Метаданни
Данни
- Серия
- Преспанска тетралогия (4)
- Включено в книгата
- Година
- 1966 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,6 (× 113гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- Сергей Дубина(8 юли 2007)
Източник: http://dubina.dir.bg
Издание:
ДИМИТЪР ТАЛЕВ
ГЛАСОВЕТЕ ВИ ЧУВАМ
ЧЕТВЪРТО ИЗДАНИЕ
Редактор Мария Кондова
Художник Дамян Николов.
Худ. редактор Кънчо Кънев.
Техн. редактор Веселина Недялкова.
Коректори Мария Йорданова и Маргарита Милчева.
Издателство „Български писател“, ДП „Димитър Благоев“, София, 1989 год.
Цена 3,49 лв.
История
- —Добавяне
Статия
По-долу е показана статията за Гласовете ви чувам от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0“.
| „Гласовете ви чувам“ | |
| Автор | Димитър Талев |
|---|---|
| Първо издание | 1966 г. България |
| Издателство | Български писател |
| Оригинален език | български |
| Жанр | исторически роман |
| Вид | роман |
| Предходна | „Илинден“ |
„Гласовете ви чувам“ е последният роман на Димитър Талев от тетралогията му за живота и революционните борби на българите в Македония през XIX и началото на XX век, включваща още „Железният светилник“, „Преспанските камбани“ и „Илинден“.
Романът е завършен през лятото на 1965 година и е публикуван през пролетта на 1966 година[1].
Сюжет
Внимание: Текстът по-долу разкрива сюжета на произведението (или части от него)!
Сюжетът на творбата проследява живота на младия син на Лазар и Ния Глаушеви Борис след потушаването на Илинденско-Преображенското въстание.
В гр. О.
Борис Глаушев се настанява в гр. О. (Битоля), където става учител в местно българско училище и е избран за член на окръжния комитет на ВМОРО. Глаушев става свидетел на конфликтите в комитета между социалиста Стефан Кибаров, председателят Богдан Бобев и секретарят Симеон Венчев, който на своя глава решава да си сътрудничи със сърбите и сърбоманите. Венчев е отстранен от комитета, след което негов човек прострелва Кибаров. В отговор поддръжникът на Кибаров, евреинът Езра, убива Венчев, а Кибаров е откаран от своите хора на лечение в България.
Йосиф от Рапа
Сърбоманът Йосиф от Рапа (литературен образ на Глигор Соколович – Ляме[2]) повежда чета из Македония с цел посредством подкупи, заплахи и насилие да сърбизира българското население. Той е уловен в засада от българския войвода Дойчин (чийто прототип е Арсо Локвички[3]), но успява да се измъкне с помощта на писмо, подписано и подпечатано от секретаря на О-ския окръжен революционен комитет Орловски (Симеон Венчев) и датирано от ноември 1905 г., в което се казва „... Той се ползва с нашето доверие ... ако се подчинява на Устава ... да му се помага ... въпреки че е дошъл от Сърбия.“ и с думите, че се е срещнал с Пере Тошев, който бил одобрил дейността му, стига да е верен на организацията. „За Дойчина по-голям човек от Пере Тошев в организацията нямаше.“ Той пуска Йосиф, но му заповядва да не се връща повече в неговия район. След като се измъква от засадата Йосиф се ожесточава поради унижението, което е преживял пред четниците си и решава да започне открита сърбоманска дейност. Той отива в село Дупки, където Дойчин е застрелял неговия човек Мишко. Йосиф събира селото, но селският ръководител на ВМОРО Алексо се крие от сърбоманския войвода в хамбара си. Йосиф вика жената на Алексо, която идва с малкия си син и отрича мъжа ѝ да е в селото. Когато обаче Йосиф заплашва да отреже главата на сина ѝ, Алексо се появява на площада. След като не може да го накара да се обяви за сърбин, Йосиф кара „доктора на четата“, Бърко, да го дере жив, след което го обесва с краката надолу и го застрелва.
