Анатолий Днепров
Нова посока (4)

IV

— Ето, гледайте — каза Ина, сочейки обикновен електронен потенциометър.

Писецът на уреда бавно изписваше на хартия тънка червена линия. До потенциометъра имаше глинена саксия, в която бе посадена млада зелена брезичка. В стъблото на брезичката бяха забодени игловидни електроди. Един от тях беше съединен със земята.

— Какво е това?

— Измерваме концентрацията на водородните йони в живо растение.

— Е, и какво от това?

— Тя винаги си остава една и съща — седем и две десети.

— Виж ти! И какво чудно има в това?

— Брезичката сама регулира концентрацията на водородните йони независимо от условията на външната среда.

— Това го знае всеки ученик — подхвърлих аз небрежно.

— Но дори вие не знаете, че това обстоятелство може да бъде използувано за автоматично регулиране на концентрацията на каквото и да е вещество, например да се поддържа тази концентрация в необходимите граници в голяма химична колба.

Не бях очаквал такъв поврат на разговора.

— Интересно! Разкажете ми как това дърво ще регулира концентрацията на някое вещество в колба.

Ина начерта на един лист схема на клетките на растението и започна подробно да обяснява. Заредиха се химични формули на веществата, намиращи се в кората и в ядрото, в протоплазмата, написани бяха уравнения с участието на ферменти.

Трудно се оправях в химичните процеси, ставащи в растенията, но започнах смътно да се досещам, че тук е налице огромно количество обратни връзки, положителни и отрицателни, които, взети заедно, довеждат до постигане на целта. Всяко нарушение на равновесието предизвиква реакция, която в края на краищата премахва напълно нарушението.

— Вие разбирате, че с всички химични реакции, които стават в организма, са свързани съответни електрически потенциали, които лесно могат да „се извадят“ наяве. И обратното, въздействието на външната среда може да се предаде на електрическите потенциали и те „да се вкарат“ в растението. Ето при нас именно се получава приблизително такъв шнур от проводници.

Девойката стисна в ръка сноп разноцветни жици, които започваха от стъблото на дръвчето. Едни от тях отиваха в някакъв сандък, други — в стъкленица. Брезичката беше съединена с химически уред, през който по две спирални тръбички преминаваше течност.

— В нашата опитна инсталация се регулира концентрацията на обикновена готварска сол. Ако намалим концентрацията й и добавим вода, растението веднага изпраща сигнал на релето, което ще включи източника на солен концентрат.

Повече обяснения не бяха необходими. Разбрах всичко. С две думи това можеше да се обясни така: растението като механизъм на регулирането!

Мислено си представих каква сложна електронна система е необходимо да се въведе, за да се регулира автоматично концентрацията на разтвор в химична колба. А тук това се прави от една обикновена бреза!

— Вместо бреза сигурно може да се вземе каквото и да е друго растение, например коприва или грах! — извиках аз.

— Естествено.

Представих си ливадата пред моята вила и гората край тази лаборатория — дърветата, храстите, цветята и тревата, представих си всичките гори и полета на земното кълбо… Наоколо, където и да погледнеш, растяха готови „регулиращи системи“, които така полезно човек може да използува при решаването на много технически проблеми.

— Ние се спряхме на брезичката, защото тя е многогодишно дърво и регулирането може да става без прекъсване години наред — поясни девойката. — Впрочем макар растенията да са многообещаващи в този смисъл, те изпълняват добре функцията си само там, където е необходимо да се регулира протичането на бавни процеси. Животните са друго нещо.

На излизане от лабораторията вървях замислен подир девойката.

— А ето ви още един фокус. Погледнете този галванометър.

Спрях поглед на стрелките на уреда, а спътницата ми прекара няколко пъти ръката си над листенцата на някакво растение. Стрелката веднага отскочи встрани.

— Какво става всъщност?

— Обикновен зелен лист в качеството си на фотоелемент. Колко излиза едно фотосъпротивление?

— Н-не знам. Сигурно около петдесет копейки…

Погледнах смеещите й се очи умолително.

— Естествено, на всички е известно, че зеленият лист живее именно защото светлината предизвиква в него сложни химически реакции. И ето тези реакции са прехвърлени на електрическите потенциали. Лист коприва и фотоелемент!

