Метаданни
Данни
- Серия
- Преспанска тетралогия (4)
- Включено в книгата
- Година
- 1966 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,6 (× 113гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- Сергей Дубина(8 юли 2007)
Източник: http://dubina.dir.bg
Издание:
ДИМИТЪР ТАЛЕВ
ГЛАСОВЕТЕ ВИ ЧУВАМ
ЧЕТВЪРТО ИЗДАНИЕ
Редактор Мария Кондова
Художник Дамян Николов.
Худ. редактор Кънчо Кънев.
Техн. редактор Веселина Недялкова.
Коректори Мария Йорданова и Маргарита Милчева.
Издателство „Български писател“, ДП „Димитър Благоев“, София, 1989 год.
Цена 3,49 лв.
История
- —Добавяне
Статия
По-долу е показана статията за Гласовете ви чувам от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0“.
„Гласовете ви чувам“ | |
Автор | Димитър Талев |
---|---|
Първо издание | 1966 г. България |
Издателство | Български писател |
Оригинален език | български |
Жанр | исторически роман |
Вид | роман |
Предходна | „Илинден“ |
„Гласовете ви чувам“ е последният роман на Димитър Талев от тетралогията му за живота и революционните борби на българите в Македония през XIX и началото на XX век, включваща още „Железният светилник“, „Преспанските камбани“ и „Илинден“.
Романът е завършен през лятото на 1965 година и е публикуван през пролетта на 1966 година[1].
Сюжет
Сюжетът на творбата проследява живота на младия син на Лазар и Ния Глаушеви Борис след потушаването на Илинденско-Преображенското въстание.
В гр. О.
Борис Глаушев се настанява в гр. О. (Битоля), където става учител в местно българско училище и е избран за член на окръжния комитет на ВМОРО. Глаушев става свидетел на конфликтите в комитета между социалиста Стефан Кибаров, председателят Богдан Бобев и секретарят Симеон Венчев, който на своя глава решава да си сътрудничи със сърбите и сърбоманите. Венчев е отстранен от комитета, след което негов човек прострелва Кибаров. В отговор поддръжникът на Кибаров, евреинът Езра, убива Венчев, а Кибаров е откаран от своите хора на лечение в България.
Йосиф от Рапа
Сърбоманът Йосиф от Рапа (литературен образ на Глигор Соколович – Ляме[2]) повежда чета из Македония с цел посредством подкупи, заплахи и насилие да сърбизира българското население. Той е уловен в засада от българския войвода Дойчин (чийто прототип е Арсо Локвички[3]), но успява да се измъкне с помощта на писмо, подписано и подпечатано от секретаря на О-ския окръжен революционен комитет Орловски (Симеон Венчев) и датирано от ноември 1905 г., в което се казва „... Той се ползва с нашето доверие ... ако се подчинява на Устава ... да му се помага ... въпреки че е дошъл от Сърбия.“ и с думите, че се е срещнал с Пере Тошев, който бил одобрил дейността му, стига да е верен на организацията. „За Дойчина по-голям човек от Пере Тошев в организацията нямаше.“ Той пуска Йосиф, но му заповядва да не се връща повече в неговия район. След като се измъква от засадата Йосиф се ожесточава поради унижението, което е преживял пред четниците си и решава да започне открита сърбоманска дейност. Той отива в село Дупки, където Дойчин е застрелял неговия човек Мишко. Йосиф събира селото, но селският ръководител на ВМОРО Алексо се крие от сърбоманския войвода в хамбара си. Йосиф вика жената на Алексо, която идва с малкия си син и отрича мъжа ѝ да е в селото. Когато обаче Йосиф заплашва да отреже главата на сина ѝ, Алексо се появява на площада. След като не може да го накара да се обяви за сърбин, Йосиф кара „доктора на четата“, Бърко, да го дере жив, след което го обесва с краката надолу и го застрелва.
