Метаданни
Данни
- Серия
- Преспанска тетралогия (4)
- Включено в книгата
- Година
- 1966 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,6 (× 113гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- Сергей Дубина(8 юли 2007)
Източник: http://dubina.dir.bg
Издание:
ДИМИТЪР ТАЛЕВ
ГЛАСОВЕТЕ ВИ ЧУВАМ
ЧЕТВЪРТО ИЗДАНИЕ
Редактор Мария Кондова
Художник Дамян Николов.
Худ. редактор Кънчо Кънев.
Техн. редактор Веселина Недялкова.
Коректори Мария Йорданова и Маргарита Милчева.
Издателство „Български писател“, ДП „Димитър Благоев“, София, 1989 год.
Цена 3,49 лв.
История
- —Добавяне
Статия
По-долу е показана статията за Гласовете ви чувам от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0“.
| „Гласовете ви чувам“ | |
| Автор | Димитър Талев |
|---|---|
| Първо издание | 1966 г. България |
| Издателство | Български писател |
| Оригинален език | български |
| Жанр | исторически роман |
| Вид | роман |
| Предходна | „Илинден“ |
„Гласовете ви чувам“ е последният роман на Димитър Талев от тетралогията му за живота и революционните борби на българите в Македония през XIX и началото на XX век, включваща още „Железният светилник“, „Преспанските камбани“ и „Илинден“.
Романът е завършен през лятото на 1965 година и е публикуван през пролетта на 1966 година[1].
Сюжет
Внимание: Текстът по-долу разкрива сюжета на произведението (или части от него)!
Сюжетът на творбата проследява живота на младия син на Лазар и Ния Глаушеви Борис след потушаването на Илинденско-Преображенското въстание.
В гр. О.
Борис Глаушев се настанява в гр. О. (Битоля), където става учител в местно българско училище и е избран за член на окръжния комитет на ВМОРО. Глаушев става свидетел на конфликтите в комитета между социалиста Стефан Кибаров, председателят Богдан Бобев и секретарят Симеон Венчев, който на своя глава решава да си сътрудничи със сърбите и сърбоманите. Венчев е отстранен от комитета, след което негов човек прострелва Кибаров. В отговор поддръжникът на Кибаров, евреинът Езра, убива Венчев, а Кибаров е откаран от своите хора на лечение в България.
Йосиф от Рапа
Сърбоманът Йосиф от Рапа (литературен образ на Глигор Соколович – Ляме[2]) повежда чета из Македония с цел посредством подкупи, заплахи и насилие да сърбизира българското население. Той е уловен в засада от българския войвода Дойчин (чийто прототип е Арсо Локвички[3]), но успява да се измъкне с помощта на писмо, подписано и подпечатано от секретаря на О-ския окръжен революционен комитет Орловски (Симеон Венчев) и датирано от ноември 1905 г., в което се казва „... Той се ползва с нашето доверие ... ако се подчинява на Устава ... да му се помага ... въпреки че е дошъл от Сърбия.“ и с думите, че се е срещнал с Пере Тошев, който бил одобрил дейността му, стига да е верен на организацията. „За Дойчина по-голям човек от Пере Тошев в организацията нямаше.“ Той пуска Йосиф, но му заповядва да не се връща повече в неговия район. След като се измъква от засадата Йосиф се ожесточава поради унижението, което е преживял пред четниците си и решава да започне открита сърбоманска дейност. Той отива в село Дупки, където Дойчин е застрелял неговия човек Мишко. Йосиф събира селото, но селският ръководител на ВМОРО Алексо се крие от сърбоманския войвода в хамбара си. Йосиф вика жената на Алексо, която идва с малкия си син и отрича мъжа ѝ да е в селото. Когато обаче Йосиф заплашва да отреже главата на сина ѝ, Алексо се появява на площада. След като не може да го накара да се обяви за сърбин, Йосиф кара „доктора на четата“, Бърко, да го дере жив, след което го обесва с краката надолу и го застрелва.
