двамата влюбени се погледнат. Ангелика отново изпраща писмо на Борис, в което му казва да не я търси, да не показва, че се интересува от нея, поне за известно време и да бъде търпелив и много предпазлив.
Комитетски дела
Докато е в Преспа за Бъдник Борис е изпратен заедно с други двама членове на околийския комитет, даскали като него, да вразуми войводата Кольо Ганев в село Дреново, който е решил да изгори селата Рапа и Пресад, защото някои от жителите им са се обявили за сърби под натиска на сърбоманския войвода Йосиф от Рапа. След като ядно ги изслушва и изпраща да спят обаче Ганев ги заплашва със смърт, което е дочуто и предадено на селския ръководител Кръстьо, който моли пратениците на комитета да напуснат селото, за да не може „улавия“ Ганев да изпълни заканата си. Те неохотно напускат селото под прикритието на нощта. На сутринта въоръжен с пушката си Кръстьо се изправя пред Ганев на селския мегдан. Ганев се разгневява, че даскалите са избягали, заплашва Кръстьо с „петдесет по голо“ и заповядва на четниците си да го хванат. Кръстьо ги предупреждава да не се приближават. Тогава Ханджията го застрелва отстрани.
Глаушев отива на заседание на комитета, на което се появява Даме Груев. Груев влиза в спор със социалиста Кибаров. Кибаров в подкрепа на социалистическите си идеали се позовава на устава на ВМОРО, който казва, че организацията се бори за автономна Македония, за освобождението на всички македонци, без оглед на вера и народност, и обвинява Груев, че е поискал помощ от България по време на Илинденското въстание. Груев казва, че може би трябва да се преосмисли устава и открито да се заяви, че целта на организацията е Македония да стане част от България, с което да се спечели подкрепата на българската държава и армия, тъй като гърците не са приели идеята за автономия и целят да се присъденият към Гърция, а новопоявилите се сърби също казват, че тази земя ще стане част от Сърбия. На заседанието се решава окръжният войвода Петър Донев-Караджата да отиде с чета от 25 души да прогони гръцките андарти (четници) от района на Мариовските села, които „са пропищели“ от тях, а Борис Глаушев, по прякор Милостивият, да придружи българския владика, който ще отиде по селата да раздава дарения, получени от България.
Борис тръгва с владиката и кервана с помощите от България, но владиката го заставя да остави револвера си, а на турския онбашия (десетник) казва, че му стига един човек охрана, а не трима, както са били изпратени, на което турчина склонява. Владиката и Борис отсядат в едно село, което през нощта е нападнато от гръцки андарти, а на селяните не достигат пушките, тъй като са скрили част от тях в планината. Андартите подпалват селската църква и няколко къщи и убиват няколко селяни, но се появява друга вълна от изстрели, оказала се от четата на Караджата, която изтласква гърците. На заседание на окръжния комитет в О., на което присъстват Петър Донев-Караджата и Борис Глаушев единодушно е решено в отговор да бъдат избити 12 гръцки първенци в О., включително гръцкия консул и двамата братя на Ангелика Милонас. Извършени са няколко покушения срещу гърците. Братята на Ангелика замислят убийството на Борис Глаушев, но Ставрос е ранен в краката от нападатели и е пренесен в къщата.
