Олга Кабрал
Из „Емпайър Стейт“ ^[0]

Аз съм затворник — от плът, кости,

навици и връзка ключове.

Аз съм наемател на раздрани небеса

Аз съм ездач на асансьори,

които ме издигат на сто етажа

до моя стол,

високо горе.

 

И от върха на тази планина от алуминий

аз пускам странни птици над града —

стихове, предрешени като птици,

телетайпни гълъби,

същества от болтове и зъбци,

създадени от клавишите

на пишещата ми машина,

чудеса на техниката,

които политат над градските кули.

 

Идва нов работен ден.

Отново в сивото утро

пет милиона будилника

приветствуват в хор слънцето,

 

 

а Централният съединител на поточния индикатор

завърта Главния лост.

В същия миг фотоелектрическият измервач

върху Дистанционното контролно табло ме

намира,

грабва,

 

понася,

сортира,

измерва,

стисва,

блъска,

обработва,

наляга,

разлага,

смила,

душесмачква,

за да мога да се влея в изтичащата

сива, безразлична,

тинеста,

първична човешка маса,

която захранва

огромната фабрика за преработка на души

и смазва исполинските й колела.

 

И дълбоко долу,

в тъмнината на дъното,

на моето подземие,

на собственото ми ложе,

аз съм сдъвкана, изплюта и мигом изстреляна

на разстояние от няколко светлинни години.

Летя над чудовищни куполи,

похлупили всичките пари на земята,

край часовници, отмерващи времето с бесен ритъм,

докато внезапно се озовавам там —

владетел, наследник и роб,

прикован като кол

на висящ сред пространството

стол.