Ангелика Милонас
От прозореца на стаята, където живее под наем, Борис Глаушев вижда през улицата младата гъркиня Ангелика Милонас, която живее в отсрещната къща и се показва на балкона, за да полива цветята си. Хазяйката му Фотина, гъркиня, женена за българин, посредничи между двамата и те се срещат. Младите се влюбват един в друг без да го признават пред себе си, а още по-малко пред другия. Когато вече са увлечени, Борис казва на Фотина да му купи обувки за малкия му син, чиято майка Ружа е убита от турците по време на въстанието, след което заминава да види родителите си в Преспа за Бъдник. Фотина е шокирана от новината, а и Борис се страхува, че узнавайки за това Ангелика няма да го погледне отново. В Преспа майката на Борис Ния кани младата вдовица и учителка Дона Крайчева на Бъдни вечер. Скоро след това опитът на българите да съборят камбанария, издигната от сърбомани е отблъснат от турския аскер с убийството с щик на Дона Крайчева, последвано от залп в множеството. Като се връща в Преспа Борис споделя с майка си Ния за Ангелика. След завръщането си в О. той узнава от Фотина, че Ангелика е болна, но все още иска да го вижда, въпреки новината, която е научила от Фотина за неговото положение. Борис иска веднага да я посети, но Фотини го възпира от страх от братята и бащата на Ангелика. Ангелика се разплаква от радост, научавайки, че Борис се е върнал и иска от Фотини да ѝ помогне да се изправи, за да погледне през прозореца. Борис е застанал на прозореца си и двамата се виждат за пръв път от толкова време. В стаята обаче влиза бащата на Ангелика Костас Милонас и научава за увлечението на дъщеря си по българина. Бащата забранява на Ангелика да се среща отново с Борис и предава чрез Фотини заплаха на Борис да не се среща с Ангелика „ако му е мил животът“. Фотина му казва, че майката на Борис е гъркиня (всъщност прабаба му по майчина линия е била гъркиня), но това не омеква сърцето на Костас. Той иска от Фотина да изпъди българина, обещавайки да ѝ плаща „кирата“, докато тя си намери друг „кираджия“. Фотина се уплашва и предупреждава Борис, но когато той я пита дали го пъди, тя не го прави. Борис казва, „Е, щом не ме пъдиш и аз нема да си отида. Тук ще стоя. И ще си взема Ангелика, Ангелика ще бъде моя.“
След като се връща от комитетско заседание Борис намира в стаята си писмо на френски от Ангелика донесено от малкия ѝ племенник Ригас, в което тя за първи път открито изразява любовта си към него и му изказва съжалението си, че не може го вижда колкото ѝ се иска, защото баща ѝ е научил за увлечението ѝ и я пази. Тя го предупреждава да се пази от братятя ѝ, които и баща ѝ не смее да уведоми за него, и го моли да има търпение тя да „прехвърли тая страшна планина“ (на омразата между гърците и българите) преди той да направи нещо.
След като изтича известно време Борис неочаквано намира самата Ангелика да го чака у дома му и те правят любов в стаята му. Когато се връща при своите Ангелика е пресрещната от брат си Димитрис. Тя признава пред него за връзката си с Борис Глаушев и заедно с по-големия им брат Ставрос Димитрис заплашва, че ще убият Борис, ако отново двамата влюбени се погледнат. Ангелика отново изпраща писмо на Борис, в което му казва да не я търси, да не показва, че се интересува от нея, поне за известно време и да бъде търпелив и много предпазлив.
Комитетски дела
Докато е в Преспа за Бъдник Борис е изпратен заедно с други двама членове на околийския комитет, даскали като него, да вразуми войводата Кольо Ганев в село Дреново, който е решил да изгори селата Рапа и Пресад, защото някои от жителите им са се обявили за сърби под натиска на сърбоманския войвода Йосиф от Рапа. След като ядно ги изслушва и изпраща да спят обаче Ганев ги заплашва със смърт, което е дочуто и предадено на селския ръководител Кръстьо, който моли пратениците на комитета да напуснат селото, за да не може „улавия“ Ганев да изпълни заканата си. Те неохотно напускат селото под прикритието на нощта. На сутринта въоръжен с пушката си Кръстьо се изправя пред Ганев на селския мегдан. Ганев се разгневява, че даскалите са избягали, заплашва Кръстьо с „петдесет по голо“ и заповядва на четниците си да го хванат. Кръстьо ги предупреждава да не се приближават. Тогава Ханджията го застрелва отстрани.