Ангелика Милонас
От прозореца на стаята, където живее под наем, Борис Глаушев вижда през улицата младата гъркиня Ангелика Милонас, която живее в отсрещната къща и се показва на балкона, за да полива цветята си. Хазяйката му Фотина, гъркиня, женена за българин, посредничи между двамата и те се срещат. Младите се влюбват един в друг без да го признават пред себе си, а още по-малко пред другия. Когато вече са увлечени, Борис казва на Фотина да му купи обувки за малкия му син, чиято майка Ружа е убита от турците по време на въстанието, след което заминава да види родителите си в Преспа за Бъдник. Фотина е шокирана от новината, а и Борис се страхува, че узнавайки за това Ангелика няма да го погледне отново. В Преспа майката на Борис Ния кани младата вдовица и учителка Дона Крайчева на Бъдни вечер. Скоро след това опитът на българите да съборят камбанария, издигната от сърбомани е отблъснат от турския аскер с убийството с щик на Дона Крайчева, последвано от залп в множеството. Като се връща в Преспа Борис споделя с майка си Ния за Ангелика. След завръщането си в О. той узнава от Фотина, че Ангелика е болна, но все още иска да го вижда, въпреки новината, която е научила от Фотина за неговото положение. Борис иска веднага да я посети, но Фотини го възпира от страх от братята и бащата на Ангелика. Ангелика се разплаква от радост, научавайки, че Борис се е върнал и иска от Фотини да ѝ помогне да се изправи, за да погледне през прозореца. Борис е застанал на прозореца си и двамата се виждат за пръв път от толкова време. В стаята обаче влиза бащата на Ангелика Костас Милонас и научава за увлечението на дъщеря си по българина. Бащата забранява на Ангелика да се среща отново с Борис и предава чрез Фотини заплаха на Борис да не се среща с Ангелика „ако му е мил животът“. Фотина му казва, че майката на Борис е гъркиня (всъщност прабаба му по майчина линия е била гъркиня), но това не омеква сърцето на Костас. Той иска от Фотина да изпъди българина, обещавайки да ѝ плаща „кирата“, докато тя си намери друг „кираджия“. Фотина се уплашва и предупреждава Борис, но когато той я пита дали го пъди, тя не го прави. Борис казва, „Е, щом не ме пъдиш и аз нема да си отида. Тук ще стоя. И ще си взема Ангелика, Ангелика ще бъде моя.“
След като се връща от комитетско заседание Борис намира в стаята си писмо на френски от Ангелика донесено от малкия ѝ племенник Ригас, в което тя за първи път открито изразява любовта си към него и му изказва съжалението си, че не може го вижда колкото ѝ се иска, защото баща ѝ е научил за увлечението ѝ и я пази. Тя го предупреждава да се пази от братятя ѝ, които и баща ѝ не смее да уведоми за него, и го моли да има търпение тя да „прехвърли тая страшна планина“ (на омразата между гърците и българите) преди той да направи нещо.
След като изтича известно време Борис неочаквано намира самата Ангелика да го чака у дома му и те правят любов в стаята му. Когато се връща при своите Ангелика е пресрещната от брат си Димитрис. Тя признава пред него за връзката си с Борис Глаушев и заедно с по-големия им брат Ставрос Димитрис заплашва, че ще убият Борис, ако отново двамата влюбени се погледнат. Ангелика отново изпраща писмо на Борис, в което му казва да не я търси, да не показва, че се интересува от нея, поне за известно време и да бъде търпелив и много предпазлив.
Комитетски дела
Докато е в Преспа за Бъдник Борис е изпратен заедно с други двама членове на околийския комитет, даскали като него, да вразуми войводата Кольо Ганев в село Дреново, който е решил да изгори селата Рапа и Пресад, защото някои от жителите им са се обявили за сърби под натиска на сърбоманския войвода Йосиф от Рапа. След като ядно ги изслушва и изпраща да спят обаче Ганев ги заплашва със смърт, което е дочуто и предадено на селския ръководител Кръстьо, който моли пратениците на комитета да напуснат селото, за да не може „улавия“ Ганев да изпълни заканата си. Те неохотно напускат селото под прикритието на нощта. На сутринта въоръжен с пушката си Кръстьо се изправя пред Ганев на селския мегдан. Ганев се разгневява, че даскалите са избягали, заплашва Кръстьо с „петдесет по голо“ и заповядва на четниците си да го хванат. Кръстьо ги предупреждава да не се приближават. Тогава Ханджията го застрелва отстрани.
Глаушев отива на заседание на комитета, на което се появява Даме Груев. Груев влиза в спор със социалиста Кибаров. Кибаров в подкрепа на социалистическите си идеали се позовава на устава на ВМОРО, който казва, че организацията се бори за автономна Македония, за освобождението на всички македонци, без оглед на вера и народност, и обвинява Груев, че е поискал помощ от България по време на Илинденското въстание. Груев казва, че може би трябва да се преосмисли устава и открито да се заяви, че целта на организацията е Македония да стане част от България, с което да се спечели подкрепата на българската държава и армия, тъй като гърците не са приели идеята за автономия и целят да се присъденият към Гърция, а новопоявилите се сърби също казват, че тази земя ще стане част от Сърбия. На заседанието се решава окръжният войвода Петър Донев-Караджата да отиде с чета от 25 души да прогони гръцките андарти (четници) от района на Мариовските села, които „са пропищели“ от тях, а Борис Глаушев, по прякор Милостивият, да придружи българския владика, който ще отиде по селата да раздава дарения, получени от България.
Борис тръгва с владиката и кервана с помощите от България, но владиката го заставя да остави револвера си, а на турския онбашия (десетник) казва, че му стига един човек охрана, а не трима, както са били изпратени, на което турчина склонява. Владиката и Борис отсядат в едно село, което през нощта е нападнато от гръцки андарти, а на селяните не достигат пушките, тъй като са скрили част от тях в планината. Андартите подпалват селската църква и няколко къщи и убиват няколко селяни, но се появява друга вълна от изстрели, оказала се от четата на Караджата, която изтласква гърците. На заседание на окръжния комитет в О., на което присъстват Петър Донев-Караджата и Борис Глаушев единодушно е решено в отговор да бъдат избити 12 гръцки първенци в О., включително гръцкия консул и двамата братя на Ангелика Милонас. Извършени са няколко покушения срещу гърците. Братята на Ангелика замислят убийството на Борис Глаушев, но Ставрос е ранен в краката от нападатели и е пренесен в къщата.