Ангелика Милонас
От прозореца на стаята, където живее под наем, Борис Глаушев вижда през улицата младата гъркиня Ангелика Милонас, която живее в отсрещната къща и се показва на балкона, за да полива цветята си. Хазяйката му Фотина, гъркиня, женена за българин, посредничи между двамата и те се срещат. Младите се влюбват един в друг без да го признават пред себе си, а още по-малко пред другия. Когато вече са увлечени, Борис казва на Фотина да му купи обувки за малкия му син, чиято майка Ружа е убита от турците по време на въстанието, след което заминава да види родителите си в Преспа за Бъдник. Фотина е шокирана от новината, а и Борис се страхува, че узнавайки за това Ангелика няма да го погледне отново. В Преспа майката на Борис Ния кани младата вдовица и учителка Дона Крайчева на Бъдни вечер. Скоро след това опитът на българите да съборят камбанария, издигната от сърбомани е отблъснат от турския аскер с убийството с щик на Дона Крайчева, последвано от залп в множеството. Като се връща в Преспа Борис споделя с майка си Ния за Ангелика. След завръщането си в О. той узнава от Фотина, че Ангелика е болна, но все още иска да го вижда, въпреки новината, която е научила от Фотина за неговото положение. Борис иска веднага да я посети, но Фотини го възпира от страх от братята и бащата на Ангелика. Ангелика се разплаква от радост, научавайки, че Борис се е върнал и иска от Фотини да ѝ помогне да се изправи, за да погледне през прозореца. Борис е застанал на прозореца си и двамата се виждат за пръв път от толкова време. В стаята обаче влиза бащата на Ангелика Костас Милонас и научава за увлечението на дъщеря си по българина. Бащата забранява на Ангелика да се среща отново с Борис и предава чрез Фотини заплаха на Борис да не се среща с Ангелика „ако му е мил животът“. Фотина му казва, че майката на Борис е гъркиня (всъщност прабаба му по майчина линия е била гъркиня), но това не омеква сърцето на Костас. Той иска от Фотина да изпъди българина, обещавайки да ѝ плаща „кирата“, докато тя си намери друг „кираджия“. Фотина се уплашва и предупреждава Борис, но когато той я пита дали го пъди, тя не го прави. Борис казва, „Е, щом не ме пъдиш и аз нема да си отида. Тук ще стоя. И ще си взема Ангелика, Ангелика ще бъде моя.“
След като се връща от комитетско заседание Борис намира в стаята си писмо на френски от Ангелика донесено от малкия ѝ племенник Ригас, в което тя за първи път открито изразява любовта си към него и му изказва съжалението си, че не може го вижда колкото ѝ се иска, защото баща ѝ е научил за увлечението ѝ и я пази. Тя го предупреждава да се пази от братятя ѝ, които и баща ѝ не смее да уведоми за него, и го моли да има търпение тя да „прехвърли тая страшна планина“ (на омразата между гърците и българите) преди той да направи нещо.
След като изтича известно време Борис неочаквано намира самата Ангелика да го чака у дома му и те правят любов в стаята му. Когато се връща при своите Ангелика е пресрещната от брат си Димитрис. Тя признава пред него за връзката си с Борис Глаушев и заедно с по-големия им брат Ставрос Димитрис заплашва, че ще убият Борис, ако отново двамата влюбени се погледнат. Ангелика отново изпраща писмо на Борис, в което му казва да не я търси, да не показва, че се интересува от нея, поне за известно време и да бъде търпелив и много предпазлив.
Комитетски дела
Докато е в Преспа за Бъдник Борис е изпратен заедно с други двама членове на околийския комитет, даскали като него, да вразуми войводата Кольо Ганев в село Дреново, който е решил да изгори селата Рапа и Пресад, защото някои от жителите им са се обявили за сърби под натиска на сърбоманския войвода Йосиф от Рапа. След като ядно ги изслушва и изпраща да спят обаче Ганев ги заплашва със смърт, което е дочуто и предадено на селския ръководител Кръстьо, който моли пратениците на комитета да напуснат селото, за да не може „улавия“ Ганев да изпълни заканата си. Те неохотно напускат селото под прикритието на нощта. На сутринта въоръжен с пушката си Кръстьо се изправя пред Ганев на селския мегдан. Ганев се разгневява, че даскалите са избягали, заплашва Кръстьо с „петдесет по голо“ и заповядва на четниците си да го хванат. Кръстьо ги предупреждава да не се приближават. Тогава Ханджията го застрелва отстрани.