Глаушев отива на заседание на комитета, на което се появява Даме Груев. Груев влиза в спор със социалиста Кибаров. Кибаров в подкрепа на социалистическите си идеали се позовава на устава на ВМОРО, който казва, че организацията се бори за автономна Македония, за освобождението на всички македонци, без оглед на вера и народност, и обвинява Груев, че е поискал помощ от България по време на Илинденското въстание. Груев казва, че може би трябва да се преосмисли устава и открито да се заяви, че целта на организацията е Македония да стане част от България, с което да се спечели подкрепата на българската държава и армия, тъй като гърците не са приели идеята за автономия и целят да се присъденият към Гърция, а новопоявилите се сърби също казват, че тази земя ще стане част от Сърбия. На заседанието се решава окръжният войвода Петър Донев-Караджата да отиде с чета от 25 души да прогони гръцките андарти (четници) от района на Мариовските села, които „са пропищели“ от тях, а Борис Глаушев, по прякор Милостивият, да придружи българския владика, който ще отиде по селата да раздава дарения, получени от България.
Борис тръгва с владиката и кервана с помощите от България, но владиката го заставя да остави револвера си, а на турския онбашия (десетник) казва, че му стига един човек охрана, а не трима, както са били изпратени, на което турчина склонява. Владиката и Борис отсядат в едно село, което през нощта е нападнато от гръцки андарти, а на селяните не достигат пушките, тъй като са скрили част от тях в планината. Андартите подпалват селската църква и няколко къщи и убиват няколко селяни, но се появява друга вълна от изстрели, оказала се от четата на Караджата, която изтласква гърците. На заседание на окръжния комитет в О., на което присъстват Петър Донев-Караджата и Борис Глаушев единодушно е решено в отговор да бъдат избити 12 гръцки първенци в О., включително гръцкия консул и двамата братя на Ангелика Милонас. Извършени са няколко покушения срещу гърците. Братята на Ангелика замислят убийството на Борис Глаушев, но Ставрос е ранен в краката от нападатели и е пренесен в къщата.
Битката на Стражица
Ангелика отива при Борис и го пита дали е участвал в решението за опита за покушение срещу братята ѝ, на което той отговаря утвърдително. Ангелика му казва, че е била решила да остане при него, но знанието, че той е решавал убийството на братята ѝ не ѝ позволява. Тя се връща в къщата на родителите си, взема нож от кухнята и чист чаршаф от един скрин, качва се на тавана, постила чаршафа на прашния под, коленичи на него и се пробожда в сърцето. На сутринта Борис чува писък от съседната къща. Димитрис Милонас хуква нагоре по улицата да доведе лекар. Борис кара Фотини да разбере какво е станало и след малко Фотини му казва, че Ангелика се е пробола с нож. Борис се облича за излизане и отива у Милонас, където е срещнат от Димитрис, който по молба на Борис не го връща. Борис е заведен до леглото на мъртвата, а баща ѝ казва на гръцки „Стани, Ангелика... Дошъл е твоят жених, стани да го посрещнеш...“
Борис Глаушев тръгва с чета из планините. Йосиф от Рапа научава, че организационните чети от три съседни околии са се събрали в една долина, дълбоко скрита в планините, за да решават съдбата му. Той се изкачва на скалите на един връх над долината, откъдето вижда 150 четници и още толкова селско опълчение. Йосиф праща двама селяни по различни пътеки към Преспа, за да кажат на каймаканина: „Под Стражица са се събрали над триста български комити. Йосиф от Рапа ти праща хабер.“
Комитите са предупредени за предателството от пратеник на околийския комитет в Преспа малко преди да се появят над хиляда души аскер откъм прохода при Стражица и други роти от други страни. Четиримата войводи повеждат хората си по уговорен план, но четниците, застанали на позиция да вардят прохода при Стражица отказват да ги последват. Заедно с четника Цветко, Борис Глаушев отива да им предаде строгата заповед на войводите да отстъпят. Четиридесетимата четници, заели позиция на една скална площадка и водени от Костурчето, Кирил Кончев и Юнкерът, обаче заявяват решимостта си да не отстъпят позицията. Глаушев решава да остане с тях, а с него и Цветко, „Ами и аз, даскале, като тия момчета. Не ти дава сърце да ги оставиш и да си отидеш. Мрете вие, пък аз ще си отида! Сърцето ти не дава. Ще се бием и ще мрем заедно. Нели съм излезъл четник! Това аз си го знаех още като... Пък, най-после, каквото даде Бог.“ С падането на нощта турците обсаждат върха.