Битката на Стражица
Ангелика отива при Борис и го пита дали е участвал в решението за опита за покушение срещу братята ѝ, на което той отговаря утвърдително. Ангелика му казва, че е била решила да остане при него, но знанието, че той е решавал убийството на братята ѝ не ѝ позволява. Тя се връща в къщата на родителите си, взема нож от кухнята и чист чаршаф от един скрин, качва се на тавана, постила чаршафа на прашния под, коленичи на него и се пробожда в сърцето. На сутринта Борис чува писък от съседната къща. Димитрис Милонас хуква нагоре по улицата да доведе лекар. Борис кара Фотини да разбере какво е станало и след малко Фотини му казва, че Ангелика се е пробола с нож. Борис се облича за излизане и отива у Милонас, където е срещнат от Димитрис, който по молба на Борис не го връща. Борис е заведен до леглото на мъртвата, а баща ѝ казва на гръцки „Стани, Ангелика... Дошъл е твоят жених, стани да го посрещнеш...“
Борис Глаушев тръгва с чета из планините. Йосиф от Рапа научава, че организационните чети от три съседни околии са се събрали в една долина, дълбоко скрита в планините, за да решават съдбата му. Той се изкачва на скалите на един връх над долината, откъдето вижда 150 четници и още толкова селско опълчение. Йосиф праща двама селяни по различни пътеки към Преспа, за да кажат на каймаканина: „Под Стражица са се събрали над триста български комити. Йосиф от Рапа ти праща хабер.“
Комитите са предупредени за предателството от пратеник на околийския комитет в Преспа малко преди да се появят над хиляда души аскер откъм прохода при Стражица и други роти от други страни. Четиримата войводи повеждат хората си по уговорен план, но четниците, застанали на позиция да вардят прохода при Стражица отказват да ги последват. Заедно с четника Цветко, Борис Глаушев отива да им предаде строгата заповед на войводите да отстъпят. Четиридесетимата четници, заели позиция на една скална площадка и водени от Костурчето, Кирил Кончев и Юнкерът, обаче заявяват решимостта си да не отстъпят позицията. Глаушев решава да остане с тях, а с него и Цветко, „Ами и аз, даскале, като тия момчета. Не ти дава сърце да ги оставиш и да си отидеш. Мрете вие, пък аз ще си отида! Сърцето ти не дава. Ще се бием и ще мрем заедно. Нели съм излезъл четник! Това аз си го знаех още като... Пък, най-после, каквото даде Бог.“ С падането на нощта турците обсаждат върха.
Битката започва призори, най-напред при Стражица, а след това и на други две места в планината (виж: Битка на Ножот). Когато турците се приближават на сто и петдесет или двеста крачки, четниците откриват огън: „Четниците стреляха съсредоточено, упорито, пукаха безспир четиридесет и две пушки, редиците на аскера изоставяха след себе си все повече ранени и убити.“ Аскерът, воден от офицерите с извадени саби, достига до скалистата височина, където е разпръснат „сред трясъка на десетки бомби“. „Докъм пладне турците атакуваха три пъти Стражица, но не можаха да заемат каменистия ѝ връх.“ Жегата напича, а на турците е раздаден обяд. Следобед турци се изкачват на съседен на Стражица рид и започват стрелба с маузери. Костурчето е първият покосен от огъня. Турците превземат с щурм каменната площадка под върха и избиват двайсетината ѝ защитници. Другите двайсетина четници са между скалите при върха, където „викаше Юнкерът: „Нема вече време, нема време! Чупете пушките! Събирайте се насам! Насам... Борис сложи нова пачка в пушката си. Последната. И последователно изстреля петте патрона в турската тълпа. Не беше нужно да се прицелва. Не поглеждаше и дали са улучили куршумите му...“ Борис разбива о скалата пушката си, после и Цветковата, хваща Цветко под мишница и го повежда към едно по-широко място, където са се уговорили да се съберат четниците. Там останалите живи четници викат, прегръщат се, чупят пушките си, за да не попаднат в ръцете на турците. Цветко откопчава една бомба от патрондаша си, отвинтва капачката ѝ и я удря в камъка.
В Преспа се разчува за засадата и битката в планината. Загинали са една трета от четниците, а Йосиф от Рапа останал незасегнат и навлязъл с четата си и по тамошните села. При Лазар Глаушев идва „капитан Перуко, от чуждите офицери инструктори, каквито имаше по всички македонски градове.“ Той показва на Лазар „кадро“, което е направил на загиналите на Стражица. Лазар Глаушев разпознава тялото на сина си. Офицерът оставя снимката на Глаушев, който я скрива от жена си и не ѝ казва какво е научил.
На другия ден в дюкяна на Лазар Глаушев влиза председателя на околийския комитет в Преспа и му казва, че Борис е тежко ранен, но жив и е отнесен от другарите му от О. „в некакво село“. След няколко дена при тях пристига учителката от О. Мария Йорданова, която им съобщава, че Борис е изпратен по канала на организацията в България. Учителката им предлага да му занесе нещо, тъй като заминава да следва в Софийския университет.