Сравнението явно не беше в полза на електрониката.

Онова, което видях после, беше зашеметяващо. Понякога ми се струваше, че съм се откъснал напълно от реалността и съм попаднал в приказен свят, където фотоелементите цъфтяха в лехите, чувствителни термометри растяха спокойно в саксии, хигрометри висяха от дърветата. Показаха ми дори някакъв разкошен храст, отрупан с червени цветове, с дълго латинско название, който „чувствуваше“ съдържащия се във въздуха въглероден газ с точност до една хилядна процента. А друго растение беше толкова чувствително към йоните на желязо в почвата, че, както каза Ина, вече го използуват във всички съвременни аналитични лаборатории.

Не бях успял още да се съвзема от първите впечатления, когато, превеждайки ме през голяма овощна градина в друга сграда, тя ме предаде направо в ръцете на младежа със спортната фанелка.

Стоях пред приветливо усмихващия се момък и се оглеждах наоколо с недоумение. Дърветата, цветята, тревата — всичко наоколо беше придобило за мен някакво съвсем ново значение.

— Виждам, че нашата Иночка добре ви е обработила — пошегува се младежът, като ме видя така объркан.

— Ако и при вас има нещо подобно…

— Не, друго или, по-точно, продължение на онова, което вече сте видели.

Първото, което ми показа, беше една обикновена пчела. Тя бе сложена в стъклена епруветка и от нея навън бяха протегнати две много тънки, невидими с просто око жички, свързани с осцилографа.

Николай спусна щорите на прозорците в лабораторията и всичко потъна в мрак. Само на екрана на осцилографа светеше ярка зелена точка.

— Сега ще включа източник на ултравиолетови лъчи.

Забръмча трансформатор и зеленото петънце на екрана изведнъж подскочи високо нагоре.

— Нагласяване? — запитах аз.

— Не. Очите на пчелата са много чувствителни към ултравиолетовите лъчи. Сега те изпълняват функцията на фотоелемент за късовълновата част на спектъра.

— И докъде се простира нейната, тоест неговата, на фотоелемента, чувствителност?

— До сто десети от милимикрона.

Сетих се колко трудно е да се изработи фотоелемент с такава спектрална чувствителност. За това са необходими специални материали, кварцово стъкло и много други неща.

— А очите пък на този жив уред — продължи той, като ми сочеше една огромна хлебарка — могат да бъдат използувани като уреди за откриване на дълговълнови инфрачервени лъчи чак до сто микрона.

— Какво?! — извиках аз, втренчил очи в насекомото. — Знаете ли, май преувеличавате!

Сега хлебарката беше свързана с осцилографа.

— Ще приближавам до нея ръката си. Тя чувствува нейното излъчване.

Николай започна да движи в тъмното пред епруветката ръката си и светлото петънце на екрана на уреда взе да се движи, сякаш повтаряше неговите движения.

По същия начин ми бяха демонстрирани прилеп в качеството на уред за откриване на ултразвукови вълни и обикновен скакалец, който се оказа по-чувствителен от най-чувствителния сеизмограф на света. Нервната му система реагираше на механични трептения, чиято амплитуда се равняваше на диаметъра на водородния атом!

— Природата е създала живия свят, като го е снабдила с невероятно широка гама от органи на чувствата. Впрочем ако искаме да установим, да измерим или да видим нещо, това може да се осъществи, като си изберем един или друг жив индикатор — обясняваше новият ми гид. — Ние все още не сме осъзнали напълно важността на факта, че жизнената дейност на организмите е съпроводена от електрически сигнали, които, „извадени на бял свят“, могат да бъдат използувани. Благодарение именно на това пред човека се откриват неограничени възможности още по-дълбоко да опознава и изучава природата. Той придобива способността да вижда света така, както го виждат пчелата, водното конче, скакалецът, прилепът, морското свинче, леопардът, рибата…

— Да го чувствува така, както кленът, акацията, люлякът… — подсказах аз.

— Да. Електрическите сигнали в тези живи регулиращи системи са каналът, по който любознателният човешки разум може да проникне, ако мога да се изразя така, в самата душа на природата, на всичко живо.