Битката започва призори, най-напред при Стражица, а след това и на други две места в планината (виж: Битка на Ножот). Когато турците се приближават на сто и петдесет или двеста крачки, четниците откриват огън: „Четниците стреляха съсредоточено, упорито, пукаха безспир четиридесет и две пушки, редиците на аскера изоставяха след себе си все повече ранени и убити.“ Аскерът, воден от офицерите с извадени саби, достига до скалистата височина, където е разпръснат „сред трясъка на десетки бомби“. „Докъм пладне турците атакуваха три пъти Стражица, но не можаха да заемат каменистия ѝ връх.“ Жегата напича, а на турците е раздаден обяд. Следобед турци се изкачват на съседен на Стражица рид и започват стрелба с маузери. Костурчето е първият покосен от огъня. Турците превземат с щурм каменната площадка под върха и избиват двайсетината ѝ защитници. Другите двайсетина четници са между скалите при върха, където „викаше Юнкерът: „Нема вече време, нема време! Чупете пушките! Събирайте се насам! Насам... Борис сложи нова пачка в пушката си. Последната. И последователно изстреля петте патрона в турската тълпа. Не беше нужно да се прицелва. Не поглеждаше и дали са улучили куршумите му...“ Борис разбива о скалата пушката си, после и Цветковата, хваща Цветко под мишница и го повежда към едно по-широко място, където са се уговорили да се съберат четниците. Там останалите живи четници викат, прегръщат се, чупят пушките си, за да не попаднат в ръцете на турците. Цветко откопчава една бомба от патрондаша си, отвинтва капачката ѝ и я удря в камъка.
В Преспа се разчува за засадата и битката в планината. Загинали са една трета от четниците, а Йосиф от Рапа останал незасегнат и навлязъл с четата си и по тамошните села. При Лазар Глаушев идва „капитан Перуко, от чуждите офицери инструктори, каквито имаше по всички македонски градове.“ Той показва на Лазар „кадро“, което е направил на загиналите на Стражица. Лазар Глаушев разпознава тялото на сина си. Офицерът оставя снимката на Глаушев, който я скрива от жена си и не ѝ казва какво е научил.
На другия ден в дюкяна на Лазар Глаушев влиза председателя на околийския комитет в Преспа и му казва, че Борис е тежко ранен, но жив и е отнесен от другарите му от О. „в некакво село“. След няколко дена при тях пристига учителката от О. Мария Йорданова, която им съобщава, че Борис е изпратен по канала на организацията в България. Учителката им предлага да му занесе нещо, тъй като заминава да следва в Софийския университет.
„През зимата на тая година в сражение с турците бе убит Даме Груев.“ – така завършва сагата на Димитър Талев.
Издания
- Книгата е издадена от изд. „Български писател“ на 30 април 1966 г., по-малко от 6 месеца преди смъртта на автора, в тираж 20 100.
- Преиздадена е от същото издателство през 1976, 1980, 1986, 1989 г.
- Издание на ИК „Анубис“, 2000 г.
- Издание на изд. „Захарий Стоянов“, 2004 г. (ISBN 954-739-443-6)
Бележки
- ↑ Братислав Талев: До края на живота си баща ми се надяваше, че истината за Македония ще възтържествува, в-к „Македония“, брой 34, 23 септември 1998 г.