„През зимата на тая година в сражение с турците бе убит Даме Груев.“ – така завършва сагата на Димитър Талев.
Издания
- Книгата е издадена от изд. „Български писател“ на 30 април 1966 г., по-малко от 6 месеца преди смъртта на автора, в тираж 20 100.
- Преиздадена е от същото издателство през 1976, 1980, 1986, 1989 г.
- Издание на ИК „Анубис“, 2000 г.
- Издание на изд. „Захарий Стоянов“, 2004 г. (ISBN 954-739-443-6)
Бележки
- ↑ Братислав Талев: До края на живота си баща ми се надяваше, че истината за Македония ще възтържествува, в-к „Македония“, брой 34, 23 септември 1998 г.
- ↑ Църнушанов, Коста. Сърбизиране на македонския казионен „литературен език“. Част втора // Македонски преглед XIV (2). 1991. с. 22.
- ↑ Църнушанов, Коста. Героите на Димитър Талев, Спектър 69. Книга за наука, техника и култура, с. 167.
Външни препратки
- Гласовете ви чувам – онлайн издание
- Гласовете ви чувам Архив на оригинала от 2011-02-03 в Wayback Machine. – онлайн издание
XVI
Йосиф от Рапа напусна село Дупки рано на другата сутрин с цялата си чета, сега нараснала до двайсет и двама души. Немного време след него, далеко преди пладне същия ден в селото влезе районната организационна чета с Дойчин войвода. Той разпредели четниците на няколко групи по селото за възможен отпор, взе със себе си селския организационен ръководител Алексо и се запъти към къщата на Мишко. Намери го в двора му — Мишко го очакваше, макар да се престори, че е зает с работата си. И тук, на двора, стана разговорът им.
Дойчин беше от едно съседно село, облечен беше досущ като Мишко, в тукашна носия, само по оръжието му се виждаше, че е войвода. А може би и не само по оръжието, може би и по лицето му — широко, бледо, с хлътнали страни и рязко изпъкнали скули, с остър, студен поглед. И цялото му лице беше като застинало от някаква мисъл, от някаква постоянна грижа, никой не беше го виждал озарено от усмивка. От такова лице не можеше да се очаква милост, отстъпка, колебание. Такава беше и славата на Дойчин войвода в целия район. Мишко се преструваше, че е зает с работата си, но когато се изправи срещу войводата, сякаш изтъня още повече, удължи се още повече. От тъмно тая сутрин ръмеше ситен дъждец, мяркаха се и снежинки през студената, влажна мъглявина, но войводата не пожела да влезе в къщата, не го покани и стопанинът й или не се сещаше да го покани. Малко встрани от тях двамата като ням свидетел стоеше Алексо, селският ръководител. Дойчин рече:
— Имал си гости снощи.
— Имах — отвърна Мишко и повтори упорито: — Имах гости.
— Кои беха?
— Ти знайш. Казали са ти,
— Искам ти да ми ги кажеш,
— Йосиф беше с неколцина…
— Друг?
— Един гражданин. С кола дойде.
— Какво донесе?
— Пушки. Книги.
— За кого? Пушките, книгите…
— Пушките за Йосифа, книгите за сръбските школи по селата.
— Кой ги праща?
— От О. ги пращат — опита се да кръшне Мишко, но изеднаж обърна разпита живо, забързано: — Ти не знайш ли войводо, че веке и Сърбия ще помага? Така се разбрали Сърбия и България. Сега кой сърбин, кой българин — се сме едно.
Дойчин не отговори веднага, а погледът му все същият. И гледаше селянина, без да мигне. После рече като на себе си:
— Така… — И продължи: — Така, а? Йосиф ще ходи, и аз ще ходя. Ти ще държиш едната половина на селото, Алексо ще държи другата половина. Харно. За вас от лесно по-лесно. От хубаво по-хубаво. Веке нема кой да ви пречи. Сръбска партия. Ами народа бре? На две страни. И кой кого хване. Кой кого изпревари. Ти не знайш ли бре, че мене Организацията ме е поставила в тоя район? Тука аз съм войводата и нема друг войвода. Какво ми дърдориш… Сърбия, България. Тука е Организацията бре и нема друг закон ни за тебе, ни за мене, ни за когото и да е. Къде отиде Йосиф?
— Не знам.
— Ха, не знайш! А нели сме веке едно, песи сину, защо го криеш от мене?
Мишко мълчеше. И нямаше да отговори, нямаше да
каже нищо повече — такива бяха очите му, такова беше мрачното му лице.
Дойчин премести манлихерата си в лявата ръка, посегна към пояса си, без да бърза, и извади черен, синкав наган. Мишко стоеше на три стъпки срещу него, на същото място, и само изхлипа тихо, пресекливо. Войводата стреля два пъти в гърдите му. Два пъти гракна едно след друго черният наган в ръката на войводата. Мишко разпери колебливо ръце, присви дългите си нозе и току се просна ничком на калната земя. Къде се бе дянало в тоя час жълтото свирепо куче? На отворената врата на къщата се показа селянка — Мишковата жена — и за един дълъг миг само по побелялото й лице можеше да се види нейният ужас, но после тя плесна, сключи ръце и нададе грозен вой. Селото замря. Лаеха кучета, но някъде далеко. Войводата прибра револвера си, метна манлихерата на рамо и излезе на улицата, следван от селския ръководител.
