Карл Шапиро
Завръщане

Загубени в просторите на пустия Пасифик,

хиляда мои дни на болка и изгнание

ми казват сбогом. Загадъчният Южен кръст

се върна в своето небе, цял континент

се гмурна под вълните и островите се разтвориха

в соления си елемент.

Сега на палубата морската мъгла забулва

усмивката, с която бих могъл

да пръсна всяка тъмнина

и да поискам прошка за нещата,

донесли срам и смърт — на милиони хора и на мене.

Не возим стоки и суровини от Изтока,

а смръщени мъже в мъждиви трюмове

и лунатици между палубите струпани;

огромен, призрачният кораб пръска

болезнено-сладникав дъх на унижение

и мнозинството, незасегнати от меч или невроза,

се взират с похотливи погледи

и са готови хищно да разграбват

блестящи магазини и момичета.

 

Затуй че ме гневят такива добродетели —

и свойствени, и непривични за войнишкия живот, —

стоя тук сам и мразя тези хора

кафяво-зеленикави, които лазят

като гадини по набръчканата кожа на земята

и в корабите пропълзяват. Не, иначе не бих могъл

да се навеждам и да гледам през мъглата

за моста на изгнанието и завръщането.

Сълзите ми извират от сърцето, не са лирични стихове

за Щатите; усмивката ми е молитва.

И ескортирани от мъртвото вълнение и чайки,

прехапали тревожните си чувства,

с мълчание и тайнственост навлизаме

във териториалните води. И чак тогава

една ужасна конвулсивна радост, по-бляскава

и по-внезапна от експлозия на кораб,

разкъсва напрежението в небесата и морето,

за да разбие сто хилядите черепи

и да освободи в огромен изблик на любов

пленените души — и на войниците, и моята.