Битката на Стражица
Ангелика отива при Борис и го пита дали е участвал в решението за опита за покушение срещу братята ѝ, на което той отговаря утвърдително. Ангелика му казва, че е била решила да остане при него, но знанието, че той е решавал убийството на братята ѝ не ѝ позволява. Тя се връща в къщата на родителите си, взема нож от кухнята и чист чаршаф от един скрин, качва се на тавана, постила чаршафа на прашния под, коленичи на него и се пробожда в сърцето. На сутринта Борис чува писък от съседната къща. Димитрис Милонас хуква нагоре по улицата да доведе лекар. Борис кара Фотини да разбере какво е станало и след малко Фотини му казва, че Ангелика се е пробола с нож. Борис се облича за излизане и отива у Милонас, където е срещнат от Димитрис, който по молба на Борис не го връща. Борис е заведен до леглото на мъртвата, а баща ѝ казва на гръцки „Стани, Ангелика... Дошъл е твоят жених, стани да го посрещнеш...“
Борис Глаушев тръгва с чета из планините. Йосиф от Рапа научава, че организационните чети от три съседни околии са се събрали в една долина, дълбоко скрита в планините, за да решават съдбата му. Той се изкачва на скалите на един връх над долината, откъдето вижда 150 четници и още толкова селско опълчение. Йосиф праща двама селяни по различни пътеки към Преспа, за да кажат на каймаканина: „Под Стражица са се събрали над триста български комити. Йосиф от Рапа ти праща хабер.“
Комитите са предупредени за предателството от пратеник на околийския комитет в Преспа малко преди да се появят над хиляда души аскер откъм прохода при Стражица и други роти от други страни. Четиримата войводи повеждат хората си по уговорен план, но четниците, застанали на позиция да вардят прохода при Стражица отказват да ги последват. Заедно с четника Цветко, Борис Глаушев отива да им предаде строгата заповед на войводите да отстъпят. Четиридесетимата четници, заели позиция на една скална площадка и водени от Костурчето, Кирил Кончев и Юнкерът, обаче заявяват решимостта си да не отстъпят позицията. Глаушев решава да остане с тях, а с него и Цветко, „Ами и аз, даскале, като тия момчета. Не ти дава сърце да ги оставиш и да си отидеш. Мрете вие, пък аз ще си отида! Сърцето ти не дава. Ще се бием и ще мрем заедно. Нели съм излезъл четник! Това аз си го знаех още като... Пък, най-после, каквото даде Бог.“ С падането на нощта турците обсаждат върха.
Битката започва призори, най-напред при Стражица, а след това и на други две места в планината (виж: Битка на Ножот). Когато турците се приближават на сто и петдесет или двеста крачки, четниците откриват огън: „Четниците стреляха съсредоточено, упорито, пукаха безспир четиридесет и две пушки, редиците на аскера изоставяха след себе си все повече ранени и убити.“ Аскерът, воден от офицерите с извадени саби, достига до скалистата височина, където е разпръснат „сред трясъка на десетки бомби“. „Докъм пладне турците атакуваха три пъти Стражица, но не можаха да заемат каменистия ѝ връх.“ Жегата напича, а на турците е раздаден обяд. Следобед турци се изкачват на съседен на Стражица рид и започват стрелба с маузери. Костурчето е първият покосен от огъня. Турците превземат с щурм каменната площадка под върха и избиват двайсетината ѝ защитници. Другите двайсетина четници са между скалите при върха, където „викаше Юнкерът: „Нема вече време, нема време! Чупете пушките! Събирайте се насам! Насам... Борис сложи нова пачка в пушката си. Последната. И последователно изстреля петте патрона в турската тълпа. Не беше нужно да се прицелва. Не поглеждаше и дали са улучили куршумите му...“ Борис разбива о скалата пушката си, после и Цветковата, хваща Цветко под мишница и го повежда към едно по-широко място, където са се уговорили да се съберат четниците. Там останалите живи четници викат, прегръщат се, чупят пушките си, за да не попаднат в ръцете на турците. Цветко откопчава една бомба от патрондаша си, отвинтва капачката ѝ и я удря в камъка.
В Преспа се разчува за засадата и битката в планината. Загинали са една трета от четниците, а Йосиф от Рапа останал незасегнат и навлязъл с четата си и по тамошните села. При Лазар Глаушев идва „капитан Перуко, от чуждите офицери инструктори, каквито имаше по всички македонски градове.“ Той показва на Лазар „кадро“, което е направил на загиналите на Стражица. Лазар Глаушев разпознава тялото на сина си. Офицерът оставя снимката на Глаушев, който я скрива от жена си и не ѝ казва какво е научил.
На другия ден в дюкяна на Лазар Глаушев влиза председателя на околийския комитет в Преспа и му казва, че Борис е тежко ранен, но жив и е отнесен от другарите му от О. „в некакво село“. След няколко дена при тях пристига учителката от О. Мария Йорданова, която им съобщава, че Борис е изпратен по канала на организацията в България. Учителката им предлага да му занесе нещо, тъй като заминава да следва в Софийския университет.