Глаушев отива на заседание на комитета, на което се появява Даме Груев. Груев влиза в спор със социалиста Кибаров. Кибаров в подкрепа на социалистическите си идеали се позовава на устава на ВМОРО, който казва, че организацията се бори за автономна Македония, за освобождението на всички македонци, без оглед на вера и народност, и обвинява Груев, че е поискал помощ от България по време на Илинденското въстание. Груев казва, че може би трябва да се преосмисли устава и открито да се заяви, че целта на организацията е Македония да стане част от България, с което да се спечели подкрепата на българската държава и армия, тъй като гърците не са приели идеята за автономия и целят да се присъденият към Гърция, а новопоявилите се сърби също казват, че тази земя ще стане част от Сърбия. На заседанието се решава окръжният войвода Петър Донев-Караджата да отиде с чета от 25 души да прогони гръцките андарти (четници) от района на Мариовските села, които „са пропищели“ от тях, а Борис Глаушев, по прякор Милостивият, да придружи българския владика, който ще отиде по селата да раздава дарения, получени от България.
Борис тръгва с владиката и кервана с помощите от България, но владиката го заставя да остави револвера си, а на турския онбашия (десетник) казва, че му стига един човек охрана, а не трима, както са били изпратени, на което турчина склонява. Владиката и Борис отсядат в едно село, което през нощта е нападнато от гръцки андарти, а на селяните не достигат пушките, тъй като са скрили част от тях в планината. Андартите подпалват селската църква и няколко къщи и убиват няколко селяни, но се появява друга вълна от изстрели, оказала се от четата на Караджата, която изтласква гърците. На заседание на окръжния комитет в О., на което присъстват Петър Донев-Караджата и Борис Глаушев единодушно е решено в отговор да бъдат избити 12 гръцки първенци в О., включително гръцкия консул и двамата братя на Ангелика Милонас. Извършени са няколко покушения срещу гърците. Братята на Ангелика замислят убийството на Борис Глаушев, но Ставрос е ранен в краката от нападатели и е пренесен в къщата.
Битката на Стражица
Ангелика отива при Борис и го пита дали е участвал в решението за опита за покушение срещу братята ѝ, на което той отговаря утвърдително. Ангелика му казва, че е била решила да остане при него, но знанието, че той е решавал убийството на братята ѝ не ѝ позволява. Тя се връща в къщата на родителите си, взема нож от кухнята и чист чаршаф от един скрин, качва се на тавана, постила чаршафа на прашния под, коленичи на него и се пробожда в сърцето. На сутринта Борис чува писък от съседната къща. Димитрис Милонас хуква нагоре по улицата да доведе лекар. Борис кара Фотини да разбере какво е станало и след малко Фотини му казва, че Ангелика се е пробола с нож. Борис се облича за излизане и отива у Милонас, където е срещнат от Димитрис, който по молба на Борис не го връща. Борис е заведен до леглото на мъртвата, а баща ѝ казва на гръцки „Стани, Ангелика... Дошъл е твоят жених, стани да го посрещнеш...“
Борис Глаушев тръгва с чета из планините. Йосиф от Рапа научава, че организационните чети от три съседни околии са се събрали в една долина, дълбоко скрита в планините, за да решават съдбата му. Той се изкачва на скалите на един връх над долината, откъдето вижда 150 четници и още толкова селско опълчение. Йосиф праща двама селяни по различни пътеки към Преспа, за да кажат на каймаканина: „Под Стражица са се събрали над триста български комити. Йосиф от Рапа ти праща хабер.“
Комитите са предупредени за предателството от пратеник на околийския комитет в Преспа малко преди да се появят над хиляда души аскер откъм прохода при Стражица и други роти от други страни. Четиримата войводи повеждат хората си по уговорен план, но четниците, застанали на позиция да вардят прохода при Стражица отказват да ги последват. Заедно с четника Цветко, Борис Глаушев отива да им предаде строгата заповед на войводите да отстъпят. Четиридесетимата четници, заели позиция на една скална площадка и водени от Костурчето, Кирил Кончев и Юнкерът, обаче заявяват решимостта си да не отстъпят позицията. Глаушев решава да остане с тях, а с него и Цветко, „Ами и аз, даскале, като тия момчета. Не ти дава сърце да ги оставиш и да си отидеш. Мрете вие, пък аз ще си отида! Сърцето ти не дава. Ще се бием и ще мрем заедно. Нели съм излезъл четник! Това аз си го знаех още като... Пък, най-после, каквото даде Бог.“ С падането на нощта турците обсаждат върха.