Дойчин взе трима от селската милиция и още същия ден тръгна с четата си по следите на Йосиф от Рапа. Щом районната чета напусна Дупки и се отдалечи, неколцина по-смели от сърбоманските къщи надигаха всякакви оръжия, та и трите пушки, които бяха останали в къщата на Мишко, запътиха се да преминат реката и да убият Алексо, селския организационен ръководител. Посрещнаха ги от другата страна с оръжие, не им дадоха да преминат реката. Тогава сърбоманите се нахвърлиха по българските къщи, които бяха на тяхната страна на селото, но не се стигна до кръвопролитие — страхът излезе по-силен от омразата и жаждата за мъст. Ами ако се върне Дойчин? Ами ако се върне Йосиф от Рапа? Надвиха може би и други чувства — това бяха люде от едно село, бяха в близки роднински връзки, имаше между тях и кръвни братя, които се бяха разделили в тая нова вражда. Затихнаха изстрелите, усмириха се и селските кучета. Само проточените стенания на жените, които оплакваха Мишко в къщата му, се чуваха до късно през нощта низ цялото село.
По същото време Дойчин беше далеко от Дупки. Още по-далеко беше Йосиф. Гониха се те повече от една седмица и Йосиф все успяваше да се отдалечи навреме, навреме да заличи следите си. Не беше и много трудно за него да се държи по-надалеко от своя враг в това
забравено и от бога място, между многобройните възли от голи, каменисти ридища, по малките, скрити долинки и бездънни пропасти, а най-вече по пръснатите тук селца, в които един и същ народ се бе разделил на две в кървава вражда. Дойчин бе взел по дваматрима въоръжени мъже и от други села, та дружината му бе нараснала до тридесет и пет души, но Йосиф не само от страх пред по-голямата му сила избягваше среща с него.
Йосиф от село Рапа като бивш български четник и местен човек искаше да използува докрай лъжата си, че и неговата чета, макар да я бе довел от Сърбия, е чета на Организацията. Така и най-верни организационни работници по тия места го приемаха като свой, даваха му храна, служеха му за куриери. Той разкриваше истинските си намерения само пред изпитани сърбомани, но те бяха още малко и пръснати по селата, неорганизирани. С голяма предпазливост и ловкост той набираше свои съмишленици и сред преданите на Организацията тукашни люде, сред колебливите, сред лековерните и най-вече по ония села, които имаха свои гурбетчии в Сърбия. Намерил бе някъде един софийски вестник, в който бе поместена патетична статия за братско единение и разбирателство между сърби и българи, и караше най-грамотния от четниците си, който минаваше за секретар на четата, да я чете и препрочита пред такива селяни, а после и сам я разясняваше на простите люде:
— Ето, виждате, това е български вестник. В София го печатат. Нема веке сърби, нема веке българи. Сички сме едно.
По тия места разпрата между българи и сърбомани беше по-стара, разгорила се бе голяма вражда, проляла се бе кръв, горили се бяха къщи, плевни, палили се бяха снопи по малките нивици низ долинки и голи ридища, дето се търсеше между камънаците всяка педя земица и с най-тежък труд се изтръгваше от нея по шепа ръж. От друга страна пък, минала бе и по тези места бурята на въстанието, макар и по-отдалеко. И през тия най-сиромашки села бяха се мъкнали пълчища аскер, още повече башибозук, грабили бяха и от голите и босите, палили бяха и убивали. Малко ли беше това, малко ли беше злото от турци и арнаути, да има мир и любов барем между християните, та и колко ли е разликата между сърби и българи, една вяра, кажиречи един език говорят, от един и същ корен са славянски. Така пред едни, дето такива думи можеха да хванат място, можеха да разколебаят, да размекнат, да приспят, да утешат лъжливо, а пред други Йосиф сочеше войводската си чанта, тупаше по нея с широката си твърда лапа:
— Пълна е с минцове. Сухо сръбско злато. Сърбия не жали парите си. За вас бре! Слободии да сте от турци. Свои братя християни. Нема като българската организация кожата ви да смъква за една пушка, а тя, Сърбия, ще ви даде пушки и сичко, що е нужно. И книги за децата ви без пари. Да се учат, да не бъдат прости и слепи като вас. Без пари бре! Сърбия не жали парите си, има тя пари. Нели вашите там отиват да си вадят хлеба, та и вас да хранят. Ето и аз, каквото вземам от вас за храна и за каквото и да е, с пари го плащам, с минцове. От никого нищо не съм взел без пари, както прави Дойчин. Че как ще храните вие цела чета, двайсет души гладници, млади, яки мъже? Ще ви изядати ушите, каквито сте… имотни, та просо и ръж ядете, с голи пети ходите зиме и лете, кръпка до кръпка…
Дрипавите селяци гледаха кожената му чанта, минцовете в шепата му, споглеждаха се, потриваха се, чешеха се под мишниците, дето са се наболи въшка до въшка, и все еднакви мисли, едни и същи мисли минаваха през чорлавите, въшливи глави на мнозина от тях:
„Е… наистина злато дрънчи в чантата му… свети в ръката му. Сухо злато. Сръбски лири. С една такава лира две врещи пшеница можеш да купиш на пазара в Прилеп или в Кичево. И какво ли не още можеш да купиш — сичко, що ти е нужно. И на чаушина можеш да дадеш некой грош, та да не те яде. Пара е, сила голема. За сека човешка нужда помага, и сила дава на човека. Дадоха и книги на децата, право е. И по некой аршин басма са давали по други села сръбските даскали, и градски обуща са давали… Требва да е по-богата Сърбия. И нашите гурбетчии повеке там отиват, по-лесно се печели там, людете там били по-широки. В чантата на Дойчина нема алтъни. Той нема и чанта, ходи като селяците и само оръжието, що е на него. Те, нашите, се гледат да вземат и малко дават. Само по некоя пушка некому, а те карат сам да си купуваш пушка и
комитски опинци. Ще изгребеш последната шепа брашно, хлеб да им замесиш. Никога пара нема да ти подаде. Ти, казва, сам сичко ще си нареждаш, та и турчина сам ще събориш. А виж що говори Йосиф!“
Йосиф от Рапа казваше и това на едни и други, но по-тайничко:
— Сърбия ще хване един ден мечката за ушите. Аскер има, топове има. Тя, ако искате да знайте, е по-близу до нас. Та може по-бързо да дойде.