„През зимата на тая година в сражение с турците бе убит Даме Груев.“ – така завършва сагата на Димитър Талев.
Издания
- Книгата е издадена от изд. „Български писател“ на 30 април 1966 г., по-малко от 6 месеца преди смъртта на автора, в тираж 20 100.
- Преиздадена е от същото издателство през 1976, 1980, 1986, 1989 г.
- Издание на ИК „Анубис“, 2000 г.
- Издание на изд. „Захарий Стоянов“, 2004 г. (ISBN 954-739-443-6)
Бележки
- ↑ Братислав Талев: До края на живота си баща ми се надяваше, че истината за Македония ще възтържествува, в-к „Македония“, брой 34, 23 септември 1998 г.
- ↑ Църнушанов, Коста. Сърбизиране на македонския казионен „литературен език“. Част втора // Македонски преглед XIV (2). 1991. с. 22.
- ↑ Църнушанов, Коста. Героите на Димитър Талев, Спектър 69. Книга за наука, техника и култура, с. 167.
Външни препратки
- Гласовете ви чувам – онлайн издание
- Гласовете ви чувам Архив на оригинала от 2011-02-03 в Wayback Machine. – онлайн издание
XLIV
Те навлязоха едва на другия ден в засегнатата от въстанието област. Беше доста късно следобед, когато завиха по стръмния каменист път за към първото от пострадалите села, които искаше да посети о-ският митрополит. Никой не излезе да ги посрещне, макар селяните отдалеко да бяха забелязали кервана и сега скришом следяха приближаването му. Отдалеко се виждаха и опушените стени на изгорели къщи, набързо приправени колиби по пепелищата, но се виждаха и здрави жилища, някои по на два ката, с каменни огради. Тук, сред планините, селата бяха по-спретнати от чифликчийските села низ полето. Оттук тръгваха много гурбетчии и когато се връщаха след години по родните си села, строяха и редяха домовете си според това, което са виждали по далечни градове. И още по-грозни бяха тук следите на опустошението, които не можеха да се заличат за две или три години след въстанието.
Едващо бяха навлезли пътниците в улицата, която кривуличеше през цялото село край един поток, срещу тях притича задъхан немного млад мъж със сухо лице и живи, черни очи. Беше селският организационен ръководител. Дотичал бе, види се, отдалеко и попита забързано:
— Ти ли си, господин Глаушев? Борис посочи с ръка;
— Ето дедо владика.
Селянинът поприведе глава, свали капата си:
— Благослови, дедо владика… — После сложи отново капата и продължи: — Ние знаехме, че… но като видехме толкова коне, рекохме си…
— Къде е тук църквата или училището? — попита от коня си владиката.
Селянинът протегна ръка към най-високата част на селото:
— Те… изгореха, сринаха ги съвсем. — После бързо добави: — Ние сме ви приготвили къща, ще приберем и конете.
Туктам по улицата се показаха и други люде — мъже, жени и повече деца. Владиката бързаше:
— Хайде, води ни! Някъде на по-широко място. Нека се съберат там всички. — Той се поизвърна към онбашията, който бе спрял коня си тъкмо зад неговия кон и гледаше селянина навъсен: — Настанете най-напред онбашията, дайте му да се нахрани. Цял ден е гладувал.
Това беше, за да отстрани турчина. По дяволите! — би казал онбашията; той беше наистина гладен и премръзнал. Да вървят по дяволите мръсните гяури със своя баш папаз1!
Излязоха на неголемия селски мегдан, някъде към долния край на селото. Като слезе владиката от коня, Петко, слугата му, донесе подплатена с кожи шуба и го наметна. Донесоха и два стола — за владиката и за Глаушев. Събра се наоколо цялото село. Там, на единия край на мегдана, бяха и конете, все още с товарите си. Конярите бързаха да надянат на главите им пълни зобници и хокаха младия си помощник, сърдити на владиката, че не позволяваше да разтоварят добичетата. Но владиката бързаше повече от тях.