Битката започва призори, най-напред при Стражица, а след това и на други две места в планината (виж: Битка на Ножот). Когато турците се приближават на сто и петдесет или двеста крачки, четниците откриват огън: „Четниците стреляха съсредоточено, упорито, пукаха безспир четиридесет и две пушки, редиците на аскера изоставяха след себе си все повече ранени и убити.“ Аскерът, воден от офицерите с извадени саби, достига до скалистата височина, където е разпръснат „сред трясъка на десетки бомби“. „Докъм пладне турците атакуваха три пъти Стражица, но не можаха да заемат каменистия ѝ връх.“ Жегата напича, а на турците е раздаден обяд. Следобед турци се изкачват на съседен на Стражица рид и започват стрелба с маузери. Костурчето е първият покосен от огъня. Турците превземат с щурм каменната площадка под върха и избиват двайсетината ѝ защитници. Другите двайсетина четници са между скалите при върха, където „викаше Юнкерът: „Нема вече време, нема време! Чупете пушките! Събирайте се насам! Насам... Борис сложи нова пачка в пушката си. Последната. И последователно изстреля петте патрона в турската тълпа. Не беше нужно да се прицелва. Не поглеждаше и дали са улучили куршумите му...“ Борис разбива о скалата пушката си, после и Цветковата, хваща Цветко под мишница и го повежда към едно по-широко място, където са се уговорили да се съберат четниците. Там останалите живи четници викат, прегръщат се, чупят пушките си, за да не попаднат в ръцете на турците. Цветко откопчава една бомба от патрондаша си, отвинтва капачката ѝ и я удря в камъка.
В Преспа се разчува за засадата и битката в планината. Загинали са една трета от четниците, а Йосиф от Рапа останал незасегнат и навлязъл с четата си и по тамошните села. При Лазар Глаушев идва „капитан Перуко, от чуждите офицери инструктори, каквито имаше по всички македонски градове.“ Той показва на Лазар „кадро“, което е направил на загиналите на Стражица. Лазар Глаушев разпознава тялото на сина си. Офицерът оставя снимката на Глаушев, който я скрива от жена си и не ѝ казва какво е научил.
На другия ден в дюкяна на Лазар Глаушев влиза председателя на околийския комитет в Преспа и му казва, че Борис е тежко ранен, но жив и е отнесен от другарите му от О. „в некакво село“. След няколко дена при тях пристига учителката от О. Мария Йорданова, която им съобщава, че Борис е изпратен по канала на организацията в България. Учителката им предлага да му занесе нещо, тъй като заминава да следва в Софийския университет.
„През зимата на тая година в сражение с турците бе убит Даме Груев.“ – така завършва сагата на Димитър Талев.
Издания
- Книгата е издадена от изд. „Български писател“ на 30 април 1966 г., по-малко от 6 месеца преди смъртта на автора, в тираж 20 100.
- Преиздадена е от същото издателство през 1976, 1980, 1986, 1989 г.
- Издание на ИК „Анубис“, 2000 г.
- Издание на изд. „Захарий Стоянов“, 2004 г. (ISBN 954-739-443-6)
Бележки
- ↑ Братислав Талев: До края на живота си баща ми се надяваше, че истината за Македония ще възтържествува, в-к „Македония“, брой 34, 23 септември 1998 г.
- ↑ Църнушанов, Коста. Сърбизиране на македонския казионен „литературен език“. Част втора // Македонски преглед XIV (2). 1991. с. 22.