Споглеждаха се селяците, оглеждаха се помежду си с гуреливи очи дрипи висят по тях, колената им треперят от глад, та и ушите им са клепнали като на бито куче. Колко е силата им… Те ли ще бият турчина! Що аскер мина по въстанието, пътищата почернеха, дни наред топове бучаха накъм Крушово, що страшна сила беше, а те колко ли са спрямо султанския аскер, колцина имат барем по една берданка? Виж, Сърбия може би по-лесно ще я свърши, щом… Колко ли християнски свет може да събере Дойчин, и то с тояги повечето, с коси, с какво друго? И не казва барем за България, ами ние, казва, сами, други не ни требват. А виж що говори Йосиф от Рапа!…
И все повече селяци се събираха да слушат Йосифа от село Рапа. Влязоха още неколцина от тях в четата му. Даде им маузерки и всичко, що е нужно и най-добро за четник, на първо място подковани опинци.
Дойчин тичаше по следите му. Знаеше какво върши, какво говори. Казваха му верни люде, казваха му всичко и същите селяци, които се събираха да слушат Йосифа, да гледат войводската му чанта. Дойчин познаваше своя район както петте си пръста, с всичките му пътища и най-малки пътеки, всяко село, всяка колиба, всеки дол и рид, всяка скала или горичка. Организационни работници имаше навсякъде, навсякъде имаше Дойчин и свои верни люде. Той самият с нарасналата си чета беше в непрестанно движение — едва ще се спре да пренощува в някое село или пък ще поседи на някоя хитро прикрита пусия, докато му съобщят, че Йосиф минал преди него през същото място или че се е отклонил по друга посока. По района ходеха и други Дойчинови люде, да следят и дебнат, на два пъти прати той люде и направо до Йосифа да го канят за среща, а Йосиф отговаряше с едни и същи думи:
— Ами ще се видиме, защо не. Ходиме по едно и също место, една и съща работа вършиме, се ще се видиме некой ден.
Чу се по едно време, че Йосиф преминал с четата си в съседен район, ала още на другия ден Дойчин узна, че не е излизал от района му. Така повече от седмица в тая гоненица и криеница, пък това не беше малко време за такава работа и на такова място. Гневът и омразата на Дойчин войвода стигнаха до последен предел, а научи той, че Йосиф от Рапа му се присмивал и се радвал премного на сполуките си.
Най-сетне срещата им стана и не можеше да бъде иначе.
Имаше едно място, викаха му Диклите — голото теме на едно стръмно ридище, между две от тукашните села. И такова място беше, че тия две села, въпреки че ги разделяше само един рид, кажиречи, и не се знаеха. Рядко и много рядко ще премине човек от едното село в другото. Стръмно, докато отидеш горе, душата ти да излезе, а на самото теме на рида, заоблено като гигантско яйце, бе израснала, може би още при сътворението на света, същинска гора от сиви и по-тъмни, дори черни камъни. На песъчливата и най-бедна земииа между тях растяха зли тръни и къпини, всякакви бодили и стръкове, рядка тревичка, но всичко това изгаряше още през първите дни на лятото между напечените камъни и се превръщаше в пепеливи и бели змийски ко-стици — да не се допре човек до тях. Змиите, навити на краваи или преплетени, се приличаха на цели купища, край всяка трънка, във всяка цепнатина, а зимно врема тук непрестанно се извиваха виелици, ден и нощ зли ветрове надаваха писъци между изправените камъни. Нямаше през голото ридище ни път, ни пътека — ветровете избърсваха всяка следа и каква следа може да остане за дълго върху твърдия камък? Само горе, на билото, се откриваше между камъните широк ходник и дълъг може би до петдесет метра, та редките пътници по него минаваха, когато прехвърляха рида. Камъните около това отворено място се изправяха близу един до друг като дебели стълпове и високи до два човешки боя или като разкривени, възлести дънери, да не могат да ги обхванат и по петима-шестима мъже, само клони им липсваха, едва ще се подаде от някоя цепнатина пресъхнала трънка или хватка побеляла трева. Наклякали бяха тук и там, натръшкали се бяха, навирили бяха присмехулно задници между каменните дънери и какви ли не каменни чудовища, с уродливи глави и крайници, огромни, тежки, къде по-големи и от най-едрия бивол. Не бог, а самият сатана е работил тук и злодействувал, за да плаши людете и да им се присмива, криейки се злорад зад тия свои каменни изчадия.