- ↑ Църнушанов, Коста. Сърбизиране на македонския казионен „литературен език“. Част втора // Македонски преглед XIV (2). 1991. с. 22.
- ↑ Църнушанов, Коста. Героите на Димитър Талев, Спектър 69. Книга за наука, техника и култура, с. 167.
Външни препратки
- Гласовете ви чувам – онлайн издание
- Гласовете ви чувам Архив на оригинала от 2011-02-03 в Wayback Machine. – онлайн издание
XVIII
Пръв го видя Йосиф; беше на по-високо място там, До дънера. Или може би го очакваше. Алексо се показа откъм долния край на мегдана и като да беше сянка, излязла от гроб. Спря се за един миг, сетне посегна да си отвори път през навалицата, но селяците сами се отдръпваха да мине. Всички мълчаха, някои не се решаваха и да го погледнат. Само един там промълви, загледан след него, и гласът му беше повече въздишка, откъртила се издълбоко:
— Ех, Алексо… човече…
Изправи се Алексо пред войводата с късо кожухче, вирнато отзад, на долния край, с ръце в пояса, колената и лактите му изцапани от прах, както е пълзял под хамбара. Капата му, притисната до очите, косата му, отдавна нестригана, покриваше върховете на ушите на гъсти тъмни сплъстени снопчета. Войводата се преструваше, че не го забелязва, и макар да бе отпуснал ятагана, все
още държеше главата на детето върху дънера. Погледни какво мога да направя!
— Пусни детето — започна Алексо хрипливо, изкашля се и продължи с по-ясен глас, по-смело: — Аз съм тука.
— А… Дойде, а? — обърна войводата към него лице с още по-присвити очи, потънали дълбоко между тесните цепки, като да го гледаше много отдалеко. Едва сега пусна той малкия, който не можа да се задържи на крачетата си, смъкна се край дънера.
Алексовица грабна детето и побягна през струпалите се там люде, побягна по-далеко от всички тия мъже, които са се дигнали едни срещу други, очите да си извадят, кръвта да си изпият един другиму, проклети да са… И Алексо беше там, сред тях. Е, тя не го издаде, не каза, „“че се крие под хамбара, главицата на детето й щеше да отиде, той сам дойде, сам влезе в ръцете на душманите. Тя сега детето си да запази, що друго можеше да стори? И побягна към къщи.
Алексо стоеше пред войводата. Йосиф бе върнал ятагана на четника, седнал бе пак на дънера и като да беше много уморен, много умислен, колкото и да не му подхождаше да седи така умислен. Оставил бе и пушката си подпряна на дънера. Започна с позатихнал, скръбен глас:
— Защо убихте Мишко бре?
— Аз не го убих.
— Нали и ти си бил там, в двора му?
— Бех.
— Защо не спре Дойчина… и дума не си му казал!
— Кой може да спре Дойчина?
— Аз ще го спра! — подскочи Йосиф, както бе седнал на дънера, но пак се поотпусна, искаше да изглежда спокоен, разумен. — Слушай… Било що било. Ти може и да не си толкова виновен за Мишко. Слушай сега какво ще ти кажа: ти си тука пръв човек на българската организация, селски ръководител. Утре, живот и здраве, рано още сички вие тука, дето сте с българската организация, ще отидете в О. Ти ще ги водиш. Ще дойдат и двама от тия — кимна той с глава накъм групата на сърбоманите, — тия, дето са с мене, от сръбската партия. Ние сички сме сърби бре! — подскочи отново войводата, опули очи, а то само веждите му отскочиха нагоре, очичките му светнаха като две дребни мъниста между изпънатите клепки; огледа се той, ще каже ли някой противна дума. И продължи пак по-спокойно: — Ще отидете в О. и право при сръбския консул. Много ти здраве, господин консуле, от Йосифа от Рапа. От днеска нататък село Дупки се пише сръбско. Така да се знай, господин консуле. Ще му кажете още, ние ще изгоним българския поп, да ви прати сръбски поп и сръбски учител, както е пратил по други села. Това е, Алексо. За другото аз ще имам грижата, под мое крило ще бъдете вие сички, целото село.