- ↑ Църнушанов, Коста. Героите на Димитър Талев, Спектър 69. Книга за наука, техника и култура, с. 167.
Външни препратки
- Гласовете ви чувам – онлайн издание
- Гласовете ви чувам Архив на оригинала от 2011-02-03 в Wayback Machine. – онлайн издание
XXXIII
Събраха се на вечеря всички останали Милонасовци: Костас Милонас, жена му, двамата му синове, снахата Дросо и детето на Ставрос, по-стария син — дребничко момченце на шест-седем години, с тясно, бледо лице и големи черни очи с дълги черни мигли. То седеше срещу баща си, както бе наредил той още когато Ригас, синчето му, седна за пръв път на общата трапеза. Ставрос искаше детето да бъде винаги пред погледа му и само той да се грижи за неговото възпитание. Среден на ръст и сух като баща си, но с едри кости, Ставрос беше човек с високо самочувствие и твърде честолюбив. Тия свои черти той проявяваше без стеснение в своя необуздан патриотизъм и в своята гордост като елин, но в търговията си беше по-сговорчив — търгуваше нашироко с люде от всички народности, които населяваха О., макар да не пропущаше случай да припомня на клиентите си власи и българи, че са заблудени елини. Другите Милонасовци бяха хубави люде, а той беше като някакво гротескно тяхно подобие, от което страдаше скришом и се чувствуваше онеправдан. Все пак Ставрос Милонас се смяташе надарен с други качества — по-ценни, но скрити, — поради което се виждаше принуден той самият да ги изтъква. Голяма негова грижа беше да украси единственото си дете с всички свои добродетели и да го възпита като съвършен елин. Той гледаше да държи Дросо, жена си, по-настрана от детето — тя беше тъжна, мълчалива жена, също от търговски род, по-образована от мъжа си, по-изтънчена, прекалено блага към Ригас, което можеше да се отрази зле върху характера му. Дросо не можа да роди други деца и той спотайваше недоволство спрямо нея, както впрочем и спрямо майка си, която го бе родила грозен. Ставрос Милонас забеляза, че малкият му син не се поддаваше на неговите внушения или ги приемаше някак външно, без своя воля, и тогава той стана още по-строг, по-взискателен към момчето, дори прибягваше и към телесни наказания, като ги подбираше по свой ум така, че да не унижават малкия, а да познае Ригас чрез тях страданието и да се учи да го понася. С такива думи Ставрос Милонас отвръщаше на баща си или на жена си, или на майка си, или на Ангелика, когато се опитваха да го съдят за неговата суровост или пък просто да изтръгнат детето от ръцете му.
Сега малкият Ригас Милонас седеше на стола си и с големи усилия, пък и с отвращение преглъщаше залъците. Обиден кой знай от кого, че синът му беше такъв слабичък и дребен, Ставрос сам определяше количеството на храната, която малкият трябваше да приема. Покорно беше детето и по своему примирено със строгостта на баща си, но понякога проявяваше несъкрушима упоритост, с което Ставрос Милонас се гордееше в себе си и виждаше в това своя прилика. Преглъщаше Ригас и от време на време разплиташе срещу баща си своите дълги мигли, да прочете по лицето му дали е най-сетне доволен. А иначе детските му мисли летяха по своя воля.
На трапезата у Милонасовци не се говореше много. Ставрос не се качи горе да види болната си сестра — той винаги се сдържаше от излишни нежности, — но попита за нея, без да се обръща към никого:
— Как е днес Ангелика?
Отговори старият Милонас:
— Вече е по-добре. И докторът каза.
Ригас, малкият, пак подигна премрежените си очи към своя баща. Да му беше позволено, както на големите, да говори на трапезата, той би казал какво говорят другарчетата му на улицата за леля Ангелика и българина, който живее у леля Фотина. Ригас дружеше само с две други гърчета от махалата и те тримата си разменяха с българчетата само камъни, дебнеха се и се причакваха, за да се бъхтят по примера на големите, но тъкмо Василис и Ксантос, неговите най-добри приятели, бяха му казали, че българинът искал да се жени за леля му Ангелика.