Беше рано сутрин, току на зазоряване. И тъкмо това място бе избрал Йосиф от Рапа, за да премине с четата си от едното село в другото още в предутринния сумрак. След първия снежец през тия декемврийски дни, който се бялна по планинските хребети и скоро изчезна, небето беше ведро и бързо се развиделяваше. Между щръкналите камъни виеше злобно остър, смразяващ вятър, който пронизваше сякаш и самите каменни блокове. Четниците се провираха между тях мълчаливо, с тежки, неравни стъпки, сгушили се във връхните си дрехи, мушнали премръзнали пръсти в ръкавите, а пушките им стърчаха, метнати на ремък. Мяркаха се те през каменната гора и сякаш внезапно оживели сред каменната неподвижност наоколо, рядко ще се чуе ударът на някой приклад в камъка или глухо изречено проклятие.
На отворения ходник горе се показа най-напред водачът — присвил се в дрипите си селянин с лице посиняло, почерняло от вятъра, а веднага след него вървеше четник, който бе пристиснал пушката си под лакът, другата ръка бе мушнал в пояса си. Като стигнаха те двамата докъм средата на ходника, измежду камъните зад тях се показа и сам войводата Йосиф от село Рапа. Занизаха се след него и четниците му по на две-три стъпки един от друг. Йосиф се оглеждаше ту на една, ту на друга страна в това внезапно отворило се място, като вълк в празна кошара, и водачът вече наближаваше да навлезе между камъните насреща, когато тъкмо там като изпод земята изникна Дойчин с насочена пушка. Йосиф трепна, но това беше за по-малко от един миг, сетне пак така бързо цял се преобрази, широкото му лице засия, размаха той високо ръка, негли от радостно нетърпение.
— О, Дойчине — подзе вятърът веселия му глас. — Добро утро, Дойчине!
Те се знаеха отдавна. Ходили бяха и четници заедно някое време. Дойчин мълчеше със затворено, сурово лице. Зад него се виждаха двама от неговите четници, също с насочени пушки, едва показали се иззад близките камъни. Двамата водачи на Йосифовата чета бяха се спрели вцепенени пред насочените пушки. Йосиф мина край тях и като че ли се бе затичал да прегърне другия войвода, но и той се спря на сгодно разстояние срещу Дойчина, без да промени радостния израз на лицето си. Четниците му се струпаха зад него, само дваматрима се спряха колебливо на другия край на ходника, по-близу до изправените камъни там, колкото и да знаеха, че тая предпазливост беше безполезна. Най-сетне Дойчин проговори:
— А ти, като си тръгнал по моя район с чета, хич ли не помисли най-напред на мене да се обадиш?
— Е, е, е — сякаш едвам сдържаше Йосиф голяматв си радост, — така ли се посреща гост!
— Гост… Гостът влиза през вратата, а не през плета, скришом и…
— Ами аз те търся секи ден, брате Дойчине, пък и от колко време съм тука?
— Брат ти не си ми. И бегаш от мене, криеш се. Знам аз сичките ти работи. — И с едно късо, рязко движение на свободната си ръка Дойчин рече остро, през зъби: — Сваляй оръжието! Сички там… слагайте оръжието на земята! Иначе ще ви избием до един! Хванати сте от сички страни.
Сега пак се промени лицето на Йосиф от Рапа, пристисна той скръбно устни и сякаш беше готов да заплаче, обърна пушката си с приклада към Дойчина, подаде му я, тъжно потрепера и гласът му.
— Земи… Земи пушката ми. И тегли в мене, ако искаш, веднага. Ето тука — тупна се той в гърдите. Сетне развълнуваният му глас изеднаж закрепна: — Но щезнайш, че аз не съм ти враг. Брат съм ти аз, а не враг. -Наведе се рязко (той знаеше, че трябва да действува бързо), сложи пушката си на земята, дръпна чантата, извади оттам сгънато на четири писмото на Орловски и го подаде на районния войвода: — На, прочети това нещо, и сичко ще разбереш.
Дойчин побърза да вземе хартията. После мръдна глава наназад, без да се обръща:
— Земи. Прочети да чуя.