Премести се на другата си нога Алексо, извади ръцете си, но пак ги мушна и двете в оръфания пояс, както беше пристегнат отгоре поясът и с изтъняло ремъче:
— Немаме ние работа со сръбския консул, Йосифе. И който иска, да върви в О., аз нема да отида.
Йосиф дигна очи към селяците, които бяха струпани току зад Алексо:
— А вие бре? Ще отидете ли в О., при консула? Селяците мълчаха, никой не се решаваше и да го
погледне в лицето.
— А де! Защо мълчите бре?
Чу се колеблив глас, после и друг по-нататък:
— Ние… нели Алексо е в селото, комитетът го е поставил… Ако каже Алексо да вървим в О., ще отидем, най-после… Той да каже, Алексо.
Йосиф се загледа в Алексо изпод вежди:
— Чуваш ли?
— Чувам.
— Ще отидеш ли?
— Нема да отида.
Помълча някое време войводата, мълчаха и всички наоколо, после той изръмжа през зъби, но надалеко се чуха думите му:
— С кремен ще те одера… На парчета ще те насека, така да знайш. — И отново, като да се сепна, сложи пак ръце на бедрата си с разтворени лакти, подзе вразумително: — Аз съм бил български четник, нели знайш. Ама тука, човече, ще дойде Сърбия, това разбрах аз и научих. Тука било сръбско царство, Душан Силни бил тука и пак сръбско царство ще бъде. Учени люде го казват. Така да знайте и сички вие!
— Ние не знайме как е било, що е било, Йосифе.
Прости люде, селяни. Ама нели тука си е наше — преглътна Алексо и повтори: — Наше си е, откакто се помним, от деди и татковци.
— Слушай бре! Виждаш ли ги тия тука, пред мене — посочи с отворена шепа войводата парите на земята долу, между двете му нозе: — Това са сръбски алтъни бре! Къде си видел ти толкова пари! Сърбия ги дава. Ние сичко с пари. Един залък хлеб да ти зема, една шепа извара — плащам. И пушки ще ви дадем, и комитска руба. Не като даскалите по О., по Преспа, по Прилеп и насекъде, пари ви искат за комитета, пушки ви карат да си купувате сами, четите храните и торбите им пълните без пари, а откъде у вас, когато и сами гладувате? Сърбия е друго. Пари дава, ето вижте, пушки дава и сичко. Само тя ни помага и наистина ще ни помогне. А вие що? Къде другаде бре? Сърбия ще вървим сички! Аааа… — проточи глас войводата, начупи устни: — Който пък не разбира от дума, има и друго. Чуваш ли, Алексо?
— Чувам. Това, що говориш, ние не го знайме. Може и Сърбия да помага, може. Но ние си имаме комитет, началство. Тогце ни каже, то знай. А така народът се дели на две, Йосифе, това не е добро. Нека си стои народът, дето е бил, та да не се дели. Това знам аз и на това стоя.
— Това знайш… А вие защо убихте Мишко?
— Той, Мишко, беше от сръбската партия, Дойчин го уби.
— Ти пък си от българската партия и сега, като съм аз тука, какво ще речеш?
— Йосифе, войводо… Аз не държа никаква партия. Това, което съм бил, откакто се помня, това съм и сега. Не съм се променял. Не съм се делил. Вие се променяте, Мишко, ти. Бил си български четник, а сега си сръбски. Аз съм си същият, на местото си стоя и затова народът повеке с мене върви.
Йосиф го гледаше все така изпод вежди и вече сякаш не го чуваше. В гнева си войводата бе казал: „С кремен ще те одера.“ И сега, в още по-големия му гняв, пак тая мисъл му дойде. Не помисли вече и да хитрува, плесна с длан върху коляното си:
— Ще вървиш ли в О.?
— Не, Йосифе, нема да…
— А ще се пишеш ли веке сърбин?
— Ама как така, нели ти казах, на българското ще си стоя, както е било…
Войводата замахна рязко с ръка, да пресече приказката му. Взе пушката си, както беше опряна на дънера, стана. Обърна се към четниците, посочи с глава Алексо:
— Хванете го!