— А! Леля Ангелика няма да се жени за него! — сопна им се Ригас оскърбен и дори беше готов да се нахвърли върху тях; с другарчетата си той не беше така смирен, какъвто беше вкъщи и особено в присъствието на баща си. И за да ги накара да млъкнат съвсем, той рязко заяви: — Леля Ангелика е болна.
Двете деца бяха дочули, че се шушука нещо между големите за Ангелика Милонас и българина у леля Фотина, но сега нямаше какво да възразят на Ригас.
Докато продължаваше това досадно и често пъти противно занимание — храненето (защо не му даваха това, което обичаше, да речем, локум или фурми, а го гнетяха с разни чорби и манджи!), — Ригас попоглеждаше големите на масата и си мислеше разни работи за тях или се вслушваше в късите им разговори, а понякога и се намесваше мислено. Най-добър беше дядо Костас, по-добър и от мама, понеже мама му препълваше чиниите, както искаше татко, всяка събота го къпеше в коритото и го търкаше с груба кесия, пък и сапун влизаше в очите му, караше го да си мие лицето, ушите и врата всяка сутрин, даже и сега, когато е студено, и за колко още неща го принуждаваше тя, а дядо Костас нищо не искаше от него, галеше го, даваше му бакърени десетачета. Но още по-добра и от тях двамата беше леля Ангелика. Може би и баба Ксантула, но баба беше все заета с работа из къщи, особено откакто се разболя леля Ангелика, а пък старата баба не ставаше от леглото. Леля Ангелика не го насилваше за нищо, ами се спираше да поприказва с него, да поиграе досущ като момче, тя го разбираше най-добре за всяко нещо,
помагаше му да потули някоя сторена вече пакост. С нея му беше най-весело.
— Стига си се мъчил — ще дръпне тя понякога паницата, когато са сами в готварницата сутрин. — Ще порастеш и с по-малко попара.
Счупил бе еднаж стъкло у съседите и леля Ангелика отиде да уреди работата, без да узнае някой от домашните. И колко пъти още все тя му се притичаше на помощ. Тя умееше да играе дори и на ашици, но най-веселото беше, че винаги губеше и си купуваше пак от него по пет ашика за пет пари или пък даваше за тях най-хубави копчета.
Пощипваше го по бузката и чичо Димитрис, но той го смяташе за съвсем мъничък, а често и не го забелязваше. Големите бяха все такива — чудни, — все искаха нещо от него, караха му се, наказваха го, бяха повече зли, отколкото добри. Леля Ангелика беше най-добра, понеже беше само малко по-голяма от него, той скоро ще я настигне и надмине. Дядо беше много стар, баба все заета и загрижена, татко и чичо бяха все сърдити за нещо, мама понякога плачеше скрита в стаята и няма да викне, да се чуе какво я боли, а само сълзи текат от очите й. Такива са големите, понякога не може да се разбере и какво приказват.
Чичо Димитрис побутна празната си чиния и рече:
— Тоя насреща бил член на техния окръжен комитет.
— Тъй ли? — извърна се към него по-големият брат с вилицата си в ръка. — Ами… да следим. Все може да се узнае нещо. Така, насреща, той ни е съвсем насгода. В ръцете ни е.
Само Ригас забеляза как ръката на дядо му потрепера, та не можеше да си вземе ядене и вилицата по-чукна в чинията. Да бе направил такова нещо Ригас, баща му би се пресегнал и за ухото да го дръпне, а сега никой нищо не видя. Мина му на дядо Костас бързо и той рече, като нищо да не е било:
— Вижда ми се смирен човек,
— Смирен! — приподигна рамена по-старият му син. Те всички са вълци в ягнешка кожа. Или крият страха си с привидно смирение.
Чичо Димитрис каза с равен глас, но гласът му винаги беше силен и звучен:
— Окръжният им комитет издава и потвърдява всички смъртни присъди срещу нашите. Разбира се, и той, нашият смирен комшия.
Никой повече не продума. Скоро на масата остана само Ставрос, който чакаше нетърпеливо да свърши най-сетне с вечерята си и Ригас.