Единият от четниците зад него пристъпи, взе писмото от ръката на Йосифа, разгъна го непохватно и спъвайки се едва ли не на всяка дума, прочете го гласно. И накрая: „… В нашия окръг се движи и Йосиф от село Рапа… Той се ползува с нашето доверие… Нашите войводи, ръководители… да бъдат внимателни към него и четниците му и ако се подчинява на Устава… да му се помага… въпреки че е дошъл от Сърбия. Ако ли пък се забележи и докаже… Секретар на О-ския окръжен революционен комитет: Орловски, №259…“
Четникът млъкна и дигна поглед към войводата си. Дойчин дръпна хартията от ръцете му — не вярваше на ушите си, искаше да види и с очи. Писмо, написано с едър, твърд почерк. Дойчин едвам можеше да се подпише, и то само с малкото си име; дотам спираше науката му. Но видя той тук и червения кръгъл печат на Организацията, на окръжния комитет. Познаваше го по-добре от писмото и повече му вярваше. Чу се и сговорчивият, подмилкващ се глас на Йосифа:
— Ти нели знайш кой е Орловски…
— Знам — отвърна глухо Дойчин, без да дигне очи от писмото.
— А… а — заекна, докато си спомни Йосиф, сетне добави бързо, услужливо: — Венчев, господин Симеон Венчев.
Дойчин сгъна писмото бавно, несъзнателно, борейки се с мислите си. Прости бяха тия негови мисли, но не можеше да ги разплете. Писмото беше едно, а това, което знаеше той, беше друго. Но ето в ръката му писмо от горното началство, с печат. Тия горе не знаеха ли що вършат? Трябваше да знаят и по-добре от него. Учени люде бяха и, кажи го, най-горно началство. Той трябваше да се подчини. Но…
— А ти — дигна той остър, гневен поглед към другия войвода, — ти чу ли докрай що пише тука? Подчиняваш ли се на Организацията?
— То се знай! Подчинявам се, как да не се подчинявам.
— А защо казваш на людете, че Сърбия ще ни освободи, че тука Сърбия ще дойде?
— Такова нещо не съм казвал. Казвам, че и Сърбия ще ни помага. Ето аз дойдох от Сърбия. Сърбия ми даде оружие и…
— А, не си казвал. Може да са ме излъгали — добави Дойчин с позаглъхнал глас. — С моите уши аз не съм те чул. Може да са ме излъгали.
— Ама, Дойчине… нема веке! Сърбия и България оз ще правят. Имам аз вестник от София. — Той намери бързо вестника в чантата си, подаде го на Дойчина: — Ето тука пише. Друг ветър духа сега. Братство, согласие.
— То си е нихна работа — рече колебливо Дойчин. — Нашата е друга.
— Друга, ама ето и Сърбия ще помага.
Заплетоха се още повече мислите на районния войвода. Само това, което знаеше той самият, му беше ясно, но другото го плашеше. Не можеше той да излезе и против Началството. Пратил бе писма за Йосифа, а отговор още нямаше. Ще прати пак, ще пита. Ще каже още еднаж и той какво знае. Но какво да прави сега? Сега какво да прави…
Сивите очи на Йосифа от Рапа между тесните им цепки блестяха силно, вперени в Дойчина. Бореше се и Йосиф с мислите си, бореше се за живота си.
— Да ти кажа и друго — рече той изеднаж. — Харно, че се сетих. Преди да дойда тука, в твоя район, видех се аз с Перета Тошев. Той също одобрява, стига, вели, да сте верни на Организацията.
— И Пере ли така вели? — попита Дойчин недоверчиво, но вече с друго, по-прояснено лице.
— Ами, ами… С него, с Перета, говорих, ето, като с тебе.
Щом и Пере… За Дойчина по-голям човек от Пере Тошев в Организацията нямаше. По-умен, по-чист. Ни Гоце, ни Даме. Всеки може да сгреши, Пере — никога…
Той тръсна писмото в ръцете на четника, който го прочете, не го върна направо на Йосифа, но към него, към Йосифа, се обърна, дигна високо глава, да му покаже своето надмощие:
— Слушай какво ще ти кажа! Ще те пусна да минеш, ама веднага да излезеш от моя район. Веднага!
— Как бре, братко… Да излеза, ама… Денем с четата…
Дойчин махна с ръка — не иска да чува нищо повече — и продължи:
— Да те нема тука, в моя район! И слушай още какво ще ти кажа: аз знам защо си дошъл и що мислиш да вършиш. Ако не знам още съвсем добре, ще се науча още по-добре. С моите си очи ще видя, с моите си уши ще чуя. И ще те хвана пак, макар да си толкова хитър. И веке нема да слушам никого!
— Ама, Дойчине, брате… Ти сам ще се увериш, с добри мисли съм дошъл…
Дойчин не го слушаше. Той мушна два пръста в устата си, чу се силно изсвирване, три пъти едно след друго. Навред около отвореното тук място, едва ли не иззад всеки камък, се показаха четници и селяни с пушки в ръцете. Четниците на Йосифа се заоглеждаха, някои и се приближиха един към друг, огледа се и той самият и като нямаше що друго да стори, току се усмихна, поклати глава, покорно приведена:
— Сила си голема, Дойчине, халал ти вера…
Дойчин се дръпна да отвори път, посегна да отстрани и четника си, кимна рязко с глава, без да погледне Йосифа:
— Тръгвай!
Йосиф мина досам него, поспря се колебливо:
— Е, хайде сбогом, брате Дойчине, и…
Дойчин нищо не му отговори, изкривил поглед някъде встрани. Не се помръдна нитой, ни людете му, докато не се изниза четата на Йосифа, докато не се загуби до последния човек нататък, между изправените камъни.