Спуснаха се тримачетирима. Алексо се остави в ръцете им. Йосиф потърси с очи Бърко — доктора на четата, както го наричаха. Махна му да се приближи. Как е могло да се роди такъв грозен човек? Беше само ръце и нозе, дълги, криви, един издут гръб и глава, хлътнала дълбоко между рамената му, че най-сетне човек не би могъл без глава. Нозете му бяха неуморими, ръцете — като железни клещи. Но той бе работил в някаква болница в Сърбия и умееше да превързва рани. Другарите му го обичаха — имаше черни, весели очи, весели бяха и шегите му.
Йосиф стоеше до дънера, подпрян на пушката си — виждаше се, предстоеше важна, продължителна работа.
— Легай — посочи той с брада Алексо. Четниците веднага събориха селяка, не дочакаха той
сам да легне. Войводата даде нова команда:
— Съблечете му кошулята.
Сега Алексо се опита да се противи, но що можеше да стори срещу четирима? Съблякоха го до кръста. Показа се жълта, селска кожа, посипана нагъсто тук и там с кръгли, червени петънца — надупчена от бълхи. Укроти се Алексо, може да го хвана и студ — така, гол, върху замръзналата земя.
Войводата дигна глава, завъртя на всички страни пожълтялото си лице:
— Ей, слушайте и гледайте сички сега тука и запишете си добре на ума! Така ще минете до един, ако не отидете утре при сръбския консул в О. Ще отидете сички и ще се запишете сърби. Който откаже… е, сега ще видите що го чака! Бърко — обърна се той към лекаря на четата: — Имаш ли остро ножче? Имаш, знам.
— Като брич, войводо. От железарска пила. И железо реже.
— Ха. Извади сега ти от гърба на Алексо неколко фаши, тъй, по три пръста широки, от горе до долу ще
ги извадиш. За секой ремък ще го питаш българин ли е или сърбин. Така бре, цел ще го одереш, ако се противи. Фаша след фаша, докато има кожа по него!
Поколеба се грозният човек, натъжиха се черните му очи:
— Ама, войводо…
— Ти доктор ли си бре, или не си? Захващай!
Неподвижни стояха селяците наоколо — и сърбомани, и българи, — само очите им играеха уплашени, а някои и не смееха да погледнат към дънера. Неподвижни стояха, но глухо, изтихо затътня глас като изпод земята. Не се чуваше ясна дума, никой нищо не каза и това беше някакъв общ глас или общо стенание. Йосиф от Рапа взе пушката в двете си ръце и викна:
— Гледайте и слушайте сички тука! Който се противи, ще легне: и той! Хайде бре — бутна той с приклада на пушката си грозния човек. — Какво чакаш?
В ръката на Бърко блесна късо, остро ножче. Той се наведе над голото тяло на Алексо, а четниците, които държаха селяка, се поразмърдаха да му сторят място. И започна мъчителят зловещата си работа. Както се мъчат людете един друг от векове.
Надигна се проточен вик от болка и от самото сърце на Алексо:
— Оооооо…
Не попита Бърко, грозният, а един от четниците, които притискаха мъченика към земята:
— Кажи бре, сърбин ли си или българин?
И кой го знай защо, като питаше, хилеше се с цялото си лице. Какво му беше толкова смешно? Може да беше това от скрит страх или пък от глупост. От плещите на Алексо се провеси две педи дълга кървава отрезка от кожата му. Потекла бе и кръв по жълтия му гръб и се бе събрала на локвичка досам него на твърдата, студена земЯ. И пак попита четникът ухилен:
— Кажи бре… сърбин или българин?
Алексо мълчеше. Вече и не викаше от болка. Чу се пак гласът на войводата:
— Режи още!
Провеси се още една отрезка от гърба на мъченика.
— Кажи бре… Алексо мълчеше.