Той не седна на поднесения му стол и наметнат с дългата шуба, изглеждаше като вкопан дълбоко в земята дънер. Извърна се, огледа селото и хоризонта наоколо, после свали тежкия си, взиращ се поглед върху събралите се там селяни — купчини деца отпред, мъже и някои от тях със свалени капи, жени, които надзъртаха иззад рамената им. Тихо беше по площада при толкова люде, само някой от конете ще изпръхти, ще изцвили хрипкаво, треперливо, усетил мирис на ечемик, преди да надянат зобник и на неговата глава.
Предната нощ бе валял проливен дъжд и толкова
---
Баш папаз — главен поп.
продължителен, час след час, че след яростна борба докъм полунощ обилната вода удави вятъра. Пътниците тръгнаха отново на разсъмване. Владиката бързаше. Дъждът бе престанал, но мътната утринна светлина бе озарила ниско надвесени облаци, от които всеки миг можеше пак да потече вода. Така по целия път до това село. Прокиснало бе всичко и тук в студена влага. Над полуразрушеното село, над щръкналите опушени стени, над главите на събралите се люде тежаха като че ли все същите тъмни облаци. Владиката гледаше лицата на селяните — изпити, само кожа и напиращи кости, прозрачно бледи детски личица, посивели, брадясали лица на мъже, скръбни, уплашени лица на жени. По мършавите тела висяха влажни дрипи, някои от людете са стъпили боси в калта — помръдват мокри пръсти, червени, посинели от студ, с черни нокти. Само очите греят от някаква надежда, дъхът е спрял в очакване. Заговори владиката, равен беше силният му, дълбок глас, натежал от скрита мъка и от мисъл да зарадва тия люде в неизмеримата им беда:
— Късно идваме, със закъсняла милост и помощ, но братската любов е голяма и ще дойде при вас един ден още по-силна, макар сега да се показва късно и по-слаба. — Глаушев слушаше с наведени очи. Селяните слушаха владиката, но гледаха повече в него, научили бяха един от друг, че е от Организацията. Владиката продължи и едва сега събра върху себе си всички погледи, припламнали с нова, по-голяма надежда, с плаха радост: — Вашите братя от свободна България пращат по нещо на тези от вас, които нямат нищо, които всичко са загубили. Но братската любов на свободните ваши сънародници е много по-голяма от това, което ви пращат и което е само видим знак на тяхното състрадание към вас. Кажете сега вие самите кои са най-нуждаещите се между вас, защото туй, което ще ви предам, не може нито да ви облече всички, нито да ви нахрани, нито да събере изгорелите ви домове.
Заоглеждаха се един друг селяците, размърдаха се, зачу се шепот. Ала никой не излизаше да застане пред владиката, да протегне ръка. Тогава Борис Глаушев кимна на селския ръководител и те двамата влязоха между селяците. Борис каза:
— Нека излезат напред децата и жените на убитите, после и тия с изгорените къщи.
Ръководителят след него побутваше напред едно или друго от децата, дваматрима от мъжете, търсеше с очи между жените, заобаждаха се някои и между селяните, посягаха да му помагат:
— Ха ти, Трифуне… Дъмбев, излизай! Марийо, Ано…
Със скрита почуда гледаше владиката как тия люде не се решаваха да излязат напред, колебаеха се и дори се отказваха. Мина доста време, докато се събраха пред него купчина деца, няколко жени, които срамежливо криеха лица под придръпнатите над очите им черни забрадки. Застанаха там, зад тях, и двама от мъжете с извърнати глави — не смееха да погледнат никого, щом бяха дошли да чакат милост. Очите на владиката заблестяха по-силно от появилата се в тях влага. Той също пристъпи и посочи с ръка още няколко от децата, още други две жени и двама мъже, за които никой не каза, че бяха загубили всичко, ала отдалеко личеше по тях нищетата им.
Конярите и техният помощник под шумните команди на владишкия слуга довлякоха два големи вързопа и един сандък. Развързаха ги, разковаха сандъка. Натрупаха на купчини горно и долно облекло, чорапи, обуща; торбички и книжни кесии с брашно, фасул, ориз, захар. Някъде сред струпалите се по-назад селяци се чу плачлив детски гласец:
— Мамо. …. Ами за нас?