Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- [не е въведено; помогнете за добавянето му], ???? (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Леда Милева, ???? (Пълни авторски права)
- Форма
- Поезия
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,5 (× 2гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране и разпознаване
- sir_Ivanhoe(2011 г.)
- Корекция
- NomaD(2012-2013 г.)
Издание:
Американски поети
Второ допълнено издание
Художествено оформление: Жеко Алексиев, 2010
Издателство „Захарий Стоянов“, София 2010
Редактор: Андрей Андреев
Графичен дизайн и корица: Жеко Алексиев
Коректор: Маргарита Иванова
Подбрали: Леда Милева и Николай Попов, 2010
ISBN: 978-954-09-0488-7
Формат 16/60/84
Печатни коли 24,5
Печат УИ „Св. Климент Охридски“
История
- —Добавяне
От нас очакваха да свършим нещо във Италия
и тъй, изпълнени със самочувствие
(съзнание, че сме поети от Америка),
отидохме от Рим във Фано,
видяхме се със кмета,
обсъдихме два-три въпроса
(какво е cheep date, ни питаха, например,
какво е flat drink).
В италианските писатели
открихме наши съответствия:
академичния тип, апологета, арогантния,
влюбчивия, безцеремонния, словоохотливия,
а имаше и един
администратор (консерватора) в традиционен
сив костюм. Като добър гид с равномерни крачки
и равен тон разказваше истории
и обясняваше покрай какви места
минава наетият под наем автобус.
Изглеждаше от всички най-политичен
и най-малко поетичен. През нашите
последни дни във Рим (когато само
още трима Бардове от Новия свят
не бяха отлетели) намерих книга стихове
от този тъй непривлекателен човек: тя беше
в пансионската ми стая (от него препоръчана),
оставена навярно от гост-германец
(или са били много, пълен автобус?) —
надписана за госта и с дата отпреди месец.
Аз също не разбирам италиански
и върнах книгата обратно в мрака
на гардероба. Ние, последните американци,
си заминавахме на следващия ден.
За нашата прощална вечер домакинът ни
избра един семеен ресторант.
Седяхме там и бъбрехме,
седяхме, дъвчехме, докато най-подир,
усетили, че имаме последен шанс
да бъдем поетични, да ни запомнят с нещо,
един от нас попита:
— А какво всъщност е поезията?
Дали е в плодовете, в зеленчуците
на Кампо деи Фиори,
или е в статуята на площада?
Тъй като аз бях словоохотливата,
веднага отговорих без да му мисля:
— И в двете, истината е и в двете.
Това бе лесно да се каже,
последвалото ме накара да размисля,
защото подценяваният домакин внезапно заговори
с растяща страст и каза:
— Онази статуя е на Джордано Бруно,
доведен на площада, за да бъде изгорен
за престъплението му срещу властта,
което значи — срещу Църквата.
А престъплението му било е неговата вяра,
че вселената не се върти в кръг около човека:
и Бог не е определена точка или централно управление,
по-скоро той прониква на вълни
във всяко нещо. И всичко в този свят
се движи. „Ако ли Бог не е
сама по себе си душата,
то Той душа е на душата на вселената.“
Такава била неговата ерес.
Бояли се в деня, когато го довели
да умре,
че може би тълпата ще разбуни
(защото Бруно бил прочут със красноречието си).
И затова палачите поставили върху лицето му
желязна маска, та да не може да говори.
Така го изгорили. Така умрял:
пред хората, без да продума.
А пък поезията —
(оставили си бяхме вече
вилиците — да слушаме човека в сиво; той тихо продължи) —
Поезията е онова,
което си е мислел, но не е изрекъл.