Зачуха се плахи или прегракнали, или задавени от
сълзи подвиквания сред насъбраните наоколо селяни:
— Кажи, Алексо! Кажи, брате! Кажи, че си сърбин… Алексо, селският ръководител, мълчеше. Измежду селяните излезе едно старче, превито надве,
с тояжка и ако му отнемеш тояжката, ще падне, ще се пречупи на две. Приближи се, видя локвата кръв, видя как се стичаше кръв по тялото на мъченика, видя провесените кървави дрипи и се замоли, проплака с тъничък гласец:
— Кажи, Алексо, кажи, сине, че си сърбин. И бог вижда…
— Оооооо… — простена пак Алексо и това беше отговорът му.
Рипна Йосиф от Рапа, бутна доктора на четата, както беше той,с окървавени ръце и с острото кърваво ножче, бутна войводата и един от четниците там, надвеси се над Алексо викна, задушавайки се от гняв:
— Кажи бре, сърбин ли си или… Не ти ли стига бре!
Едва сага отговори Алексо, като че ли.досега бе събирал сили, а и колко бяха вече неговите сили, та и гласът му се чу сякаш отдалеко:
— Българин… Българин съм…
Всички го чуха. И застаналите най-далече. Или поне беше толкова тихо наоколо, по целия мегдан, че можеха всички да го чуят.
Изправи се рязко войводата и колкото беше бледо лицето му, сега бе побеляло и с устните си. Той нямаше глас, загубил бе гласа си, и най-напред посочи с ръка, преди да просъска, да прошепне без глас:
— Обесете го! Обесете го ей там, на дебелата гранка. С главата надолу! Всички да го погледат!
Четниците се разбързаха, и лекарят на четата, макар че неговата работа бе свършена, размърдаха се и други четници по-нататък, също и между селяците — толкова страшен беше Йосиф от Рапа в своята ярост. Скоро се намери отнякъде и въже.
Обесиха селския ръководител на високия клон току над дънера, дето селският поп окачваше църковното клепало.
— Гледайте т сички! — дигна пушката си Йосиф, а бе се върнал и гласът му. — Ако до утре не отидете в О., при сръбския консул, сички, ето, като него! Гледайте го, хей!
Голите ръце на обесения стигаха до дънера и той се хвана за него, като да го прегърна. Четниците търкулнаха дънера по-надалеко, взеха го от ръцете му, да не се подпира. Голите ръце се провесиха до земята, по издутите гърди се виждаха едно до друго ребрата, под самата кожа, а отзад, по гърба, бяха полепнали една в друга кървавите отрезки. Кръв се стичаше по врата на обесения, в сплъстената му нестригана коса, по лицето, в затворените очи и скоро под него се набра пак широка локва.
Какво повече? Йосиф от Рапа не можеше да измисли нищо повече, не можеше да измисли по-големи мъки. Вече и малцина поглеждаха накъм обесения, селяците, та и четниците все повече гледаха настрана, гледаха и земята. Сърбоманският войвода изблещи очички срещу селяците, които бяха с Алексо:
-г Защо мълчите бре? Ще отидете ли в О., или няма да отидете?
Чуха се гласове от разни страни:
— Ще отидеме, щом… Е, ще отидеме в О., утре ще отидеме сички…
Някои от селяците и сега се спотайваха, но това беше общ отговор.
— А за Дойчина и българския комитет аз ще имам грижата — изпъчи се Йосиф от Рапа. — Не бойте се! Цела Сърбия е с нас бре!
Селяците мълчаха.
Какво още! Един по-досетлив от четниците се наведе пъргаво и събра в шепата си златните пари, които през цялото време бяха стояли на лъскава купчина долу, в нозете на четниците; никой не беше ги докоснал. Прибра ги Йосиф в кожената си чанта. Той замахна небрежно накъм обесения:
— Свалете го.
Алексо дишаше още, ребрата му играеха. Йосиф от Рапа го доуби с един изстрел на пушката си. И каза, но сякаш само на него, на мъртвия:
— Това за Мишко.
Зави сега Алексовица като диво животно, както ви преди немного време жената на Мишко. Събраха се жени сега при Алексовица, както преди това се бяха събрали при Мишковица. Оплакваха мъртвия на глас, но и на глас кълняха мъжката сила, мъжката вражда и жестокост.