Чарлс Буковски
Из „Слънцето носи милост“

Слънцето носи милост,

като факел високо понесен.

Реактивите се стрелват край него.

Ракетите подскачат като жаби.

Момчетата изваждат звездни карти

и забождат знаменца на луната.

Старо зеленясало сирене.

Там няма живот,

а на земята има повече, отколкото трябва…

 

Не знам защо,

но никой вече не цени мирът.

Безумието плува, безсмислено кръжи,

като листа от лилии в реката.

Художниците смесват

червените, зелените и жълтите бои.

Поетите римуват свойта самота.

По навик музикантите гладуват,

а белетристите престават да са точни.

Но не и пеликанът, чайката.

Пеликанът в миг се гмурва,

показва се отново

и в клюна му трепери

замаяна и полумъртва

радиоактивна риба…

 

На Уолстрийт борсата

залита като дърт пияница,

загубил ключа си от входната врата.

О, господи, сега ще бъде страшно!

Отново ще се върнем при мидата или змията.

А с малко повече късмет

ще бъдем може би крилата някаква маймуна,

на дъното на яма

сред купища

скафандри, прибори, стъкла.

С гръм светкавицата

ще нахлуе през прозорците

и ще озари в милиони стаи

прегърнатите влюбени,

нещастни и загубени като мира.

За влюбените и художниците

небето става червено и оранжево

и както винаги цветята ще отворят чашки,

но този път покрити с тънък слой от прах,

отровните следи от гъби

и ракетното гориво.

Настава диво, болно време.

Завесата се вдига, започва трето действие.

Билети има само за правостоящи,

всичко друго е ПРОДАДЕНО, ПРОДАДЕНО, ПРОДАДЕНО.

От господ-бог, от генерали и водачи,

от ракети и поети,

от лекари и комедианти,

от производители на супи и бисквити,

двулични като Янус^[1]

търгаши и лъжци.

Аз вече виждам овъглените

и заразените полета — един охлюв или два.

Замръзналата лава и отровните води — една риба или три.

Дали това и друг път не се е случвало.

Историята може би е кръг, който най-сетне се затваря.

Сън или кошмар.

Сън на президент.

Сън на генерал.

Сън на диктатор.

Не ще ли се пробудим?

Или тъмните сили са по-властни от нас?

Не ще ли се пробудим?

Нима трябва, приятели мои,

да умираме винаги в съня си?