Александър Тейлър
Два некролога

При вестта за смъртта на Президента

аз, за разлика от другите, не си спомних

за оптимизма и шегите му,

а през ума ми проблесна споменът

за разрушения здравен център в Матагалпа,

за пътя през овъглената земя,

за въздуха, натежал от миризма на пепелища,

и за погребението на аржентинския лекар и

на френската медицинска сестра, които контрите на Рейгън

бяха измъкнали от автобус и застреляли

най-прозаично в калта, и за мрачното погребение

с тъжното лице на Ернесто под синята барета,

високата фигура на Серхио, приличаща на статуя на някое величие,

и младия президент Даниел, с лице издълбано от скръбта

от избиването на невинни хора — това е

погребение, което пазя

в стиснатия юмрук на сърцето си.

 

Затова, макар да знам, че не е възпитано

да се говори така, не ми е никак мъчно

за този мъртъв убиец.

 

Онова, което ме натъжава, са

слабите деца играещи

из прашните улици на Естеле

или скитащи се нощем из Манагуа,

в крайна сметка, едно не чак толкова чудесно

място, под петата

на Северния Колос.

 

Онзи, който наистина ми липсва,

е Рей Чарлс, който, макар и сляп,

умееше да играе рок, да свири и да вижда,

който пътуваше из целия свят

с широката си подскачаща усмивка

и никога изобщо не изпита нужда

да убие никого, никъде.